Боб Джад
Формула 1 (9)

IX.

— Форест, какво беше онова френско зеленчуково ястие — онова с патладжани, домати, аспержи и лук — всичко разбъркано?

— Гювеч?

— Точно така. Виж, има виолетово, червено, зелено и наистина сочно жълто — коремът ти прилича на гювеч. Така изглежда и задникът ти — или като че върху него са разлели от онова мастило — как му беше името, синьо-черното? „Куинк“. Задникът ти прилича на „Куинк“ за „Паркер“.

— „Паркер“ може да завре скапания си „Куинк“…

— Явно го е направил.

Тази игра не ме забавляваше. Опитвах се да сляза от леглото и това се оказа трудно. Най-накрая пресметнах, че ако се претъркалям на една страна и протегна крака, ще се получи нещо като лост, който ще повдигне главата ми и ще мога да седна, като използвам коремните си мускули колкото е възможно по-малко и седя на задните си части колкото е възможно по-малко.

— Можеш ли да ме вдигнеш?

— Разбира се — Бевърли скочи от леглото и ме издърпа до изправено положение.

— И-и-и — каза тя с престорен ужас. — С това чудовище ли съм спала снощи? Форест, виж се само. Как си успял да правиш любов?

— Ти си виновна — казах аз. — Болеше, но някой трябваше да го свърши.

— Колкото до гювеча — каза тя, след като ме целуна по натъртения врат, — сега, както си изправен, коремът ти прилича повече на повърнато от куче. Ще ти трябва ли помощ в банята?

Бях се превил като старец, болезненият ми корем ме дърпаше напред.

— Не, благодаря, упражнението ще ми е необходимо. — Шегувах се само наполовина. Между странните явления в аналите на съвременната медицина е отбелязан фактът, че състезателите от „Формула 1“ се възстановяват след физически травми около три пъти по-бързо от средния спортист. Болката от снощния бой беше силна, но ако се движех, поддържах кръвообращението и отоците намалееха, след няколко дни щях да съм наред.

— Мога ли да направя нещо?

— Всъщност можеш. Можеш да слезеш до машината за лед, вземи четири или пет кофи с лед, сложи ги във ваната и я напълни със студена вода. Ще ти бъда благодарен.

— Старото средство за охлаждане на страстите?

— Ще помогне за спадането на отоците.

— Изглежда доста мъки ще трябват дори само за да спаднат други твърди неща, Форест, но ако това ще свърши работа… — Лицето й омекна. — После отиваш на лекар за рентгенови снимки.

— После отиваме на пистата. Ако имаш време.

Докато лежах в ледената вана и се опитвах да намаля отоците и натъртванията на ръката, гърба и корема ми, Бевърли седеше гола на ръба на ваната, а красотата й придаваше изящество на най-грубия от всички интериори — баня на американски мотел, облицована с розови плочки. Гледах я и си мислех, че светът е пълен с момичета, имали късмета да се родят хубави. Те постигат своето. Много малко жени имат нещастието да са прекрасни и светът им отмъщава. Красотата възбужда завист у жените и алчност у мъжете. И докато една прекрасна жена се научи да се справя със завистта и алчността, тя рядко остава толкова прекрасна, колкото е била.

Прекрасната Бевърли. Алчният аз.

— Мога ли да ти разкажа за Артър?

— Мислех, че си ми разказала. Нямам нужда от изповеди.

— Е, това всъщност не е изповед, но е важно за мен. Искам да ти разкажа. Очевидно той е привлекателен — искам да кажа, че ме привличаше, както той, така и парите му, светският кръг. И си помислих, че това е големият шанс в моя живот. Когато бях малко момиче, мечтаех да живея в огромна къща на висок хълм и да бъда фантастично богата. А идеята да живея с Артър беше точно същото. Като живот на върха на планина, където всеки е мил с тебе, всеки иска да те зарадва и ти казва колко си прекрасна. Знам, че беше детинщина, но имах глупавата представа, че тогава всичко ще е лесно. Всъщност не исках да правя никакъв избор — мислех, че с Артър всеки път друг ще избира вместо мен. Нали разбираш, по течението. Като дете. Наистина си помислих, че това ще бъде някаква екзистенциална свобода, и го приех. Не правех никакво усилие, само се съгласявах. Но накрая това стана просто нова вариация на старата тема. Същата стара Бевърли — само че никой не ти казва истината, прекрасният принц има ужасни проблеми.

— Какви проблеми?

— Ами например, че Артър не спеше с мен. Имах чувството, че ме иска само за украса, за орнамент на масата си в ресторанта, нали разбираш? Някой, който е достатъчно умен, за да поддържа разговора и да знае учени думи като Шопенхауер, но без да присвоява неговия блясък, разбираш ли какво искам да кажа?

— Разбирам. Но не разбирам защо не е спал с тебе. Артър не е обратен.

— Той беше странен. Когато бяхме вкъщи сами, той каза, че просто не може. Каза, че не е преодолял развода си, въпреки че са минали две години.

— Когато беше женен, той би спал и с купчина дърва, ако смяташе, че в нея се крие женски таралеж.

— Е, вече не. Поне доколкото аз знам. Искам да кажа, че освен всички тези повърхностни флиртове, както е прието в Холивуд, никога не съм го виждала да погледне друга жена. Мислех си, че може би всичко е по моя вина. Интересно — от това, че не спеше с мен, още по-силно имах чувството, че ме използва. Бях като някаква вещ, която той държеше на рафта. Опитах, но той не ме допусна близо до себе си — нито емоционално, нито физически.

— Повечето жени, преди да спят с някого, искат да се почувстват по-близки с него.

— Аз исках да бъда близка с Артър.

— Влюбена ли си в него?

— Форест, казвам ти, че не съм влюбена. Искаше да отида в Монтана с него, а аз не исках. Той каза, че ако не отида, всичко между нас е свършено. Така че аз си тръгнах. Потърсих какво е било общото между нас и не намерих нищо — затова си отидох. — Тя извади охлузената ми ръка от ледената баня и я задържа за миг. — Никога не съм била наистина влюбена в Артър — бях влюбена в представата за него. Но не това исках да ти кажа. Това, което исках да ти кажа, е, че животът с Артър не ме е променил, не е променил нищо. Беше като празна стая. Можеш да влизаш или да излизаш, но това няма особено значение. Беше като едно от онези малки разнообразия. Опитвам се да ти обясня, Форест, защо спах с тебе снощи — никога не съм правила това — да спя с мъж, когото едва познавам. Предполагам, че това е защото не съм била с никого от месеци. Но това е само една част и може би дори не най-важната част от обяснението. И наистина, това няма нищо общо с Артър. Май че съм прекалено стара, за да вярвам в любовта от пръв поглед, но първия път, когато те видях — онази сутрин на плажа, ти толкова ме развълнува, че не можах да ти проговоря. Уплаших се да не заприличам на глупачка.

— Следващия път, когато видя Артър, ще му кажа, че е едно малко разнообразие.

— Е, всичко е свършено и сега съм точно там, където бях, когато започнах.

— Седиш гола на тоалетната чиния в мотел, държиш се за ръка с пребит автомобилен състезател, който лежи във вана, пълна с кубчета лед… Оттам ли си започнала?

Бевърли се засмя и внимателно върна ръката ми във водата.

— Не — каза тя и се изправи. — Аз съм тази, която е останала същата.

— Благодаря на Бога за това.

— Форест — каза тя и погледна синините на корема ми, — не те попитах, защото си мислех, че може би само ще те целуна и ще избягам. Искам да кажа, че ти ме привличаше, но не бях си намислила да спя с теб. Но сега все пак се чувствам отговорна. Ти се намираш в ужасна опасност, нали?

— Не знам. Това, което знам, е, че в неделя ще се състезавам в Мексико сити. Преди да стане това, някой ще се опита да ме спре. И ако не успее, то ще се опита да ме накара да катастрофирам.

— Защо?

— Подай ми ръка да изляза от ваната. — Тя ме издърпа да се изправя и аз излязох от ваната, несигурен като старица. — Не знам защо. Опитвам се да разбера. — Обгърнах я с ръце и я притеглих към себе си.

— О-о-ох! — изпищя Бевърли. — Леденостуден си. — После ме притисна до себе си.

По-късно тръгнахме на изток към пистата. Аз бях се изтегнал на задната седалка на Клеопатра, облечен със състезателния си костюм, и се радвах на топлината на утринното слънце.

— Бевърли, ако можеш да намериш отворен супермаркет, би ли се отбила?

— Какво ти трябва?

— Десет пликчета по един килограм замразен грах и хладилна чанта, в която да ги държа.

— Някаква конкретна марка?

— Най-дребните грахчета са най-добри.

Бевърли намери един денонощен супермаркет на А&Р и зави в огромния, празен паркинг. След като паркира, тя се обърна към мен на задната седалка.

— От многото неща, които не разбирам, Форест, кажи ми едно. След като едва можеш да ходиш и не можеш да караш и тази количка за сладолед, как очакваш, че ще можеш да караш състезателна кола?

— Внимателно.