Боб Джад
Формула 1 (7)

VII.

Събудих се от слънчевата светлина, която нахлуваше през прозореца, и от мигането на червената лампичка на телефонния секретар. На вратата се почука. Докато звънях на телефонистката, за да проверя за съобщенията, прислужницата от латиноамерикански произход — черни очи под сянката на черна коса — вкара на количка закуската ми, без да вдига очи от подноса и килима — моля, без глупости.

Казах на телефонистката да почака и закрих с ръка слушалката.

— Извинете — казах на момичето. Вероятно беше мексиканка и си помислих, че трябва да говоря ясно и бавно, за да може да разбере английския на един гринго. — Извинете. Бихте ли били така любезна да вземете петдоларовата банкнота върху шкафчето. Благодаря. Бакшиш. Благодаря много.

Тя ме погледна с подозрение, отиде до шкафчето и прибра банкнотата в джоба си.

— Мерси, татенце — каза през рамо, докато излизаше. — Благодаря за жеста. Приятен ден.

Беше се обаждала Вероника. Попитах дали е оставила съобщение. Последва пауза, после жената, която според гласа сигурно беше над седемдесет, прочете по телефона с безизразно среднозападно наречие: Липсваш ми, мили. И много те обичам. Тази вечер си организирах оргия за сама жена със сандвич и телевизия и с мисли как ме докосваш тук и тук, а аз те целувам там и там. Позвъни ми скоро. С любов, Вероника.

Не, каза жената, няма други съобщения.

Позвъних на Вероника в Ню Йорк, а тя беше излязла. Дяволска телефонна любов. В бъдеще сигурно всичко ще става с факсове.

Закуската беше както исках: купа с пресни плодове, билков чай, препечен сандвич без масло. Купата с плодове беше един многоцветен триумф на генното инженерство. Плодове за една нова и по-голяма раса. Манго, гуава, грейпфрути, портокали, праскови, пъпеши. Круши, ябълки, пасион фрут, малини. Черни череши с размера на лимони. Великолепни, вкусни, чудесни. И твърде много захар. Спрях след осем хапки. С моите възможности за консумация, в купата имаше достатъчно плодове за дванайсет едри състезатели от „Формула 1“.

Беше 7,15 — начало на прекрасен калифорнийски ден. Петък, 9-и септември — последният ден на почивката ми. Фоайето беше пълно с хора, които напускаха хотела, телевизионни режисьори и бизнесмени, които щяха да се срещнат със съдружниците си на закуска.

Докато чаках на опашка, за да сменя малко йени за долари, изучавах плешивината на ниския рус англичанин пред мен. Той стоеше с агресивна отпусната стойка и си спомням, че се зачудих не бях ли го виждал преди. Беше облечен обичайно за Калифорния — с кашмирен пуловер без риза под него. Може би имаше космати гърди, които искаше да покаже. Също като мен, той сменяше йени за долари. Чудех се как акцентът на някои англичани успяваше да включва подигравка във всяка сричка.

— Абсолютно сигурна ли сте, че това е курсът? — Гласът му беше разстроен, нетърпелив.

— От тази сутрин, господине — тя беше пухкава и сладка. Прекалено сладка, за да я държат като банков чиновник в хотел.

— Не бихте ли могли да проверите отново. Защото ако курсът е този, то това е долна измама.

— Ще направя проверка за вас след минута, господине. Бихте ли имали нещо против да почакате настрани, докато обслужа господина след вас?

— Дяволски права сте, имам нещо против. Имам нещо против да бъда обслужван от кретени и имам нещо против да губя време, докато вие избягвате да ми отговорите на един прост въпрос. Или проверявате курса веднага, или дебелият ви задник ще бъде изхвърлен оттук поради некадърност.

Беше твърде слънчева сутрин, за да ми я развалят.

— Добре — казах. — Нямам нищо против да почакам. — Когато той не се обърна, започнах да ставам любопитен да видя лицето му. — Обменните курсове на хотелите винаги се натрупват във ваша вреда — казах на тила му, докато момичето отиде да свери цифрите.

Той се обърна. Имаше малко кукленско лице — от тези, които майките наричат „сладки“. За един господин на средна възраст, който беше пушил и пил прекалено много, лицето му изглеждаше като розова гумена топка, пожълтяла по краищата.

— Когато искам финансов съвет от задник… — започна да казва той, после спря, за момент отметна глава назад, сякаш ме позна. В този момент аз реших, че това е просто още един малък грубиян богаташ.

— Не се тревожете за това — казах аз, докато той напъхваше стодоларовите банкноти в портфейла си, а пръстенът на ръката му бляскаше със своето злато и диаманти. — Когато става въпрос за задници, размерът не е най-важното.

Той се престори, че не ме е чул и се отдалечи.

„Отворените длани“ бяха толкова заети, че първите две ме изпуснаха. Служителят на паркинга страдаше от моментно пропадане на паметта.

— Добро утро, господин ъ-ъ.

— Евърс — каза високо. — Форест Евърс.

От друга страна, англичанинът с кашмирения пуловер беше живо доказателство, че Холивуд е пълен открай докрай с надути хора. („Здравейте, господин Важна Клечка.“, „Радвам се да се запозная с вас, аз също съм господин Важна Клечка.“, „Господин Важна Клечка, господин Важна Клечка и господин Важна Клечка, бих искал да ви представя Боби Важната Клечка, той наистина е важна клечка.“)

Ако не внимавах, можех да мина за местен, Форест Важната Клечка, състезателче. Седнах зад волана на големия син шлеп, тъгуващ по важните клечки, и тръгнах по „Сънсет“, в посока към морето.

Денят, който планирах да използвам за себе си, започна с три километра тичане по пясъка до Малибу и обратно. Наложих си добър лек ритъм в такт с големите вълни, идващи от Шанхай, които се разбиваха върху пясъка. Слънцето очертаваше дългата ми сянка върху вълните. Въздухът все още беше хладен и прозрачен. През последните няколко месеца бях запазил формата си. Но трябваше да работя за издръжливост. Мексико сити е с надморска височина 2200 метра и въздухът там е рядък. С тази горещина, неравна писта, липса на кислород, това беше най-трудната във физическо отношение писта в календара.

Докато тичах, си мислех за другите състезатели. Те вече сигурно бяха в Мексико сити, разменяха шегички около басейна в „Камино Реал“, яздеха прекрасни коне в големите хасиенди извън града, играеха голф. Оставяха си много време за аклиматизация към разредения въздух и горещината.

Като индивидуален участник отборът „Аръндел“ винаги беше по-назад. Ние просто нямахме достатъчно пари да бъдем в първите редици. „Хонда“ имаше двайсет механици, вперили поглед в мониторите на всяка тренировка и на всяко състезание. Те следяха данните директно от колата, когато тя беше на пистата, и знаеха точно как действат тяхното окачване и стабилизатори на всеки завой. Знаеха също кога има проблем с двигателя и защо, колко сериозен е, още преди да е възникнал, „Ферари“ беше свързан с бездънната яма с пари на „Фиат“, както и с аеродинамичния им тунел и групата за научни изследвания в Англия, която работеше върху колата за следващата година, докато една друга група в Италия продължаваше разработването на „Ферарито“ от тази година.

Ние имахме доста широка подкрепа в Англия. Бяхме добрият малък срещу добрите големи. Но нямахме достатъчно пари, за да им бъдем истински конкуренти. Бяхме статисти в цирка на „Формула 1“.

Автоматичната скоростна кутия на Макс можеше да промени ситуацията. Ако работеше, тя можеше да привлече крупен спонсор, който ще да си позволи конкурентноспособен бюджет за научни изследвания. Така можехме да изградим достатъчно стабилна финансова основа, върху която да си позволим закупуването на всички онези допълнителни коне, които сега нямахме. Не се оплаквах, но наистина завиждах на състезателите, които можеха да натиснат педала на петдесет до осемдесет коня повече, с цена по 5000 лири стерлинги копитото. Моите крака започнаха да омекват в пясъка. Бедрата и прасците ми започнаха да парят, усещах ги тежки. Бях запъхтян, а едва виждах първата от колибите на колонията в Малибу, струваща милиони долари.

Бяхме толкова близко. Това, че водехме в Унгария, се дължеше отчасти на щастлива случайност, но само отчасти, „Ферари“ имаше неприятности с електрическата си система, а окачването на „Лотус“ се държеше странно. А „Хунгароринг“ е къса писта, на която нашият недостиг на мощност ни струваше толкова много във времената за една обиколка. И все пак ние го бяхме постигнали. Бяхме водачи. Можехме да спечелим. Ако бяхме спечелили само веднъж, щяхме да забравим икономиите, лишенията, и щяхме да „ловим топката“, както казваха важните филмови режисьори в Малибу.

Когато стигнах до Малибу по брега покрай верандите и плажните къщи със стъклени стени, обърнати към Тихия океан, красиви хора по бански седяха лениво пред закуската си. Някои от тях гледаха към морето преди да потеглят към студиото. Бях потен и запъхтян. Акула беше отхапала голямо парче от страната ми. Баракуда беше щракнала зъбите си в дясната ми перка. Усещах пясъка като мокър цимент. А някой беше запалил скара в гръдния ми кош. Гледах красивите хора, които мързеливо пиеха кафето си, и ми се прииска, не за първи път, някой друг да можеше вместо мен да провежда физическата подготовка.

Спрях да тичам и продължих по програмата си, както ме беше научил швейцарският армейски нож — Дитер Кюбел.

— Без борба няма победа — сякаш чувах гласа му с швейцарско-немски акцент. — Ако искаш да имаш енергия, трябва да изразходваш енергия.

В наше време спортист, който е достигнал върха, чува много теории по въпроса как да запази върхова форма. Всички те започват с една и съща мисъл: „няма лесни пътища“. Кюбел беше съставил курс за швейцарската армия въз основа на теорията, че отпускането и протягането на мускулите е не по-малко важно от съкращаването им, и затова съчетаваше силови упражнения с йога. След като съм преминал неговия курс в Цюрих, горещо ви препоръчвам да не опитвате ръкопашен бой с швейцарската армия. За мен той беше добавил няколко особени извивания.

— Няма да тичаш нагоре-надолу по Алпите — казваше той, — затова за тебе мускулите на бедрата не са толкова важни. Трябва обаче да имаш здрав врат, за да поддържаш зрението си ясно, и трябва да имаш силни и гъвкави мускули на горната част на тялото. Преди всичко трябва да имаш издръжливост. — Наистина трябваше.

Когато правех на плажа това, което прилича на индийска молитва към слънцето, чух някой да ме вика по име отдалече.

— Форест, Форест, старо магаре! Хееей, Евърс! — На верандата на една от плажните къщи едра фигура ми махаше. Не преставаше да маха и усетих в гласа му някаква позната властна нотка. Момчешки разрошена руса коса, големи слънчеви очила, странна смачкана усмивка, бръчки — това беше Артър Уорън.

— Боже, какво правиш, по дяволите? — каза провлечено той с по-сериозен тон, когато се приближих до верандата. — Видях как удари камерата по телевизията. Гадост, наистина съжалявам. Какво смяташ да правиш? — Беше се облегнал на балкона си, облечен с избелели бански гащета и избеляла синя фланелка. Не беше много трудно за въображението да си го представиш на кон.

— Връщам се обратно на пистата. Ще карам за „Гран при“ на Мексико следващата седмица.

— Хей — каза той и лицето му светна, — това е приказно, старче. Ела да те запозная с Бевърли.

Бях се запознал с Артър, когато той играеше роля на автомобилен състезател, а аз бях технически съветник и дубльор в по-опасните сцени. Преди да завършим и половината от филма, той настоя сам да кара във всички сцени. И режисьорът, и продуцентът и агентът му казаха, че не е възможно най-голямата атракция на кината в Америка да рискува разбиването на красивото си лице в предното стъкло. „Добре — беше им казал. — Щом искате друг да кара, намерете и друг да играе.“

Понеже половината филм беше завършен, т.е. нямаха изход. Така че през втората половина от снимките зад волана беше той. (Ако някога гледате „Последното състезание“, Артър е този, който в пистовите епизоди носи кожени ръкавици. Голите ръце върху волана са моите.)

Големите звезди винаги постигат своето. Те са обкръжени от хора, които им казват колко са умни и красиви, колко са чудесни наистина, честни, благородни и мъдри. Накрая в сравнение с тях Калигула заприличва на котенце.

Артър беше успял да избегне това. Единствената слабост, която си признаваше, бяха жените. А този тип жени, които харесваше Артър, го държаха здраво стъпил на земята. На екрана повечето от жените го намираха привлекателен. Отблизо в живота той беше неотразим. Беше известен, беше богат, беше хубав, беше очарователен, беше умен, беше забавен. И на всичко отгоре беше звезда.

Така че само една рядко силна жена можеше да приеме Артър или и да го изостави и същевременно да не й пука нито в единия, нито в другия случай. Естествено такива бяха жените, в които се влюбваше Артър. Една след друга те го държаха на земята.

Без съмнение Бевърли беше една от онези силни жени. Не съм сигурен — тя почти не каза нищо. Но изглеждаше наистина великолепна, когато утринното слънце очертаваше ореол около тъмната й коса, а тя ми носеше билков чай с лед, без захар. Поздравих я, а тя ме погледна със спокойно безразличие и си отиде, като остави спомен за тъмносини очи, изпъкнали скули, съвършен нос и тънки глезени. Кръстът й беше толкова тънък, че си представих как я държа в големите си ръце. Но тя беше малко по-широка отзад и средна в гърдите, което й пречеше да стане една от утрешните суперзвезди на Холивуд. И все пак беше не по-малко красива от Мери Асуел на петнайсет години.

Попитах Артър дали е актриса. Като се обърна, за да погледне как протяга дългите си крака на парапета като балерина, той каза, че не; тя е професор по философия в Калифорнийския университет в Лос Анжелос.

— Бог да благослови Калифорния. Каква е нейната специалност? Филология, логически позитивизъм, екзистенциализъм?

— Питай нея.

— Ами ако отговори? Аз знам само термините. Нищо друго.

Бяхме се облегнали на парапета от червено дърво и гледахме Тихия океан. С Артър се чувстваш като че ли това е оградата на кораловия риф на мечтите. Той заговори за колите си. За своето „Ферари GTO“, което не могат да оправят като хората. Постоянно се зацапвали свещите на светофарите.

— Какво, по дяволите, искаш от суперспортна кола, която се движи по улиците на Лос Анжелос?

— Не искам нищо. Моят агент ми каза, че това ще бъде добра инвестиция. Единственото място, където мога да паркирам, без да се събират тълпи, е гаражът ми. И освен това прегрява. Познаваш ли някой от „Ферари“, който да я оправи?

— Това е лесно за оправяне — казах аз. — Всичко, което трябва да направиш, е да смениш страната. Покарай из италианските Алпи и няма да имаш проблеми. Защо не я продадеш?

— Не мога да си го позволя. Проклетницата си покачи двойно цената, след като я купих.

— Сигурно е неприятно да си звезда.

— Да — каза той и се ухили, — ужасно е. — Млъкна за момент и се намръщи, сякаш се опитваше да си спомни репликите си. — И така, кажи ми какво се случи? Гледах катастрофите по телевизията. Не приличаше на онзи Форест Евърс, когото познавам. Искам да кажа, че ако си ме научил на нещо, то е да бъда „плавен“. Да карам плавно. Всички превключвания на скорости, ускорения, спирания — да ги правя да текат като река — така ми казваше. Но онези катастрофи, Форест — ти приличаше на някакъв смахнат каубой.

Разказах му историята, само пропуснах подозрението, че съм бил упоен. Добавих също, че скоростната кутия изключва. Не е лошо да бъдеш последователен.

— Слушай, ние сме тук само за няколко дни. Утре сутрин се връщам в ранчото в Монтана — каза той и ме погледна. — Затова довечера имаме празненство. Нищо специално. Нали знаеш, напитки, бюфет, някои приятели. Защо не дойдеш, да си махнеш от главата проклетата писта. Каза, че си на почивка. Нека красивите дами да видят кавалер, който е готов за малко промяна.

* * *

Покани ме в шест, аз отидох в осем. Ако не пиеш и смяташ да минеш с малко ядене, не можеш да издържиш много дълго с чаша вода в ръка. От улицата плажната къща на Артър изглежда занемарена. Ако не си забелязал, че неравномерната, избеляла синя боя е в същия, цвят, както и ризите му. Той носеше онези сини ризи с цвят „деним“, ушити от парижки моделиер, който знаеше как да наподоби избеляло от слънцето — така изглеждаше, сякаш Артър е бил да поправя огради високо в планината Сиера. А небето през целия ден не е било облачно.

Вратата отвори мъж с телосложение на ръгбист и къса сивкава коса.

— Добър вечер, господин Евърс. Артър и Бевърли ви очакват. Бихте ли почакали малко тук. Ще намеря Бевърли.

Вътре домът на Артър без съмнение не беше занемарен. Стените светеха в меки пастелни тонове, а подът беше от полирано естествено червено дърво. Наоколо бяха пръснати възглавници, канапета от кожа за седло, зелени растения и три големи клоуна от синия период на Пикасо по стените. (Приличаха ми на оригинали, но както казват, в Холивуд никога не можеш да си сигурен.) Имаше вида на небрежен, разхвърлян ергенски апартамент, в който през входната врата са били хвърлени много пари. Много спални, библиотека с рафтове за сценарии и касети, кухня с обхвата на Гарланд, но главната атракция беше остъклената тераса изглед към морето. Калифорнийците обичат да гледат през големи стъклени стени — да търсят нови граници. Оттук идваха приятните изгледи и ненормалният стил на живот.

Бевърли ме удостои с остатък от усмивка, последвана от по-хладна оценка.

— Боях се вече, че няма да се появите — каза тя. — Артър се похвали на всеки с вас.

— Не знаех, че говорите с непознати.

— Винаги отначало съм свенлива, но в края на краищата ми минава. Надявам се, че не бях груба сутринта.

— Интересно — не приличате на професор по философия.

Бевърли беше облечена в бледожълт спортен костюм, по-голям поне с четири номера. Тук-таме зееше, така че можеше да се видят проблясъци на загоряла и гладка кожа.

Тя се разсмя.

— Артър винаги преувеличава. Аз съм само аспирантка и имам шест месеца, за да завърша доктората си. За Артър всеки, който може да чете, без да мърда устните си, е професор. Всъщност философията е също като автомобилното състезание. И вие, и ние се движим в кръг. — Тя завъртя очи и се усмихна. — Елате да ви запозная с натрапниците.

— Здравей, Форест! Чудесно! Къде беше, пуяк такъв! Знаеш ли колко хора искат да се запознаят с теб? — Артър Уорън ме поздрави с чаша джин и тоник над главата.

— Явно ще трябва да ви предам — каза тя и погледна към Артър. Обърна се пак към мен и ми стисна ръката. — Не си отивайте, без да се обадите.

Между мен и групата на Артър на терасата имаше може би двайсет и пет души. Зад тях стъклената стена беше отворена към верандата, където още около дузина фигури държаха чаши срещу последните лъчи на залеза. Нямаше музика, но ревът и плясъкът на падащите вълни, беше приятен и успокояващ.

Нямаше нито един познат, но когато минавах, лицата се обръщаха към мен: „здрасти, Форест“, „радвам се да те видя, Форест“, „радвам се, че си отново на пистата, Форест“.

— Здравей, Форест. Искаш ли да ти налея?

— Не, благодаря. Ще карам.

Някои от жените бяха ослепителни. Чакаха, както предполагах, да бъдат открити. Също като мен.

Някои от тях бяха част от карнавала. Една висока, руса жена в края на четирийсетте, с тежки златни бижута, големи гърди под бялата блузка и лице като намазан орех, каза:

— Форест, ние трябва да се срещнем на обяд, и то незабавно. Имам чудесни новини за теб. Секретарката ми ще ти се обади в хотела, за да уреди срещата.

— Разбира се — казах, — звънни ми.

— Сали Дийвър — обясни Артър. — Най-търсената режисьорка на месеца, филм ли ще правите?

— Не, ако зависи от мен.

— Ако Сали Дийвър мисли, че ще правите филм, може би трябва да правите филм.

— Нямам такова намерение.

— Много лошо — каза той и махна с ръка, така че да обхване всичките си гости. — Това са хората, които въртят ръчката на киното.

— Ние не правим кино — ние сме само деца — каза високият мъж, който стоеше до Артър. Имаше дълбоки очи, гъсти черни вежди и напрегнат, гладен поглед, сякаш не беше ял с дни. — Ние сме само деца, които правят мръсотия в пясъка — а това пред нас е морето. — Дългата му ръка посочи към плажа и отвъд него. Изглеждаше пиян. Но в Холивуд никога не можеш да бъдеш сигурен.

— Франк Диминяни — моят продуцент — обясни Артър. — Току-що е погледнал приходите от последния ни филм и мисли, че може да се наложи да продаде някои от имотите си. — Артър продължи представянето: — Фил Саперстайн — новият ми режисьор.

Това беше нисък, тумбест, оплешивяващ мъж с хавайска риза, бейзболни панталони и червени кецове. Въпреки палячовското си облекло, изглеждаше приветлив като счупена бутилка. Сетне се усмихна и всичко беше наред.

— Здрасти — каза той. — Кога ще пораснеш и ще си намериш работа?

— Благословени децата — казах аз, като гледах ризата му, — защото те ще станат филмови режисьори.

— И аз някога имах детство — каза той, — но го изгубих.

— Никълъс, моят управител. — Никълъс не ми беше ясен: приличаше на едно от онези финансови генийчета, двайсет и осемгодишни мултимилионери от „Уол стрийт“, които качват в лимузините си фотомодели пред кафе „Грийн стрийт“. Но у него имаше и нещо, което ме смущаваше. Той изглеждаше радостен, че е жив. — И Джеръми Тарсян, който е продуцент. И който ще стане моят продуцент, нали, Джеръми? Ръкувайте се, Джеръми. Форест, това е Джеръми. Джеръми, това е Форест.

Ръкувахме се, но умът му беше другаде. Двамата продуценти — Джеръми и Диминяни — размениха няколко бързи погледа. Израженията ми бяха непонятни, но изглежда те знаеха какво се премълчава.

Обърнах се към Никълъс — агента на Артър.

— Имате ли някаква връзка със Свети Никълъс?

— Не раздавам колкото него.

— Ти не раздаваш нищо, без да вземеш от него двайсет и пет процента — каза Артър и оправи смачкания ревер на сакото му.

Никълъс кимна замислено, за да потвърди верността наказаното.

— Може ли за минутка? — попита ме той.

Отведе ме до верандата, където бях говорил с Артър сутринта. Отляво, сякаш силует, осветен от последните лъчи на залеза, един пълен мъж по бански костюм палеше скара. В пламъка имаше отблясък на керосин. Ние минахме покрай. Никълъс се облегна с гръб на парапета, а светлината трептеше върху лицето му.

— Това ще прозвучи странно, но е абсолютно откровено. — Почаках, докато той отмести поглед от мен и погледна към плажа на Санта Моника. После погледна към мен. Беше толкова неподвижен, че се чудех дали диша. — Артър ми каза, че смяташ отново да се състезаваш за Аръндел.

Кимнах.

— Вярно, точно така смятам да направя.

— Лоша идея.

— Това заплаха ли е?

— Обратното на заплаха. Просто много добър съвет към добър приятел на моя клиент.

— Ще го имам предвид. Имаш ли нещо против да ми кажеш откъде идва този съвет?

— Идва от мен — каза той и се върна в къщата.

Е, помислих си, акулите захапват.

По-късно, когато намерих Артър насаме, го попитах дали съветите на Никълъс са добри.

— Тук имаме обичай да казваме — пусна той лед в чашата си: — ако агентът ти не прави за тебе десет пъти повече пари от неговите двайсет и пет процента, уволни го.

Помислих за миг върху това.

— Как по дяволите може да го направи?

— Това си е негов проблем. И откровено казано, не искам да знам как го прави. Но мога да ти кажа, че Никълъс дава добри съвети.

На излизане усетих ръката на Бевърли върху моята и се обърнах към нея. Тя ме целуна леко по устата.

— Чао — казах аз.

— Чао. Кога ще те видя отново?

— Харесвам Артър. Той ми е приятел.

— Аз също го харесвам. Но той отива в Монтана без мен. А аз трябва да довърша дисертацията си. Продължавам да мисля, че всички философи, които имат някакъв кураж, са ужасяващи. А добрите са скучни. — Тя се огледа, за да открие Артър, видя го в далечината до верандата и се обърна отново към мен. — Не знам защо те отегчавам с това, освен защото искам да те видя. Ти не си нито актьор, нито продуцент, нито агент, нито режисьор. В моя списък това те издига на доста високо място. Освен това не си студент по философия, нито преподавател по философия, което те издига още повече.

— Бевърли, бих искал да мога, но съм тук само още два дни и то за сериозни изпитания в Ривърсайд.

Тя ме погледна, сякаш това не беше проблем. Затова и признах всичко:

— Виж, имам жена, която ме съди за развод в Лондон, любовница, с която живея в Ню Йорк, една жена в Холивуд, която ще ме намрази на сутринта, и едно момиче, за което трябва да се погрижа в Париж. Последното нещо, което искам сега, е нова болка.

— Аз не причинявам болка.

— Ще ти се обадя. — Така беше прието да се казва на хората в Холивуд, когато искаш да се разделиш с тях. Означаваше „може би ще се видим след няколко години“. Почивката беше свършила. Тя все пак ми даде номера си. Освен него — целувка и поглед в очите, след който можеш да си помислиш, че си разбрал всичко.

Навън някой беше седнал на шофьорското място в колата ми.

Той трябва да беше чувал за мен, защото се обърна да ме погледне. Изглеждаше на деветнайсет или двайсет — плажен хлапак. Ръцете му бяха разперени върху облегалката, сякаш колата беше негова. Доста впечатляващи ръце — пример за бицепс и трицепс. Къса руса коса, с тънка опашчица, висяща на врата му. Една поклащаща се златна обеца. Много дебел врат.

— Здрасти — каза той с широка калифорнийска усмивка. — Само проверявам машината.

Спрях на две крачки от колата.

— Имаш ли нещо против да я провериш от външната страна на вратата?

— Разбира се, не. Ей, не се засягай, такава великолепна кола. Просто трябваше да седна в нея, нали разбираш. Да видя как е изглеждал светът тогава, през отминалите години — урок по история. Непосредствен опит.

Той отвори вратата и тръгна към мен. Внезапно напрягане на делтоидния му мускул под фланелката ми даде достатъчно време, за да видя юмрука, който идваше отдясно, и да отклоня глава назад. Едва успях да се дръпна достатъчно, за да може пропуснатият удар да го извади от равновесие. Когато юмрукът му мина покрай мен, аз му дадох още малко ускорение с удар е опакото на ръката, който го отпрати по лице върху страната на Клеопатра.

— Провери машината, приятелче — казах аз и му нанесох къс ъперкът в ребрата. Той каза „оуууууу“, сякаш беше разочарован от това, че въздухът изведнъж излезе от дробовете му, и падна на четири крака, а от устата му потече кръв. Чух отваряне на врати на кола. И на още една врата зад мен.

Вратите бяха на един „Мерцедес 300“ горе на улицата. Калифорнийски стандартен, бежов. От него излизаха трима мъже в сини джинси и фланелки. Не изглеждаше да бързат особено. Просто излизаха, за да се възхитят на пейзажа. Може би да кажат „здрасти“. Нещо зад мен ги накара да спрат.

Това беше сивкавият ръгбист — дружелюбният портиер на Артър. Спринтираше към мен и то много бързо. Но не достатъчно бързо. Когато се обърнах към него, Слънчевото момче ме удари с глава отстрани и ме събори. Ритна ме в гърба между лопатките, след което побягна към своите приятели в „Мерцедеса“. Когато ръгбистът стигна до мен, от „Мерцедеса“ се чу свистенето на гумите.

— Боже Господи, добре ли сте?

Казах, че да, добре съм. Ръцете ми бяха одраскани. Но не бих си разменил мястото със Слънчевото момче.

Клеопатра имаше вдлъбнатина на задната врата и петна от кръв по прага на вратата. В „Таратайки под наем“ нямаше да харесат това.