Боб Джад
Формула 1 (2)

II.

На сто и петдесет метра под нас състезателите бяха отново по местата си в колите.

Изглеждаха миниатюрни — мъже-играчки в машини-играчки.

Когато аз бях на старта преди състезание, заобиколен от механици и коли, обикновено се изключвах от времето, хората, всички лица, всички красиви крака и задници в плътни шорти… Концентрирах се върху бавното си вдишване и издишване, докато умът ми не се изпразнеше и не се отпуснех като една голяма котка, заспала на слънце.

Състезанието е упражнение на ума. Ако не успееш да се концентрираш като самурай или монах, никога няма да бъдеш бърз. Раздели секундата на десети и ако можеш да отделиш и разпознаваш всичките десет части, то може би си способен да се забавляваш на състезателната писта. Раздели всяка десета на десет части — на стотни от секундата, и може би ще можеш да си изкараш прехраната с каране на състезателна кола. Ако можеш да усещаш времето в хилядни от секундата, ти си за „Формула 1“.

Ако умът ти не е по-бърз от колата, която караш, винаги ще бъдеш на неправилното място в неправилен момент, ще натискаш спирачките твърде късно преди завоя, ще завиваш прекалено рано или прекалено късно, ще се измъчваш, докато намериш правилната линия. Но ако умът ти е достатъчно бърз, винаги ще имаш много време.

Време да тръгнеш напред и да погледнеш в мрака отвъд ръба, да подушиш мириса на смъртта и да се върнеш обратно към света със сетива, по-остри за сладостта на живота и бавния ход на времето.

Остров Хонсю, на който се намира пистата Сузука, подобна на смачкана осмица, се сви под нас и после изчезна. Имахме четирийсет минути полет до покрива на хотел „Империал“ в Токио. Време за моя филм по време на полет — онзи, който пазя зареден в апарата в дъното на мозъка си, постоянно включен и готов за моментално повторение.

— Шестата обиколка на Голямата награда на Европа в Брандс Хеч. Аз съм от външната страна на завоя „Клиъруейс“, лявото ми колело препуска по тънката бетонна лента на ръба на пистата, с 230 километра в час и с пълна газ.

„Ферарито“ на Кавели е първо — на двеста метра напред, пресича старт-финалната линия. Арал е на два метра пред мен, втори. Синьо кълбо дим от ауспуха му ми казва, че току-що е превключил от четвърта на пета. Силата на завоя иска да извади каската и главата ми от раменете. Леките вибрации в левите ми колела спират, когато левите колела се връщат на асфалта, точно преди да свърши бетонната лента. Десният ми крак се опитва да натисне газта до пода. Двигателят сам превключва електронния прекъсвач с единайсет хиляди и петстотин оборота в минута, а аз отпускам за четиринайсет хилядни от секундата, за да включа на пета и смачквам газта до пода, все така два метра след Арал.

Арал ме задържа. Ако мога да се хвана за него, да застана достатъчно близко зад него, в аеродинамичния вакуум зад гърба му, ще мога да развия допълнителна скорост, за да го задмина преди завоя „Падък Хил“ в края на главната права.

На предишната обиколка бях направил опит да го задмина отвън. Тогава нямах скоростта, за да го задмина, но исках да се подготвя за тази обиколка.

Арал се държи за вътрешната страна на пистата под голямото жълто табло на „Шел“, а седем хилядни от секундата по-късно и аз правя същото. Докато превключвам на шеста, проверявам уредите си (всичко е просто прекрасно) и, почти в същия момент (премествам вниманието, не и погледа си) поглеждам напред към стената на бокса вляво да видя дали няма съобщения за мен.

Не че в този момент това ме интересува — нещата съвсем скоро ще се развият бързо. Екипът на Арал държи табло, на което пише, че е на втора позиция, на секунда пред третия. Засмивам се, защото съм запълнил всички огледала на Арал и той знае, че от две обиколки насам не изоставам чак на цяла секунда. Само за да изясня нещата, премествам се малко по-близо до ауспуха му — горе-долу на около осемдесет сантиметра, т.е. на две-три хилядни от секундата след него. Екипът ми ми прави окуражителни знаци с палец. Над главите им голямото електронно табло регистрира скоростта на Кавели — 315 км/ч.

Ние се носим напред почти със същата скорост, макар че както съм се заврял зад него, Арал трябва да пренася двете коли през атмосферата, така че достигаме само 305.

Поглеждам в огледалата си и виждам група коли зад нас при „Клиъруейс“. Но точно зад нас няма никой. Място много.

При тази скорост има две зони. Вътре в кабината е бавното време. Когато повдигаш крака си от газта колкото можеш по-бързо, за да скочиш върху спирачката, толкова много от пистата преминава под тебе, докато преминаваш от единия педал на другия, че имаш чувството, че кракът ти е затънал в желе. Докато провериш страничните си огледала, профучава толкова много от пейзажа.

Докато времето вътре в кабината се забавя, останалата част от света е увеличила скоростта си. Като в онези фантастични филми, когато космическият кораб се ускорява в хиперпространството и всичко се превръща в един размазан тунел, с изключение на една далечна точка на хоризонта.

Колата е жива. Това е в характера й — нервна, жадна за нова посока, за собствен път, далеч от човешките ръце. Трябва й изящно, леко докосване и цялата ти сила и воля. Ако я забравиш за миг, тя ще се понесе към собствената си дива посока.

Осемдесет сантиметра зад кола от „Формула 1“ при 305 километра в час не е идеалното място за отпускане. Едно мигване например, и си изминал трийсет метра със затворени очи. А дори и с широко отворени очи, изгледът се състои най-вече от задната страна на машината на Арал, осите на окачването, ауспусите и големите, широки, черни състезателни гуми. Всичко това подскачащо, тресящо се, клатещо се, вибриращо.

Привързано за шасито, тялото ти при 11500 оборота в минута жужи заедно с двигателя, а колата подскача и се люлее от неравната повърхност на пистата и пристъпите на вятъра, който духа странично.

А въздухът е лош, пълен с пушек, каучуков прах и облаци от пясък и малки камъчета, вдигнати от вакуумния ефект на колата отпред и отхвърлени назад към теб от гумите и въздушния поток от долната страна. Достатъчно причини да си потърсиш по-добър квартал.

Та около трийсет метра преда старт-финалната линия аз се изместих вляво, както при предишната обиколка. Но Арал знаеше, че е вероятно да опитам да го задмина отляво. Главната права при „Брандс“ всъщност не е права, а десен завой с постепенно намаляващ радиус. Ако задминаваш отляво на правата и не си много по-бърз от колата, която задминаваш, можеш лесно да излезеш от пистата. Все пак Арал се премести наляво, за да ми попречи и ме накара да се преместя вдясно.

Няма проблеми. Освен, разбира се, че пътят изчезва. След линията има малко издигане и просто едва-едва над веждите ти, където не можеш да видиш, пистата завива надясно и се спуска надолу — чудесен завой за спускане по инерция. Ако го вземеш правилно.

В момента, когато стигнахме до върха на гребена и беше време да започне натискане на спирачки, аз бях рамо до рамо с Арал. Теоретично той беше точно където трябва да бъде: завиващ леко навътре, тъкмо да изправи под таблото на „Шел“, да натисне спирачки, да премине на втора, да достигне края на пистата и после да навлезе във вътрешността на кривата. Само че там щях да бъда аз. Бях отвътре, което значи, че щеше да се наложи да премина завоя малко по-бавно. Но бях с една предница напред, така че пистата беше моя…

С ъгълчето на окото си видях, че Арал натиска спирачки и започва да изостава — точно каквото трябваше да направи, за да ми направи място. Продължих да натискам газта.

Вместо да натисна спирачки и да завия, аз продължих да карам направо и когато Арал започна да завива, аз карах точно пред предницата и предните стабилизатори, а задните ми колела остъргаха красивото тъмносиньо и сребърно от челната част на колата му. Тъй като той е на абсолютния предел на прилепване, ударът и внезапната загуба на притискаща сила от предните му стабилизатори означават, че за няколко мига Арал няма управление и колата му се завърта, насочва се към оградата и пояса от автомобилни гуми. Вече съм пред него.

Виждам флага и пожарникарите, застанали зад преградата си извън завоя. Двама от тях в червени огнеупорни костюми се навеждат — или за да се махнат от пътя на синьо-сребристата кола, понесла се към тях със скорост 305 км/ч, или за да вземат пожарогасителите си. Един от разпоредителите с флагове се е завъртял настрани, като че ли се оглежда за приятел в тълпата. Другият стои ма място, загледан право в мен, захласнат.

С мисълта, че не искам да го ударя (въпреки че се намира зад преграда от пръст и бетон и е в безопасност), най-накрая аз влизам в завоя. Движение, което вероятно ми спаси живота. При тази скорост и само дванайсет метра преди края на пистата това не е повече от движение. Но то ме спасява от челен удар в преградата и от натрошаване на краката ми. Колата леко се завърта, удря преградата със страничен удар и се насочва надолу. Зад мен Арал се върти и се насочва към браздата, която съм изкопал в земния насип.

Изминали са единайсет и половина секунди след влизането ми в главната права при „Клиъруейс“.

Ударът е откъснал и двете ми колела и окачването от близката страна. Вече съм зрител с изглед от първия ред. Но представлението бързо се приближава към края си. Главата ми отскача от земния насип и каската се пълни с пръст. Триенето на корпуса на колата я придържа плътно до земния насип и колата трещи и стърже пръстта, а после и стоманобетонната преграда, след което носът й се забива в нея и колата започва да се удря ту отпред, ту отзад.

Но повечето от енергията е погасена в земния насип и колата се удря само още веднъж, преди да се хлъзне по корем обратно по средата на пистата, където спира, носейки със себе си купчина пръст и прах, както и струйка масло от пробитите маслени радиатори и разлято езеро от изпаряващ се антифриз. В този момент групата коли зад мен, която досега е излизала от завоя „Клиъруейс“, ръмжат надолу и търсят безопасен обходен път. Разпоредителят, който е останал на мястото си в ъгъла, е действал бързо и хладнокръвно. След като ме е видял да минавам на метър-два, а Арал зад мен да се върти, той не е чакал удара, а вдигнал жълтия си флаг „опасност“, за да даде на следващите коли фаталното предупреждение от секунда и половина. Както и аз, те влизаха в завоя „Падък хил“ с над 305 километра в час. Избягвайки Арал, който спря извън завоя, и мен, три от колите се удариха, една от тях се хлъзна върху течащото масло. Всичките три бяха извън състезанието. Четвъртата кола — Пруньо във второто „Ферари“, успя да се промъкне напред.

Благодарение на извънредно здравите карбоново-метални корпуси на колите никой не пострада. Аз получих спукване на тъпанчето, пълна уста с пръст и както Арал, така и аз, не можехме да ходим два дни, защото и двамата се чувствахме като обработени гумени чукове. Другите състезатели избегнаха повреди в колите, но не завършиха състезанието.

Така че за произшествие с такава скорост, последствията далеч не бяха толкова лоши, колкото можеха да бъдат. Две коли от „Формула 1“ зачеркнати и три други от умерено до силно повредени — да кажем общо 500 000 лири стерлинги. Плюс петима силно натъртени и разтърсени състезатели и една повредена репутация.

Всеки, който беше видял какво се случи — състезателите, разпоредителите, отговорникът на състезанието в кулата за управление, зрителите на трибуните и милионите, гледащи по телевизията забавените повторения — всички бяха съгласни, че вината е моя. Аз бях навлязъл в траекторията на друга състезателна кола. „Защо?“ — искаха да знаят всички. — „Защо, по дяволите?“

Винаги са ме смятали за пресметлив и внимателен състезател. Такъв, който никога не поема риск, ако може да го избегне. Италианските ми почитатели ме наричаха „докторът“. Този, който анализира всичко и държи колата си върху острието на бръснача. Но не можех да кажа нито на тях, нито на репортерите, нито на отговорника на състезанието защо. Не знаех защо. Единствената причина, за която можех да се сетя, беше — защото ми се искаше.

Ники се размърда и се отмести от мен, за да се облегне на чистата стена на хеликоптера. От лявата ни страна планината Фуджи изпълваше пейзажа, сякаш позираше за пощенска картичка. Изглеждаше толкова ясна, симетрична и гладка. Нищо чудно, че японците имат талант за простота.

Рано или късно, всеки катастрофира. Нещо се счупва, някой друг прави грешка, мислите ти се отклоняват за стотна от секундата, на пистата има маслено петно, когато си на предела — това може да се случи на всеки и се случва. Всеки очаква да катастрофираш. Но никой не очаква да катастрофираш два пъти подред. Никой не очаква да се опиташ да се самоунищожиш.

Ако сте гледали филми или сте наблюдавали състезание по телевизията, вие знаете за втората ми катастрофа на Хокенхайм не по-зле от мен. Германският невролог, който ме лекуваше след състезанието, ми го обясни.

— Толкова е просто — каза той. — Мозъкът ви съхранява от десет минути до около половин час във вид на електромагнитни импулси това, което се е случило току-що. Да го наречем кратковременна памет. Някои от тези импулси се превръщат в електрохимични молекули и се запазват в дълговременната памет. Но ако получиш достатъчно силен удар по главата, който да разруши импулсите, преди да са се превърнали в дълговременна памет, никога няма да си спомниш тези десет, двайсет или трийсет минути преди сблъскването. Няма защо да се тревожите за това — каза той. — Това е просто минало.

Най-силният ми спомен за катастрофата на Хокенхайм е това, което всички са ми разказвали за нея.

След катастрофата на пистата Брандс Кен се държа като джентълмен. Той каза, че не знае какво я е причинило, но не смята да допусне това да попречи на спечелването „Гран при“ на Германия. На старта, готови, тръгни.

След Хокенхайм нямаше приказки за забравяне и прощаване. Нямаше въобще никакви приказки. Той беше твърде сърдит на първия си пилот, за да говори с него. Аз също не горях от нетърпение да се обяснявам с него. Беше загубил близо половин милион лири стерлинги от разбитите машини, спонсорите му го притискаха, а също и другите отбори. Най-лошо беше със спонсорите. Те бяха вложили пари, за да видят имената си върху славните състезателни коли и по възможност на почетната обиколка на победителя. Те не искаха репутацията им да бъде смачквана всяка седмица. Това беше по-лошо, отколкото да поддържаш губещ. Не харесвах и чувството, че същото може да се случи отново на следващото състезание.

Доколкото знаеше Кен, то щеше да се случи.

Доколкото знаех аз, то щеше да се случи.

Така че ние се подготвихме за следващото състезание — „Гран при“ на Унгария, като че всичко е наред. Макар да знаехме, че нещо не е наред. Ние проверявахме, проверявахме отново и отново колите.

Карингдън, който караше десетия си състезателен сезон във „Формула 1“ и беше неофициален доайен между пилотите, една вечер ми позвъни в Лондон за „тих малък разговор“.

Вероника ми беше казала, че няма да остане още една нощ вкъщи, така че излизаме навън. Или поне тя излиза. Това беше разговор, който обикновено провеждахме в средата на седмицата, когато започвахме да си доскучаваме един на друг. Докато Вероника правеше представление от тръшкане на врати и смяна на тоалети, Карингдън предложи „дали не бих могъл да помисля за изследване на личността при психиатър“. Пилотите били разтревожени. За да се състезаваш на сантиметри от друг човек, който държи в ръцете си 700 разгневени коня, трябва да му вярваш.

Не казах на Кен, но отидох при доктора, предложен от Карингдън. Той започна с физически изследвания, които му доказаха, че притежавам изключително зрение и много по-ниска честота на мигане от нормалната. Всички резултати от тестовете на реакциите, контрола на движенията и координацията попадаха в най-горната част на диаграмите му. Неговите изследвания на характер показаха, че съм силно агресивен, нетърпелив и нетолерантен, с непреодолима воля за победа. Той оцени и интелигентността ми. С други думи, като оставим настрана размерите ми, аз бях един абсолютно нормален състезателен пилот от „Формула 1“.

Изпратих резултатите на Карингдън. Не ги намирах за особено успокояващи, но може би той щеше да ги сметне за такива.

В някои отношения унгарската „Гран при“ беше най-лошата. Трябваше да бъде най-добрата. Хунгароринг е прекрасна нова писта близо до Будапеща. Но е къса, много трудна за задминаване, с трийсет и девет смени на скорости на обиколка, една от тях от шеста при 300 км/ч на втора, при най-острия завой. Аз бях подготвен добре. Колата никога не се беше чувствала по-добре. Това, което не ни достигаше като мощност, ние наваксвахме с излишък в лекотата на управление. Със 173 км/ч установих нов рекорд на пистата и поставих отбора „Аръндел“ начело в подреждането на стартовите места.

В деня на състезанието единственото нещо, което ми каза Кен, беше:

— Опитай се да не загубиш. Това е последното в кутията.

Предполагам, че той го каза като шега и като някакво предложение за мир. Но дори и да не беше така, слънцето светеше, аз се чувствах добре и нямах намерение да оставя нещо да ме разстрои. Стартът беше отличен. Когато завърших първата обиколка, аз водех с трийсет метра пред „Ферарито“ на Кавели.

На втората обиколка, когато наближих главната права пред трибуната, бях на петдесет метра пред Кавели.

Тогава пистата се раздели на две. Пистата се извиваше наляво и едновременно с това се извиваше надясно и аз не можех да определя коя от двете беше истинската.

Натиснах спирачки, Кавели мина край мен като куршум и постепенно двете писти се съединиха на фокус. Отбих встрани и паркирах колата.

Когато пилотът започна спускането през токийския смог към покрива на „Империал“, шумът на витлата се променя. Приятен, спокоен ден, никакви проблеми с въздушни течения. Но дишането е опасно за вашето здраве.

Все още изпитвах лошото чувство, което имах в Унгария, когато се връщах пеша към боксовете. Минаващите покрай мен коли звучаха, сякаш бяха на 20 километра разстояние. Зрителите махаха към мен иззад оградата и питаха какво се е случило. Не можех да обърна глава и да ги погледна в очите. Дотича един телевизионен репортер, който искаше да знае защо… какво се е случило? Гласът му звучеше слабо и металически. Не можех и него погледна в очите, отминах го, сякаш не беше там. Но трябваше да погледна в очите Кен. Той стоеше със слушалки на ушите и на лицето му имаше онова изражение на болка, сякаш стегнат в менгеме, каквото понякога имат хората, които страдат от мигрена. Каквото и да му кажех, той знаеше, че няма да бъде добро. Макар че се стремеше да се владее.

— Нищо лошо — казах аз като минах покрай него. — Колата е чудесна. Съжалявам, не мога да карам за теб.

— Имаш договор — отвърна той зад мен. — Нека адвокатите ти да ми се обадят. — Което, предполагам, беше по-добре, отколкото неговите да се обадят на моите.

Не горях от нетърпение да закусвам с него на сутринта.

Хората от „Гудиър“ се бяха обадили да предупредят и японските помощници на помощник-управителите чакаха на покрива. Каква готовност — всякаква помощ, всякакво съчувствие. Поведоха ни надолу към асансьора, за да слезем един етаж по-долу до апартамента на Кен и Рут Аръндел. Когато ги помолихме да ни оставят сами, те се поклониха едновременно. Всички носеха спортни сака в цвят бордо. Жените носеха сиви поли, а мъжете — сиви панталони. „Удоволствие е да ви помогнем“ — казаха те.

Мисля, че наистина бяха загрижени. Мисля, че се превръщах в кисел стар негодник.

Ники не беше в добра форма. Тя огледа залата за приеми на апартамента на Аръндел. Тук бяха отсядали държавни глави. Не от големи държави — от малки… от такива, които все още посещаваха императора. Стаята беше обзаведена в меки пастелни сини и зелени цветове. По-голямата част от тапицерията беше от претрупана с цветове коприна, любима на съпругите на диктаторите от малките държави. Имаше малка кухня, голяма ъглова спалня с изглед към парка и една по-малка спалня в дъното.

Ники стоеше и наблюдаваше обстановката, докато аз й обяснявах, че може би тя трябва да остане тук известно време. Може би неутралният терен щеше да бъде по-добро място. Семейство Аръндел искаха тя да остане при тях. Аз щях да й донеса багажа от стаята. Тя влезе в голямата спалня и погледна през прозореца към парка. Към пищния парк Хибия-Дори, безшумен поради двойното остъкляване и климатичната инсталация, ярките цветя и дървета в който все пак бяха сиви като смога. Може би те бяха просто изрязани от хартия и заместваха истинските цветя, изпратени в провинцията да подишат малко чист въздух. Може би това бяха белези върху картите, а оригиналите бяха умрели. Може би…

Ники закрещя — започна с нисък стон и стигна до онзи висок писък, който издават разглезените деца, когато одраскат коленете си.

Отидох до прозореца и я прегърнах, за да я успокоя. Раменете й бяха толкова малки. Тя се обърна бавно към мен и каза:

— Лайно. — Отсичаше думите, за да е сигурна, че ще попаднат право между очите. — Глупаво, жалко лайно. Ако не се беше отказал, ако не те е страх да караш, Мишел все още щеше да е тук. — Тя се извърна от мен.

— Ще донеса нещата ти — казах аз.

Помощниците на помощниците ми бяха дали ключовете от стаята на Ники и Мишел. Помислих си, че освен да донеса нещата на Ники, бих могъл да събера багажа на Мишел, би било учтиво от моя страна. Нещо, което можех да направя.

В стаята на Ники и Мишел завесите бяха спуснати и при тези обстоятелства щеше да изглежда като по-прилично, ако оставех лампите загасени. Под пердетата се промъкваше достатъчно светлина, за да виждам.

Хотел „Империал“ е един от най-луксозните хотели в Токио. По японските стандарти стаята беше огромна. За моите западни очи тя беше малко под средната — модел в мащаб две трети на колата „Мотър Лодж“ на Хауърд Джонсън.

Седнах на леглото, докато очите ми привикнат към слабата светлина.

Веднага след като някой е умрял, дрехите и личните му вещи все още пазят малко от живота на бившия си собственик — някакъв почти невидим блясък, който прави този гребен, това кожено яке, метнато на облегалката на стола, да принадлежат на Мишел. Никой не е казал на халата в цвят бордо, проснат на леглото, че мъжът, който го е носил всяка сутрин, няма да се върне.

Съмнявах се какво трябва да направя тук. Може би Ники не би искала аз да докосвам нещата на Мишел. И ако прибера всичките му вещи в куфарите, какво да правя после с тях? Да ги изпратя в апартамента му в Париж, следва ковчегът? Чувствах се като нашественик в живот, в който нямах място. Стаята миришеше на Мишел — на мускусния афтършейв, който той винаги употребяваше.

Влязох в тоалетната и се погледнах в огледалото. Не особено красива гледка. Бихте ли оставили този човек да кара колата ви? Да прибира четката ви за зъби? Моето лице беше това, което един спортен писател едно време нарече лице, „изсечено в кожа“, каменисто лице. Сините ми очи са разположени дълбоко под тежки вежди. Косата ми е къса и къдрава, светлокафява. В повечето от портретите ми в автомобилните списания се отбелязва колко съм хубав. Бих искал да вярвам в това, но не виждам да е така. Опитах се да се ухиля, за да повдигна духа си. Проклето шимпанзе.

Мишел беше мъртъв. Сюзън беше подала иск за развод. Вероника беше в Ню Йорк със „своя“ продуцент. Ники ме презираше. Бях се разделил с Кен. И с работата си в WBC. Е, помислих си, доброто на това да бъдеш сам е, че няма нужда да изглеждаш по най-добрия, начин.

В сиво-розовата имитация на мрамор имаше две вградени мивки. На всяка от тях лежеше сапун в хартиена опаковка, създаваща впечатление на мида. Отляво — чисто шишенце с френски шампоан, балсам, някакъв специален овлажнител, лак за коса, крем за коса, противозачатъчна пяна, крем за ръце, пластмасови чантички и сешоар за коса. По някаква причина обикновеният малък натюрморт от личните кремове и масла на Ники ми напомни, че тя обичаше да прекарва дълго време във ваната. Когато бяхме в Грас, тя викаше Мишел отгоре да дойде при нея. И Вероника и аз ги чувахме, как се плискат цял час, а музикалният смях на Ники звънеше над долината.

От другата страна имаше електрическа самобръсначка и четка за зъби, в отделни калъфки. Тубичката на пастата за зъби беше акуратно изстискана, отдолу нагоре. Всичко в пълен ред.

Всички хавлиени кърпи, сапуни и пластмасови шишенца с шампоан, балсам и гел за душ с малки етикетчета на хотел „Империал“ бяха на място.

Историята в спалнята беше потискащо същата. Нищо не изглеждаше поставено не на място, с изключение на вдлъбнатината на покривката на леглото, където бях седял. Нито едно от чекмеджетата не беше извадено. Дрехите в гардероба висяха като необличани.

Пижамите и нощниците бяха акуратно сгънати в чекмеджетата. Чорапите и бельото — също акуратно сгънати и разпределени според пола. Докато разглеждах вещите им, се почувствах изтощен — шпионин в спалнята. Какво правех там, ровейки дрехите на мъртвия? И ако имаше връзка между Мишел и моите две катастрофи, то тя не бе тук, в този празен музей от съвместния живот на Мишел и Ники.

Моята стая на седмия етаж беше копие на стаята на Мишел и Ники на единайсетия. Само че в моята имаше повече пустота. Същата ръждивочервена покривка на леглото, същите ръждиво червени пердета. Няма никой вкъщи, освен мене.

Червената лампичка на телефона до леглото мигаше, което показваше, че има съобщения. Безизразният ясен глас на телефонистката продължи много дълго. Тя беше много търпелива. Записах два номера. Вероника с нейното обикновено отлично разчитане на времето беше звъняла от Ню Йорк, за да ми пожелае успех в първия ми ден като телевизионен коментатор. Бяха звънели около трийсет репортери. Джанис Хенриън беше подходила другояче. Тя беше оставила бележка, в която съжаляваше за своята безчувственост. Не би ли могла да я поправи на чашка или на тиха вечеря, ако аз бих желал да остана насаме с непозната? Пред очите ми трептяха красивите й розови гърди. Помислих си. Отхвърлих го. Мишел току-що беше умрял. Не, не искам да бъда насаме с непозната. Или с репортерка. Кен Аръндел беше звънял, за да потвърди закуската утре сутрин. Господин Организация. Беше се обадил и Бил Пакър от WBC.

Първо звъннах на Никол под предлог, че не знам какво иска от стаята си.

— О, Фори, толкова се радвам, че се обади. Чувствам се така ужасно от това, което ти казах. Моля те, можеш ли да ми простиш?

— Няма нищо за прощаване. И на мен ми мина същата мисъл. Можеш да бъдеш толкова отвратителна, колкото пожелаеш, по всяко време.

— Добре, ще бъда. Фори, наистина, не ми трябва нищо от стаята. Може би утре ще сляза и ще събера нещата. Просто сега мисля, че искам да бъда сама.

— Разбира се, ако слезеш тази вечер, утре, по всяко време, обещай ми, че ще вземеш някого от хотела със себе си. И ако наистина дойдеш, виж дали не липсва нещо.

— С един от, как ги каза, помощник-помощниците? Защо?

— Тревожа се за тебе.

— Като баба. Добре съм.

— Ще го направиш ли просто за мене?

— Трябва ли? Някой бил ли е там?

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

После звъннах на Бил Пакър в WBC в Ню Йорк. Ако говорех с репортерите, вероятно само бих влошил нещата. Но на Пакър дължах извинение. Той беше ръководител на спортния отдел на телевизията на WBC и именно негова беше идеята да ме наеме за цвят на коментарите в предаванията от „Формула 1“ от целия свят. Сега той вероятно ходеше като с насинено око в компанията. Не исках да му се обаждам, но както винаги казваше моят истински британски баща, един мъж трябва да отговаря за нещата, които е объркал.

— Ей, чудесно, Форест. Радвам се, че се обади. Как е времето в Токио?

— Виж, съжалявам. Той беше мой приятел. Ако искаш публично извинение…

— Ей, какво каза, извинение? Извинение?

Може би извинение не беше достатъчно. Предположих, че са ми прекратили договора. Може би те искаха някаква компенсация, някакви пари за щетите.

— Е, какво друго?

— Как е връзката от твоята страна? Къде беше? Трябва да ти кажа, Форест, че никога не съм виждал реакция като твоята. Имаме телефонни обаждания от целия свят. Още пристигат, фантастично. Очаровани са.

— Очаровани? — Представих си колата на Мишел, плуваща във въздуха. — Очаровани? Защо не се състезават в римския Колизеум? Нека лъвовете да почистят каквото трябва.

— ОЧАРОВАНИ, глупава главо.