Боб Джад
Формула 1 (24)

XXIV.

Центърът на злото често изглежда точно така. Тъп и обикновен като склад, с една противна стая, като будоарът на Кортланд в средата.

Отворих вратата на постланото с червен килим скривалище и открих, че още съм в склада. Камионът заедно с Мик, Рейнър и Дани беше изчезнал. Но кашоните върху рафтовете и чувалите със сода за хляб бяха на рампата. По-далече имаше редици 200-литрови варели, обвити в стиропор. Зад тях, до задната стена без прозорци, се намираше самата фабрика. Приличаше на завод за обикновен сапун и подозирам, че Кортланд беше купил оборудването си на старо от „Хайнц“ или „Кембъл“. Имаше 800-литрови котли от неръждаема стомана, с отделни пръстени за газовата инсталация. Всичко, което е необходимо, за да приготвиш наркотика за употреба, е кокаин, вода, сода за хляб и много топлина. Котлите бяха монтирани върху оси, за да се изпразват лесно. Само един от тях показваше следи от скорошно използване, фабриката все още стартираше и пред нея се откриваше голямо бъдеще. Неизползваните котли бяха капиталовложение за разрастването на пазара. Предстоеше разцвет на търговията с наркотици.

Погледнах назад към стаята на Кортланд — голяма, празна кутия в средата на склада. Деца щяха да ядат боклуци, да крадат, да сводничат и да смучат членовете на непознати. Те щяха да убиват и да бъдат убивани, за да може Кортланд да задоволи фантазиите си. Когато отидеш в центъра на злото, там няма никакъв център, никакъв велик план. Просто малки хора без въображение, които не могат да проумеят чуждото страдание.

Чу се клаксон на кола.

Намерих стъпалата към рампата (заболяваше ме от мисълта да скоча) и натиснах копчето за вратата. Отпред имаше една синя „Сиера 1,6L“ с две врати. От този вид коли, които не бихте забелязали, дори и ако излязат на игрището по време на мач по крикет. Махнах на колата и когато тя влезе, затворих вратата, влезе един шкембест мъж на средна възраст, който затръшна вратата и се заоглежда, като че ли беше виждал всичко това и то никак не му харесваше. Под очите му имаше дълбоки синьо-виолетови торбички — изглеждаше, сякаш не беше спал поне година. Носеше мръсен кафяв пуловер и сини джинси „Биг Бой“ с ластичен колан.

— Мислех, че ще бъдете двама — казах аз.

— О, Господи, толкова ужасно сме заети по това време на годината, че не би повярвал. Казаха, че не могат да отделят двама души, така че ще трябва да пътувам сам. Всичко се обърка, нали така? Говорят за ново ръководство, нови методи, а всичко това са глупости, става все по-лошо. Защо трябваше да идвам чак от Лондон дотук. Можеше да се оправят с колегите от Бирмингам или Лийдс — много по-близко. Или Манчестър — има две стари пушки в Манчестър, които седят без работа и ръцете ги сърбят. А аз трябва да бия целия този път от Лондон. При това сам.

— Мислех, че организацията е по-стегната.

— Виж, колега, такава е работата — никога не знаеш кога ще ти се обадят. Не съм имал свободен уикенд, нито отпуска тази година, а те продължават да ми трупат работа. Глупаво е. И всеки си мисли, че заплатата ни е страхотна. Е, това изтощава, наистина изтощава. Трябва да си намеря някаква друга работа. Къде е той?

Казах му, че е вътре и кимнах към „кантората“. Тръгнахме да вървим. Той ме погледна за пръв път.

— О, я виж на какво приличаш, момче! Какво е станало, да не си паднал под влака?

— Имах малки неприятности, докато го накарам да се отпусне.

— Не е мъртъв, нали? Мъртъв няма да го взема — да не съм някакъв боклукчия!

Отворих вратата — Джеръми си спеше мирно, подпрян на стената, а кракът му от коляното надолу беше прегънат настрани. Човекът от Лондон не обърна внимание на Джеръми, а леко свирна, впечатлен от обстановката. Вероятно като малък беше разглеждал същите списания за мъже, които беше разглеждал и Кортланд. Вероятно все още ги разглеждаше.

— Момче, подай ръка, ако обичаш!

Обърнахме Джеръми по корем и мъжът извади от джоба на панталоните си ролка скоч. Коленете на Джеръми се допираха, но глезените му бяха раздалечени, така че той трябваше да ги събере със сила. Мъжът изпъшка от напрежение. От коляното на Джеръми се чу скърцащ звук от скъсване на хрущял или сухожилие. Мъжът не обърна внимание на звука. Той като че ли опаковаше пиле в супермаркета. Прекара лентата около глезените на Джеръми, зад гърба му до китките и продължи нагоре към врата. После облепи два пъти устата на Джеръми. Когато свърши, Джеръми беше овързан във формата на U, гърбът му беше превит, главата му беше отметната назад, стъпалата почти допираха главата му.

Мъжът побутна Джеръми и тялото се катурна настрани.

— Какво си му дал?

— Демерол.

— Колко?

— Около 45–50 кубика.

Той кимна, после погледна в тавана към скритите прожектори:

— Имаш ли количка или повдигач?

— Количка?

— Да, точно така. Щом имаш склад, трябва да имаш цял куп шибани колички. Или искаш да го пренесеш сам? Няма аз да го вдигам, я!

Намерихме количка, качихме Джеръми отгоре и като я бутна с крак, подкара Джеръми, наведен настрани като носач, към рампата. Докара колата си на заден ход, отвори багажника и ние някак си изтъркаляхме Джеръми вътре. Мъжът влезе в колата и потегли, без да се обърне.

Затворих портала, върнах се до бюрото в кабинета и позвъних на Мариан. Часовникът ми показваше пет.

— Там ли е?

— О, Форест, здравей. Не, няма го. Дойде около два и половина, бързаше ужасно. Поръча самолетен билет за Париж и след петнайсет минути излезе отново.

— Мариан, слушай внимателно. Искам да станеш, да излезеш от вратата и да се махнеш оттам. Веднага Може би си в опасност. И не се връщай. Отивай си в Лондон. Сигурен съм, че Кен ще бъде благодарен, ако се върнеш при него утре сутрин.

— Добре, щом казваш, но не са ми платили и аз…

— Просто го направи — прекъснах я аз.

— Добре, добре, не ми вади душата! Две неща, и тръгвам. Бил се обади — мисля, че трябва да се чуете. Все още е на същия номер, който ти дадох. Май не е много доволен.

— Дай ми отново номера. Какво е другото?

— 201 2121. Дейв звънна три пъти и изглеждаше разстроен. Но не успя да хване господин Кортланд.

— Утре, когато си в Лондон…

— Вече го направих — каза тя. — Разбрах, че обаждането на Дейв много те интересува и звъннах на приятелката ми Полин в телефонни услуги, а тя ми даде адреса на лондонския номер. Искаш ли го?

— Утре сутрин. Сега тръгвай.

— Тръгвам, тръгвам.

Позвъних на Бил и го помолих да се срещнем в клуба на Ейнтри след половин час.

— Доведи и приятеля си от Специалния отдел — казах аз.

— Ще бъда там — ми каза втори глас по линията.

— Докато все още сте на телефона, може да се обадите на пътната полиция за синя „Сиера 1,6L“, с две врати, регистрационен номер D 544 YAH. В багажника й има завързан мъж със запушена уста, на когото е необходима медицинска помощ. Той е наркоман и е опасен. Шофьорът е наемен убиец и може би го издирвате.

— Ние ги хванахме — каза вторият глас.

Позвъних за такси, изключих осветлението, заключих и излязох да чакам на вратата. След десет минути, когато слизах от таксито до моя „Астън Мартин“, се препънах и едва не паднах по лице. Демеролът все още действаше. Разбрах, че под неговото приятно прикритие всъщност ми е трудно да дишам, че тялото ми е подуто от отоци и че съм изтощен. Шофьорът на таксито помисли, че съм пиян. Не ми помогна И това, че бях облечен в тесните дрехи на Джеръми. Потърсих в джобовете на панталоните му и намерих банкнота от 10 лири.

— Задръжте рестото — казах на шофьора. Нямаше съмнение, че Джеръми раздаваше щедри бакшиши. Отдето дошло, там и отишло.

Колата ми беше покрита с прах от престоя си на паркинга в продължение на седем часа. Чудил съм се защо един автомобил на стойност 125 000 лири се изцапва пет пъти по-бързо от таратайка за 100 лири. Може би мръсотията обича парите. Отключих жабката и извадих портфейла си. Почувствах се уверен, че самоличността ми се е върнала, Форест Евърс, бивш автомобилен състезател, бивш коментатор на автомобилни състезания. Бивш съпруг, любовник и бивш гангстер. Понастоящем безработен.

Бил направи голямо представление с новия „Ягуар“ — връхлетя със сто и двайсет и с надута сирена по изронения асфалт, спря със занасяне пред мен и вдигна водопад от камъчета и облак прах. Свали прозореца си и се наведе:

— Забавно е да си ченге — каза той с неподвижно лице. — Ще дойдете ли при нас?

Влязох на задната седалка на колата им, затворих вратата и човекът на предната седалка се обърна към мен.

— Прекарали сте интересен ден, господин Евърс. — С пясъчноруса коса, късо подстригана отзад и отстрани, малки, ниско подстригани военни мустаци и благи очи на разочарован директор на училище, той изглеждаше като полицейски агент от среден ранг.

Вратът ми се втвърдяваше и за да обърна глава, трябваше да обърна цялата горна част на тялото си. Кожата на седалката на „Ягуара“ беше удобна като легло и се изкушавах да затворя очи и да заспя:

— Какво знаете за това?

— Извършили сте нападение върху личност без утежняващи обстоятелства, отвличане, противозаконно отнемане на превозно средство със застрахователна стойност 45 000 лири. Виновен сте за непозволено влизане в частна собственост, а също и за транспортиране и притежаване на голямо, но неизвестно количество наркотични вещества. След това сте извършили второ нападение и сте били съучастник в опит за убийство. Доста интересен ден, господин Евърс.

— Глупости. Ако сте знаели какво става, защо, по дяволите, не сте дошли да ме отървете? Те се опитаха да ме убият.

— Това не са глупости — каза той, извъртя се на мястото си и се загледа през предното стъкло. — Това са личните ми наблюдения и те са регистрирани в архива на пристанището. А що се отнася до пристигането и отърваването ви, ако това е начинът, по който сте искали да действате — на своя глава — защо да ви пречим? Нямам намерение да рискувам себе си или хората си за човек, който, изглежда, не вярва, че в тази страна съществуват полиция и закон.

Болката ставаше по-интензивна и имах чувството, че тя може да бъде и по-голям враг от Кортланд. Пазете се от поколението мъже в Англия, които говорят като гувернантки. Бил се извъртя на мястото си и силно ми намигна. Мисля, че искаше да ме успокои, но постигна точно обратния ефект.

— Да не би да се опитвате да ми кажете, че знаете всичко за Кортланд и по какъв начин пренася кокаин, както и за фабриката на наркотици?

— Не съвсем. Ако не беше полицаят Плъмър, сигурно още известно време нямаше да ги хванем. Макар да предполагам, че сте му казал, за да стигне информацията до нас. — Той ме погледна в огледалото за обратно виждане, на лицето му имаше лека самодоволна усмивка.

— Ако наистина сте умни — казах аз, — вие ще оставите на мира фабриката и ще проследите наркотиците по цялата мрежа, както и ще откриете следата обратно в Колумбия. Така можете да направите наистина голям удар.

— Съмнявам се, че сме толкова умни. Ще напиша доклад и после това ще излезе от ръцете ми.

Което ми напомни за нещо.

— Но нали сте хванали Кортланд?

Мъжът от Специалния отдел продължи да гледа през предното стъкло. В далечината ято бели гълъби отлитаха от сочната трева в средата на състезателната писта. Бил се обърна, за да ми каже.

— Не сме го хванали. Изгубихме го.

— Изгубихте го? Не можете да изгубите двутонен „Ролс-Ройс“ с кантове от злато. Той е отивал към летището, за да отлети за Париж.

— „Ролсът“ си стои на паркинга в двора. Въобще не се е показвал на летището.

Специалният агент се обърна към мен и сега двете глави бяха една до друга. Бил имаше широко, красиво, момчешко лице, с тежки бузи и тясна брадичка. Агентът имаше умоляващ вид.

— Бяхме само двамата — каза той. — Нямаме достатъчно хора, а и нямах никаква представа, че това ще бъде някакъв лов на диви гъски. Бил остана да държи под око Ейнтри, а аз проследих Кортланд до кантората му. Той въобще не излезе оттам. Трябва да е имал друга кола в задния вход. Поставих пост пред летището. Мариан, т.е. госпожа Плъмър, каза, че той е направил резервация за полет от Манчестър. Но не се е появил.

Аз се засмях.

— Сега разбирам. Сега виждам защо не се представихте и след това започнахте с цял куп заплахи. Объркали сте работата. Изпуснали сте голямата риба. Сега единственият път, който ви остава към онзи кокаин, е да обявите, че Джеръми ви е признал; да кажете, че е било просто щастливо попадение. Спирате „Сиерата“ за превишена скорост и господинът със счупеното коляно, вързан в багажника, бълнува и ви разказва за историята за кокаина. Но ако свържете случая с мене, ще трябва да върнете часовника до момента, когато Кортланд все още е тук. А целият шум за отвличането, нападението и транспортирането на непозволени препарати е, за да ме накарате да мълча.

— Улучихте — каза той. — Но това не са празни заплахи, господин Евърс. Забелязали са ви. И ако продължите по някакъв начин да пречите на работата ни, обещавам ви, че ще се постарая да ви пратя на прокурора. В бъдеще оставяйте тази работа на професионалистите.

Гласът му се понижи до шепот.

— Не вярвам да го взимате сериозно. Нека ви разкажа някои факти. Понастоящем от Южна Америка в Европа влизат годишно около десет тона кокаин. Знаем, че те планират да доставят повече, и че зависят от пласмента, мъчат се да разширят пазара. Те изтеглят доставките на марихуана и хашиш и намаляват цените на обработения кокаин. Сега той се продава на улицата за не повече от 10 лири и ние смятаме, че един от всеки двама или двама от всеки трима, които са го опитали, се пристрастяват от първата си доза, говорим не само за децата ни. Говорим и за техните деца, от следващото поколение. — Той потърси цигара в джоба си, намери една смачкана, погледна ме, извади я от устата и я смачка в пепелника. После отново се обърна и се загледа в пистата — Кокаинът е разтворим в мазнини. Когато една бременна жена взима кокаин, той прониква в плацентата. Вече в плацентата, в околоплодната течност, той се превръща в норокаин, който не само е по-силен от кокаина, но е и разтворим във вода И така, този норокаин остава в плацентата. Плодът го всмуква, после го екскретира, всмуква го и го екскретира. И така, отново и отново, с дни.

— Значи плодът се пристрастява, преди да се роди — казах аз.

— По-лошо от това — каза той. — Ако се роди, това вероятно ще бъде преждевременно и той ще е ненормално малък. Има голяма възможност да има мозъчно увреждане или ненормално малка глава. Някои от тях имат деформирани полови органи, а у някои липсва долната част на храносмилателната система Най-лошите ефекти се случват, преди дори майката да разбере, че е бременна — в първите три месеца на бременността, когато се изграждат органите на бебето.

Той спря за миг, после се обърна и отново ме погледна.

— Бих желал да бъда твърд и циничен за тези неща, но не съм. Миналата година заловихме 406 килограма кокаин, но това е само драскане по повърхността. Колко кокаин смятате, че има в склада?

— Кортланд каза — две тона.

Те се спогледаха. Нямаха представа, че е толкова много.

Умората се връщаше на вълни, мускулите ми ме боляха и пулсираха.

— Вижте, не искам да си играя на детектив. Искам да карам състезателни коли, точка. Трябва ми доказателство, че съм бил наркотизиран, а без Кортланд го нямам. Бил, все още ми трябва помощта ви. Можете ли да дойдете в Бъкингам утре късно вечерта? Ще ви дам адреса — Бил и агентът се спогледаха и свиха рамене. Аз погледнах към него в огледалото. — Това е проста работа. Един човек е предостатъчно.

Исках да стигна до Лондон, но се събудих от едно тръскане, когато звукът на гумите се промени и колата започна да завива към М6. Първото легло, до което стигнах, беше в един малък претенциозен мотел в Нътсфорд. Момиче с дълга черна коса и красиви ръце ме заведе до една стая с геометрични шарки по стените и други геометрични шарки по покривката на леглото. В момента, когато тя излезе от стаята, паднах по лице върху леглото и се престорих на умрял.