Боб Джад
Формула 1 (16)

XVI.

Широка торба от плът, висяща заедно с по-малки торбички, покрити с младежки пъпки. Виолетови торбички под очите, отпуснати синкави торбички вместо бузи и хоризонтална, разтворена торбичка вместо уста. Очите му бяха сини като на филм, с жълтеникави белтъци, а долните му зъби бяха изпилени до жълти израстъци, подобни на царевични зърна. Оредяващата му грива, сресана гладко върху челото, беше с приказния бронзов цвят на боята за коса…

Нямаше нищо друго за гледане. В стаята имаше и други хора, сред тях — Кен, но в продължение на последния четвърт час Ален Мафезон, мосю президентът на ФИСА, ми изнасяше лекция от разстояние два метра.

ФИСА означава „Федерасион Интернасионал де Спорт Отомо-бил“ — органът, който определя и прилага правилата за „Формула 1“, а практически и за всички други разновидности международен автомобилен спорт. Имаше и други директори на ФИСА, но Мафезон ги управляваше с нежното докосване на капитан Хук. Той определяше правилата, беше и съдията, и съдебните заседатели. Беше догматик, грешеше и постоянно си противоречеше.

Арал беше спечелил състезанието преди два часа и тълпата се беше разтворила в трафика на Мексико. В залата за конференции дълбоко вътре в кулата за управление на състезанията, Ален Мафезон излагаше встъпителните обвинения на прокурора, едновременно с мнението на съдията. Ако влезеше във форма, щеше да ни поднесе присъдата на съдебните заседатели след около час и половина.

Не го обвинявах. Катастрофата може и да не е била по моя вина, но ходенето пеша по пистата си беше по моя вина — можеше да загинат хора. Преди да се върна в боксовете, Мафезон крещеше, че искал пресконференция веднага след състезанието. Щял да покаже на целия свят, че „във «Формула 1» няма място за каубои и клоуни“. Кен и аз предполагахме, че неговата „пресконференция“ ще се състои от публично изобличаване и разкъсване на части на Форест Евърс.

Затова Кен беше оставил старите преструвки и му беше казал, че излагането пред пресата само ще напрани инцидента да изглежда по-сериозен, отколкото е всъщност. Беше му казал, че е по-добре въпросите да бъдат разрешени от него — мосю президента, тихо и дипломатично, отколкото да се остави на журналистите да забъркат каша в пресата и по телевизията. Пресконференциите могат да се проведат по-късно, когато той, Мафезон, можело да направи собствено изявление пред предпочитаните от него журналисти. Мафезон трябвало да бъде като Де Гол — над обикновените всекидневни ежби. Почти като Бог, беше казал Кен на Мафезон с безизразно лице. Мафезон се беше съгласил и този път журналистите щяха да бъдат оставени отвън. Или най-малко, така беше обещал президентът на ФИСА.

В претъпканата зала за конференции. Мафезон беше сърдит, запотен и след четвърт час, все още загряващ.

— Ще ти кажа нещо — повиши глас той, торбичките по лицето му се тресяха, заливаше ме дъх на чесън. — Ти опозори спорта. Заплаши живота на другите състезатели. Ако те беше ударила кола, пилотът почти сигурно щеше да загине. При тази скорост той може би щеше да убие и разпоредители, а може би дори щеше да се вреже в публиката. Състезанието се обърка тотално и повярвай ми, на останалите пилоти им е дошло до гуша от тебе и не ги обвинявам за това. Някои от тях са много сърдита, аз ти казвам. Не ги обвинявам.

След състезанието много пилоти и механици от другите отбори бяха дошли в отбора „Аръндел“, за да видят дали съм добре. Бяха по-скоро загрижени, отколкото сърдити. Картабланка и Арал мислеха, че след катастрофата трябва да съм изпаднал в шок. Не вярвам през целия си живот Мафезон да е питал и един пилот за мнението му. Във всички случаи не е искал моето.

Повдигнах длан, за да възразя, да вмъкна една дума, но той не обърна внимание. Беше известен с това, че говори по два часа, без да разреши да бъде прекъсван.

— Да довърша — каза той. — Ти превръщаш този спорт във фарс, правиш се на клоун и си играеш с живота на хората пред 90 милиона души. Може би си мислиш, че е смешно. Може би не те интересува, че аз трябва да заплатя на мексиканската полиция 10 000 лири стерлинги, за да те спася от затвор. 10 000 лири — повтори той за потвърждение. — Може би, по дяволите, аз съм твърде мекосърдечен. Но това е семеен проблем и аз ще го запазя вътре в семейството. Трябва да изпълня задълженията си и ще го направя. Не се бойте, че Ален Мафезон няма да направи това, което трябва. Аз трябва да защитя този спорт, състезателите и зрителите. Ти представляваш заплаха. Може би ще разбереш, че това не е шега, когато ти кажа, че си глобен 100 000 лири, плюс десетте хиляди, които плащам на мексиканската полиция. Освен това в този момент отнемам лиценза ми. Забраната за състезания влиза в сила от този момент. Ти си свършен като пилот.

Той се навеждаше напред, завираше лице в моето. Дръпнах стола си назад и станах, с лице към него.

— Тогава ще кажа на репортерите — отговорих аз.

— Не ми пука за репортерите — каза той, почти извика. После, с глас по-нисък с няколко децибела, попита: — Ще кажеш на репортерите какво?

— Ще им кажа какво се е случило.

— Как така „какво се е случило“? Всички — целият свят — вижда какво се е случило: не можеш да задържиш колата на пътя, катастрофираш и се държиш като клоун, едва не убиваш хора. Мислиш ли, че нещо друго се е случило? Мислиш ли, че някой ще обърне внимание, ако разкажеш някоя друга история, след като е видял със собствените си очи? Може би си бил пиян. Може би още си пиян.

— Бях жертва на заговор. С колата ми беше извършен саботаж и аз бях упоен с наркотик.

Видях как веселите цветове изчезват от лицето му. Подозрения за наркотици във „Формула 1“ биха накърнили сериозно престижа и доверието към този спорт. А подозрения за саботаж в колите непременно щяха да накърнят доверието на състезателите. Само мисълта за спукване на гума или счупване на скоба с цена 50 пенса е достатъчна да развали съня на състезателя. Дори и намек за наркотици би накарал спонсорите да отлетят като гарги след пушечен изстрел. Те искаха техните носители на реклами или безукорно чисти, или никакви. А от тяхна гледна точка състезателните коли бяха носители на реклами.

За момент Мафезон се бореше с проблема, след което произнесе отговора.

— Няма значение защо си се държал по такъв начин. Опасността за другите пилоти и вредата за спорта е една и съща. Лично аз не съм изненадан, че взимаш наркотици.

Беше време аз да пъхна лицето си пред неговото.

— Ще бъда благороден, Ален, и ще се престоря, че не съм чул последната фраза. А ако кажеш някога нещо подобно, ако дори намекнеш, че аз съм взимал наркотици, следващият звук, който ще чуеш, ще бъде звукът, който издават глутница адвокати, които дълбаят името ми по всичките ти сметки в швейцарски банки.

— Слушай…

Прекъснах го. Бях слушал достатъчно.

— Бях упоен, колата ми беше умишлено повредена и мога да го докажа.

— Как? — попита той със сянка на недоверие на лицето. — Как можеш да докажеш тези луди обвинения?

— Трябват ми две седмици.

— Две седмици, моля ви се. — Мафезон се обърна към залата, сви рамене и стисна устни, за да покаже с каква лудост има работа. — Отлично, две седмици. — Отново обърна лице към мен. — Междувременно отнемането на лиценза ти и глобата от 100 000 лири влизат в сила моментално. Плюс десетте хиляди, които трябва да дам на мексиканската полиция. И ще ти кажа, трябва да представиш много добро доказателство, неопровержимо доказателство, за да ме убедиш, това ще ти кажа. А сега — каза той и примижа с воднистите си очи, — бих желал да получа чека.

— Парите пристигат по пощата — казах аз.

— Форест. — Гласът идваше от Арнолд Макинтайър, председател на Асоциацията на конструкторите от „Формула 1“ и бизнесмен-мултимилионер. Със загорялото си лице, фланелка и оригинални джинси той можеше да мине за всеки друг бизнесмен, който през уикенда се интересува от състезания. Но беше врял и кипял в този спорт. Занимаваше се с всички писти и те му плащаха милиони, а той доставяше колите и отборите. Освен това той плащаше парите за наградите на отборите, представляваше ги и теоретично, ги защищаваше. Беше най-силният човек във „Формула 1“ и аз винаги съм си мислел, че е честен. Той взе думата за пръв път, откакто беше започнало събранието.

— Форест, — повтори той, за да привлече вниманието на всички, — ти отправяш много сериозни обвинения.

— Това, което се случи днес следобед, беше сериозно, Арнълд — казах аз спокойно. — Вярваш ли, че бих направил това, ако не бях упоен?

— Разбира се — каза той, — вярвам.

Когато станах, за да си тръгна, видях една малка, руса, бодлива глава, която се навеждаше. Мафезон беше излъгал. Той беше пуснал репортер. Някак си се съмнявах, че Джанис ще разкаже историята според моята версия.

Макс, Кен и аз се връщахме от кулата за управление към нашия гараж. Пистата приличаше на празна площадка на панаир, осеяна с тонове празни цигарени кутии, опаковки от храни и полуизядени „тортили“. Отборите и репортерите си бяха отишли. Те трябваше да изпълняват плановете си, да посетят различни места, да спазят срокове. Нашите планове бяха точно толкова неясни, колкото и сенките ни в гъстия смог на ранния следобед. Доколкото зависеше от ФИСА, ние вече нямахме състезател. Виждах, че Кен се чуди дали си струва да продължава с отбора „Аръндел“. Може би не. Може би залозите бяха станали твърде високи.

Пръв заговори Макс.

— Съжалявам, че трябва да ти го кажа, Форест — каза той, без да ме погледне, — но по твоята кола нищо не е пипано.

— Тогава какво, по дяволите, се случи? — избухнах аз с целия си гняв върху Макс. После гневът ми изчезна така бързо, както беше дошъл, обзе ме вълна от изтощение и усетих, че не съм спал две нощи. — Съжалявам, Макс — казах аз, — не исках да избухвам. Какво искаш да кажеш, че нещо се е счупило ли? В един миг колата попадна в браздата, а в следващия аз хвръкнах.

— Моя е вината, че ти хвръкна — каза Макс с шепот, който не бях чувал от него досега. — Не отчетох достатъчно точно разредеността на въздуха. Направих пресмятанията за налягането на въздуха на височина 2300, но не прецених достатъчно горещината, от която въздухът става много по-лек. При днешната горещина, ние бяхме като при височина 3600 метра.

— Макс, за какво говориш, по дяволите?

— Говоря за това, че скоростната кутия се пукна, защото в тази горещина, при толкова ниско атмосферно налягане, дългата верига от полимери в моята трансмисионна течност за „Формула 1“ се е разширила. Разширила се е толкова, че се е създало налягане вътре в скоростната кутия, пукнало я е и течността се е разляла върху задната ти гума. Тази гъста течност е много лепкава, като тефлон, и е много хлъзгава. Така че изведнъж ти си загубил 100 процента от сцеплението на лявата си задна гума. Може би на по-гладка писта скоростната кутия никога не би се пукнала, но при тези бабуни и тази горещина… — Хрипкавият му глас секна. — Съжалявам — каза той.

— Сигурен ли си, че е станало това? Сигурен ли си, че някой не е сцепил скоростната кутия отвън?

— Абсолютно — каза той, — краищата на пукнатината се разширяват навън. Силата е дошла отвътре.

— Но, Макс, глупчо — казах аз, — това е добра вест. Това означава, че това се случва само през горещи дни в Мексико и можеш да го оправиш. Подсили кутията, скъси веригите на полимерите, направи каквото — трябва. Можеш да го оправиш. И виж какво доказахме — продължих аз, за да го окуража. И когато е доволен, Макс е достатъчно грозен; но когато е отчаян, не ти се иска изобщо да го погледнеш. — Нашата автоматична скоростна кутия е конкурентноспособна. Ние бяхме там, в предните редици. Когато излязох от пистата, ние бяхме на трето място. — Преминах в моя тон „а ла Марлон Брандо“. — Ние бяхме кандидати.

— Добре, радвам се, че чувстваш като след триумф — каза Кен. — Това едва ли ще усили доверието на Ален в тебе. Ти му каза, че имаш доказателство, че някой е пипал колата ти.

— Това означава, че инцидентът не е бил по моя вина и не трябва да доказвам нищо. Всичко, което трябва да докажа, е, че съм бил упоен.

— И кой го е направил, и как — каза Кен. Той не беше чак дотам щастлив. — Трябва да поговорим за глобата.

— Остави аз да се погрижа за глобата — казах аз. В съзнанието ми изведнъж проблесна лицето на Бевърли. В сравнение с нея, глобата беше маловажна. Щях да я платя, ако се наложеше, но те можеха да почакат две седмици. Но нямаше да се наложи. Щях да намеря негодниците или да умра. Нямах избор.

— Две седмици време трябва да ми стигнат. Оставих проби от урина в боксовете и мисля, че имам снимка на човека, който може да ни помогне в разследването.

Кен ме погледна с подозрение.

— Ти винаги оставяш проби от урина в боксовете. — След това се засмя с ужасния си свирещ смях, докато изведнъж го спря друга мисъл. — Довечера ще вечерям с Алистер Коулмън и бих искал ти да дойдеш. Съмнявам се, че той ще сподели днешния ти ентусиазъм, но мисля, че е по-добре да поговориш с него направо. Ако той оттегли спонсорството си, наистина не мисля, че можем да продължим.

— Кажи ми в колко е срещата ви — казах аз, — и ще дойда с вас. Имам да свърша едно-две неща.

Когато се върнахме в нашите боксове, механиците бяха отишли с отбора „Аръндел“ на летището, освен Дейв, който беше седнал на стената на изоставения бокс. Носеше тъмносинята си фланелка на отбора „Аръндел“ и джинси, а черната му коса беше сресана назад и намазана с гел — готов за пътуване. Той беше винаги безупречен, винаги напрегнат, като че ли може да е забравил нещо. Правеше си списъци и проверяваше нещата едно по едно. Което беше добро според мен — животът ми зависеше от него. Ако той забравеше да затегне дори една гайка, бих могъл да направя внезапен, неочакван завой към някоя стена.

Под угасващата светлина лицето на Дейв изглеждаше като на нещастно куче, което беше заровило кокал и не можеше да си спомни къде. — Как мина? — каза той, слезе от стената и се загледа в лицата ни. — Ако се съди по вида ви, едва ли е било голямо забавление.

Стояхме там четиримата, огромните площи на трибуните приличаха на храм на забравена религия. Стъпала, водещи към никъде в потъмняващото небе. През смога и вечерната светлина зад преградите на трибуните едва личаха призраците на самолети „Джъмбо джет“, които излитаха и кацаха, но шумът от двигателите им звучеше сякаш бяха на десет метра от нас.

— Не мина добре — казах аз. — Отнеха ми лиценза.

— Кофти. Какво ще правим в Аделаида? Откъде, по дяволите, ще вземем пилот за Аделаида? Защо направи това, Форест? — Дейв отмести поглед от мен, сякаш вниманието му беше привлечено от нещо друго. После отново ме погледна гневно. — За Бога.

— Виж, Дейв — казах аз, — на всички ни е тежко и ще става много по-тежко. Казах ти защо тръгнах пеша по пистата днес и защо катастрофирах на Брандс и на Хунгароринг.

— Разбира се. Точно така — каза той, свиваше и разпускаше юмруци. — Бил си упоен. Откъде, по дяволите, знаеш това? Може би малко си се побъркал? Нали знаеш, удар по главата.

— Не са ме удряли по главата. И съм бил на толкова много катастрофи, че съм експерт по това какво е усещането. Усещаш се лек, сякаш тежиш само двеста грама и лекият бриз ще те издуха. Започваш да проверяваш наоколо, за да се увериш, че си жив и гледаш дали не си загубил някое парче от себе си и не тече ли кръв от тебе. И дори когато направиш това, макар да не чувстваш нищо счупено и не можеш да намериш никаква кръв, тялото ти казва да бъдеш много, много внимателен, защото можеш някъде вътре да си се пукнал по начин, за който още не знаеш. Може би се насилваш да вървиш, за да може почитателите ти да оценят колко си смел. Или може би оставаш на място, докато спре сърцебиенето ти и мускулите ти престанат да се свиват. И в двата случая започваш да мислиш, че си можел да не допуснеш това да се случи. И дори да знаеш, че нещо се е счупило в колата и че нищо не си могъл да направиш, за да не катастрофираш, знаеш също колцина ще си помислят, че вината е твоя. Но аз не помислих за това. И не чувствах нищо такова. Чувствах се върховно. Здрасти, миличка — извиках аз, като си спомних за чувството. — Чувствах се като бог. Чувствах се така, както мисли, че ще се чувства някой наркоман, когато получи следващата си добра доза. Когато катастрофираш, Дейв, ти не се чувстваш чудесно, чувстваш се зле. Много зле. А аз се чувствах чудесно. Знам, че съм бил упоен.

— Звучи ми като глупости — каза Дейв, загледан в земята.

— Пазиш ли онази касета с филма, която ти дадох?

Той бръкна в джоба си и ми подаде касетата.

— Кой ще ме закара до летището? — попита той. — Самолетът излита след час. Кой знае, може да имаме късмет. Може да бъде първият случай. Самолетът може наистина да излети навреме.

Макс и Дейв заминаха за летището с такси. Главите им изглеждаха много големи през задното стъкло. Ще се чуем, казах аз, за пръв път след инцидента чувствайки несигурността, която трябва да е почувствал Кен, след като колата излезе от пистата на „Пералта“.

След като те заминаха, открих, че урината, която толкова внимателно бях отделил в празна бутилка от минерална вода, беше изчезнала, заедно с всички други бутилки. При тези репортери, които ме следваха по петите, и състезателите от другите отбори, които ме спираха, за да разберат какво се е случило, не беше лесно да отворя ципа си, да сваля всички пластове на състезателния костюм и огнеупорно бельо, за да се изпикая в една празна бутилка, без да предизвиквам сериозни въпроси. Но го направих, мислейки си, че някой като Картабланка ще извика нещо от рода на „Хей, Форест, какво правиш с пишка в ръка и защо пикаеш в бутилка?“.

Бях помолил Найджъл да я пази, защото исках да я изследват за наркотици. И исках наркотиците да бъдат сравнени с наркотиците, които бях сигурен, че мексиканският съдебен лекар ще открие в пробите от Бевърли.

Някой знаеше, че тази бутилка ми трябва. Или не знаеше. Или не му пукаше. Или не искаше аз да я притежавам.

Вечер Мексико сити омеква. Тъмнината скрива напуканите сгради и смога. Нанизи от цветни светлини правят тъмните улички да изглеждат като малки празненства. И по улиците светлината е по-благосклонна към лицата на малките просяци.

— Тя живее в Тер От, Индиана — казах аз. Гледах от колата към редиците безименни улици, докато се пълзяхме по неравния стръмен път.

— Кой? — Кен се беше облегнал назад със затворени очи.

— Лелята на Бевърли Гретхен.

— Как я откри?

— Направих справка по телефона от вилата. В Калифорнийския университет в Лос Анжелос леля й Гретхен е записана като най-близък роднина. Тя каза, че ще дойде за погребението, ако има такова, но няма нужда да се транспортира тялото дотам. Каза, че Бевърли никога не е стъпвала в Тер От.

— Мислех, че каза, че Артър Уорън организира погребението.

— Сега да. Но помислих, че първо трябва да се обадя на някой роднина.

— Единствената роднина ли е тази леля Гретхен?

— Според леля Гретхен е така. Аз дори не знаех, че родителите на Бевърли са умрели. Тя никога не ми е споменавала за тях.

— Откога я познаваш, Форест?

— Осем дни.

— Бедното момиче. Наистина много я обичах. Ще отидеш ли на погребението?

— Вече й казах сбогом — казах аз, като си спомних лекия й вик, когато умря.

После си помислих какво се е случило с Бевърли, след като дръпнаха върху лицето й зеления болничен чаршаф. На аутопсията, под ярките светлини, те ще разрежат черепа й от върха на едното ухо до другото и ще дръпнат кожата напред върху лицето й и назад до врата и, така че да могат да отрежат с електрически трион капак от розовобелия й череп, и с гумените си ръкавици да бръкнат в… Нямаше нужда отново да казвам сбогом. Тя не беше там, в найлоновите торби на съдебния лекар. След като я целунах за сбогом, тя изобщо не е била там.

— Позвъни ли на съдебния лекар? — попита Кен.

— Все още правят изследвания, но изглежда, че е умряла от поражения на нервната система. Мислят, че й е бил инжектиран коктейл от дестилиран кокаин, барбитурат и отрова, която не могат точно да определят, но казват, че прилича на алкалоид, какъвто използват южноамериканските индианци, на кураре. Казаха, че дозата е била толкова голяма, че нервната й система е била частично разрушена. Възможно е да са й давали и други наркотици в различни моменти, за да я накарат да мълчи.

Спомних си паниката на Бевърли, тупкащото й сърце, черепа й под моята целувка.

— А нещо за колумбийците? — попитах Кен. — Тези, които са били в хотела. Тези, които трябваше да хванат при слизане от самолета в Богота. Нали щеше да говориш със Салазар.

— Още един ядец, боя се. — Кен се облегна назад и стисна горната част на носа си. За него бяха изминали кошмарни двайсет и четири часа и това беше започнало да се отразява върху неговото обикновено стоическото му лице. — Салазар казва, че колумбийската полиция чакала на митницата. Но за нещастие, докато пътниците слизали по стълбичката, един военен фургон излязъл на пистата и военната полиция хванала заподозрените, вкарала ги във фургона и заминала.

— Каква военна полиция?

— Колумбийската. Или най-малкото знаците по фургона били на колумбийската. Колумбийската армия твърди, че не били техни. Искаш ли да продължавам?

— Има ли още?

Кен се обърна към мен. При смяната на светлина и тъмнина от преминаващите улични лампи видях, че той е много разколебан. Гласът му беше пресипнал, несигурен. — Имам предвид искаш ли да продължаваме? Не мога да понеса още една смърт.

— Съжалявам, Кен. — Исках да се протегна, за да го успокоя. Исках да му кажа, че всичко е наред. Но не беше наред. Мишел и Бевърли бяха мъртви.

Две смърти за две състезания. Не знаехме дали ще можем отново да се състезаваме. Ако наистина се състезаваме отново, беше напълно възможно шансовете за още една смърт да са по-високи, отколкото преди. Погледнах през прозореца си, той погледна през своя, а никой от нас не виждаше нищо. След малко казах:

— Ти си имаш Рут, състояние и огромна репутация. Аз нямам нищо от това, което да загубя, така че не знам дали трябва да ти давам съвети. Но знам какво искам аз — казах аз. — Искам онези негодници и ги искам повече от всичко. Дай ми две седмици. Трябва ми помощта ти само още две седмици.

— Защо две седмици?

— Защото австралийската „Гран При“ е след две седмици. И се кълна в Бога, че ще карам в Аделаида.

— Дори и ако ми струва всичко? — Погледнах и видях, че той се беше обърнал към мен и се усмихваше.