Бари Айслър
Рейн-сан: Специални убийства (15)

15.

На разсъмване Шибуя прилича на великан, който се опитва да се отърси от тежък махмурлук. Сякаш все още се долавя отзвукът на отминалото веселие, ехото на лекомисления смях още отеква в пустите улички. Всички вече са си отишли, но сенките им като че още бродят наоколо като призраци, отказващи да повярват, че нощта е свършила, а с нея — и забавленията.

Вървях из тези улички, съпроводен от сенките на отминалата нощ, като се стараех да не се отдалечавам от „Мейджи-дори“, главната артерия, свързваща Шибуя с Аояма. Бях се измъкнал от леглото много тихо, за да не събудя Мидори. Тя обаче вече беше будна.

Бях занесъл диска в Акихабара, електронното сърце на Токио, и се бях опитал да го отворя в един от множеството огромни компютърни магазини. Никакъв резултат. Беше кодиран.

Това означаваше, че ще ми трябва помощта на Хари. Не бях във възторг, като се имаше предвид описанието на диска, направено от Булфинч. Там се съдържаха сведения за убиец или убийци, специализирани в инсценирането на естествена смърт.

Обадих се на Хари от един автомат в Ногизака. Гласът му ми се стори сънен, но го усетих как веднага застана нащрек, когато му споменах за „строежа в Кокайгиджидо-мае“ — сигналът ни, че трябва спешно да се видим. Използвах обичайния ни код, за да му кажа, че искам да се срещнем в кафе „Дутор“ на „Имоарайзака“ в Ропонги. Беше близо до жилището му, така че нямаше да му трябва много време да стигне дотам.

Когато след двайсетина минути влязох в кафето, той вече беше там и четеше вестник на една маса в дъното. Косата му беше сплескана от едната страна. Стори ми се блед.

— Извинявай, ако те събудих — казах и се настаних срещу него.

Той поклати глава.

— Какво ти е на лицето?

— А, нищо, трябваше да видиш другия. Хайде да си поръчаме нещо за закуска.

— Ще пия само едно кафе.

— Не искаш ли яйца или нещо друго за хапване?

— Не, само кафе.

— Май си имал тежка нощ казах — в неговия случай това беше малко по-различно, отколкото при другите хора.

Той ме изгледа внимателно.

— Плашиш ме с тия светски разговори. Знам, че нямаше да използваш кода, ако не беше нещо сериозно.

— Иначе нямаше да ми простиш, че съм те вдигнал толкова рано.

Поръчахме си кафе и закуска и аз му разказах всичко случило се след последната ни среща, като започнах от срещата с Мидори и завърших с Булфинч, Спестих му единствено подробностите от предната нощ, казах му само, че сме отседнали в „любовен“ хотел.

Докато го гледах как се мръщи замислено, почувствах, че му вярвам. Не само защото знаех, че не може да ми навреди, но и защото заслужаваше доверие. И защото исках да му вярвам.

— Малко съм затруднен — казах. — Трябва ми помощ. Но… най-напред ще се наложи да научиш някои доста опасни неща. Ако не ти се иска, достатъчно е да ми кажеш.

Той леко се изчерви. Явно обстоятелството, че го молех за помощ, означаваше много за него.

— Няма проблем.

Разказах му за Хилгър и Бени.

— Съжалявам, че не ми каза по-рано — каза той. — Тогава може би щях да помогна повече.

— Колкото по-малко знаеш, толкова по-малко ще се притеснявам заради тебе.

Той кимна.

— Типично за ЦРУ. Само там могат да превърнат параноята в обект на особена гордост. Само че защо ще искам да ти навредя?

— Просто бъди внимателен, синко — посъветвах го. — Нищо лично.

— Ти ми отърва задника тогава в Ропонги. Мислиш, че съм забравил ли?

— Няма да повярваш колко неща забравят хората.

— Не и аз. Между другото, замислял ли си се какво доверие трябва да ти имам, за да ти позволя да споделиш с мен тази информация? Знам колко си предпазлив и на какво си способен.

— Май не разбирам какво искаш да кажеш.

Той ме изгледа продължително.

— Пазил съм тайните дълго време и ще продължа да го правя. Става ли?

„Никога не подценявай Хари!“ — помислих си и кимнах.

— Става ли? — повтори той.

— Става — отвърнах от немай-къде. — Хайде стига сме си разменяли клетви за вярност и да видим какво ще правим. Да започнем с Хилгър.

— Кажи ми повече за него. Добре ли го познаваш?

— Не и след като току-що съм закусил!

— Толкова ли е лоша работата?

Свих рамене.

— Познавам го от Виетнам. Той и тогава работеше за ЦРУ, към групата за специални операции на Управлението и армията. Признавам, никога не му е липсвал кураж. Не го беше страх да взема участие в акциите, за разлика от повечето безделници, с които съм работил там. Това отначало ми харесваше, но и по онова време той си беше само един кариерист. За пръв път се счепкахме след една операция на АРВН — южновиетнамската армия — в Трети военен район. АРВН беше разпердушинила предполагаема база на Виетконг в Тай Нинх, сведенията за която бяха постъпили от източник на Хилгър. Ние трябваше да участваме в преброяването на телата, за да потвърдим информацията. АРВН наистина беше вилняла здраво и да се идентифицират телата беше много трудно — навсякъде имаше парчета. Оръжие обаче нямаше. Казах на Хилгър, че това не ми прилича на база, а той ми вика: „Какво искаш да кажеш? Всички тук са за Виетконг, това е Тай Нинх!“ Казвам му: „Стига, няма никакво оръжие, източникът ти просто те е подвел. Станала е грешка.“ „Няма грешка, това тук трябва да са две дузини трупове на врагове.“ Той обаче броеше всеки откъснат крак или ръка за отделно тяло. В базата Хилгър си написа доклада и поиска да го подпиша за потвърждение. Казах му да върви на майната си. Наблизо имаше няколко офицери, които не ни чуваха, но можеха да ни видят. Аз се ядосах и го цапардосах. Офицерите видяха всичко — Хилгър целеше тъкмо това, макар че едва ли е разчитал чак на операция на носа. Обикновено на тези неща не се обръща много внимание, но по това време имаше някакви търкания между специалните части и ЦРУ, а Хилгър знаеше как да извърти нещата в своя полза. Изкара ме, че съм отказал да подпиша доклада му, защото съм имал някакви лични проблеми с него. Чудя се колко ли още от следващите операции са били базирани на неговия така наречен „източник“. Отпих от кафето си.

— След това си имах много проблеми благодарение на него. Той е от онези хора, които знаят точно на кое ухо да подшушнат, а аз никога не съм бил добър в тая игра. Върнах се от войната с нещо като черен ореол и винаги съм знаел кой стои зад това, макар че не успях да го улича.

— Никога не си ми казвал какво е ставало в Щатите след войната — каза Хари. — Затова ли се махна оттам?

— Отчасти. — Тонът ми ясно показваше, че не искам да говоря по темата, и той го усети.

— А Бени? — попита.

— За него знам само, че е свързан с ЛДП — един вид момче за всичко, но са му били поверени и някои важни поръчения. Освен това явно е бил и осведомител на ЦРУ.

Усетих познатия неприятен привкус в устата си, докато го изричах. И досега „осведомител“ е един от най-мръсните епитети, които мога да си представя.

В продължение на шест години операциите на ГИН в Лаос, Камбоджа и Северен Виетнам биваха проваляни от такъв „осведомител“. Случваше се наши групи да бъдат залавяни от патрулите на врага минути след прехвърлянето им. Някои от мисиите си бяха направо смъртоносни клопки и цели отряди загиваха. Други обаче успяваха, което показваше, че осведомителят има ограничен достъп до информацията. Ако се направеше разследване и се сравняха данните, списъкът на заподозрените бързо щеше да се стесни. Такова разследване обаче не беше направено заради опасенията, че можем да обидим южновиетнамските си съюзници с подозрението, че някой от техните хора, прикрепени към командването за подпомагане на армията, е провокатор. Нещо повече, ние трябваше да продължим да предаваме информация за плановете на ГИН на АРВН. Опитахме се да заобиколим заповедта, като предавахме грешни координати на виетнамските съюзници, но ни усетиха и си изпатихме. През 1972 година разкриха един ефрейтор от Армейското подпомагане, но този дребен агент не ще да е бил единственият източник на проблеми през всичките тези години, а истинският провокатор така и не се разбра.

Извадих мобилните телефони на Бени и кендоката от джоба си и ги подадох на Хари.

— От теб искам две неща: провери на кого са се обаждали, номерата би трябвало да се пазят. Виж и дали има програмирани номера за бързо избиране и ги проследи. Искам да знам с кого са говорили тези двамата, каква е връзката помежду им и с ЦРУ.

— Нямаш грижа — увери ме той. — До довечера ще имаме резултат.

— Добре. И второто. — Извадих диска и го сложих на масата. — На този диск е онова, до което всички се домогват. Според Булфинч това са данни, изобличаващи корупцията в ЛДП и строителното министерство, които биха могли да свалят правителството.

Той взе диска и го вдигна към светлината.

— Защо точно диск?

— Тъкмо мислех да те питам същото.

— Не знам. По-лесно би било всичко да се прати по мрежата. Може би програмата не позволява, ще проверя.

Той пъхна диска в джоба си, а аз попитах:

— Дали пък не са разбрали точно по този начин, че Кавамура е копирал диска?

— Възможно е. Има програми, които показват, че е копирано.

— Освен това е кодиран. Опитах се да го пусна, но не успях. Защо му е притрябвало на Кавамура да го кодира?

— Съмнявам се, че е той. Може би не е имал достъп. Някой друг го е кодирал — същият, който му го е дал.

Звучеше логично. Още не ми беше ясно обаче как така Бени ме беше насочил към Кавамура седмици по-рано. Сигурно бяха научили по някакъв друг начин за разговорите му с Булфинч. Може би бяха подслушвали телефоните.

— Добре — казах. — Обади ми се, щом си готов. Ще се срещнем пак тук, ти само посочи времето. Използвай обичайния код.

Той кимна и се изправи.

— Хари — спрях го. — Отваряй си очите. Тези хора ще те убият, ако разберат, че дискът е у теб.

— Ще внимавам.

— Не е достатъчно. Трябва да се превърнеш в параноик. Не се доверявай на никого.

— Почти на никого — заяви той, присвивайки устни, за да изобрази самоуверена усмивка.

— На никого! — повторих, спомняйки си за Лудия Джейк. Следващата ми работа беше да се обадя от автомат на Мидори. Сутринта бяхме сменили хотела. Тя вдигна още при първото позвъняване.

— Само да проверя всичко ли е наред — казах.

— Твоят приятел може ли да помогне? — попита тя.

Бях й казал да си подбира внимателно думите, когато говори по телефона, и сега тя беше максимално лаконична.

— Рано е да се каже. Ще опита.

— Кога ще дойдеш?

— Тръгвам.

— Направи ми една услуга, вземи ми нещо за четене. Роман, списания. Не се сетих, когато пазарувах за ядене. В тая стая нямам какво да правя и полудявам!

— Ще потърся нещо по пътя. До скоро!

Гласът й ми се стори не толкова напрегнат, колкото предния път, когато й казах, че съм намерил диска. Тя искаше да знае как е станало това, но аз нямах желание да й кажа. Ясно защо.

Тръгнах към Суидобаши, откъдето взех наземната железница за Шинджуку. На Йойоги слязох от влака и останах на перона да видя дали не ме следят. Изчаках още два влака в същата посока и се качих на третия. Пропътувах една спирка и слязох в източния край на гара Шинджуку. Оставих се тълпата да ме повлече към лабиринта от подземни базари. Бях решил да купя на Мидори огромен кашмирен шал и тъмни очила, които щяха да променят напълно вида й. Платих на различни каси, та да не си помисли някой, че купувам маскировка за любимата жена.

На петдесетина метра по-нататък спрях да купя няколко списания и избрах от рафта с бестселърите някакъв японски роман.

Докато чаках на касата и наблюдавах стълбите и ескалатора, пейджърът ми завибрира. Очаквах да видя съобщение от Хари, но вместо това на дисплея се изписа осемцифрен номер с кода на Токио.

Платих и излязох на улицата. Потърсих телефонен автомат и открих един недалеч от „Шинджуку-дори“. Поставих монета от сто йени и набрах номера, като се оглеждах през рамо.

От другата страна някой вдигна и изрече на английски:

— Джон Рейн.

Не отговорих и гласът повтори името ми.

— Струва ми се, че сте сбъркали номера.

— Казвам се Линкълн — осведоми ме гласът след кратка пауза.

— Чудесно.

— Шефът иска да се срещне с вас.

В този миг ми просветна, че говоря с човек от ЦРУ, а шефът е Хилгър. Изчаках да видя дали Линкълн ще добави нещо, но той мълчеше.

— Сигурно се шегувате — казах.

— Не се шегувам. Станала е грешка и той иска да ви обясни. Посочете времето и мястото.

— Нямам такова намерение.

— Трябва да го изслушате. Нещата не са такива, каквито си мислите.

Огледах внимателно улицата, претегляйки рисковете и възможните предимства.

— В такъв случай ще се срещнем още сега.

— Невъзможно. Той е зает и няма да се освободи преди полунощ.

— Не ме интересува, даже да му правят сърдечна операция. Така му кажи, Ейб. Ако иска да се срещнем, ще го чакам в Шинджуку след двайсет минути. Закъснее ли и една минута, няма да ме завари.

Последва дълга пауза, накрая гласът попита:

— Къде в Шинджуку?

— Кажи му да излезе през източния изход на гара Шинджуку и да върви към табелата на студио „Алта“. И му предай, че ако има на себе си нещо друго, освен панталони, обувки и риза с къс ръкав, няма да ме види. Разбра ли?

— Разбрах.

— Точно двайсет минути — натъртих и затворих.

Имаше две възможности. Първата беше Хилгър да ми каже нещо, което да не излиза от рамките на закона, но това беше твърде малко вероятно. И втората — да се опитат да довършат онова, което се опитваха да направят, като ме причакваха в апартамента ми. Но при всички положения имах шанс да науча нещо повече. Не защото разчитах Хилгър да сподели с мен плановете си — просто умеех да чета между редовете и знаех къде ме лъже.

Предположих, че ще има камери. Щях да го накарам да върви, но вероятността си оставаше твърде голяма. „А всъщност какво значение има? — помислих си. — Тия копелета знаят къде живееш, досега сигурно са си направили и фотоалбум. Вече не можеш да разчиташ на анонимност.“

Върнах се на „Шинджуку-дори“ и спрях пред сградата на студио „Алта“, където чакаха няколко таксита. Приближих се до един от шофьорите, млад мъж с вид на човек, който ще си затвори очите пред някои неща, ако му платят достатъчно, и му казах, че искам да качи клиент, който ще се появи от източната страна на гарата след петнайсетина минути. Гайджин по риза с къс ръкав.

— Питай го дали той е шефът — казах и му подадох банкнота от десет хиляди йени. — Ако каже „да“, искам да тръгнеш по „Шинджуку-дори“, после да свиеш наляво по „Мейджи-дори“ и пак наляво по „Ясукуни-дори“. Чакайте ме в северния край на „Ясукуни-дори“ пред банка „Дайва“. Ще се движа след вас.

Извадих още една банкнота от десет хиляди и я скъсах на две. Дадох му едната половина и му обещах да му дам другата веднага щом се кача в колата му. Той кимна.

— Имаш ли визитка? — попитах.

— Хай — отвърна той и извади от джобчето на ризата си визитна картичка.

Взех визитката и заобиколих студио „Алта“. Влязох през задния вход и се качих по стълбите на петия етаж, откъдето можех да наблюдавам източния вход. Погледнах часовника си — оставаха четиринайсет минути. Написах на гърба на визитката един адрес в Икебуро и я пъхнах в джоба на сакото си.

Хилгър се появи една минута преди определеното време. Видях го да излиза през източния изход на гарата и да се отправя бавно към студио „Алта“. Дори от такова разстояние различавах ясно месестите му устни и големия нос. За миг си спомних с удоволствие как му го счупих. Косата му беше все така гъста, но вместо мръсножълтия цвят беше добила стоманеносив оттенък. Съдейки по вида му, и досега си поддържаше формата. Само че му беше студено по къс ръкав. Жалко.

Шофьорът се приближи до него и му каза нещо. Хилгър кимна и го последва към колата, като се оглеждаше наляво и надясно. Преди да се качи, огледа подозрително таксито, което след минута пое по „Шинджуку-дори“.

Не бях дал време на хората на Хилгър да пратят кола на мястото, така че всеки, който се опиташе да го проследи, щеше да се издаде, хуквайки да гони такси. Три-четири минути наблюдавах района, но не забелязах нищо необичайно. Дотук добре.

Хукнах надолу по стълбите и поех напряко по „Якусуни-дори“ към банка „Дайва“. Пристигнах на място в момента, в който таксито спираше. Тръгнах към колата, без да свалям очи от ръцете на Хилгър. Вратата се отвори и той се наведе към мен.

— Джон… — понечи да каже с най-задушевния си глас, но аз го прекъснах:

— Ръцете, Хилгър! Покажи ми ръцете си. С дланите нагоре.

Не ми се вярваше да опита просто да ме застреля, но бях длъжен да го лиша от това удоволствие, ако такива бяха намеренията му.

— Ще трябва и ти да направиш същото.

— Ръцете!

Той се поколеба, но след миг се облегна назад и вдигна ръце с дланите нагоре.

— Сега сплети пръстите и сложи ръце на тила. После се обърни и погледни през прозореца зад шофьора.

— Стига, Рейн… — отново се опита да протестира.

— Направи го, иначе си тръгвам.

Той ме изгледа втренчено, но се подчини.

Седнах до него и подадох на шофьора визитката с адреса в Икебуро. Не беше важно къде точно ще ни закара, просто не исках да казвам посоката на глас. Стиснах ръцете на Хилгър с лявата си ръка, а с дясната го проверих за оръжие. Не открих нищо, но не това беше основният ми проблем.

— Надявам се, че сега си доволен — каза той. — Ще ми кажеш ли къде отиваме?

Очаквах да ме попита.

— Имаш ли микрофон, Хилгър?

Той не отговори. Къде ли можеше да е? Не бях напипал нищо под ризата му.

— Свали си колана — наредих.

— Стига, Рейн! Вече прекаляваш.

— Свали го, Хилгър. Не ми е до шегички. Още малко, и ще се замисля дали най-добрият начин да си реша проблемите не е да ти строша врата още сега.

— Пробвай.

— Сайонара, задник — наведох се към шофьора и наредих: — Томате кудасай. Спри тук.

— Добре, добре, печелиш! — каза той и вдигна ръце, сякаш се предаваше. — В колана има микрофон. Просто предпазна мярка — след нещастния случай с Бени.

Какво се опитваше да ми каже — да не се притеснявам? Че Бени не е важен?

— Ия, сумимасен — казах на шофьора. — И те кудасай. Извинявай, продължавай да караш.

— Радвам се да видя, че все така държиш на хората си — обърнах се към Хилгър. — Дай ми колана.

— Бени не беше от моите хора — поклати глава той, сякаш изумен от недосетливостта ми. — Опитваше се да ни цака, точно както цакаше тебе.

Хилгър свали колана си и ми го подаде. Да, под катарамата със сигурност имаше миниатюрен микрофон.

— Къде е батерията? — попитах.

— Самата катарама е батерията. Никелов хидрид.

Бях впечатлен.

— Браво, никак не е зле!

Отворих прозореца и изхвърлих колана на улицата. Той посегна да го хване, но закъсня с част от секундата.

— По дяволите, Рейн, нямаше нужда да го правиш! Можеше просто да изключиш микрофона.

— Дай да ти видя обувките.

— Не и ако си решил да изхвърлиш и тях!

— Като нищо, ако и там има бръмбар. Сваляй ги!

Той събу обувките и ми ги подаде. Черни мокасини от мека кожа с гумени подметки. Нямаше къде да се скрие микрофон. Върнах му ги.

— Сега наред ли е всичко? — попита Хилгър.

— Казвай каквото имаш да казваш. Нямам много време.

Той въздъхна.

— Случката пред дома ти беше грешка. Това не биваше да се случва и аз ти поднасям извиненията си.

Звучеше толкова искрено, че ми се доповръща.

— Слушам те.

— Да знаеш, Рейн, много рискувам — все така задушевно продължи той. — Това, което ще ти кажа, е държавна тайна…

— Още по-добре. Ако се каниш да ми съобщиш какво пише във вестниците, значи просто ми губиш времето.

Той се намръщи.

— От пет години внедряваме успешно наш агент в японското правителство. Вътрешен човек, който има достъп до всичко. Човек, който знае къде са погребани труповете. Казвам го най-буквално.

Той замълча в очакване на реакция, но не я дочака и продължи:

— Този тип ни доставяше все повече сведения с годините, но нищо такова, което да ни даде коз в ръцете. Следваш ли мисълта ми?

Кимнах. Това на бизнес език означаваше възможност за изнудване.

— Като ученичка от католическо училище. Колкото и да я молиш, отговорът е „не“ — просто трябва да смениш подхода, защото в крайна сметка знаеш, че и тя го иска — Хилгър се захили и месестите му устни се разтвориха похотливо. — Е, ние продължихме да го ухажваме, напредвахме милиметър по милиметър, докато преди половин година отказът му започна да звучи по-иначе. Вместо „Не, няма да го направя“ започна да казва: „Не, много е опасно. Рискувам си кожата.“ Чисто практически съображения.

Това го знаех. Добрите търговци и преговарящи имат слабост към практическите съображения. Те са сигнал за промяна — от „дали“ към „как“, от принципа към цената.

— Бяха ни нужни още пет месеца да го убедим. Щяхме да му дадем еднократна сума, достатъчно голяма, та да отпаднат всичките му финансови грижи, плюс годишна издръжка. Фалшиви документи, убежище на тропиците — нашият еквивалент на програмата за защита на свидетелите, но в луксозна класа. В замяна на това той трябваше да ни изкаже и майчиното мляко на ЛДП — подкупите, комисионите, връзките с якудза, убийствата на хора, готови да направят разкрития. Говорим за солидни доказателства — микрофони, снимки, записи на телефонни разговори и неща от този род, които могат да послужат в съда.

— И какво смятате да правите с тях?

— Какво мислиш, че ще правим? С такава информация правителството на САЩ ще държи ЛДП в ръцете си. И тогава отпадат всичките ни грижи с базите в Окинава и Ацуги, с вноса на ориз, полупроводници, коли и всичко, от което имаме нужда. Тук ЛДП е властта, а ние ще сме силата, която стои зад нея. И до края на столетието Япония ще е момче за всичко на Чичо Сам.

— Каква беше връзката ви с Бени?

— Горкият Бени. Той беше ценен източник на информация за отрепките от ЛДП. Познаваше играчите, но нямаше достъп. Достъп имаше агентът.

— И все пак го пратихте в апартамента ми.

— Да, пратихме го. Сам, за да те разпита.

— Как разбрахте какво се е случило с него?

— Стига, Рейн, вратът му е счупен професионално на две крачки от апартамента ти. Кой друг ще го направи, някой от съседите ти пенсионери? Освен това имаше микрофон. И чухме всичко. Чухме го как ме обвиняваше, тоя дребен педал!

— А другият?

— Не знаем нищо за него, освен че е намерен на стотина метра от мястото, където полицаите са открили трупа на Бени.

— Бени ми каза, че бил от Боейчо Боейкиоку. И че ти държиш връзка с тях.

— Вярно е, че аз държа връзката с тях, но нямам никаква представа кое е приятелчето му. Естествено, направихме проверка и се оказа, че не е от японските разузнавателни служби. Изпълнявал е частна задача и някой друг му е плащал. Знаеш, че на такива агенти не може да се вярва, Рейн. Помниш ли какви проблеми имахме с виетнамците заради един такъв провокатор?

Погледнах в огледалото за задно виждане и видях шофьора да ни наблюдава подозрително. Шансът да схване нещо от разговора ни на английски беше нищожен, но явно беше усетил, че нещо не е наред, и това го изнервяше.

— Та да си довърша приказката за нашия човек в ЛДП. Преди три седмици той склони да ни предаде информацията. Записал я на диск и — можеш ли да повярваш? — внезапно получава инфаркт насред Яманоте и се гътва. Пратихме хора в болницата, но дискът беше изчезнал.

— Откъде си толкова сигурен, че дискът е бил у него, когато е умрял?

— Сигурен съм, Рейн. Знаеш, че си имаме начини да проверим. Не мога да ти кажа какви, но разполагаме с надеждни методи. Това обаче не е най-интересното. Искаш ли да ти кажа кое е най-интересното?

— Умирам от нетърпение да го чуя.

— Добре тогава — той се наведе към мен и лицето му отново цъфна в гротескна усмивка. — Най-интересното е, че всъщност не е получил никакъв инфаркт. Някой му е светил маслото. Някой, който знае как да инсценира „естествена смърт“.

— Не знам, Хилгър. Звучи ми доста фантастично.

— Нали? Особено като знаеш, че не само в Япония, а и в цял свят единици могат да го направят. Всъщност единственият, за когото се сещам, си ти.

— Затова ли искаше да се срещнем? — попитах. — За да ми кажеш, че ме подозираш в подобна дивотия?

— Хайде, Рейн, стига сме го усуквали! Знам точно в какво си замесен.

— Не те разбирам.

— Така ли? Тогава имам да ти съобщя една новина. Половината от ангажиментите ти през последните десет години са за нас.

Какви ги дрънка, мамка му!

Той се наведе още по-близо до мен и ми прошепна на ухото имената на няколко видни политици, банкери и чиновници, споминали се без време от „естествена смърт“. И всичките я дължаха на мен.

— Могъл си да прочетеш тези имена във вестниците — казах, но знаех, че трудно мога да разчитам на това.

В отговор той ми съобщи за сайта за обяви, който използвах, за да се свързвам с Бени, и номера на швейцарската ми сметка.

„Дявол да го вземе! — от прозрението направо ми се зави свят. — Те през цялото време са те правили на глупак. И нищо не е свършило, както си мислеше. По дяволите!“

— Знам, че това е потресаващо за теб, Рейн — заяви Хилгър, като се облегна назад на седалката. — През всичките тези години си бил убеден, че работиш на свободна практика, а всъщност ЦРУ плащаше сметките. Хубаво, погледни го от добрата му страна. Ти си страхотен! Истински магьосник — правиш така, че тези хора да изчезнат без следа, без какъвто и да било признак за нечиста игра. Иска ми се да знам как го правиш, честна дума!

— Може би ще имам шанса да ти покажа някой път — изрекох безизразно.

— Мечти, приятелче! И така, разполагаме с доклада от аутопсията. Кавамура е бил с пейсмейкър, който по някакъв начин е успял да се изключи. Според съдебния лекар става дума за дефект в устройството. Обаче знаеш ли какво? Ние направихме малки проучвания и установихме, че подобен дефект просто е невъзможен. Някой е изключил пейсмейкъра, Рейн. И това ми прилича на твоя работа. Искам да знам кой те е наел.

— Това са безсмислици — казах. — Кое?

— Защо трябва да се стига дотам, за да му се вземе дискът?

Той присви очи.

— Надявах се ти да ми кажеш.

— Не мога. Мога само да те уверя, че ако исках диска, щях да намеря много по-лесен начин да си го взема.

— Може пък да не е зависело от теб. Онзи, който те е наел, ти е казал да вземеш диска. Знам, че нямаш навика да питаш много, когато става дума за такива ангажименти.

— А да съм имал някога навика да бъда момче за поръчки? „Да взема диска“!

Той скръсти ръце и ме загледа.

— Не си спомням такова нещо.

— Значи търсиш под вола теле.

— Ти си му светил маслото, Джон. Последен си го видял жив. Нали разбираш, това никак не изглежда добре.

— Да, разваля ми репутацията.

Той потърка замислено брадичката си.

— Знаеш, че ЦРУ е най-малкият ти проблем. Има други хора, които искат да се доберат до диска.

— Какви хора?

— Ти как мислиш? Хората, които изобличава. Политици, якудза, силите, които стоят зад структурата на властта в Япония.

— Как разбрахте за мен? Че съм в Япония?

Той поклати глава.

— Извинявай, както вече ти казах, става дума за източници и методи, които не мога да обсъждам. Но ще ти кажа нещо — той се наведе към мен. — Довери ни се и тогава ще говорим за всичко, което пожелаеш.

Това ми дойде като гръм от ясно небе.

— „Довери ни се“ ли каза?

— Точно това казах. Ако се замислиш, ще видиш, че имаш нужда от помощта ни.

— Не знаех, че си такъв хуманист, Хилгър.

— Стига глупости, Рейн! Не го правим от хуманизъм. Трябва да ни помогнеш. Или дискът е у теб, или имаш сведения, които ще ни позволят да го открием. Помогни ни и ние ще ти помогнем в замяна. Просто и ясно.

Аз обаче познавах тези хора, познавах и Хилгър. При тях нищо не е просто и ясно. И колкото по-просто и ясно изглежда, толкова по-голяма е вероятността да те изиграят.

— Май съм натясно — казах. — Няма смисъл да го отричам. Може би наистина трябва да се доверя на някого, но няма да си ти.

— Виж какво, ако говориш за Виетнам, това е нелепо. Много вода изтече оттогава. Сега е друго време, друго място.

— Но хората са същите.

Той махна с ръка, сякаш пропъждайки неприятна миризма.

— Няма никакво значение какво мислиш за мен, Рейн. Защото не става дума за нас двамата. Важна е ситуацията, а тя е следната: Полицията те търси, ЛДП те търси. Якудза те търси. И всички те са по петите ти, защото прикритието ти изгърмя. Позволи ние да ти помогнем.

Как да постъпя? Да му светя маслото още сега? Но те знаеха къде живея и това ме правеше уязвим, а да премахна шефа на ЦРУ в Токио — нямаше да ми се размине току-така.

Автомобилът зад нас зави надясно. Погледнах назад и видях как следващата кола, черен седан с четирима японци вътре, намали скоростта, вместо да продължи по същия начин. Малко необичайно за натоварения токийски трафик.

Изчаках да стигнем следващия светофар и в последния момент казах на шофьора да свие наляво. Той едва успя да натисне спирачките и да вземе завоя. Седанът ни последва.

Извиних се на шофьора, че съм се объркал и трябва да се върнем на „Мейджи-дори“. Той се обърна и ме изгледа свирепо, но се подчини. Седанът продължи да ни следва.

Мамка му!

— Водиш си и опашка, Хилгър, така ли? Казах ти да дойдеш сам.

— Те са тук да те отведат в посолството. За твое собствено добро е.

— Добре, могат да ни последват — казах и се облегнах назад. Внезапно ме обзе страх. Трябваше на всяка цена да измисля нещо.

— Нямам намерение и двамата да влизаме в посолството с такси. И без това наруших правилата за безопасност, като се срещнах с теб. Те ще те отведат, така е по-сигурно.

Как бяха успели да го последват? Дори да имаше микрофон в някоя телесна кухина, при това движение не биха могли да засекат точното ни местоположение.

И тогава разбрах. Бяха ме изиграли много ловко. Досетили са се, когато ми се обади „Линкълн“, че ще искам да се срещнем веднага. Не са знаели къде точно, но хората им са били готови да тръгнат незабавно. Имали са двайсет минути да стигнат до Шинджуку и да чакат наблизо, докато разберат достатъчно от разговора ни, за да ни последват. Хилгър сигурно им беше дал името на транспортната фирма, описанието и номера на таксито, докато се кача. И това, докато аз се поздравявах за предвидливостта си и се радвах, че съм се отървал от предавателя.

Надявах се да остана жив, за да си извлека поука от случилото се.

— Кои са те? — попитах.

— Хора, на които може да се разчита. Сътрудничат на посолството.

Светофарът на моста на Канда светна червено. Колата забави ход.

Трескаво се озърнах, търсейки път за бягство.

Седанът ни приближи и спря на три-четири метра зад нас.

Хилгър ме погледна, явно предусетил, че се каня да направя нещо. Миг преди да се хвърли върху мен, очите ни се срещнаха.

— За твое добро е! — изкрещя и се опита да ме стисне през кръста.

Видях вратите на седана да се отварят. Отвътре слязоха двама набити японци с тъмни очила.

Опитах се да отблъсна Хилгър, но той беше сключил ръце зад гърба ми. Шофьорът се обърна и започна да крещи нещо, но не можах да разбера нито дума.

Двамата японци затвориха вратите на седана и спокойно тръгнаха към нас. Мамка му!

Обвих ръка около врата на Хилгър и притиснах главата му към гърдите си. Пъхнах другата ръка между тялото си и шията му, търсейки сънната му артерия.

— Аум да! — извиках на шофьора. — Аум Шинрикио да! Сарин!

„Аум“ беше сектата, обгазила със зарин токийското метро през 1995 година и този спомен още всяваше паника у хората.

Хилгър измуча нещо. Наведох се напред, като използвах торса и краката си като орехотрошачка. Усетих как тялото му омеква и той се отпусна.

— Ей? Нан да те? — попита шофьорът с облещени от страх очи. Какво искаш да кажеш?

Единият от мъжете почука по стъклото.

— Аицу! Аум да! Сарин да! Боку но томодачи ишики га най! Курума о да се! — Тези хора са от „Аум“! Имат зарин! Приятелят ми е в безсъзнание! Карай!

Ужасът в гласа ми съвсем не беше престорен.

Може и да си беше помислил, че съм смахнат или просто си говоря глупости, но със зарина шега не биваше. Шофьорът натисна газта и рязко завъртя волана, навлизайки в насрещното движение, но маневрата успя. Двамата мъже се затичаха към колата си.

— Исоиде! Исоиде! Байоин ни таному! — Бързо! Бързо! Трябва да намерим болница!

На кръстовището на „Мейджи-дори“ и „Уаседа-дори“ преминахме в последния момент на червено и направихме рязък завой наляво, по посока на Националния медицински център. Само секунда по-късно потеглящите коли ни откъснаха от преследвачите ни. Знаех, че седанът няма да може да ни последва поне минута, ако не и повече.

Гара „Тозай Уаседа“ беше точно пред нас. Подходящ случай да се измъкна. Казах на шофьора да спре. Хилгър се беше свлякъл на една страна, в безсъзнание, но жив. Искаше ми се да го стисна още веднъж — един съперник по-малко, — но нямаше време.

Шофьорът се опита да протестира — трябвало да закараме приятеля ми в болница и да се обадим на полицията, — но аз настоях да спре. Подадох му половинката от скъсаната банкнота и добавих още една, грабнах пакета с покупките за Мидори и изхвърчах от таксито. Докато тичах надолу по стълбите, си мислех, че ако се наложи да чакам влака, ще трябва да изляза през друг изход и пак да се върна, но бях улучил добре времето — влакът тъкмо пристигаше. Слязох на Нихонбаши, прехвърлих се на линията Гинза и на Шинбаши се прекачих на влака за Яманоте. По пътя си отварях очите на четири и когато слязох на Шибуя, бях сигурен, че за момента нищо не ме заплашва. Но те щяха да ме принудят да изляза на светло и този миг не беше далеч.