Боб Джад
Формула 1 (14)

XIV.

Нищо не съвпадаше. Нищо нямаше смисъл. Продължавах да се унасям в полусън, протягах ръка за Бевърли и хващах пълна шепа въздух. Събуждах се сепнат и тогава мозъкът ми показваше филми с Бевърли — ужасена и уплашена, упоена, бита. Изнасилена.

Тя ми липсваше и исках да се върне. Не можех да разбера защо са хванали нея, а не мене. От всички въпроси това беше най-настойчивият, който се връщаше отново и отново. Защо Бевърли? Ако искаха да стигнат до мене, ако искаха да ми попречат да се състезавам, защо не бяха хванали мене вместо нея? Бих дал всичко да съм аз, а не тя.

Кен мислеше, че Бевърли може да е изиграла собственото си отвличане. Но аз я познавах достатъчно добре. Това би обяснило защо беше изчезнала толкова тихо и защо са хванали нея, а не мене. Би обяснило бележката й. Звучеше възможно — но не беше.

Празната спалня започна да се пълни със светлина от изгрева на слънцето. Бевърли я нямаше. И ако исках да я видя отново, трябваше да остана в стаята си в неделя. Твърде много ли искаха за Бевърли — един ден затворничество? Пропусни едно състезание, за да спасиш един живот.

Нисък мъж с розово лице очакваше да ме види как катастрофирам в неделя. Ако той беше отвлякъл Бевърли, за да не допусне да се състезавам, защо би очаквал да катастрофирам? И ако не говореше испански, защо бележката беше на испански? Защо въобще някой би искал да катастрофирам? Единайсети на квалификациите не означаваше никаква заплаха за лидерите. Как го беше направил? Или просто беше още един гаден пияница, който се надява някой състезател да се размаже?

Кошмарите имат собствена логика. Когато се опитваш да ги обясниш, те никога нямат смисъл за никого другиго. Но когато в съня си ти си в позната стая и подът се отвори и пропаднеш в тъмно и тихо място, където току-що е избухнала бомба, тишината, преди да започне крясъкът, е съвсем смислена. Чувах тишината. Но нищо нямаше никакъв смисъл.

Чувствах се, като че ли Кен и аз бяхме наивни като деца, които си играят с адска машина и мислят, че един удар с чук ще я накара да спре да тиктака. Защо Бевърли? Защо не някой от жестоките и егоистичните? Защо не изберат един от бедните духом? Инстинктите на Бевърли бяха доброта и снизхождение. Душата й беше мека. Тя вървеше по течението, както казваше, като лист в поток. Знаех, че е в хотела, усещах я, но не можех да разбера дали е жива.

В 7,15 се почука на вратата. Почудих се дали не е Бевърли или съобщение от Пердита, отворих вратата и видях Макс. Тлъстите вълни на тялото му бяха облечени във фланелка с гигантски червени букви, гласящи „ДАЙ МИ ЕДНО БЪРЗО“. Коремът му висеше извън светложълтите памучни панталони, ластичният му колан беше затегнат до точката на скъсване и от него стърчаха малки ластичета.

— Съжалявам, Форест — каза той изненадващо за мене. Не бях очаквал съчувствие от Макс.

— Можем ли да влезем? — гласът беше на Кен, който очевидно беше зад грамадата на Макс.

Поканих ги да влязат и осъзнах, че дрехите ни са пръснати по целия под, куфарите са разхвърляни, леглото не е оправено, а въздухът е застоял.

— Мирише ми на парфюм — каза Кен, който душеше като старо, изненадано куче. — Не много добър парфюм.

— Пердита — казах аз. И обясних за хубавото момиче и мъжа с розовото лице и златния пръстен, помислих си за обреченото дете с устни на Мик Джагър, което се беше търкало о̀ мен.

— Не прилича на някой англичанин, когото да познавам — каза Кен, — въпреки че си представям орди от такива в града. Познаваш ли го, Макс? — Макс поклати глава.

— Бевърли беше много, много красиво момиче — каза Макс, загледан в килима.

— Би било по-добре, Макс — казах аз, — ако не приказваш за нея в минало време. Би било добре поне да се преструваме, че още е жива.

— Да — каза той, — съжалявам. Не исках да кажа… Беше страшно готино гадже, Евърс.

— Благодаря, Макс — казах аз, — знаех си, че ще проумееш.

Кен отиде до прозореца, за да погледне градините и басейна.

— Трябва да кажа на господин Салазар. Това описание трябва да се даде на камериерките и пазачите колкото е възможно по-скоро. И е време, Форест, да отидеш на пистата.

Погледнах го слисан. Не бях помислил за тренировка. Дори не бях помислял за състезанието. Но състезанието беше всичко, заради което се намирахме в Мексико.

— Помисли си за момент, Форест — каза той. Огромният му гръб беше обвит от синьото на кралската флота — неговото любимо спортно сако. — Нищо повече не можеш да направиш тук, иначе щеше да го направиш. Приемаме, че Бевърли ще се върне. Ако обаче тя не се върне до неделя сутринта, разбира се, че няма да се състезаваме. Междувременно, Форест, нищо не ни пречи днес да тренираме. Имаме всички основания да го направим. Не само защото спонсорите ни ще се почувстват измамени и ще започнат да си искат парите. Много по-важно е, че догадките защо не сме на пистата, въобще няма да помогнат на Бевърли. Не искаме да накараме похитителите й да нервничат.

Той се обърна с лице към нас — скалистото му лице беше се разширило от усмивката на стария командир.

— Ти и Макс отивате на пистата. Аз ще остана тук и ще управлявам кораба.

За миг си помислих пак. В хотела не можех да направя нищо. И ако останех тук цял ден, нямаше да бъда във форма да карам в неделя, каквото и да се случи.

— Да тръгваме, Макс — казах аз.

По пътя към пистата, притиснат на задната седалка на „Форда“, каран от униформен шофьор, Макс се опита да се извини. Той наистина се чувствал много обезпокоен за Бевърли, но не знаел какво да каже, освен че е „ужасно гадно“.

— Макс — казах аз, — просто забрави за това. Колкото повече хора знаят за случая, в толкова по-голяма опасност е Бевърли. Така че спри да говориш за това — не искам да чувам нито дума. И не искам да чувам, че казваш и думичка на някой друг.

В осем и трийсет сутринта в деня преди състезанието, слънцето прежуряше и пистата гъмжеше от почитатели, официални лица, красиви момичета и бързащи представители на фирми. Минахме между тях бавно и внимателно, колата ги разпръскваше настрани. От задната седалка виждахме бавно преминаващия парад от любопитни лица, които надничаха в прозорците и се чудеха кои ли сме.

Запалянковците винаги са били проблем в Мексико. През 1970 те бяха нахлули на пистата по средата на състезание от „Формула 1“. По чудо нямаше никой убит, но ФИСА отне разрешителното на пистата за повече от десет години. Сега имаше стражеви кучета, полиция с автомати и бодлива тел над железните огради, за да държи под контрол „лос афисионадос“. По някаква ирония, когато карах по пистата, се чувствах сякаш съм в затвор с най-строга охрана. Но все пак настроението ми не беше от най-радостните. Гледах към морето от лица със злоба и непоносимост.

Последният ден за тренировки преди състезание за Голямата награда на „Формула 1“ е генерална репетиция — състезание преди състезанието. 65 000 зрители, 1600 журналисти, фотографи, радио- и телевизионни репортери; 1200 разпоредители, съдии, статистици, времеизмервачи, наблюдатели, медицински лица, бърза помощ, прислуга; 1278 механици, техници и мениджъри на отбори — всички се бяха стекли, за да могат трийсетимата мъже с каски да изиграят „играта със столовете“ за двайсет и шестте места в утрешния старт.

Духът ми се повдигна, когато видях нашите механици — Чарлз, Найджъл, Бил и Дейв, в техните тъмносини униформи на „Аръндел“, които чакаха пред малката вила. Чарлз Лорънс — специалистът по шаситата, дойде да ме поздрави, когато излязох от колата.

— Къде е великолепната ти нова приятелка? — каза той, след като надникна в колата и видя само благообразната грамада на Макс.

— Танцува коремния танц на ацтеките в хотела — казах аз с престорена усмивка, за да прикрия болката в сърцето си.

— Надявам се, че не е толкова зле, колкото Арал. Чух, че нито ставал, нито лягал от два дни. Ти как си, Форест?

— Единайсети, което значи, че съм сърдит, вбесен и неудовлетворен. Да започваме.

По програма имахме час и половина тренировка без измерване на време — сутринта от 10 до 11,30. И един час тренировка за време следобед. Щяхме да използваме сутринта, за да подготвим колата за сеанса следобед. Само той беше важен.

Веднага щом излязох на пистата, разбрах в какво греша. Въобще не карах достатъчно твърдо. Натисках спирачките твърде рано, а газта — твърде късно. И колата не развиваше пълна мощност. Опитвах се да я напъхам право в гърлото на Пералта, да развия мощността веднага щом отпусна спирачките, и колата все се тътреше по пистата като стар камион за хляб.

Когато се върнах в боксовете след първите четири обиколки, механиците и Макс се хилеха като котараци. Чарлз се наведе над кабината, момчешкото му луничаво лице сияеше.

— Така става, Форест. Това е със секунда и половина по-бързо от вчера.

Бях бесен.

— Макс — извиках, — тома проклето нещо с толкова слабо, че ми се приисква да сляза и да го бутам. Какво има, по дяволите? Сигурен ли си, че върви с всичките осем цилиндъра? А предницата не ме слуша. Не иска да завива.

— Радвам се, че отново си в стихията си, Форест — каза Макс с тих глас. — Разбира се, че е с намалена мощност. На тази надморска височина въздухът е толкова разреден, че сме спаднали със 150 конски сили. Както и всички други. Можем да затегнем обтекателя на предницата. Това може да отстрани по-слабото влизане.

— Да го направим — прекъснах го аз. — Но трябва да направиш нещо за мощността. Не може да обели и ципата на гроздово зърно. Натискам педала на газта докрай, а той е като желе. — Знаех, че всъщност нищо не можем да направим с мотора, но не ме интересуваше. Колата нямаше достатъчно мощност и ми трябваше още. Обърнах се към Найджъл Уийт, нашия специалист по изобретенията.

— Ако въздухът е прекалено рядък, не можеш ли да направиш уловител, който да вкарва повече въздух в тръбата?

— Разбира се, но ще заплатим за това с по-голямо съпротивление. И ще те дисквалифицират.

— Ако въздухът е толкова рядък, колкото казваш, то няма да има много голямо съпротивление. Виж дали можеш да направиш нещо за този следобед и ще го пробваме. Макс, провери дали аеродинамиката е наред. Чувствам, че можем да увеличим ъгъла на предните стабилизатори.

Макс кимна смирено. Никак не му беше лесно да прикрие потиснатото си настроение и искаше да помогне.

Носех се с колата на пълна газ по пистата, влизах в завоите все по-дълбоко и излизах все по-твърдо. Продължавах да намирам една миниатюрна частица от секундата тук и друг микроскопичен момент там. След още двайсет обиколки на сутрешния сеанс имах нужда от нов комплект гуми, което означаваше, че съм се хлъзгал твърде много и съм спирал твърде рязко. Когато караш бързо, винаги можеш да намалиш. Но когато си перфектен, не можеш да ускориш.

Чувствах, че колкото по-бързо се движа, толкова по-скоро ще намеря Бевърли. Продължавах да натискам газта, въпреки че друг нормален човек на мое място отдавна щеше да е натиснал бутона за катапултиране.

Когато изведоха колата за следобедния сеанс, уловителите, които Найджъл и Макс бяха направили за колата, не бяха уловители, а прорези. Макс обясни за тях.

— От работата ни в аеродинамичния тунел знаем, че точките на високо налягане са тук и тук — каза той и посочи към двата прореза, които бяха направили в обтекателя.

— Направихме ги с такава форма — като фуния, разрязана наполовина, защото по-широкият преден край създава вакуум, вкарва вътре въздуха и го ускорява. Има същия ефект като уловител, но почти никакво съпротивление.

— Точно като „Конкорд“ — добави Чарлс, горд от работата си.

— Колко допълнителна мощност? — попитах аз.

— Два, най-много три процента. — Макс се мръщеше, когато натискаше с ръка новите вдлъбнатини в тъмното металносиньо тяло на „Аръндела“.

— Това не е достатъчно — казах аз, докато нахлузвах на главата си огнеупорната качулка. — Какво още можем да направим?

— Можем да намалим ъглите на стабилизаторите, което ще намали съпротивлението. — Макс скептично повдигна вежда.

— Не, и така влизането е по-слабо. Не мога да си позволя да намаля още устойчивостта. Да видим как се усещат тези два до три процента.

Два процента не се усещаха въобще при излизането от по-бавните завои. Но видях, че към края на главната права бяхме добавили нови 350 оборота в минута — достатъчно за допълнителни три десети от секундата на обиколка. Но не и достатъчно, за да попречат на Арал и Фаенца да ме задминат на главната права.

По средата на следобедния сеанс направих една обиколка, която усещах като добра. След главната права имаше един остър завой на втора скорост, друга по-къса права, после една криволичеща отсечка от десет криви, които постепенно се отварят и стават все по-бързи преди „Пералта“. И тъй като този път нямаше никакъв пътен знак, който да попречи на линията и ритъма, по целия път до „Пералта“ всичко изглеждаше направо отлично. С изключение на проклетите бабуни. Те ставаха все по-лоши.

В края на последната тренировка за време подреждането беше: водач Марсел Арал в „Макларън“ номер едно, Люсиен Фаенца, „Лотус“ от външната страна на предната линия. После Уилсън Сифрет, „Уилямс“ — трети; Майкъл Барет, „Лотус“ — четвърти и Форест Евърс, „Аръндел“ — пети, на вътрешното място на третия ред, до мен — Маурицио Праяно в „Даниели“ — шести. Пруньо във „Ферарито“ беше точно зад мен. Иън Норкрос — младият австралийски пилот в другия „Макларън“ беше във външната позиция на четвъртия ред.

Механиците се потупваха един друг по гърбовете и непременно държаха да ми стиснат ръката. Беше точно противоположно на това, което чувствах аз, но нямаше никакъв смисъл да пукам балона им. Бяха работили по-дълго и по-усилено от мен и колата им беше изпреварила и двете „Ферарита“ и по една от „Макларън“, „Уилямс“ и „Даниели“. Прорезите на Чарлз и Макс бяха ни добавили три десети от секундата и ни бяха качили четири позиции нагоре за старта. Не беше лошо за малка частна машинка, изправена срещу големите пари. Нищо, че никой никога не помни кой се с класирал пети. Нека опитат своя вкус на успеха — никак няма да им стигне.

Насочих се направо към хотела, избягвайки репортерите. („Как ти се струва карането с автоматична скоростна кутия, Евърс?“, „Чудесно, чудесно.“) Бевърли трябваше да е там.

Когато се върнах в хотела, беше празно време в късния следобед, когато администраторките почти са задрямали на рецепцията и слънцето под ъгъл влиза на потоци през прозорците. Две възрастни дами чакаха търпеливо в бара на фоайето, загледани в празните си чаши от бренди. Млада двойка американци с хавайски ризи и джинси бавно крачеше по декарите килим след зашеметяваща разходка цял ден под силното слънце.

— Не, господин Евърс — каза младата администраторка с тъмна къдрава коса, — няма никакви съобщения.

Спрях да погледна към басейна.

Една майка с големи златни обеци и пробляскващ бронзов тен се преструваше, че чете книжка с меки корици — въведение във филмовия бизнес — когато петгодишната й дъщеричка изкрещяваше „Виж ме“ от плиткия край на басейна. Майката поглеждаше, дъщеричката потапяше глава под водата и заставаше на ръце с крака във въздуха. Но когато момиченцето се показваше, за да си вземе въздух, майката отново четеше, така че тя не знаеше дали майка й я е видяла как стои на ръце. И изкрещяваше отново. Това беше играта, която играеха.

Нищо не се случваше. Може би, помислих си, няколко обиколки в хладната вода ще ми помогнат да измисля нещо, което може да помогне на Бевърли. Върнах се обратно по лабиринта от коридори, за да се преоблека в бански костюм.

Когато завих на ъгъла до нашата стая, чух слабо ръмжене. На другия край на коридора срещу светлината се виждаше силует на голямо куче. Кучето бавно се движеше към мен.

Приближих се и видях, че е твърде непохватно за куче. Движеше се сковано, издаваше необясним звук, сякаш от дъното на гърлото си. Движеше се в сноп от светлина, идваща от една от лампите на тавана; изведнъж видях, че това е жена, застанала на четири крака. Затичах се към нея и извиках:

— Бевърли!

Беше гола, устата й — подута, а устните й — напукани. Силно миришеше на урина.

— Бевърли — казах аз и прегърнах главата й. Бялото на очите й беше кръвясало и жълто. — Бевърли — не преставах да повтарям и целувах сухата й напукана уста.

Очите й се донякъде се фокусираха върху мен и тя изглеждаше изненадана, като че ли не ме помнеше напълно.

— Ъзбогъх — каза тя. — Ъзбогъх. — Дъхът й имаше сладникавата, лоша миризма на развалено. Пренесох я по коридора и докато отключвах вратата ни, разбрах, че тя ми казваше, че е избягала.

Положих я на леглото и позвъних на Салазар.

— Намерих Бевърли — казах аз. — Тя е много зле. Имам нужда от доктор тук, веднага. Мисля, че трябва да отиде в болница. Изглежда, че е била упоена с наркотици.

— Ще изпратя доктор незабавно — каза той и затвори телефона.

Напълних ваната с топла вода и сложих Бевърли в нея. Тя се отпусна като гумена във водата — безпомощна като парализирана. След пет минути, когато докторът почука на вратата, Бевърли беше измита и изсушена, косата й беше сресана и тя лежеше на леглото в моята хавлия и пищеше.

Преди езикът и разсъдъкът да са подредили света в каталог от малки частици, които да могат да бъдат проумени, в тъмните гори и джунглата трябва да е имало писъци като този. Писъци пред лицето на боговете на съдбата, които са карали земята да се разтърсва, а небесата да гърмят в нощта.

Държах Бевърли в прегръдките си. Люлеех я, както майките правят с разплакалите си бебета, казвах й, че всичко е наред, че нищо й няма, че съм тук и че всичко ще бъде чудесно. Тя не даде никакъв знак, че ме чува и думите ми звучаха кухо. Не вярвах, че въобще нещо ще бъде чудесно.

Между нейните писъци и моето баене се опитах да кажа на доктора да влезе, но, разбира се, той не можеше да влезе без ключ. И когато се опитах да стана, за да му отключа, Бевърли се вкопчи в мен и запищя още по-силно, сякаш й беше непоносимо да я оставя дори за миг. Така че я вдигнах, все така пищяща, и както я държах на ръце като някакво прекалено пораснало, ненормално дете, я пренесох през стаята до вратата, за да пусна доктора да влезе.

Той беше дребен човек, не повече от метър и петдесет и пет, със спретнат тъмен костюм, жълта памучна риза, без връзка, и със скръбно лице. За момент Бевърли се стресна от вида му, сякаш мъчителят й се връщаше, после се успокои, облегна глава на рамото ми и утихна.

— Има ли психическа анамнеза? — попита докторът. — Знаете ли да е страдала от някакви психически разстройства? Той ми направи знак с ръка да оставя Бевърли на леглото. Вече докторът отговаря. Извади някои неща от малка черна кожена чанта, която носеше, без да престава с потока от въпроси. Върху етикетчето на чантата му беше написано „Д-р Луис Попее“. Имаше навика, докато задава въпросите си, да гледа в празното пространство, като че ли някой от публиката може да знае отговорите по-добре от мене.

Взимала ли е лекарства по рецепти? Знам ли да е поглъщала неизвестни препарати през последните двайсет и четири часа?

Казах му, че е била отвлечена и че съм я намерил гола на четири крака в коридора и че нямам представа нито какво е поглъщала, нито къде го е поглъщала. Той не реагира на това, но продължи да се занимава със задачата си, погледна в зениците й, разтвори едната й ноздра и погледна вътре. Известни ли са ми някакви необичайни белези по тялото й, искаше да знае. Колко време е била „възбудена“. Имам ли някакво отношение към това?

Всичко, което направих, беше да поклатя глава: не.

Той попила врата й и под брадичката с докторския си маниер. Отново загледан в празното пространство, съобщи диагнозата си.

— Дишането и пулсът й са сериозно потиснати. Температурата й е леко повишена и явно тя има сериозно душевно разстройство. Бих желал да я взема в болница и там да я наблюдавам, а сутринта да направя някои изследвания. — Той започна да прибира нещата си в чантата. — Междувременно, би било добра идея да се промие стомахът й. Може би е твърде късно да се предотврати допълнителното проникване в кръвта, но ако тя е приемала някакви препарати през устата, може да са останали следи от тях, въпреки че разбира се, ние ще изследваме и урината и кръвта й.

— Искам да й помогнете, не искам да я разследвате.

Той се обърна към мен с гневен поглед.

— Докато не разбера причината, нищо не мога да направя за нея. Не мога дори да предпиша и аспирин, без да знам от какво е причинено това. Имате ли желание да я пазите?

За пръв път, откакто беше влязъл, имах възможност да кажа да. Д-р Лопес телефонира на рецепцията за кола и после в болницата, докато аз приготвях четката за зъби и някои неща на Бевърли в тоалетната й чантичка.

— Ще се оправи ли?

Той сви рамене по своя уморен докторски маниер, а лицето му изглеждаше така, сякаш от месеци не беше спал цяла нощ.

— Да — каза той, като гледаше настрани. — Ще се оправи съвсем.

Пренесох я, все още увита в хавлията ми, покрай зяпналите погледи на изисканите гости във фоайето. Поне веднъж туристите и репортерите се отдръпнаха настрани. В колата Бевърли изглеждаше по-отпусната, с глава на рамото ми.

Карахме, както винаги се кара в Мексико сити, право през най-задръстеното движение. Исках да кажа на шофьора, че това е спешен случай, да побърза. Но той не можеше да направи нищо.

— Форест — каза тя тихо и спокойно на ухото ми — мисля, че бяха колумбийци. — Сякаш чувах глас в празна стая.

Бавно и внимателно се обърнах към нея. Не исках да я стряскам.

— Защо? — попитах.

Но това беше всичко, което тя каза.

Бях си представял мексиканската болница като някаква каша от хлебарки и хаос, със стенещи юноши, превързани с напоени с кръв бинтове, проснати в коридора. Представата ми е била погрешна.

След като се измъкнахме от задръстването около хотела, болницата „Пабло Диас“ беше само на петнайсет минути път по „Ехерсито насионал“. Намираше се сред широки тревни площи, навътре от улицата — съвременна десететажна кула, от която излизаха четири крила. Вътре подът блестеше и сестрите се движеха с подчертана деловитост. Като се изключат черните очи и широките лица, единственият знак, че болницата не беше гордостта на центъра на Минеаполис или Лос Анжелос, а мексиканска, бяха мексиканските момчета, облечени в армейски куртки, носещи автомати през рамо. Те влизаха и излизаха в коридорите и площадките на стълбището като баракуди в подводен риф.

Регистрирахме Бевърли на главното гише, санитарите я качиха на носилка на колела и я откараха за промивка на стомаха. След като болницата „Пабло Диас“ беше удовлетворена, че „грингото“ има достатъчно песоси, за да плати за всичко най-добро от съвременното лечение, позвъних на Кен.

— Добре, добре — каза той. — Рут и аз идваме веднага.

— Няма смисъл да идвате — казах му аз. — Тя не е в съзнание. В момента й промиват стомаха. След това тя вероятно просто ще спи. Можеш да накараш Салазар да провери дали са се регистрирали колумбийци. Тя спомена за колумбийци.

— Ще видя какво мога да направя.

Бевърли все още беше в безсъзнание, когато я закараха в стаята й на седмия етаж. Лицето й изглеждаше бяло под неприятно ярката болнична светлина и аз останах поразен от това колко млада изглежда — като че ли беше ученичка, сложена в леглото след млякото с бисквити. Останах седнал до нея и след като бях държал ръката й един час, в стаята влезе д-р Лопес.

— Опитах се да намеря лаборант, който да направи изследвания, но нямаше никой на нощно дежурство. Тя изглежда стабилна, но би било добре, ако останете да я наглеждате.

Попитах го дали има някакви предположения.

— Предположения — каза той, пое въздух и погледна през отворената врата. — Бавният пулс и дишане биха могли да означават голяма доза сънотворни, а параноята може да означава голяма доза амфетамини; би могло също да има големи дози и от двете. А може да бъде и чисто душевна реакция на силен стрес. Или пък може да е силна алергична реакция, вирусна инфекция или съчетание от всичко това. От друга страна — каза той, като сложи ръце в джобовете си, — би могло да бъде и нещо съвсем различно. Би могло да бъде тропическо заболяване, което се е промъкнало в града. Ще започнем да го проучваме утре сутринта — каза той, отново с уверения си професионален тон. В антрето той се спря и погледна към Бевърли, която мирно лежеше между зелените чаршафи. — Сега е в стабилно състояние, ще се оправи.

След като излезе, станах, за да раздвижа краката си, но веднага, след като започнах да изтеглям ръката си, Бевърли яростно я сграбчи.

— Не — прошепна тя със затворени очи. — Не, не, не.

Опитах се да й кажа нещо, но тя едва ли ме чуваше.

Към полунощ Кен влезе в стаята и седна. Открили стаята, в която бяха държали Бевърли. Салазар се беше обадил на федералната полиция и те разследваха случая. Вероятно за да вземат подкуп, помислих си, но запазих мислите за себе си.

— Тази вечер е имало самолет, излитащ от Мексико и вероятно те са били в него. Колумбийската полиция се съгласи да посрещне самолета.

След час Кен си отиде. Останах, без да мърдам от леглото — при всеки опит да се отместя Бевърли издаваше остри викове на протест. Веднъж тя отново запищя, от което дотича нощната сестра. А веднъж заговори с неестествено ясен, спокоен глас.

— Съжалявам — каза тя.

— За какво? — попитах аз. — Всичко е наред, ще се оправиш. — Но както и преди, не вярвах, че ме е чула.

После, в 419, в неделя сутринта, тя издаде лек сепнат вик на изненада — звук като този, който би издала, ако имаше някой чичо Чарли, когото не беше виждала от години и който внезапно се е появил на прага й.

— А! — каза тя и издъхна.

Хукнах да викам нощната сестра, но нито тя, нито докторите успяха да направят нещо. Когато се канеха да дръпнат чаршафа над главата й, аз ги спрях. Наведох се над нея и целунах Бевърли в отворената уста.

— Върви по течението — прошепнах в ухото й.