Серия
Джон Рейн (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rain Fall [= A Clean Kill in Tokyo], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 30 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2012 г.)

Издание:

Бари Айслър. Рейн-сан: Специални убийства

Американска, първо издание

Превод: Силвана Миланова

Редактор: Олга Герова

Оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

ИК „Бард“ ООД — София, 2005 г.

ISBN 10: 954-585-661-0

ISBN 13: 978-954-585-661-7


12.

Сутринта станах рано и се запътих направо към станция Шибуя. Казах на Мидори, че ще й позвъня по мобилния телефон, след като взема някои неща, които ми трябват. В апартамента си в Сенгоку имах скрити някои полезни вещи, в това число фалшив паспорт, от който щях да се нуждая, ако исках да напусна страната. Казах й да излиза само ако наистина й се налага — да купи храна и дрехи за преобличане например, — и да не използва кредитни карти. Освен това разговорите ни трябваше да са кратки, в случай че някой има номера на мобилния й телефон.

По линията Яманоте се добрах до Икебуро — оживен търговски център в северозападната част на града, оттам взех такси. Казах на шофьора да ме закара до Хакусан, жилищен квартал на десетина минути пеша от апартамента ми. Там слязох и набрах гласовата поща.

Телефонът в апартамента ми има някои особености. Мога да се обадя когато си искам и откъдето си искам и да активирам микрофона, който автоматично се превръща в предавател. Устройството се активира и от звук — ако в стаята има шум, например човешки глас, микрофонът се активира и се свързва с гласовата ми поща в Щатите, където жестоката конкуренция държи цените напълно приемливи. Винаги, преди да се прибера, набирам гласовата поща. Ако в апартамента ми е влизал някой, няма как да не разбера.

Това може би е излишна предпазна мярка — досега никой не е влизал неканен в апартамента ми, пък и никой не знае къде живея. Всеки път, когато набера номера, чувам механичен женски глас, който ме уведомява, че не съм имал обаждания. Очаквах и сега да чуя същото.

Вместо това обаче чух: „Имате едно обаждане“. Мамка му! Бях толкова слисан, че забравих кой бутон трябва да натисна, но механичният глас ме подканяше да побързам. Натиснах единицата.

Чух мъжки глас, който изрече на японски:

— Апартаментът е малък. Трудно ще го изненадаме.

И втори глас, също на японски:

— Чакай тук. Когато влезе, напръскай го с лютия спрей.

Този глас ми беше познат, но ми трябваше време, докато осъзная, че съм го чувал да говори на английски. Бени.

— А ако не иска да говори?

— Ще проговори.

Стисках слушалката с все сила. Този боклук Бени! Как ме беше открил?

Кога ли беше записано съобщението? И кой ли беше онзи специален бутон… По дяволите, трябваше да потренирам повече, за да го запомня! Започвах да ставам самодоволен. Натиснах шестицата и това увеличи скоростта на съобщението. Опитах с пет. Механичният глас ме осведоми, че съобщението е направено в 14 часа. Калифорнийско време — значи са влезли в апартамента ми около седем сутринта, тоест преди около час.

Добре, променяме плана. Съхраних съобщението, затворих и се обадих на Мидори. Казах й, че съм открил нещо важно, но ще й кажа по-късно. Тя трябваше да ме чака, дори и да закъснеех. Оттам се отправих към Сугамо, на времето затвор за военнопрестъпници, а днес квартал на червените фенери, пълен с любовни хотели.

Избрах хотела, най-близък до Сенгоку, Стаята, която ми дадоха, беше влажна, но не ми пукаше. Трябваше ми само електричество, за да съм сигурен, че батерията на телефона ми няма да падне, и място, където да чакам.

Набрах телефона в апартамента си. Той не иззвъня, но чух, че се включи, и зачаках. Стоях така половин час и вече започвах да се чудя дали не са си тръгнали, когато чух преместване на стол, стъпки и шуртене. Някой ползваше тоалетната. Значи още бяха там.

Седях така цял ден и напразно се опитвах да доловя нещо. Единствената ми утеха беше, че и на тях им е също толкова отегчително. И че са не по-малко гладни от мен.

Някъде към шест и половина, докато правех някои загрявки от джудото, за да се поразкърша, чух да звъни телефон, вероятно мобилен. Обади се Бени, изпръхтя няколко пъти, после каза:

— Имам малко работа в Шибакоен. Едва ли ще отнеме повече от няколко часа.

— Хай — отвърна приятелчето му, но аз нямах намерение да слушам повече.

Ако Бени наистина отиваше в Шибакоен, щеше да вземе метрото от станция Сенгоку. Едва ли беше дошъл с кола — с метрото беше по-сигурно, пък и в Сенгоку трудно можеш да паркираш, ако не си от квартала. От апартамента ми до станцията можеше да се стигне по пет или шест улици — това беше една от причините да избера тъкмо това място. Самата станция беше прекалено оживена и нямаше да мога да се добера до него, пък и не го знаех как изглежда. Трябваше да го причакам на излизане от апартамента ми, иначе щях да го изтърва.

Изхвърчах от стаята и се втурнах надолу по стълбите. Долу пресякох „Хакусан-дори“ и свих наляво по посока на моята улица. Тичах с все сила. Трябваше да стигна навреме, преди да е излязъл Бени — щом знаеше къде живея, нищо чудно и да ме познаваше в лице и не биваше да ме вижда насреща си.

На петнайсетина метра от моята улица забавих крачка и се опитах да овладея дишането си. На ъгъла се сниших и подадох глава иззад сградата. От Бени нямаше и помен. Бяха минали не повече от четири минути от момента, в който затворих телефона. Не беше възможно да съм го изпуснал.

Точно над главата ми имаше улична лампа, но трябваше да остана на мястото си. Не знаех дали той ще поеме наляво или надясно, след като излезе, а това беше единствената удобна позиция да го проследя. Доберях ли се веднъж до него, лесно щях да го завлека на по-закътано място.

Вече бях овладял напълно дишането си, когато чух входната врата да се затръшва. Усмихнах се. Обитателите на къщата знаят, че вратата се затръшва, и я затварят внимателно.

Отново приклекнах и надникнах иззад стената. Тантурест японец ситнеше право срещу мене. Мъжът с куфарчето, когото бях видял на станция Джинбочо. Бени. Трябваше да се досетя.

Изправих се и зачаках. Стъпките му отекваха все по-близо. Когато се приближи на около метър, изскочих иззад прикритието си.

Той спря като закован и облещи очи. Нямаше съмнение, че ме познава. Още преди да се е окопитил, аз му нанесох два бързи удара в корема и той се свлече със стон на земята. Минах зад гърба му, сграбчих дясната му ръка и я извих рязко. Той изохка.

— Ставай, Бени! И по-живо, ако не искаш да ти счупя ръката!

За потвърждение извих още по-силно ръката му и той със скимтене се изправи.

Избутах го зад ъгъла и го блъснах с лице към стената. Пребърках го бързо, но открих само мобилен телефон във вътрешния му джоб и го прибрах.

За последен път извих силно ръката му, обърнах го с лице към мен и го залепих за стената. Той изохка, но все още не беше се окопитил достатъчно, за да направи нещо повече. Стиснах го с една ръка за гърлото, а с другата го сграбчих за топките.

— Слушай ме много внимателно, Бени — той се опита да се съпротивлява, но аз стиснах още по-силно. — Искам да знам какво става. Трябват ми имена, и гледай да са ми познати.

Охлабих малко хватката и Бени трескаво си пое въздух.

— Знаеш, че не мога да ти кажа! — изскимтя той.

Отново затегнах хватката.

— Бени, ако ми кажеш каквото искам, няма да ти направя нищо. Но ако не ми кажеш, сърди се само на себе си! Казвай бързо, никой няма да разбере!

Отново стиснах, този път му спрях въздуха за няколко секунди. Казах му да кимне, ако е разбрал, и след секунда-две без въздух той се подчини. Аз обаче изчаках още малко и намалих натиска едва когато очите му започнаха да се изцъклят.

— Хилгър — изхърка той. — Бил Хилгър…

Струваше ми немалко усилие да скрия изненадата си.

— Кой е Хилгър?

Той ме погледна с широко отворени очи.

— Познаваш го! От Виетнам, така ми каза той.

— И какво прави в Токио?

— ЦРУ. Шеф за Токио.

Шеф на местната централа? Невероятно! Явно все още знаеше чий задник да целува.

— И ти си агент на ЦРУ, така ли? Ти?

— Те ми плащат — изхъхри той. — Трябват ми пари.

— Защо съм му притрябвал?

С Хилгър имахме разногласия във Виетнам, но в крайна сметка той надделя. Не разбирах за какво ще ми има зъб. Аз — да, но не и той.

— Каза, че ти знаеш къде да намериш един диск. От мен се искаше да му го предам.

— Какъв диск?

— Не знам. Знам само, че ако попадне в ръцете не на когото трябва, ще е заплаха за националната сигурност на САЩ.

— Опитай се да говориш нормално, не като чиновник, Бени. Какво има на диска?

— Не знам! Хилгър не ми каза. Пък и за какво да ми казва? Аз съм просто техен агент, не ми доверяват такива неща.

— Кой е онзи тип в апартамента ми?

— Какъв… — понечи да каже той, но аз го стиснах за гърлото още преди да е довършил въпроса. Едва когато започна да изцъкля очи, отново го пуснах.

— Ако още веднъж ме накараш да питам повторно или се опиташ да ме излъжеш, ще съжаляваш. Кой е онзи в апартамента ми?

— Не го познавам — тежко преглътна той. — От Боейчо Боейкиоку е. Хилгър държи връзката с тях. Каза ми само да го заведа в апартамента ти и да те разпитаме.

Боейчо Боейкиоку е японският аналог на ЦРУ.

— Защо ме следеше в Джинбочо? — попитах.

— Трябваше да те държа под око и ако мога, да открия къде е дискът.

— Как разбра къде живея?

— Хилгър ми даде адреса.

— А той откъде го знае?

— Не знам. Просто ми го каза.

— Какво трябваше да правиш?

— Само да те разпитам. Да разбера къде е дискът.

— А след това? Какво щяхте да ме правите след разпита?

— Нищо. Те искат само диска.

За кой ли път го стиснах за гърлото.

— Не ми говори глупости, Бени! Дори и ти не си толкова глупав. Знаеш какво трябваше да стане после, макар да нямаш куража да го направиш сам.

Всичко си идваше на мястото. Хилгър е наредил на Бени да вземе със себе си оня тип от Боейкиоку, за да ме разпитат. Бени е наясно какво ще стане и е уплашен, но няма къде да ходи. Пък и онзи ще свърши мократа работа, на него не му се налага дори да гледа.

Внезапното стиснах между краката с такава сила, че той се свлече на земята.

— Слушай, Бени, ето какво ще направиш. Ще се обадиш на приятелчето си в апартамента ми. Знам, че има клетъчен телефон. Кажи му, че се обаждаш от станцията на метрото.

— Видял си ме и искаш веднага да се срещнете на станцията. Ще го кажеш точно със същите думи. Чуя ли те да добавяш нещо от себе си, ще те убия. Направи го както трябва и ще те пусна да си вървиш.

Естествено, винаги имаше опасност тези типове да използват някой код, чието отсъствие да ги постави нащрек, но не ми се вярваше да са толкова умни.

Той ме погледна умолително.

— Наистина ли ще ме пуснеш да си вървя?

— Ако изпълниш нареждането ми както трябва.

Той направи всичко точно така, както му бях казал. Гласът му звучеше достатъчно твърдо. Взех телефона от ръцете му. Той попита с надежда:

— Мога ли да си вървя?

И тогава видя очите ми.

— Ти ми обеща! Обеща ми! — изхленчи той. — Моля те, аз само изпълнявах заповед!

Да, наистина го каза.

— Заповедите са лошо нещо — казах.

Той започваше да се задъхва.

— Не ме убивай! Имам жена и деца!

— Значи има на кого да пратя цветя — отвърнах и му нанесох светкавичен удар с ръба на дланта по тила. Усетих как прешлените му изпукаха и той се свлече.

Нищо повече не можех да направя, трябваше да го оставя тук. Но апартаментът ми вече не беше убежище. Така или иначе трябваше да си намеря друг, защото около трупа щеше да се вдигне шум и Сенгоку вече нямаше да е сигурно място.

Прекрачих през тялото и се върнах на паркинга, който бях подминал по-рано. Много скоро чух входната врата на къщата ми да се затръшва.

Отпред паркингът беше ограден с въжета, опънати между забити в пясък стълбчета. Грабнах шепа пясък и се върнах на предишната си позиция на ъгъла. Не бях виждал приятелчето на Бени и сега го зърнах за пръв път. Мамка му, той реши да тръгне по пътеката, която свързваше моята улица със съседната. Не знам защо бях решил, че ще върви направо.

Това вече беше проблем. Той беше пред мен и нямаше как да се скрия на пътя му и да го причакам. Освен това нямах представа как изглежда. Ако тръгнеше към станцията по главната улица на квартала, нямаше да го позная. Трябваше да действам незабавно.

Хукнах по улицата към пътеката. Видях самотна фигура да се отдалечава.

Огледах се за оръжие. Нищо, което би могло да мине за бухалка. Лошо!

Вървях на около седем метра зад него. Той беше облечен с късо кожено яке и си личеше, че е много як. Дори отзад се виждаше колко масивен е вратът му. В ръката си държеше нещо, което наподобяваше бастун. Пясъкът трябваше да свърши работа, иначе лошо ми се пишеше.

Бях съкратил наполовина разстоянието помежду ни и вече се канех да му извикам, когато той погледна през рамо. Може би някакъв животински нюх ни подсказва кога ни преследват. През войната го бях усвоил добре. Но се бях научил и да усещам кога алармата на другия задейства. Този тип явно имаше чувствителни антени.

Той се обърна и ме погледна в упор. Видях изписаното на лицето му объркване. Бени му беше казал, че ме е видял на станцията, а аз се появявах от друга посока. Човекът явно се опитваше да смели откъде идва разминаването.

Забелязах, че ушите му са обезобразени, раздути като карфиол. Японските джудоки и кендоки не използват предпазни шлемове, дори носят с гордост белезите от битките като медали. Съзнанието ми тутакси отчете и регистрира вероятността моят човек да е много изкусен боец.

Опитах се с целия си вид да изобразя обикновен минувач, с което целях да спечеля няколко секунди. Минах вляво и направих още две крачки, но видях как объркването в погледа му се превърна в увереност. Той вдигна бастуна над главата си и се приготви да нанесе удар.

Хвърлих пясъка в лицето му и отскочих светкавично настрана. Бастунът със свистене разсече въздуха, но противникът ми беше обезвреден за момента. Видях с какво усилие се сдържа да не разтърка очите си и това показваше, че добре си е научил урока. Само че не можеше да вижда.

Той пристъпи предпазливо напред, вдигнал бастуна пред себе си. От очите му се стичаха сълзи. Беше сигурен, че съм някъде пред него, но не можеше да ме види.

Трябваше да го изчакам да ме подмине и да бъда много внимателен, защото бях видял колко ловко действа с бастуна.

Той обаче остана на мястото си, само ноздрите му се издуваха от усилието да ме надуши. Как ли успяваше да се сдържи и да не разтърка очи? Сигурно агонизираше от болка.

Със силен вик той скочи напред и размаха хоризонтално палката на нивото на корема си. Само че не беше отгатнал правилно — аз бях далеч зад него. В следващия миг също така внезапно той направи две големи крачки назад и посегна да разтърка очите си.

Тъкмо това чаках. Скочих върху него и вдигнах юмрук, готов да нанеса поразяващ удар върху ключицата му, но в последния момент той се отмести и ударът се стовари върху гърба му. Опитах да го ударя с лакът, като се целех между очите, но успях да улуча ухото му.

Преди да успея да нанеса нов удар, той пъхна бастуна зад гърба ми и хвана края му, после рязко го дръпна към себе си. Дървото се впи в гърба ми и остра болка прониза бъбреците ми.

Устоях на изкушението да се дръпна, защото знаех, че нямам шанс да се изтръгна от мечешката му прегръдка. Вместо това сключих ръце около врата му и обвих крака около кръста му. Имах чувството, че бастунът всеки момент ще прекърши гръбнака ми.

Движението ми го изненада и той загуби равновесие, направи крачка назад и пусна бастуна. Кръстосах крака зад гърба му и се увесих с цялата си тежест на врата му, като по този начин го принудих да се сгромоляса върху мен. Аз бях отдолу и поех по-голямата сила на удара, но вече бях на своя земя.

Сграбчих го за реверите и опитах да го стисна в гиаку-джуджиме, една от първите хватки, които научават джудистите. Той реагира мигновено, като посегна към очите ми. Разтърсих глава, избягвайки пръстите му. По едно време той успя да се добере до едното ми ухо, но бързо се освободих.

Отслабих хватката едва когато противникът ми спря да се съпротивлява и замря. Избутах го и се измъкнах изпод тялото му. Господи, колко тежеше! Изправих се, зашеметен от разкъсващата болка в гърба.

От опит знаех, че не е мъртъв. В такива случаи пострадалият се слага да седне и му се нанасят удари по гърба и му се прави изкуствено дишане, докато се съвземе.

Този тип обаче трябваше да си намери някой друг да му зареди акумулатора. Аз с удоволствие бих го поразпитал, но това не беше Бени.

Коленичих до него и пребърках джобовете му. Във вътрешния джоб открих клетъчния му телефон, а в другия — сълзотворния газ. Нямаше нищо друго.

Изправих се с пулсиращ от болка гръб и се запътих към апартамента си. Две ученички в сини униформи тъкмо минаваха наблизо, когато излязох от уличката. Момичетата зяпнаха от изумление, но аз не им обърнах внимание. Защо ли все пак ме гледаха така? Вдигнах ръка и попипах бузата си. Кървеше. Онзи беше успял да ми раздере лицето.

Добрах се по най-бързия начин до апартамента си и в банята изтрих кръвта от лицето си. Физиономията в огледалото не изглеждаше никак добре и щеше да мине известно време, докато добие приличен изглед.

Видът на апартамента ми извика у мен странно чувство. Досега той беше убежище, тихо безименно пристанище. Хилгър и ЦРУ — два призрака, които си мислех, че съм оставил зад гърба си — го бяха разголили и осквернили. Трябваше да разбера защо ме преследват. Служебно? Лично? Щом Хилгър беше замесен, значи и двата варианта бяха възможни.

Събрах набързо нещата, които ми трябваха, и ги напъхах в един сак. На вратата се обърнах още веднъж да хвърля последен поглед. Всичко си беше както винаги. От хората, които бяха нахълтали тук, нямаше и следа. Не можех да не се запитам дали ще видя това място отново.

Запътих се по посока на Сугамо. Щях да пътувам по линията Яманоте до Шибуя, където беше Мидори. Може би мобилните телефони щяха да ми дадат отговор на някои от въпросите.