Серия
Джон Рейн (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rain Fall [= A Clean Kill in Tokyo], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 30 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2012 г.)

Издание:

Бари Айслър. Рейн-сан: Специални убийства

Американска, първо издание

Превод: Силвана Миланова

Редактор: Олга Герова

Оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

ИК „Бард“ ООД — София, 2005 г.

ISBN 10: 954-585-661-0

ISBN 13: 978-954-585-661-7


11.

Вмъкнах се в паркинга срещу входа и се затаих в сянката. Видях я да чака асансьора. Вратата се отвори, но не можех да надникна вътре. Тя влезе и след секунда вратата на асансьора се затвори.

Отвън като че беше чисто, никой не дебнеше в тъмното. Очевидно нищо не я заплашваше тази нощ, освен ако не я чакаха в апартамента й или някъде наблизо.

Активирах телефона й с устройството на Хари и зачаках. Нищо.

След около минута чух вратата й да се отваря и затваря. Приглушени стъпки. После още стъпки, на повече от един човек, и възклицание на изненада.

Прозвуча мъжки глас:

— Слушайте. Слушайте ме внимателно. Не се бойте. Извинявайте, че ви изплашихме. Разследваме случай, засягащ националната сигурност. Трябва да сме крайно предпазливи. Надявам се да ни разберете.

Чух тихия глас, почти шепот, на Мидори:

— Покажете ми… Покажете ми удостоверенията си.

— Нямаме време за това. Ще ви зададем само няколко въпроса и ще си тръгнем.

— Покажете ми документ! — вече по-твърдо настоя тя. — Иначе ще вдигна шум. А стените на тази сграда са доста тънки. Може вече да са ни чули.

Сърцето ми подскочи. Мидори имаше усет и много кураж.

— Никакъв шум! — заяви мъжът и отекна звук от плесница.

Явно не си поплюваха. Трябваше да направя нещо. Чух накъсаното й дишане.

— Какво искате, по дяволите?

— Баща ти е носел нещо у себе си, когато е умрял. Сега то е у теб и ни трябва.

— Не знам за какво говорите.

Нова плесница. Мамка му!

Не можех да вляза в сградата без ключ. Дори да влезеше някой и да успеех да се вмъкна след него, пак нямаше да намеря апартамента на Мидори. А и да го намерех, там можеха да стоят четирима с пистолети и да ме застрелят, преди да съм влязъл.

Прекъснах връзката с устройството и набрах номера й. Телефонът й иззвъня три пъти и се включи телефонният секретар.

Затворих и натиснах бутона за повторение, после втори и трети път.

Исках да ги изнервя, да ги накарам да спрат за малко. В крайна сметка може би щяха да й позволят да се обади, за да избегнат подозрението.

На петия път тя вдигна.

— Мощи моши — чух несигурния й глас.

— Мидори, Джон е. Знам, че не можеш да говориш и че в апартамента ти има непознати. Кажи: „Няма никакъв мъж, бабо.“

— Какво?

— Просто кажи: „Няма никакъв мъж, бабо.“ Хайде, повтори го.

— Няма… няма никакъв мъж, бабо.

— Браво! Сега кажи: „Не, няма нужда да идваш. Сама съм.“

— Не, няма нужда да идваш. Сама съм.

Сега те щяха да бързат да се махнат от апартамента й.

— Много добре. Продължавай да спориш с баба си. Тези хора не са от полицията. Мога да ти помогна, но само ако ги накараш да излязат от къщата ти. Кажи им, че баща ти е носел у себе си някакви документи, но те са скрити в апартамента му. Обещай да ги заведеш там и да им ги покажеш. Кажи, че не можеш да им обясниш къде е скривалището, защото е вградено в стената и само ти можеш да го намериш. Разбра ли ме?

— Прекалено много се притесняваш, бабо.

— Ще чакам отвън — казах и прекъснах връзката.

В каква посока щяха да тръгнат? Трескаво обмислях къде да разположа засадата. Тъкмо в този момент от асансьора слезе възрастна жена, превита надве от годините, с кофа за боклук. Електронната врата се отвори и аз успях да се вмъкна вътре.

Знаех, че Мидори живее на третия етаж. Изтичах по стълбите и спрях пред вратата на етажа. След около половин минута чух да се отваря врата някъде в дъното на коридора.

Открехнах вратата и пъхнах зъболекарското огледалце през процепа. От един апартамент се показа мъж, огледа се наляво-надясно и кимна. Миг по-късно отвътре излезе Мидори, следвана от друг мъж, който я държеше доста грубичко за рамото.

Онзи отпред огледа внимателно коридора и тръгна към мен. Бързо издърпах огледалцето. На стената наблизо висеше пожарогасител от старите. Грабнах го и застанах до вратата, дръпнах палчето и го насочих на височината на лицето.

Минаха две секунди, после пет. Чувах стъпките им да се приближават. Дишах през стиснати зъби и стисках здраво ръчката на пожарогасителя.

За част от секундата ми се стори, че вратата се отваря, но те ме подминаха и продължиха към асансьора.

Мамка му! Кой знае защо бях решил, че ще тръгнат по стълбите. За втори път открехнах вратата и пъхнах огледалцето през пролуката. Двамата мъже бяха притиснали Мидори, а онзи отзад опираше нещо в гърба й. Предположих, че е пистолет, но можеше и да е нож.

От сегашната си позиция нямаше никаква възможност да ги изненадам. Не можех да стигна до тях, без да ме чуят, и ако бяха въоръжени, шансовете ми бяха равни на нула.

Обърнах се и хукнах надолу по стълбите. На първия етаж бързо прекосих фоайето и се шмугнах зад една носеща колона, покрай която щяха да минат, след като излезеха от асансьора. Притиснах пожарогасителя с хълбок и нагласих огледалцето така, че да ги видя.

Те слязоха секунда по-късно в компактна групичка, каквито в специалните части ни бяха учили да избягваме, защото са уязвими за засади и мини. Очевидно двамата се опасяваха, че Мидори ще се опита да избяга.

Пуснах огледалцето в джоба си и се вслушах в стъпките им. Бях пресметнал, че са само на сантиметри от мен, когато изскочих с вик иззад колоната и насочих пожарогасителя към лицето на мъжа отпред.

Нищо не се случи. Пожарогасителят изхълца, после изпусна протяжно съскане и това беше всичко.

Мъжът отпред отвори уста от изумление, но бързо се окопити и бръкна под палтото си. Като на забавен кадър, с увереността, че ще закъснея, вдигнах високо пожарогасителя. Видях как ръката му се показва от пазвата, стиснала пистолет с къса цев. С все сила стоварих пожарогасителя върху лицето му като таран. Чу се хрущене и той се сгромоляса назад върху Мидори и другия мъж, а пистолетът му издрънча на пода.

Другият мъж залитна назад и размаха ръце. В едната държеше пистолет.

Насочих пожарогасителя към него като снаряд и го стоварих отгоре му. Той се строполи и след миг аз вече бях върху него и му избих пистолета. Още преди да е вдигнал ръце да се защити, му нанесох силен удар с кранчето зад ухото. Чу се силно изхрущяване и мъжът не помръдна повече.

Светкавично грабнах пистолета, но другарят му също не даваше признаци на живот. Лицето му беше кървава маса.

Обърнах се към Мидори тъкмо навреме, за да видя как от асансьора излиза трета горила. Вероятно беше там още от самото начало. Той сграбчи Мидори през врата с лявата си ръка, а с дясната посегна към вътрешния джоб на сакото. Ала още преди да е измъкнал пистолета, Мидори се извъртя в прегръдките му и стисна лявата му китка, извивайки ръката му назад и навън. Класическо санкио от айкидото. Реакцията му показа, че и той е обучен в това изкуство, защото се извъртя така, че да предпази ръката си от счупване, и се приземи с ловко укеми. Но не успя да се изправи, защото аз светкавично покрих разстоянието до него и нанесох в лицето му удар от воле, който го накара да подскочи.

Мидори ме гледаше с широко отворени очи и дишаше на пресекулки.

Дайджобу? — попитах и стиснах ръката й. — Добре ли си? Направиха ли ти нещо?

Тя поклати глава.

— Казаха ми, че са от полицията, но не ми показаха документи, пък и защо ще ме чакат вътре в апартамента? Кои са? Как разбра, че са вътре?

Побутнах я леко към стъклената врата, обхождайки с поглед фоайето и околността.

— Видях ги в „Блу ноут“ — излъгах, като я побутвах да върви по-бързо. — Като видях, че не ни следят, реших, че ще те чакат вътре. И тогава се обадих.

— Видял си ги в „Блу ноут“? Кои са? И кой си ти, по дяволите?

— Някой, който се е натъкнал на нещо много лошо и иска да те предпази от него. Ще ти обясня по-късно. Сега трябва да отидем някъде, където ще сме в безопасност.

— В безопасност? С тебе?

Тя спря пред стъклената врата и се обърна да погледне тримата мъже, чиито лица представляваха кървава каша, после погледна към мен.

— Всичко ще ти обясня, но не сега. В този момент ще ти кажа само, че си в опасност и аз не мога да ти помогна, ако ми нямаш доверие. Позволи ми да те заведа на сигурно място и тогава ще ти кажа за какво става дума.

Вратата се отвори — скритото инфрачервено око беше уловило присъствието ни.

— Къде?

— Някъде, където никой няма да се сети да те търси. В хотел например.

Онзи, когото бях изритал, изстена и се надигна на четири крака. Приближих се и още веднъж го ритнах в лицето. Той за втори път се просна.

— Мидори, нямаме време да го обсъждаме сега. Ще трябва да ми се довериш. Моля те!

Вратата се затвори.

Исках да претърся тримата мъже за документи, но не можех да оставя Мидори да тръгне нанякъде сама.

— Как да съм сигурна, че мога да ти имам доверие? — попита тя и се насочи към вратата, която отново започна да се отваря.

— Довери се на интуицията си. Само това мога да ти кажа.

Излязохме през входната врата и от новата си позиция успях да зърна грозен набит японец, застанал на около пет метра вляво. Носът му беше вдлъбнат — явно чупен толкова пъти, че собственикът му се беше отказал да го намества. Той наблюдаваше сцената във фоайето и явно се двоумеше какво да предприеме. Нещо във вида и стойката му ми подсказа, че не е случаен зрител. Може би имаше нещо общо с тримата на пода.

Избутах Мидори надясно, за да е по-далеч от типа с вдлъбнатия нос.

— Откъде знаеше… откъде можеше да знаещ, че в апартамента ми има някой? — попита тя. — Как разбра какво става?

— Просто знаех и толкова! — отвърнах, докато се оглеждах за нова заплаха. — Мидори, ако бях с тези хора, какво бих спечелил от този цирк? Моля те, позволи ми да ти помогна! Не искам да ти сторят нещо. Това е единствената причина да съм тук.

Видях онзи с вдлъбнатия нос да влиза вътре, вероятно за да помогне на приятелчетата си, а ние в това време се отдалечихме.

Ако имаха намерение да я водят някъде, щяха да са с кола. Огледах се наоколо, но имаше толкова много спрели коли, че нямаше как да различа тяхната.

— Казаха ли ти къде ще те водят? — попитах. — А за кого работят?

— Не, казах ти вече. Твърдяха, че са от полицията.

— Добре, ясно.

Къде ли беше колата им, по дяволите? Нищо чудно да не бяха само тези четиримата. „Добре де, върви! Ако искат да ви заловят, ще трябва да се покажат отнякъде.“

Прекосихме тъмния паркинг на отсрещната сграда и излязохме на „Омотесандо-дори“, където спряхме такси. Казах на шофьора да ни закара до универсалния магазин „Сейбу“ в Шибуя. Докато пътувахме, се оглеждах внимателно. Колите по пътя бяха малко и като че никой не караше след нас.

Бях решил да я отведа в някой „любовен“ хотел. Това е чисто японска институция, възникнала благодарение на жилищната криза. С тези големи семейства, наблъскани в малки апартаментчета, мама и тате имат нужда от място, където да се усамотяват от време на време. Така са се появили рабу хотеру — места, където можеш да отседнеш за по-дълго или по-кратко време, без да ти искат кредитни карти и регистрации, а фалшивите имена са си в реда на нещата. Някои от тях са наистина висш сорт, с тематични апартаменти, римски бани, във фермерски стил и какво ли не още.

Освен на жилищната криза, японските хотели дължат появата си и на факта, че в Япония да допуснеш непознат в дома си е далеч по-интимен акт, отколкото на Запад. Никак не са малко японските жени, които са по-склонни да допуснат някой мъж в тялото си, отколкото в дома си, и хотелите запълват и тази пазарна ниша.

Естествено, хората, срещу които бяхме изправени, никак не бяха глупави и щяха да се сетят, че можем да потърсим убежище тъкмо в такъв хотел. Но при десет хиляди рабу хотеру само в Токио никак нямаше да им е лесно да ни открият.

Слязохме на Шибуя и се отправихме към една от страничните улички, претъпкана с любовни хотели. Избрах един напосоки и казах на възрастната жена на рецепцията, че ни трябва стая с баня за ясуми — по-дълго пребиваване. Подадох й парите, а тя на свой ред ми връчи ключа.

Взехме асансьора до петия етаж. Стаята ни беше в дъното на малкия коридор. Мидори влезе първа, аз я последвах и заключих вратата. Събухме обувките си в малкото антре. Леглото беше само едно — две легла в любовен хотел са толкова уместни, колкото и Библията — затова пък имаше широк диван, на който можех да се приютя.

Мидори седна на крайчеца на леглото и вдигна поглед към мен.

— И какво става сега? — изрече тя безизразно. — Трима души ме чакаха в апартамента ми. Твърдяха, че са полицаи, но очевидно не са. Реших, че сте заедно, но видях колко зле се отнесе с тях. Помоли ме да отидем на сигурно място, та да ми обясниш всичко. Е, добре, слушам те.

Кимнах, но никак не ми беше лесно да започна.

— Вече знаеш, че това е свързано с баща ти.

— Те ми казаха, че е имал нещо, което им трябва.

— Да, и сега мислят, че е у тебе.

— Не знам защо са решили така.

— Напротив, мисля, че знаеш.

— Мисли си каквото искаш.

— Знаеш ли какво е най-странното в цялата работа, Мидори? Трима мъже те чакат в апартамента ти и те заплашват, после аз изниквам изневиделица и им поотупвам перушината. Такива работи не се случват всеки ден на обикновена пианистка, нали? А ти през цялото време и дума не обели, че искаш да се обадиш на полицията.

Тя не отговори.

— Искаш ли да се обадиш? Нищо не ти пречи.

Тя седеше и ме гледаше, само ноздрите й се издуваха леко и пръстите й барабаняха по дъската на леглото.

„По дяволите — помислих си, — какво толкова знае и не иска да ми го каже?“

— Разкажи ми за баща си, Мидори. Моля те. Ако не го направиш, не мога да ти помогна.

Тя скочи от леглото и ме загледа в упор.

— Да ти кажа ли? Не, ти ми кажи! Кажи ми кой си, по дяволите, или наистина ще се обадя на полицията, кълна се, и не ме е грижа какво ще стане!

„Какво пък, и това е някакъв напредък“ — помислих си.

— Какво искаш да знаеш?

— Всичко!

— Добре.

— Кои са те?

— Не знам.

— Но знаеше, че са вътре?

Явно щеше да дърпа нишката, докато плетката не се разплетеше. Не знаех как да заобиколя въпроса.

— Да.

— Откъде?

— Апартаментът ти се подслушва.

— Апартаментът ми се подслушва… Ти с тях ли си?

— Не.

— Престани да ми отговаряш едносрично! Хубаво, апартаментът ми се подслушва. От кого, от тебе ли?

Дойдохме си на думата.

— Да.

Тя ме изгледа втренчено и седна.

— За кого работиш? — попита с неестествено спокойствие.

— Няма значение.

Отново дълга пауза.

— Тогава ми кажи какво искаш.

Вгледах се в лицето й. Исках тя да види очите ми.

— Искам да съм сигурен, че няма да пострадаш.

Гласът й беше все така безизразен.

— И смяташ да го направиш, като…

— Виж какво, тези хора те преследват, защото смятат, че имаш нещо, което може да им навреди. Не знам какво е, но докато е у теб, ти си в опасност.

— Но ако ти дам това нещо…

— Без да знам какво е, не знам дали ще има смисъл, дори и да ми го дадеш. Казах ти вече, не съм тук, защото се домогвам до това нещо. Просто искам да попреча да ти сторят зло.

— Дали си представяш как изглежда всичко това от моята позиция? „Дай ми го, за да мога да ти помогна“!

— Много добре разбирам.

— Не съм убедена.

— Няма значение. Разкажи ми за баща ти.

Знаех какво ще каже и тя го каза.

— Значи затова бяха всичките онези въпроси? Дошъл си в „Алфи“… Господи, просто си ме използвал още от самото начало!

— Отчасти е така, но не съвсем. Кажи ми сега за баща си.

— Не!

Усетих как гневът се надига към гърлото ми. Спокойно, Джон!

— Репортерът също задаваше въпроси. Булфинч, ако не се лъжа. Ти какво му каза?

Тя ме погледна. Явно се чудеше какво още знам.

— Не знам за какво говориш.

Погледнах към вратата и си помислих: „Изчезвай! Просто се махни!“

Но не го направих.

— Чуй ме, Мидори. Аз мога още сега да си изляза през тази врата. Ти си тази, която не може да се върне в собствения си апартамент, която се бои да се обади на полицията, която трепери за живота си. Или намери начин да ми съдействаш, или ще се наложи да се оправяш сама.

Мина може би минута. Най-сетне тя изрече:

— Булфинч каза, че баща ми е трябвало да му даде нещо същата сутрин, когато умря, но така и не е успял да го получи. Интересуваше се дали е у мен, а ако не — дали знам къде е.

— Какво е то?

— Компютърен диск. Това е всичко, което пожела да ми каже. Каза, че ако знам повече, ще съм в опасност.

— Той те постави в опасност със самия факт, че те потърси и говори с тебе. След като си тръгна от „Алфи“, го проследиха — притиснах очите си с пръсти. — Знаеш ли нещо за този диск?

— Не.

Погледнах я, опитвайки се да преценя дали казва истината.

— Добре, да видим сега с какво разполагаме. Всички мислят, че баща ти ти е казал нещо или ти е дал нещо. Така ли е? Казвал ли ти е нещо? Давал ли ти е някакви документи или нещо друго, което според него е било важно?

— Не. Не си спомням.

— Опитай да си спомниш. Ключ от сейф? От чекмедже? Да ти е казвал, че някъде е скрил важни книжа или нещо от този род?

— Не — поклати глава тя, след като се замисли за няколко секунди. — Нищо такова няма.

Можеше и да ме лъже. Нямаше никакви причини да ми вярва.

— Ти знаеш нещо — казах. — Иначе щеше да се обадиш на полицията.

Тя скръсти ръце на гърдите си и ме погледна предизвикателно.

— За бога, Мидори, кажи ми! Позволи ми да ти помогна!

— Ти разчиташ на нещо друго.

— На нищо не разчитам. Просто искам да сглобя мозайката с твоя помощ.

След дълга пауза тя проговори:

— Казах ти, че с баща ми… бяхме доста отчуждени известно време. Това започна още когато бях ученичка. Тогава за пръв път започнах да проумявам какво представлява японската политическа система и мястото на баща ми в нея.

Тя се изправи и закрачи из стаята, без да ме поглежда.

— Той беше част от машината на Либерал-демократическата партия и упорито се катереше по йерархичната стълбица в някогашното Кенсецушо, министерството на строителството. Когато Кенсецушо се превърна в Кокудокоцушо, него го направиха заместник-министър на земята и инфраструктурата, тоест на обществените проекти. Имаш ли представа какво означава това в Япония?

— Знам нещичко. Програмата за обществени проекти насочва парите от политиците и строителните фирми към якудза.

— А якудза осигурява „защита“ и лобира за строителната индустрия. Строителните компании и якудза са като близнаци, разделени при раждането. Знаеш ли, че строителните предприятия в Япония се наричат гуми?

Гуми означава банда или организация — същото име, с което нарича себе си якудза. Първите гуми се появяват след Втората световна, когато много мъже, останали извън борда, са готови да вършат всякаква мръсна работа за бандитските босове, за да оцелеят. Същите тези банди са се трансформирали в днешната якудза и строителните компании.

— Знам — казах.

— Тогава знаеш и това, че след войната между строителните компании е имало въоръжени сблъсъци, и то толкова сериозни, че полицията не е смеела да се намеси. И за да се спре това, е била създадена една бандитска система на най-високо ниво. Баща ми стоеше начело — тя се изсмя. — Спомняш ли си, когато през 1994 година построиха международното летище „Кансай“ в Осака? Струваше четиринадесет милиона долара и всеки искаше да се облажи. Помниш ли, че същата година беше убит Такуми Масару, босът на Ямагучи Гуми? Това е, защото не е искал да дели печалбите от строежа на летището. Баща ми наредил да го убият, за да умиротвори останалите бандитски босове.

— Господи, Мидори! И баща ти ти е казал всичко това?

— Да, когато разбра, че не му остава много време. Имаше нужда да се изповяда.

Зачаках да продължи. Тя спря да се разхожда и се обърна към мен.

— Знаеш ли, че Япония има четири процента от земята и половината от населението на Щатите, но харчи повече за обществени проекти? Според някои хора за последните десет години на якудза са платени десет трилиона държавни пари чрез обществени проекти.

Десет трилиона йени? Това означаваше сто милиарда долара. Не си поплюваха тия синковци!

— Да, знам нещичко по въпроса — казах. — И баща ти смяташе да бие барабана, така ли?

— Да. Той ми се обади, след като разбра, че е болен. Повече от година не бяхме разговаряли. Каза ми, че трябва да ми каже нещо важно, и дойде вкъщи. Толкова дълго не си бяхме говорили, мислех, че е свързано със здравето му, със сърцето. Видя ми се остарял. Направих чай и седнахме в кухнята. Аз му разказах за моята работа, но не го попитах за неговата. Никога не съм го питала. Накрая все пак не издържах и го попитах какво има. „Таишита кото я най“ — отговори той. Нищо особено. Погледна ме и се усмихна, но някак тъжно и ми заприлича на онзи баща, когото помнех от детството си. „Тази седмица разбрах, че не ми остава много да живея. Всъщност имам съвсем малко време. Месец, два може би. Или малко повече, ако се съглася да ме облъчват и да ме тровят с лекарства, но аз не искам. Най-странното е, че когато разбрах, това не ме уплаши и дори не ме изненада особено.“ Очите му се напълниха със сълзи — нещо, което не помнех до този момент. „Не ме плаши това, че ще изгубя живота си. Мъчи ме мисълта, че вече съм изгубил дъщеря си.“

Тя вдигна ръка и с бегло движение избърса първо едното, после другото си око.

— Той ми разказа за нещата, в които е замесен, за всичко, което е правил. Каза ми, че иска да поправи стореното, че отдавна е трябвало да го направи, но е страхливец. Каза още, че се бои за мен, защото хората, с които работи, не биха се поколебали да посегнат на невинен, за да дадат урок на провинилия се. Твърдеше, че е намислил как да поправи стореното зло, но това ще ме постави в опасност.

— Какво възнамеряваше да направи?

— Не знам, но му казах, че нямам намерение да се превръщам в заложник на една порочна система и че трябва да действа, без да се съобразява с мен.

— Много смело от твоя страна.

Тя вече се беше овладяла достатъчно.

— Нищо особено. Не забравяй, че все пак съм радикал.

— Добре, знаем, че е говорил с онзи репортер и е трябвало да му предаде някакъв диск. Трябва да разберем какво е имало на диска.

— Как?

— Като се свържем с Булфинч.

— И какво ще му кажем?

— Още не съм го измислил.

Двамата замълчахме и едва сега усетих всъщност колко съм уморен.

— Дали да не поспим малко? — казах. — Ще легна на дивана. Утре ще говорим повече. Може нещата да се прояснят.

Не знам дали щяха да се прояснят, но по-неясни не можеха да станат.