Серия
Джон Рейн (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rain Fall [= A Clean Kill in Tokyo], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 30 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2012 г.)

Издание:

Бари Айслър. Рейн-сан: Специални убийства

Американска, първо издание

Превод: Силвана Миланова

Редактор: Олга Герова

Оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

ИК „Бард“ ООД — София, 2005 г.

ISBN 10: 954-585-661-0

ISBN 13: 978-954-585-661-7


2.

Обменът на съобщения е доста проста работа. Име, снимка, лични сведения, служебни контакти. Номер на банкова сметка, инструкции за трансфера. Напомняне за трите „без“, на които особено държа: без жени и деца, без замесване на невинни, без дублиращи изпълнители на една и съща поръчка. Телефонът се използва чак когато работата е свършена и тъкмо това беше причината за обиколката ми през Огикубо.

Използвах един от автоматите на перона да се обадя на свръзката си в Либерал-демократическата партия — мазник на име Бени, вероятно съкращение от Бенихана или нещо подобно. Бени говори свободно английски — предполагам, че е живял известно време в чужбина. С мен предпочита английския, вероятно защото той звучи по-твърдо в някои отношения, а Бени се изживява като твърдо копеле. А може жаргонът му да е резултат от дълга и изтощителна диета с холивудски гангстерски филми.

Естествено, никога не се бяхме срещали, но разговорите ни по телефона стигаха да развия определена антипатия към този тип. Представях си го много живо като един от армията безделници на държавна служба, човек, който се опитва да реши проблема си с наднорменото тегло, като пробягва три пъти седмично по няколко десетминутни мили на тренажора в някоя безумно скъпа фитнес зала, лъщяща от хром и огледала, където климатиците и успокояващите звуци от телевизорите не позволяват клиентът да се потиска от излишни неприятни емоции. Той беше от онези мъже, които се перчат с марков гел за коса, предназначен да скрие напредващата плешивина, защото малките неща в крайна сметка не разоряват, и спестяват от немачкаеми ризи и вратовръзки с помпозния етикет „Истинска италианска коприна!“, купени в чужбина от някоя разпродажба, поздравявайки се с изгодната покупка на такава качествена стока. Те си позволяват някои малки западни луксове като писалки „Монблан“ например — талисмани, предназначени да им вдъхнат увереност, че са по-отворени към света от хората, които ги командват. Да, познавах този тип. Дребен изпълнител на заповеди, куриер, разсилен, който не знае какво е да си изцапаш ръцете с черна работа, неспособен да направи разлика между една истинска усмивка и любезно извитите устни на бар дамите, които му помагат да се освободи от йените си срещу разредено уиски „Сънчъри“, докато той ги отегчава с намеците си в какви „големи неща“ е въвлечен, но, естествено, не може да ги обсъжда публично.

След обичайния обмен на предварително уговорените невинни фрази, предназначени да укрепят доверието помежду ни, изрекох:

— Работата е свършена.

— Радвам се да го чуя! — заяви той с фалшивата си лаконичност на мъжко момче. — Някакви проблеми?

— Нищо особено — отвърнах след известна пауза. Спомних си за типа от влака.

— Нищо? Сигурен ли си?

Знаех, че това до нищо няма да доведе. По-добре да премълча, което и направих.

— Добре — наруши мълчанието той. — Знаеш как да ме откриеш, ако имаш нужда от нещо. Каквото и да е.

Бени се опитва да се държи с мен като с агент от разузнаването. Веднъж дори предложи да се срещнем. Казах му, че ако се срещнем лице в лице, то ще е, за да го убия, и е по-добре да си го спести. Той се засмя, но срещата така и не се състоя.

— Имам нужда само от едно — казах, намеквайки за парите.

— Утре, както винаги.

— Става.

Затворих и автоматично избърсах слушалката и бутоните, в случай че са проследили разговора и пратят някого да снеме отпечатъци, колкото и минимална да бе вероятността. Ако имаха достъп до военните досиета от Виетнам, а сигурно имаха, веднага щяха да ме идентифицират като Джон Рейн, а никак не ми се искаше да научават, че старият им познайник отпреди двайсет и повече години, когато за пръв път се върнах в Япония, е тайнственият им наемник.

На времето работех за ЦРУ — дължах го на връзките си от Виетнам — и се грижех „средствата за подпомагане“ да достигнат до нужния получател в средите на управляващата партия, която още тогава беше ЛДП. ЦРУ провеждаше тайна програма за подпомагане на консервативни политически елементи — част от антикомунистическата политика на американското правителство и естествено продължение на отношенията, създадени по време на следвоенната окупация, а ЛДП с огромно удоволствие изпълняваше ролята си срещу солидни суми в зелено.

Аз всъщност си бях чиста проба търговски пътник, но бях в прекрасни взаимоотношения с един от онези, които се възползваха от щедростта на Чичо Сам — тип на име Миямото. Един от сътрудниците на Миямото, подразнен от малкия си дял от питата, заплашваше да вдигне врява, ако не му дадат повече. Миямото беше бесен — неговият човек вече беше използвал тази тактика и беше измъкнал доста кръгла сума. Това си беше чиста проба алчност. Миямото ме попита дали мога да направя нещо по въпроса срещу петдесет хиляди долара, като обеща, че „няма да има въпроси“.

Предложението ме заинтересува, но исках да се подсигуря. Казах на Миямото, че аз лично не мога да направя нищо, но мога да го свържа с подходящия човек.

Този „подходящ човек“ се превърна в моето второ аз и след време взех мерки да унищожа отпечатъците на истинския Джон Рейн. Освен всичко останало, вече не използвам рожденото си име и всичко свързано с него, подложих се и на пластична операция, за да придам на позакърнелите си японски черти по-азиатски вид. Сега и косата ми е по-дълга, за да се различава от тогавашната ми почти войнишка прическа. Очилата с метални рамки, малък компромис пред възрастта и последиците от нея, ми придават учен вид, който няма нищо общо с предишното ми войнишко излъчване. Днес приличам повече на японски интелектуалец, отколкото на някогашния мелез с командоска школовка. Не съм виждал познатите си от периода си на търговски пътник повече от двайсет години и гледам да стоя настрана от ЦРУ. След номера, който ни погодиха на мен и на Лудия Джейк в Бу Доп, бях щастлив да ги изхвърля от живота си.

Миямото ме свърза с Вени, който работеше с хората в ЛДП със същите проблеми като неговия. Проблеми, които аз можех да реша. Известно време работех и с двамата, но преди десетина години Миямото се пенсионира и скоро след това умря спокойно в леглото си. Оттогава Бени е най-добрият ми клиент. Правя три-четири акции годишно за него или за някого от ЛДП, представляван от него, и прибирам еквивалента на сто хиляди долара в йени. Знам, че звучи като обир, но и разходите ми са големи: оборудване, множество квартири и истински, но губещ консултантски бизнес, на който дължа присъствието си в данъчните регистри и легитимността си.

Бени. Чудех се дали знае нещо за случката във влака. Споменът за чужденеца, ровещ из джобовете на падналия Кавамура, беше дразнещ като заседнала между зъбите люспа и аз час по час се връщах към него, очаквайки просветление. Какво беше това, случайно съвпадение? Може би онзи тип търсеше документ за самоличност. Не е най-добрият начин да окажеш първа помощ на човек, който посинява от недостиг на кислород, но хората без опит нерядко реагират ирационално в стресова ситуация, а да гледаш как някой умира пред очите ти, определено си е стрес. Или пък е бил свръзка на Кавамура и се е качил на влака, за да му предаде или да получи нещо. Може да са имали уговорка да направят размяната в движение, в претъпкания влак. Кавамура се обажда на свръзката си от Шибуя точно преди да се качи на влака и казва: „Аз съм в третия вагон отзад напред, качвам се.“ И свръзката се качва на гара Йойоги. Да, напълно е възможно.

Малките съвпадения постоянно ме съпътстват в работата ми. Те започват от мига, в който се захванеш да изучаваш човешкото поведение — когато тръгнеш след някой средностатистически човек и го следваш през целия му средностатистически ден, подслушваш разговорите му, изучаваш навиците му. Плавните очертания, които виждаш от разстояние, отблизо започват да се накъсват и да се диплят като нишките на тъкан, гледани под микроскоп.

Някои от обектите ми са замесени в незаконни дела и там нивото на съвпадения е особено високо. Следил съм хора, които се оказват в същото време и под полицейско наблюдение. Това е една от причините методите ми на следене да не отстъпват на техните. Често повтаряща се тема са любовниците, а понякога дори и паралелни семейства. Един обект, когото се готвех да премахна, ме слиса, като се хвърли под влака и ми спести труда. Клиентът беше във възторг и не можеше да се начуди как съм се изхитрил да инсценирам самоубийство на претъпкан с хора перон.

Имах чувството обаче, че Бени знае нещо, и тъкмо това не ми позволяваше да забравя за малкото съвпадение. Ако имах как да разбера дали не е нарушил едно от трите ми неписани правила, дублирайки наблюдаващия Кавамура екип, щях да го намеря и да го накарам да си плати. Но нямаше начин да го установя със сигурност. Трябваше да сложа случая в папката с етикет „висящ“, за да се почувствам малко по-добре.

Парите пристигнаха на другия ден, както беше обещал Бени, и още девет дни изминаха мирно и тихо.

На десетия ден ми се обади Хари. Каза ми, че звъни приятелят ми Коичиро и че във вторник около осем ще бъде с компания в „Галери Ку Шу“ в Шииджуку, та да отида, ако имам време. Отговорих, че звучи страхотно и ще се опитам да се отбия. После изброих пет заведения назад в раздел „Ресторанти“ на токийските „Жълти страници“ и установих, че срещата ни е в „Лас Чикас“. Оставаше само да извадя пет дни от датата и пет часа от времето.

Обичам да си правя срещите в „Лас Чикас“, защото почти всички посетители идват откъм „Аояма-дори“ и е достатъчно да се наблюдават идващите от срещуположната посока, пък и преди да стигнат входа, хората задължително минават през малък вътрешен двор. Ресторантът е заобиколен от криволичещи алеи, плъзнали в десетина различни посоки, без скришни местенца, където някой би се затаил да чака. Аз познавам добре алеите — държа да знам разположението на всяко едно място, където прекарвам повече време. Бях сигурен, че ако някой поиска да се приближи до мен, никак няма да му е лесно.

Храната и обстановката също са добри. Както менюто, така и хората са коктейл между Изтока и Запада — индийски ориз джира и белгийски шоколад, красавица с гарвановочерни коси и високи монголски скули и блондинка направо от фиордите, смесица от множество езици и акценти. „Лас Чикас“ по някакъв непостижим начин успява да е едновременно ултрамодерен и изключително уютен.

Пристигнах в ресторанта два часа по-рано и зачаках, като си сръбвах чай с мляко — специалитета, с който заведението с право се слави. Не е хубаво да отиваш последен на срещата. Не е учтиво. Пък и намалява шансовете ти да си тръгнеш.

Малко преди три видях Хари да се задава по улицата. Той ме забеляза чак когато влезе в ресторанта.

— С гръб към стената, както винаги — бяха приветствените му думи.

— Харесва ми гледката — отвърнах невъзмутимо. Малко хора обръщат внимание на тези неща, но аз го бях научил, че трябва да си отваряш очите, когато влизаш някъде. Хората, които сядат с гръб към вратата, са цивилни. Онези, които заемат стратегическите места, могат да притежават или усет, или школовка, затова заслужават повече внимание.

Срещнах Хари преди пет години в Ропонги, където се беше забъркал в каша с няколко пияни американци от морската пехота. Беше в един бар, където си убивах времето преди уговорена по-рано среща. Хари е малко странен тип — понякога дрехите му стоят така, сякаш ги е отмъкнал от първата срещната сергия, и има навика да се блещи в онова, което го е заинтригувало, без да се усеща. Тъкмо това блещене беше привлякло вниманието на „квадратните глави“ и един от тях на висок глас заплашваше да натика „тия лупи“ в японския задник на Хари, ако не си намери нещо друго за гледане. Хари тутакси се подчини, но този явен признак на слабост още повече настърви американците. Когато излязоха след него, за мен беше ясно, че Хари си няма и представа какво ще се случи, затова също го последвах. Не мога да понасям побойниците — наследство от детството ми.

Както и да е, вместо с Хари тъпоглавците трябваше да се разправят с мене и работите се развиха далеч не така, както ги бяха планирали. Хари ми беше благодарен.

Оказа се, че той притежава някои полезни умения. Каза ми, че е роден в Щатите от родители японци и говори еднакво добре и двата езика, а летните ваканции прекарвал при японските баби и дядовци извън Токио. Завършил колеж в Щатите и записал аспирантура по приложна математика и криптография. Там обаче се забъркал в неприятности — проникнал в университетски файлове, за които един от преподавателите му по криптография се хвалел, че са непробиваеми за хакери. Имал си някакви разправии и с ФБР — оттам успели да установят, че е влизал в системата на Националната администрация по спестяванията и кредитите и на някои други финансови учреждения. Влиятелни хора от средите на Агенцията за национална сигурност чули за хакерските му похождения и му уредили работа във Форт Мийд, та да може да изчисти досието си от натрупалите се закононарушения.

Хари останал в Агенцията няколко години, като през това време осигурил достъп на новите си работодатели до държавните и корпоративни системи за сигурност по целия свят и междувременно изучил най-черните от всички черни компютърни магии на АНС. В средата на деветдесетте се върнал в Япония, където започнал работа като консултант по сигурността на информацията в една от най-големите консултантски компании. Оттам, разбира се, му направили пълно проучване, но чистото му досие и магията на свръхсекретната проверка за благонадеждност на АНС дотолкова заслепили новите му работодатели, че пропуснали да забележат най-важното за стеснителния млад мъж с хлапашко излъчване.

Това, че Хари бил закоравял хакер. АНС му омръзнала, защото независимо от техническите предизвикателства, с разрешението и одобрението на правителството можел да върши всичко. В новата му работа било тъкмо обратното — имало правила и етични норми, които трябвало да спазва. Хари никога не правел защита на система, без да си остави вратичка, която да използва, ако случайно му хрумне. Проникнал във файловете на собствената си фирма, за да открие уязвимите места на клиентите й, от които се възползвал без угризения. Хари е изкусен като ювелир и безскрупулен като разбойник.

Още от самото начало започнах да го уча на сравнително почтените страни на работата си. Той е от хората, които трудно намират общ език с околните, и е във възторг от факта, че съм се сприятелил с него, дори може да се каже, че благоговее пред мене. И ми е предан, което е доста полезно.

— Какво става? — попитах, след като го изчаках да се настани.

— Две неща. За едното мисля, че знаеш, а за другото не съм сигурен.

— Слушам.

— Първото е, че Кавамура явно е получил сърдечен пристъп същата онази сутрин, когато го следяхме.

Отпих глътка от чая си.

— Знам. Стана точно пред мен във влака. Неприятна работа.

Дали наистина се вглеждаше в лицето ми по-внимателно от обикновено, или само така ми се струваше?

— Видях некролога в „Йомиури“ — каза той. — Дъщеря му го е пуснала. Погребението е било вчера.

— Не си ли малко млад да четеш некролозите, Хари? — попитах, като го гледах над чашата.

Той сви рамене.

— Знаеш, че чета всичко. Нали за това ми плащаш?

Вярно беше. Хари винаги беше в течение на всичко и имаше усет как да измъкне ценна информация от хаоса.

— А второто какво е?

— По време на погребението някой е влязъл с взлом в апартамента му. Помислих си, че може да си ти, но реших за всеки случай да ти кажа.

— Как разбра? — попитах възможно най-безизразно.

Той измъкна сгънат лист от джоба си и го побутна към мен.

— Напипах един доклад на Кейсацучо.

Кейсацучо е Японската национална полицейска агенция, местното ФБР.

— Господи, Хари, има ли нещо, до което да не можеш да се добереш? Направо си невероятен!

Той небрежно махна с ръка.

— Това беше просто Соса, разследването. Защитата им е плачевна.

Не намерих за нужно да му казвам, че за защитата на Соса съм изцяло съгласен с него. Аз самият от години бях запален читател на файловете им.

Разгърнах листа и прегледах набързо съдържанието му. Първото, което прикова вниманието ми, беше името на човека, изготвил доклада: Ишикура Тацухико. Тацу. Кой знае защо, не бях изненадан.

Познавах Тацу от Виетнам, където беше пратен от Японския съвет за обществена сигурност и разследване, един от предшествениците на Кейсацучо. Притиснато от ограниченията на следвоенната конституция с нейния член девети, японското правителство нямаше друга възможност, освен да прати няколко души наблюдатели, които да му донасят за обстановката. Тацу беше командирован във Виетнам за шест месеца със задачата да праща сводки за оказваната от КГБ помощ за Виетконг. Тъй като говорех японски, получих нареждане да му помогна да навлезе в обстановката.

Тацу беше нисък, с набита фигура, която с възрастта щеше да се закръгля все повече, и кротко лице, зад което се криеше изключително силна и волева натура. Това личеше от начина, по който излъчваше гърди и навеждаше глава напред, сякаш възпиран от невидима юзда. Беше разочарован от неутралитета на следвоенна Япония и се възхищаваше от избора ми да стана командос. Аз, от своя страна, бях привлечен от скритата тъга в очите му, която по някакъв странен начин ставаше по-забележима, когато се усмихваше и особено когато се смееше на глас. Той рядко говореше за семейството си и за двете си дъщери, затова пък го правеше с нескрита гордост. Години по-късно научих от общ познат, че е имал и син, най-малкият, умрял при обстоятелства, за които Тацу никога не говореше, и разбрах откъде иде тази болка.

Когато се върнах в Япония, известно време се срещахме, но аз се отдръпнах, след като влязох в досег с Миямото и Бени. Не бях виждал Тацу, откакто промених външността си и преминах в нелегалност.

Което беше добре, защото от докладите на отдела му бях разбрал, че Тацу си има любима теория: ЛДП плаща на наемен убиец. В края на осемдесетте той беше стигнал до заключението, че твърде много ключови свидетели в случаи за корупция, твърде много финансови реформатори, твърде много млади кръстоносци срещу съществуващото политическо статукво умират от „естествена смърт“. И беше нарисувал доста стройна картинка, в чийто център стоеше тайнствена фигура, твърде силно наподобяваща моя милост.

Колегите на Тацу бяха убедени, че вижда призраци, и упоритостта, с която настояваше за разследване на един въображаем според тях заговор, с нищо не допринасяше за служебното му издигане. От друга страна, тази упоритост му осигуряваше донякъде защита от същите тези сили, които се надяваше да разкрие, защото никой не искаше да потвърди догадките му, помагайки му да умре внезапно от „естествена смърт“. Тъкмо обратното — вероятно много от враговете на Тацу се надяваха той да живее дълъг и спокоен живот. Но и другото беше вярно — че тутакси ще променят позицията си, ако Тацу се добере твърде близко до истината.

Досега това не се бе случило. Аз обаче познавах добре Тацу. Във Виетнам той беше овладял основните положения на контраразузнаването по време, когато дори началниците му не можеха да се ориентират в сводките за местоположението и числеността на виетконгските сили, и напук на статута си на информатор беше разработил оперативни канали. Вместо да си живее спокойно в някоя вила и да пише докладите си оттам, той беше предпочел действието в бойна обстановка.

Веднъж сподели с горчивина след порядъчно количество изпито саке, че началниците му се ужасявали от тази негова ефективност и упорито не обръщали внимание на докладите му. В крайна сметка упоритостта и куражът му отидоха нахалост. Надявах се този опит да го е научил на нещо.

И в същото време бях сигурен, че това не може да стане. Тацу беше истински самурай и щеше да служи докрай все на същия господар, независимо колко пъти този господар го пренебрегваше и дори оскърбяваше. Преданата служба беше за него най-висшето достойнство.

За Кейсацучо беше съвсем необичайно да разследва обикновен взлом. Изглежда нещо беше привлякло вниманието на Тацу към смъртта на Кавамура или към онова, което беше правил приживе. Имах усещането, че старият ми другар по оръжие ме гледа през огледално стъкло — вижда зад него сянка, но не знае чия, — и се радвах, че от доста години вече съм извън полезрението му.

— Не е нужно да ми казваш дали си знаел — прекъсна размишленията ми Хари. — Наясно съм с правилата.

Чудех се колко точно мога да му кажа. Исках ли да науча повече, уменията му можеха да ми бъдат от полза. От друга страна, никак не ми се искаше да научава твърде много за естеството на моята работа. Той и така вече се беше приближил до истината повече, отколкото трябва. Да вземем например името на Тацу под този доклад. Хари със сигурност щеше да го използва в търсенето си из мрежата и рано или късно щеше да се добере до конспиративните му теории, а оттам да направи връзката с мен. Естествено, доказателства нямаше да открие, но много от късчетата на мозайката щяха да се наместят.

Докато си седях така в „Лае Чикас“ и пийвах чай, трябваше да призная, че Хари може да се превърне в проблем. Тази мисъл ме огорчи. „Господи! — помислих си. — Ставаш сантиментален!“

— Не знаех — изрекох най-сетне. — Случаят е по-особен — не виждах какво пречи да му кажа за непознатия във влака и го направих.

— Ако бяхме в Ню Йорк, щях да допусна, че е бил джебчия — заяви Хари.

— Отначало и аз си помислих така. Но джебчия в Токио не е кой знае каква кариера за бял. Много изпъква.

— А ако просто се е възползвал от случая?

Поклатих глава.

— Малко хора могат да бъдат толкова безскрупулни и хладнокръвни. Не ми се вярва някой от тях да се е оказал случайно до Кавамура точно в този момент. Мисля, че е бил свръзката му и е трябвало да направят размяна.

— Защо според теб Кейсацучо ще разследва обикновен жилищен обир?

— Не знам — отвърнах, макар че участието на Тацу ме навеждаше на някои мисли. — Може би заради служебното положение на Кавамура или заради неотдавнашната му смърт… Нещо такова. Поне аз бих заложил на тази теория.

Той ме погледна внимателно.

— Искаш ли да се поразровя?

Трябваше да оставя нещата, както си бяха. Но вече ме бяха изигравали. Мисълта, че това може да се случи отново, нямаше да ми позволи да заспя. Дали Бени наистина не беше пратил дублиращ екип да следи Кавамура? Реших, че няма да е зле Хари да провери.

— Така или иначе ще го направиш, или греша? — попитах.

Той примигна насреща ми.

— Така е, не мога да си надвия.

— Рови тогава. Кажи ми, ако откриеш нещо. И се пази, не блей.

Предупреждението се отнасяше еднакво и за двамата.