Боб Джад
Формула 1 (5)

V.

Когато допълзяхме до Лос Анжелос — град, който се виждаше смътно през смога, морето долу бавно се промени от синьо през зелено към бронзово.

Блясъкът на плажната ивица ви показва къде се намира брегът, но морето и сушата са с един и същи цвят на кафяв индустриален дим. Една трета от града, пишеше в една статия в списанието на „Пан Ам“, се състои от платна на улици, автомагистрали и паркинги. От въздуха изглеждаше по-скоро половината. Може би Лос Анжелос беше добавил няколко десети от процента по пътя към твърдите 100 процента. Първият град в света изцяло от автомагистрали — платна открай докрай.

Носехме се към вътрешността над Уотс, преди да завием на запад, за да подходим към пистата. Погледнах надолу да видя дали мога да я намеря, и да, там беше — Кулите на Уотс.

Кулите на Уотс са оцелели радостно, фантастично, бляскаво трио на радостта, издигащо се в най-бедната и най-черната част на Лос Анжелос.

Кулите на Уотс представляват всичко, което бюрокрацията мрази.

Те са построени от един четирийсет и пет килограмов сицилиански зидар — Саймън Родеа, през трийсетте години. Никой не знае точно защо той е вдигнал кули от стоманобетон на своето мъничко триъгълниче земя. Религиозен паметник, скулптура, хоби, жест на благодарност към Америка — съществуваха много теории. През време на Втората световна война властите подозирали, че това е радиокула за вражески предавания, и го арестували. Но разбира се, там не е имало радиоапаратура и го освободили.

Ако някой въобще знае защо Саймън Родеа е построил кулите, той не го казва. Един ден просто започнал да замесва бетон и да огъва бетонно желязо. Казал на децата от квартала, че плаща по едно пени за всеки десет парчета счупено стъкло или грънци, които намерят и му донесат. Местните майки го накарали да спре, защото децата им трошели семейната посуда.

Но децата продължили да му носят парчета стъкло, чинии и паници, които измъквали от сметището, въпреки че той престанал да им плаща.

Когато завършил, най-високата кула била висока трийсет метра — лека, бяла и въздушна като дантела. Със своята паяжина от повърхности, бляскащи със синьо, зелено и жълто стъкло от бутилки и не малко съседски порцелан, тя приличаше на нещо, което Гауди е мечтал да направи за детска площадка в Барселона. След като я завършил, той я осветявал нощем с прожектори. Докато властите не открили, че черпи ток от линията на тролея. Един ден — в началото на петдесетте години (той бил над седемдесет), просто си отишъл. Преместил се. Отишъл в Чикаго — може би.

Отново без обяснение.

След няколко години, когато станало ясно, че няма да се върне, изгорили дървената му къщичка. После градската управа на Лос Анжелос се обявила срещу кулите. Кулите били опасни и трябвало да бъдат съборени. Няколко души образували комитет „Спасете кулите“, закупили земята и се опълчили срещу градската управа.

След дълга юридическа битка общината заявила, че ще проведе изпитание, което да докаже, че кулите не са безопасни.

Ето какво било изпитанието. Гигантски стоманен кран се придвижил по авеню „Греъм“ до кулите на Саймън Родеа и се издигнал до височината на най-голямата кула. Пристегнали стоманено въже от крана към кулата и кранът започнал да опъва въжето. Някаква гигантска канадска борба между механизми. Моята е по-силна от твоята.

Когато кранът задърпал по-силно, кулата започнала да показва признаци на напрежение. Едно по едно парчета стъкло и порцелан изскачали от повърхността, падали на земята и се чупели. Върху стените започнали да пълзят пукнатини. Тогава със страшен трясък кранът се счупил.

Знаех как се е чувствала кулата, докато била „изпитвана“. Вече усещах напрежението от „тяхното“ дърпане. Парченца търпение и всекидневна любезност бяха започнали да се отлепят от кожата ми. При излизане от самолета изръмжах към хубавата Сузана. Само защото нейното „довиждане“ към мен не беше по-различно от „довиждане“-то към оплешивяващия бизнесмен. Глезено раздразнително момче. Да хапеш ръката, която те храни.

Но постепенно Саймън Родеа и неговите кули започнаха да ме ободряват.

След като преминах през митницата и чух безизразното носово американско произношение („Здрасти, как си?“ „О, мила! Виж какво са направили с чантата ми“), реших да взема пример от Саймън Родеа. Останалата част от света беше в отпуска, защо не и аз?

Имах невероятния късмет да разполагам с цели два дни, без да правя нищо. Слънцето светеше, небето беше синьо… е, кафеникаво-синъо. Вместо да си пожелавам да съм на друго място — вкъщи в Лондон, в Ню Йорк с Вероника или хванал Ники заръка в Париж — нека си прекарам добре. На добър час, Хозе. Приятно прекарване и Лос Анжелос.

Първото нещо, което направих, след като взех багажа си, беше да се обадя на „Таратайки под наем“. Имах късмет, таратайката все още беше там. Да, ще я докарат.

— Просто излезте отпред, господин Евърс. Знаете ли къде е отпред?

— На единственото място, където трябва да е.

Преди няколко години, когато „Гран при“ се провеждаше в Лонг Бийч, от „Таратайки под наем“ бях наел нещо като корабче за разходки. Металически сребърносин открит „Линкълн Континентал“ с четири врати. Тази кола все още имаше същото въздействие върху мен. Когато момчето я докара пред входа на „Пан Ам“, аз се ухилих толкова широко, че избухнах в смях. Колата се приближаваше все по-близо и по-близо. Беше просто огромна. И широка. Да, и с подбрана в тон сребърносиня-металик тапицерия.

Бели покрити гуми, телени спици, климатична инсталация, електронен стерео радиоприемник, автоматични регулируеми седалки с шест положения, автоматично регулиране на фаровете с радар, прозорци и антена с електромотор, спирачки със сервоусилвател двигател, кормилна уредба с хидравлика, автоматични скорости и 425 конски сили за пренасяне на трите тона, които колата тежеше. Държеше се като свиня в гьол, окачването й се молеше: „само не ме карай да правя завои, моля те, всичко друго, само това не“. От друга страна, в страната на автомагистралите и при ограниченията на скоростта до 90 км/ч се движеше гладко като в масло.

Помолих момчето да свали покрива. Той махна един предпазител и натисна копчето. Чу се жужащ звук и иззад задната седалка се отвори един капак, като в същото време бляскавото платно се издигна към небето („горе ръцете или ще стрелям“), спря за миг и после като простреляно бързо се сгъна в гнездото си. Капакът се затвори и стана гладко разширение на металическото куршумено-синьо, сякаш покривът никога не беше съществувал. Жуженето спря. Край на представлението.

— Бихте ли ме закарали обратно до паркинга?

— Разбира се, момче.

Когато го оставих, той остана до вратата и се загледа как се отдалечавам. Гледаше как изчезва историята. Докато карах по булевард „Сенчъри“ на излизане към автомагистралата за Сан Диего, другите шофьори и пътниците им зяпаха с отворена уста. „Куин Елизабет“ между лодки с гребла. „Линкълнът“ беше почти на двайсет и пет години — антика за стандартите на Калифорния. Възрастните над трийсет и пет повдигаха вежди с неодобрение. Хлапаците оставаха възхитени.

Така беше. Наистина, човече, това си е Западният бряг на Америка. Въздържанието не е добродетел. Никое предимство не е за пренебрегване. Абсолютно никое. Чудна страна е тази Трансатлантика. От бронзово светещото море до мъгливия сив канал контрастите могат да накарат дъха ти да спре.

Първият въпрос, който задава всеки в Лос Анжелос, когато пристигнеш, е „Къде си отседнал?“ Това идва от навика местните хора да се преценяват един друг според района. Холивуд — остави го; Бевърли Хилс — богаташ. Бел Еър — свръхбогаташ. Западен Холивуд — дизайнер. Истинските сноби имат много по-сложна таблица, но в общи линии това е идеята. Определенията им се извършват според улици, номера на улици, колко нагоре по хълма и т.н. При това класификациите им са така подробни, както и местенцата, които си отреждат британците един на друг според произношението на дадена гласна.

„Къде си отседнал?“ е друг израз на въпроса кой си ти. Лос Анжелос е много силен по самоличностите — кой е на върха, кой е в периферията, кой се издига. И ако трябваше да определям самоличността си по района, имаше възможност да избирам между много хотели.

Може да си представите хотелите като часови зони. „Бел Еър“, в своята уединена долина с буйна тропическа растителност, с аромат на двайсетте години, когато парите от киното са започнали наистина да стават големи. „Шато Мармон“ — за леко позападнало пътешествие в света на салонните мелодрами на трийсетте години. Хотел „Бевърли Хилс“ — за бурните приключения на четирийсетте и петдесетте. „Хаят Риджънси“ на булевард „Сънсет“, където рок-групите са се дрогирали през шейсетте години. Безличната грамада от стъкло и стомана на „Сенчъри Плаза“ от седемдесетте, когато големите корпорации сложиха ръка на филмовия бизнес. Или „Бевърли Хилс Уилшър“ — хотел за осемдесетте години, в които парите означават всичко, а фоайето е запълнено от провинциални имитации на Джоан Колинс, която слиза в града „малко на пазар“.

Отбих в хотел „Бевърли Хилс“ и подхвърлих ключовете на пазача на паркинга, както правят новобогаташите в Холивуд, сигурен, че багажът ми ще пристигне в стаята ми преди мен самия. Момчето дори не хвърли око на „Линкълна“. На ден той сигурно караше повече „Ферари Тестароса“, „Бентли турбо“, „Астън Мартин Воланте“ и „Ламборджини“, отколкото бяха карали през целия си живот автомобилните журналисти. Ако смяташ да направиш впечатление в Холивуд, не можеш да го направиш с носталгия, дори и ако тя тежи три тона.

Откровено казано, въобще не ми пукаше.

Дадох на пазача стандартния бакшиш от 5 долара. Същото и на портиера, и на главното пиколо, който попита за името ми, за да може да вземе ключа от рецепцията. От този момент нататък щеше да има „благодаря, господин Евърс, благодаря, господин Евърс, благодаря, господин Евърс“ и 15 долара всеки път, когато вляза и изляза от хотела. Чудех се дали няма страничен вход.

Но все пак целият въпрос в хотел „Бевърли Хилс“ е да влизаш и излизаш — да бъдеш видян. Това е свещеният храм на шоу — бизнеса. На масите във фоайето и салона „Поло“, на бара и до басейна има телефони, така че да можеш да направиш големите си сделки, когато сладострастната бъдеща звезда до тебе се е загледала в далечината, скучаеща до смърт.

Влизаш в една от залите на хотел „Бевърли Хилс“ и хората поглеждат да видят дали си някой. Но не се заглеждат в тебе. Тук има толкова много знаменитости, че дори Шер или Робърт Редфорд не получават втори поглед. Нито пък един състезател от „Формула 1“ с нарастваща репутация на неуправляем.

От ерата преди 1940 хотелът е запазил тъмното дърво и прясно изцедения портокалов сок, камината в стаята ти и градината до външната врата на спалнята. И златното калифорнийско слънце, което се промъква между лозите на прозореца. Багажът ми беше в стаята, а също и бележка от Джанис Хенриън. Нашата дама с малките стърчащи гърди. Беше написана на ръка върху хотелска бланка. Целенасочено момиченце.

„Форест

Продължаваш да ми липсваш.

Моля те, моля те, прости ми. Работещо момиче, което тича след материал, не е красива гледка. Редакторът ми иска още за бедния Мишел. Преследва ме да те преследвам.

Това е предлогът. Истината е по-сложна и по-малко лесна за обяснение. Освен, освен, че би било прекрасно да те видя. Само за мен, извън протокола?

Направила съм резервация за двама в «Оливие» в девет часа. Нека редакторът ми да плаща. Никога няма да узнае, че е било за мое удоволствие и не му е влизало в работата.

Позвъни ми в хотел «Риджънси Апартмент» в Холивуд, моля, моля.

Джанис“

Това означаваше всичко и не казваше нищо. Спомних си пронизващите й въпроси. В нея имаше хладна стомана.

Тази година ресторантът „Оливие“ беше най-модния в Лос Анжелос. Списък на чакащите с дължина две седмици. Обаждат ти се, ако имат свободна маса. Ако смятат, че си струваш масата. Така че тя или имаше големи връзки, или беше планирала това от много отдавна.

Позвъних в „Риджънси“, но не я намерих. Оставих съобщение, че ще я взема в 8,30. „Облечи се“ — й казах.

Имах само една малка работа в Лос Анжелос: Уолтър Агабасян. Но да имаш работа с Уолтър Агабасян беше по-голямо удоволствие, отколкото да играеш с когото и да било друг.

Уолтър Агабасян беше към метър и деветдесет, тежеше над сто килограма, имаше голямо кръгло като месечина лице и щастлива усмивка. Наричахме го Големия Баш.

— Интересно — му казах, когато се запознахме, — мислех, че арменците са ниски, черни и мустакати.

— О, да — каза той ухилен, — но това беше преди да дойда да живея в Калифорния.

Тази голяма щастлива усмивка можеше да те заблуди. Преди няколко години той се подвизаваше като един от състезателите — фантоми по автомагистралите. Беше пъхнал един осемцилиндров двигател с двойно турбо на „Кадилак“ в един невинно изглеждащ „Кадилак Севиля“, беше подсилил окачването и излизаше на лов в ранните часове преди разсъмване, за да провери дали има някой толкова глупав, че да се мисли за най-бързия. На правите участъци скоростта му достигаше около 340.

На тези нелегални състезания по автомагистрала „Холивуд“ от Пасадена до Вентура залаганията стигаха до 50 000 долара. Те направо подлудяваха пътната полиция. Е, как бихте се чувствали, ако си карате с 90 километра в час преди разсъмване, чувствате се леко сънливи и изведнъж един малък невинно изглеждащ „Кадилак Севиля“ ви задмине с 340 километра в час? Това беше 250 километра в час над разрешената скорост. Пътната полиция направо падаше в канавката.

Баш беше най-добрия техник на тихоокеанското крайбрежие.

Правеше специални ефекти за Холивуд. Изпълняваше каскади. Разработваше окачването на колите на Дан Гърни по времето, когато Дан подготвяше машини за „Формула Инди“. Ако искаш нещо странно и механично, нещо, което никой досега дори не е поисквал, и ако го искаш веднага и направено перфектно, човекът, който ти трябва, е Баш.

Беше напълно вероятно, когато Макс и аз преминем през изпитанията на „Аръндел“, да ни потрябват някакви поправки. И ако някоя от тези поправки включваше част, която нямаме, би било удобно да имаме под ръка Баш. Радвах се, че имам повод да го видя.

— Форест, проклет негоднико — каза той по телефона — идвай веднага, имам да ти покажа едно хубавичко ново нещо.

Той винаги имаше „едно хубавичко ново нещо“.

След като пред мен от паркинга с бръмчене премина един малък парад на „Ролс Ройс“, „Мерцедес“ и италианска екзотика, на сцената пред хотел „Бевърли Хилс“ изскърца и синият шлеп.

Момчето с късото червено сако, което го докара, взе моите 5 долара, без да ме погледне.

— Благодаря, господин Евърс.

Погледът му беше вперен в красиво осемнайсетгодишно момиченце в детска рокличка, което беше увиснало на велурената ръка на трийсет и петгодишен мъж, който беше или следващият Пол Нюмън, или помощник-директор на банка. В Холивуд човек никога не знае…

Като карах на север, по „Голдън стейт“, извън Лос Анжелос, извън смога, към сухите планини, въздухът ставаше по-хладен, по-чист. Автомагистралата с шест ленти се виеше в планините като подканяне и аз усетих как усещането за пространство и свобода затопля смразената ми душа. Точно противоположното на това, което чувствах в Япония. Върховете слизаха надолу, слънцето беше изгряло, а големият син „Линкълн“ мъркаше. Погледнах към спидометъра: 170. Нямах представа, че това старо корито може да се катери с такава скорост.

„Уолтър Агабасян Ентърпрайсиз“ е къща от ранчо, горе в скалистите планини, близо до Согъс. Изглежда, че тук отглеждат главно прах, защото е в пустинята и тук без вода не расте нищо. Къщата е разположена на края на дълъг черен път и на големия паркинг отпред се виждат „Ферари“ и джипове „Канам Лола“. Ако не се смятат „Мустангите Р51“, „Емпайър Роуд Рейдър Уоршип“ от 2020-а година, „Кадилаци“ от 1941, смешни коли, влекачи, камиони, автобуси и къщи на колела.

Може би Детройт, Торино и Бирмингам са местата, в които се произвеждат коли, но Калифорния е мястото, където автомобилът е предмет на религиозен култ. Нещо, което се обожествява. А Баш беше един от лъжливите епископи.

Когато се изкачих на хълма, „цехът“ му изникна от прахта и скалистия пейзаж, за да ме поздрави — огромен навес, използван преди това за самолетен хангар.

Спрях сред облак прах и Баш излезе от гофрираната си пещера, сваляйки от лицето си защитен шлем на заварчик. Носеше обичайната си синя фланелка, джинси, ботуши и златен „Ролекс GMT Мастър“.

— По дяволите, Форест, чудесно, че те виждам, К’де намери Клеопатра?

Излязох от колата и стиснах голямата му мазолеста ръка и с акцент като неговия отговорих:

— Как си, Баш, и к’во искаш да кажеш с т’ва „Клеопатра“?

— Шлепа — каза той и кимна към колата — това е старото корито, което майсторих за филма за Кенеди. — Беше коленичил отзад на колата и гледаше отдолу. — Виж, ще ти покажа. — Издърпа малка платформа изпод задната броня. Тя щракна на място. — Видя ли? Има четири такива — по една на всеки от ъглите, за онези от тайните служби, а може да се използват и за монтиране на камери за близкия план на специалните ефекти след изстрелите — каза той доволно. — Как се наричаше филмът? „Голямото убийство“? Винаги наричахме колата Клеопатра, защото беше такъв ужасен шлеп. Малко подсилих двигателя, за да вози всички актьори и камери. Откъде я намери?

Нищо чудно, че развиваше 170 по планините, без да се задъха. Казах му, че е съм я наел от „Таратайки под наем“, и смених темата. Откровенията на Баш за колата ми и убийствата не ме развличаха много. Но се радвах да го видя и нямах намерение да се разстройвам.

— К’во имаш?

— Много работи. Ела насам, ще ти покажа.

Последвах Баш в неговата нирвана за коли-уроди. В един от ъглите имаше купчина от нещо като дузина колички за блъскане по панаирите — от онези, които са боядисани в ярко червено, зелено и жълто, имат отвсякъде голяма каучукова броня и дълга антена, за да могат да черпят ток от телената мрежа горе. Само че тези имаха малък лъскав диск на антените си.

— Те са за научнофантастичен филм — каза той — Гледай това — той вдигна нещо като радиотелефон, натисна няколко цифри и една от колите започна да издава „би-бип“, върна се назад, завъртя се и тръгна с жужене към Баш, където спря и зачака.

Гледката на кола, която се движи сама, беше зловеща…

— Шофьорите са застрашен вид, Евърс — каза Баш и натисна някакви копчета, малкото животинче направи завой и се върна обратно. — Интригата се върти около това кой управлява тази кутия с фокуси — той остави радиоуправлението на масата.

— Искаш да кажеш, че президентът седи в една от тях и изведнъж излита към скривалището на Божия пръст?

— Нещо такова — отвърна Баш. — Историята се случва в бъдещето, когато затворите приличат на развлекателни паркове. Разбира се, на една съвременна кола, каквото е новото БМВ, ти натискаш с крак педала, а всъщност изпращаш сигнали към компютър.

Отидох до другия край на цеха, където под покривала той пазеше колекцията си от класически коли.

— Какво лошо има в това?

— Ами всъщност нищо, освен че няма причина, поради, която компютърът да не може да приема и сигнали от другаде, например „Това е твърде бързо за този път и не ме е грижа, че си натиснал педала докрай“ и „Не ми пука дали идва камион, няма да вървим по-бързо“. Или „Съжалявам, но не съм програмиран да превишавам разрешената скорост“. Или „Вече трети път тази седмица ме накара да вървя бързо и се обаждам на полицията“. — Гласът му, наподобяващ компютър, беше преминал във фалцет.

— Искаш да кажеш, че не ти управляваш, а компютърът.

— В бъдещето, Форест, ще трябва да искаш разрешение от компютъра и за да направиш пиш.

Свалих покривалото от една от дузината коли: двойно-покрита „Минерва файтон“ от 1929 — опит на Белгия да накара „Ролсройсът“ да изглежда нещо обикновено.

Колата беше открита, с четири врати, подобно на Клеопатра, но приликата свършваше дотук. Тази беше по-голяма и по-висока. Разстоянието от предното стъкло до дамата със сребърен шлем на върха на решетката се измерваше в метри. Имаше второ стъкло за пътниците отзад, високи резервни колела със спици, закачени на предните калници, багажник в стил Луи Вюитон с плетено покритие, орехови масички за пикник, които се сгъваха надолу, и фино килимче от вълна на лама, преметнато върху задната седалка в гълъбовосиво и зелено. В цвета на най-съвършените класически коли има нещо, което излиза извън химията на боята и съвършенството на монтажната линия.

Както и при истинската английска морава, която може да бъде постигната само чрез косене в продължение на триста години, тук трябва да започнете с трийсет лакови покрития, полиране на ръка между покритията — както са полирали каретите преди началото на века. Прибавете бавнодействащия гланц на времето, който скрива под златиста мъгла несъвършенствата, и четирийсет години ежедневно лъскане от шофьора. Разбъркайте в бавното избледняване на цветовете и втвърдяването на повърхността и ще добиете чувството на това дълбоко, спокойно, бездънно море от синьо-зелено и златистата светлина на отминалото време, което светеше под повърхността на „Минервата“.

Баш видя как се взирам в морскозелените дълбини на колата. Едва можех да видя отражението си. Изглеждаше призрачно, прозрачно.

— Защо се отказа — попита той.

— Ще ти разкажа. Но първо ти щеше да ми покажеш нещо.

След няколко минути стоях до черната писта, когато на прашния хоризонт се чу грохот и от синьото небе, в облак от прах и скали покрай мен изрева някаква луда буря, напомняща ураган на колела. Баш имаше нова играчка. Той изчезна отвъд следващия хребет на черния път, но ужасният шум не престана. След две минути се върна.

— Рекордът на пистата — каза той, като разкопчаваше каската си, — е една минута и трийсет и четири секунди.

Гледах птичата клетка с широки колела, подобна на плажно бъги, но по-малка.

— Господи, какъв ужасен шум! Знаеш ли, Баш, мисля, че това, което всъщност искаш да направиш, е да вържеш ракета на задника си и да запалиш фитила.

— Ще я опиташ ли?

— Коя?

— Моя нов Башмобил. Чувал съм, че извличат 220 конски сили от онези малки извънбордови двигатели, и си помислих, че ако тежат само 70 килограма, съотношението мощност към тегло трябва да е много добро. Намислили сме да направим няколко дузини от тези за отборни състезания по телевизията.

— Една и трийсет и четири — това ли е рекордът ти? Някой въобще учил ли те е да превключваш на по-висока от втора скорост? — Вече се вмъквах в това нещо. Баш ми подаде каската си.

— Да, това ми е рекордът. Чух, че губиш самообладание, така че едва ли ще имам проблеми да го запазя. — Той се хилеше, дразнеше ме, защото знаеше, че самообладанието няма нищо общо със случая. Беше се състезавал със спринтови коли на черни писти.

— Просто състезателните коли ме плашат до смърт — казах аз. — А защо да не се хванем на малък бас за по-сладко? Какво ще кажеш за моя „Астън Мартин“ срещу твоята „Минерва“?

— Онази зелена консервена кутийка с парцален покрив не струва и чаения сервиз на „Минервата“. Например по една бира?

— Съгласен — казах и отпуснах съединителя, като го засипах с душ от камъчета и прах. Проклетничето завъртя колела и се занесе напреки, преди да се втурне напред. Газ, газ, много мощност, но слабо зацепване върху рохкавата пръст. Пързаляне на летни кънки върху мрамор с огромна мощност. Потеглих по хълма.

Баш беше оформил писта от миля и половина нагоре и надолу по хълма зад къщата си. Първоначално била предназначена за кросови мотоциклети, защото теренът е твърде неравен за машини с четири колела, но напоследък той беше изстъргал няколко по-неравни скални купчини и я беше обявил открита за всички, които дойдат.

— Всеки, който е достатъчно тъп да поиска да се състезава тук, може да го направи. Стига да си донесе бира и да почисти след себе си, може да се счита за поканен.

Някои мъже имаха билярдни маси, някои играеха голф, а някои обичаха да гледат телевизия. Баш обичаше да пристяга каската си и да се носи по скалите и пръстта. Това имаше своята прагматична страна. Беше добро трасе за състезателните коли за черни писти, които понякога конструираше. Но като състезателна писта притежаваше цялата изтънченост на полигон за изпитание на танкове.

Да подобря времето на Баш нямаше да е толкова лесно. Малкият кълвач искаше колкото да върви напред, толкова и да се върти, а от спирачките му нямаше голяма полза. Най-добрият начин да го укротиш, беше да направиш едно голямо хлъзгане на четири колела преди завоя, да го насочиш в посоката, която искаш да поемеш, и да настъпиш газта точно преди началото на завоя. Другият малък трик беше, че Баш знаеше къде са камъните. Аз постоянно ги откривах със закъснение.

На четвъртата обиколка, когато бях на върха на хребета, забелязах нещо, което можеше да свърши работа. Когато минах покрай Баш, му показах вдигнат нагоре палец, газ до тенекията, стъргано, грохот и рев. Беше като да си състезател на родео на открития пейзаж. Извиках „У-хууу“ и вдигнах предните колела във въздуха.

На върха на хълма пистата в продължение на четиристотин метра вървеше право, сетне се спускаше по другата страна на хълма в остър ляв завой под наклон. После пистата навлизаше в серия гъсти „S“-ове, преди да стигне обратно до началото си.

Като се плъзнах през завоя на върха на хълма, оставих крака си здраво залепен за пода и се спуснах по стръмния хълм — колата подскачаше, но поддържаше общо взето права линия. Отбелязах преминаването на точката на натискането на спирачки за виража в най-долната част (мястото, където би трябвало да стъпя на спирачките, да се изместя надолу и да започна едно от онези луди странични хлъзгания) с натиснат докрай педал, превключване на пета и насочване направо към виража. Нямах намерение да намалявам, смятах да излитам.

Лети, малката ми, лети.

Право в завоя, нагоре по виража и — във въздуха. Хубаво, плавно излитане. Вибрациите спряха. Бях на почивка, летях, отпусках.

Отслабих газта, за да предпазя мотора от префорсиране, и погледнах калифорнийския пейзаж. Разкошен изглед над долината. Въздухът беше превъзходен, с аромат на степна трева и топла пръст. Отново се отпуснах върху газта и се приземих твърдо, отново върху пистата, насочен почти в правилната посока, отрязал цели осемстотин метра. Общо време на полета: 1,7 секунди.

На следващия завой изгубих почти осем секунди — влязох твърде бързо и съвсем напреки, но нямаше значение. Когато преминах покрай Баш на старт-финала, той изглеждаше онемял като риба, вторачен в хронометъра си. Направих завой на 180 градуса на ръчна спирачка, насочих се обратно към него и направих втори завой пред обувките му. Имаше защо да се перча.

— Часовникът е счупен.

— Хайде, не се прави на ударен, дължиш ми една бира. А ако някога подобриш това време, ще ти дам „Астън Мартин“-а.

— Форест, няма начин да си минал трасето за петдесет и четири секунди. Какво правиш, летиш ли?

Седяхме под навеса на предната му веранда и гледахме към долината. Беше горещ следобед и ние охлаждахме ръцете и гърлата си с ледено студени бутилки „Дос Екуис“. Разказах на Баш защо бях напуснал „Формула 1“ и защо се връщах.

Баш вдигна краката си на парапета, отметна глава назад и започна да задава въпроси.

— Каква беше разликата между колите?

— Кои коли?

— Твоята, на Мишел и на Алфонсо.

— Практически никаква. И да е имало нещо, то е било, че моята кола е била малко по-добре подготвена от тази на Маурицио. И смятам, че е имало едно или две подобрения в течение на сезона, които са направили колата на Мишел по-бърза от моята, но нищо наистина значително.

— Окачване и регулировка на стабилизаторите?

— Нищо важно, за което да знам. През време на сезона колите не показаха съществени подобрения в скоростта.

— Значи са били практически еднакви?

— Може би единствената разлика беше в надписите.

— Различни спонсори?

— Разбира се. Всички имахме надписи от Уайоминг на „Емпайър Тъбакоу“ — те бяха безспорно най-важният спонсор. А Алфонсо имаше договор с отоплителни тела „Фазолини“, а Мишел — с „Приятели на френското вино“. А и той, и аз имахме надписи „Флорела“ за текстилната група „Коулмън“.

— „Флорела“?

— Това е европейската марка на една нова тъкан. Всъщност се изработва от една от вашите американски химически компании. Започнала е като нещо огнеустойчиво. След това открили, че не задържа вода и кал и е лека и удобна. Състезателният ми костюм и огнеупорният под него са направени от тази тъкан.

— Говориш като търговец на платове.

— Бях на няколко от търговските им изложения миналата зима. Цялата им реклама е изградена върху колата. Както правят спонсорите — казах аз, без да спомена, че върху корицата на каталога на „Флорела“ беше моята снимка. Човек трябва да си има и някои тайни.

— Нещо друго, което да е било различно по колите — масло, бензин, гуми, електроника?

— Маурицио имаше договор с „Олио Браганци“, Мишел и аз — с „Еуропетрол“. И разбира се, освен от „Коулмън“ отборът се спонсорира от „Калкюлъс Компютър Системс“. „Калкюлъс“ извършва някои от разработките по управлението на нашия двигател. Но те не са основен играч.

— И не познаваш никой, който да има желание да види как една кола от „Формула 1“ се врязва в тълпата?

Това ме стъписа.

— Никой не се е врязвал в тълпата.

— Засега никой. Но не знаеш защо си катастрофирал, освен че просто си настъпил по-силно газта с проклетия си крак. И си започнал да виждаш пистата двойна. И ако Мишел се е отклонил от линията си на движение, смятам, че каквото и да е предизвикало тези катастрофи, то не е толкова предвидимо. Да погледнем нещата откровено — едно летящо с 300 километра в час торпедо не е толкова леко за управление дори ако състезателят знае какво прави. Така че, който и да е предизвикал това, той най-малкото трябва да отчита възможността един от вас, пуяци, да се насочи към публиката и да покоси няколко реда зрители. Трябва да отчитат тази възможност и да кажат „по дяволите, независимо от всичко, този кучи син трябва да катастрофира“.

Остави празната бутилка от бира и ме погледна със сила, която не бих виждал дълго време.

— Мисля — каза той, — че си прав, наистина не ти си тяхната цел. Но мисля, че и Кен също не е мишената. Има твърде много други по-лесни начини да се справят с него или с тебе. Трябва да има нещо по-голямо, за да не ги интересуват толкова много жертви. Подушвам в това някаква едра и зла риба. И ще ти кажа, Форест, те са там! Ако почувстваш нещо, което се приближава към тебе и то е голямо колкото корпорация, оставяй играчките и си върви вкъщи.

Той спря и се извърна от мен, погледна към долината, в която големият град се виждаше като кафяво размазано петно.

— Потърси къде са големите пари. Парите, на които не им пука, ако се врежеш в тълпата.

— Нямам намерение да търся нищо — казах аз и оставих празната бутилка. — Ще чакам акулите да дойдат при мен.

Когато обърнах Клеопатра и се понесох към пътя, той извика след мен:

— Снишавай се, докато караш тази кола, Евърс.

Върнах се в хотела си, минах край трите отворени длани, радостни да ме видят („Благодаря, господин Евърс“, „Благодаря, господин Евърс“, „Прекрасен ден, господин Евърс“) и се обадих на Вероника. Нямаше я.

— Някакви съобщения?

— Само обичайното. Кажете й, че съм се обадил.

— Може ли да повторите името си, господине?

Обадих се и на бившата жена на Кен — Алисия. Тя беше там.

— Господи, нали нямаш намерение да караш отново за този стар лайнар? — и още: — Мисля, че всеки, който познава Кен добре, трябва да го мрази. Но не мисля, че той има смъртни врагове. — По начина, по който го правят британските дами, тя разтегли „смъртни“ в дълга и самодоволна фраза. — Все пак, ако това означава, че ще ме заведеш на обяд, трябва да помисля. Дали случайно не излизаш от душа? Обичам да си представям как от тебе капе вода.

Обадих се и на Никол в Париж. Звучеше много отдалече.

— Иска ми се ти да беше тук, Фори. Противно е. Студено е и вали. Също като в Лондон — би се почувствал у дома си. Семейството ми не е приятно и бих искала да са заминали. След погребението — ще дойдеш ли на погребението? — след погребението трябва да ме отведеш някъде за малко, за да мога да съм ужасна. Сега трябва да бъда много мила към всички роднини на Мишел. Ще ме заведеш ли на почивка?

— Да кажем, че те взема със себе си в Австралия?

— Всички ще приказват и ще се вдигне голям шум. Добре.

Накрая се обадих на Сюзън. Вдигна адвокатът й. Да, той предполагаше, че тя ще е свободна за обяд на 22-и. Той щеше да обсъди проблемите с клиентката си. Да, би било чудесно. Би ли имал нещо против тя да дойде сама? Не, не би имал нищо против, това е напълно приемливо за него.

Така че след емоционалния трамплин ми трябваше известно време, за да си върна ваканционното настроение. Едва когато отново минах през трите „благодаря“ и се мушнах зад волана на синия развлекателен шлеп, започнах да се чувствам като човек, който се крие. Беше приятна нощ, все още всичко беше с главата надолу и кой знаеше какво би могла да донесе вечерта.

Излязох от „Риджънси“ и паркирах Клеопатра на малката платформа до предната врата, минах покрай секретарката, която говореше с приятеля си по телефона, и влязох в двора до плувния басейн.

Минах съвсем близо до нея.

Не че не бях я видял — нито един мъж не би я пропуснал — седеше до една от масите край басейна, облечена в ефирно супермини. Беше се подстригала.

— Толкова лесно ли е да не ме забележите, господин Евърс?

— Трябваше ми цялата сила на волята, госпожице Хенриън. Но вие изглеждате съвсем различно.

— Е, вие ми наредихте да се облека — каза тя с вид на нацупено момиченце. Стана. Беше доста ниска и много тънка.

— Приятно ми е да те видя, Форест. Може ли да те наричам „Форест“?

— Вече съм свикнал. Искаш ли нещо за пиене?

— О, нека да вървим направо в „Оливие“. Знам, че трябва да играя ролята на преситена, но съм очарована от възможността да отида в най-шикарния ресторант на Калифорния с най-добре изглеждащия мъж на километри наоколо.

Фалшивата нотка в ухажването й изглеждаше непохватна, когато идваше от нея.

— Само че днес ми предложиха роля във филм.

— Наистина ли?

— Сериал — ще снимат отново говорещото муле.

— Добре, ти не си най-красивият мъж в Калифорния, само най-привлекателният. Да тръгваме — каза тя, хвана ме под ръка и се обърна с лице към мен. Русата й коса, бялата й кожа и розовите й устни… Започнах да мисля, че изглежда чуплива, почти прозрачна, когато пълнотата на устните й спря мислите ми. Имаше прекрасна уста.

Трябваше да ме подръпне, за да прекъсне мислите ми и да ме подкара към колата. Над метър и осемдесет мускули и кости в отлична форма, с рефлекси, наточени до реакция от микросекунди, а трябва едно леко подръпване и добрият стар Форест се заклаща доволен след красивата дама.

— Боже мой, това не е сериозно. Не можеш да отидеш в „Оливие“ облечен така!

— Отпред ли ще се возиш, или отзад?

— Приличат на дрехи от погребението на клоун.

— Значи отзад.