Боб Джад
Формула 1 (22)

XXII.

Бевърли ме събуди.

Сънувах, че съм в коридора на болницата в Мексико сити и санитарите бутат на количка покрай мен едно тяло, покрито с чаршаф, и аз знаех, че това е Бевърли. Изтичах след тях, но не можах да ги стигна — те отминаха надолу към края на коридора и изчезнаха. Аз тичах, но те винаги тъкмо завиваха зад далечния ъгъл. После, в края на един дълъг коридор, видях, че я карат през широка летяща врата, но когато стигнах до нея, тя се оказа много тежка и не можех да я помръдна. Натиснах я с рамо и вратата започна да поддава, отвори се със скърцане точно колкото да вляза вътре — в една огромна зала. Залата миришеше на формалдехид и в нея върху масите имаше редици от тела, покрити със зелени чаршафи.

Повдигнах един чаршаф, но това не беше Бевърли, беше скелет.

После повдигнах още един чаршаф, и още един, и това беше още един скелет, с ухилен череп. И още един скелет, различен, без зъби, по-малък. Знаех, че Бевърли е там, в залата, но не можех да я намеря. Не знаех дали вече не съм я намерил, дали някой, от скелетите, които бях отвил, не е нейният.

Тичах надолу покрай редиците и в движение дърпах чаршафите на скелетите. Изпаднах в паника, дъхът ми спря и открих, че редиците са безкрайни, стигат чак до тъмната далечина После чух гласа й зад мен, който казваше: „Форест, успокой се. Спри да тичаш. Аз съм тук.“ И се обърнах, а тя стоеше зад мен в болнична нощница и се усмихваше. Прегърна ме през врата и ме целуна — дъхът й беше топъл и я усещах мека и сладка.

Бевърли се отдръпна леко и каза „Съжалявам“. Целуна ме отново, после престана да се усмихва и лицето й се сгърчи, тя запищя с онзи писък, който бях чул в Мексико сити, когато я намерих в хотела. Писъкът, който оттогава насам отекваше в спомените ми. Събудих се, все още с нейния писък в ушите.

Беше 4, 30 сутринта. Сряда. Станах и слязох по стълбите надолу към дневната. Стълбите ми изглеждаха познати, но нереални, като че ли бях идвал тук хиляда пъти, но сега не бях на съвсем същото място. Сякаш бях прозрачен, безтегловен и светът свършваше зад мен.

Запалих лампата и видях на масичката за кафе двете празни бутилки „Шамбертен“, двете винени чаши. Едната с червило по ръба. Сюзън също беше ме прегръщала и беше казала „Съжалявам“. На черното кожено канапе имаше свежи гънки; една от възглавниците все още беше накрая, до облегалката, както я бях сложил под главата й. До нея, върху стъклената масичка, телефонният секретар мигаше със съобщението на Мариан.

Позвъних на Кен в апартамента му във Фулъм.

— Форест, за Бога! Колко е часа? По дяволите, човече, четири и половина сутринта е! Повече няма да заспя. Какво искаш?

Пуснах телефонния секретар с гласа на Мариан, който по телефона звучеше като стар запис от радиото.

— Какво, по дяволите, прави Мариан Плъмър в Манчестър? Дявол да те вземе, аз си мислех, че е болна. Ужасно се измъчих, докато намеря момиче, което да я замести тази сутрин. Какво е това за тройната заплата и апартаментите?

— Колко време ще бъдеш в Лондон?

— До петък, включително. Резервирал съм билет до Париж рано сутринта в събота за погребението на Мишел. Виж, Форест. Приказвах с другите пилоти. Алфонсо ми казва, че е свободен за Аделаида. Мисля, че ти трябва да го знаеш. Не виждам никаква друга възможност.

— Говори с тях, но не обещавай нищо. Поне преди четвъртък вечер.

— Четвъртък е утре.

Разказах му плана си.

— Форест, това е смешно — и твърде опасно. Иди в Скотланд Ярд и нека те да се оправят, както му е редът. Ако закъсаш в някой момент, ще ти дам едно име, на което да позвъниш.

— Ако отида в Скотланд Ярд и им кажа това, което знам сега, ще са им нужни три седмици, за да получат разрешения за обиск, да намерят веществени доказателства, да извършат арести и дори да проверяват алибито ми. Съмнявам се, че онези просто ще седят и ще чакат полицията да свърши с бумагите си. Междувременно, който и да е пилотът ти в Аделаида, той ще се блъсне в някоя стена — това ще бъде краят му и краят на отбора „Аръндел“.

— Не мислех за състезанието. Мислех за тебе.

— Тогава помисли за мене още малко. Какво мога да загубя? Ще ти позвъня утре.

Горе в шкафчето за лекарства имаше едно неизползвано пакетче черен лосион за коса „Лавинг Кер“ с промиващ крем. Сюзън го беше купила преди година, когато беше открила един бял косъм. Бих ви препоръчал да го използвате, когато нямате посетители, защото трябва да седите неподвижно в продължение на половин час с найлонова торбичка на главата и черна сапунена маска върху веждите си. Ефектът ме изненада.

Вместо набръчканото, дружелюбно лице, което бях привикнал да виждам в огледалото, изглеждах по-блед, по-стар, по-твърд и фалшив. Лицето насреща ми имаше обидения вид на мъж, който е видял парчета от душата си, изядена жива в затвора. Мъж, на когото не бихте се доверили в собствената си къща, освен в присъствието на въоръжена охрана. Може би това беше просто от флуоресцентната светлина, но аз разглеждах новата си черна коса и новия си престъпен вид и си помислих, че изглеждам просто чудесно.

Облякох си една избеляла работна риза, джинси, чифт мръсни тренировъчни обувки и изтъркано кожено яке. Може би не изглеждах като типичен шофьор на камион, но можех да мина за такъв.

Докато вървях по улиците, се почувствах по-лек, по-свободен. Непоносимата лекота на изгубените задължения. Болката не отминаваше — дългът ми към Бевърли, който никога нямаше да изплатя. Но свободата беше една неочаквана изненада, като чек, който се подава от пощенската кутия рано сутринта. Нямах намерение вече да се връщам в къщата, освен за да си събера багажа. Не вярвах повече да видя Сюзън. А Бевърли и Мишел бяха мъртви. И Вероника се чувстваше по-добре без мен. Бях опасен за всички, пошегувах се горчиво със себе си. Бях накарал всичките си приятели и любовници да изчезнат.

Държах „Астъна“ в Пемброук Мюз, зад кръчмата. Когато отключих вратата на гаража и седнах зад волана, в колата имаше миризма на застояло — на кожа, мухъл, масло, както и лек дъх на киселина от акумулатора, за вкус. Време е за разходка, старото ми момиче, помислих си. Време за промяна.

В 5, 30 сутринта часът пик по шосе М1 в посока север вече е започнал. Шофьори на камиони, тръгнали рано, за да стигнат до завода в Ейр преди отваряне, с доставките на дървен материал за изработване на масичките, поръчани за деня. Счетоводителите бяха пресметнали, че запасите за трийсет дни на склад са мъртви пари, така че онова, което преди кротко си стоеше в складовете, сега се носеше напред-назад по магистралите със сто и трийсет.

Между големите чудовища „Сиерите“ и „Кавалиърите“ на търговците се провираха, за да пристигнат по-рано на срещите в Глазгоу, за да видят дали не могат да получат още няколко поръчки за малки масички. За да постигнат плановете си и да получат безплатна екскурзия до Мадейра.

Аз не бързах. Старият „Астън“ с парцалив покрив имаше нужда от малко време за загряване. Карането по магистрала прилича на карането по състезателна писта точно толкова, колкото бягането в гардероб прилича на олимпийските 100 метра. И така, аз се тътрех по 5-та със скорост сто и трийсет, редом с големите камиони, нагоре към М1 и М6, покрай Бирмингам и Уулвърхемптън, преди потока работници от заводите за автомобили и гуми на път за първа смяна, и завих по М62, влязох в паркинга на Сейнт Джордж, в сърцето на града, в 8, 30 — време за закуска.

Централната част на Ливърпул и централната част на Ню Йорк са отражения една на друга, които се намират на разстояние 5000 километра от двете страни на Атлантика. И „Уотър Стрийт“, и „Уол Стрийт“ са оградени от достолепни финансови сгради, които се издигат над доковете. И двата града са станали богати през деветнайсети век, като са търгували един с друг. Но сега парите бяха в Ню Йорк, а Ливърпул си ги искаше обратно. Чудех се колко ли тона наркотици изтичат през мрежите на пристанищната охрана и Митническата полиция на Нейно Величество. Може би николко. Може би това беше преследване на призраци.

По улица „Лайм“ бризът носеше свежа миризма на море, а слънцето огряваше знамената, развяващи се над гарата. Ясен, прозрачен ден.

Разходих се по улиците, усещах Ливърпул и бавно, приятно се отпусках. Докато пиех кафето си, чиновниците и продавачките, на път за щандовете в големите магазини, завършваха изреченията си с повишаване на глас, въпросително. С надежда за бъдещето, с цинизъм за настоящето.

След закуска се върнах на улица „Лайм“. За турист изглеждах грубоват, но сивокосата дама на гишето „Туристическа информация“ не обърна внимание. Ако исках да потърся работа на денковете, каза ми тя, трябва да отида на Пайърхед, близо до сградата на ливърите, с големите птици — ливърите — на върха, и да завия надясно. Работещите докове бяха по-нататък, на север по реката.

Птиците ливъри?

— Ами да, те наистина са митични — каза тя и свали към върха на носа бифокалните си очила, — в смисъл, че никога не са съществували. Отначало били предназначени за храма Сейнт Джон, но през 1668 година тук все още имало много привърженици на Кромуел, които са решили, че на неговия покрив е твърде еретично да кацне католически орел, затова кръстили птиците с името на града, ливърите — каза тя, като го произнесе „ли-и-върите“. — Такива няма никой друг град. Наистина митични.

Тя ме погледна отново и върна очилата си на място.

— Толкова митични, колкото вашите шансове да си намерите работа на доковете. Въобще познавате ли Ливърпул?

— Само от това, което съм чувал.

— Е, за града се приказват много лоши приказки. Глупости. Докато казваха, че е мъртъв и свършен, построиха Фрийпорт — най-голямото и най-доброто пристанище с безмитна зона в Европа. Не обръщайте внимание на доковете „Албърт“ с музеите, магазините и ресторантите — всичко това е за туристите и младите бизнесмени. Идете на север, до Фрийпорт — там сега е истинското пристанище на Ливърпул.

Малкият й гръден кош беше изпълнен с гордост и тя повдигаше глава назад, докато изброяваше забележителностите една по една.

— Шестстотин акра. Международна търговска борса. Стоки, освободени от вносни мита, данък добавена стойност, налози и квоти на Общия пазар. Мрежа от магистрали и железопътни линии още от входа. Достъп до складираните стоки за четири часа. А когато ги изнесете, всички документи се изготвят от компютър.

Тя ми връчи една брошура. Новото свободно пристанище на Ливърпул — звучеше като мечтата на наркотрафиканта. Беше крепост, патрулирана от охрана, пристанищна полиция и митница, но ако имаш ключа, ако си член на международната общност на бизнеса, ти си в безопасност. Тогава няма нужда да прикрепваш стоката килограм по килограм към телата на наркоманите и да им плащаш самолетните билети, или да я разтоварваш още в открито море, или да поемеш риска и разходите на един чартърен полет. Свободното пристанище беше един законен, защитен канал, предназначен да ускорява доставянето на суровини на едро за Европа. Всичко, което ти трябва, е да имаш установен бизнес, за да не ти задават никакви въпроси и да не проверяват никакви произволно избрани контейнери.

— Но нали разбирате какво искам да кажа — завърши тя — относно вашите шансове. Сега всичко се прави от машини. Ако баща ви не е бил работник или брат ви не е ръководител на синдикат, едва ли днес може да си намерите работа.

Отидох с колата до Мърси, завих надясно при митичните птици и петнайсет минути карах до портала на свободното пристанище на Ливърпул в Будъл. От разстояние през телената ограда видях „Атлантик Стар“. Един голям син кран взимаше контейнерите от кея, повдигаше ги и ги завърташе, за да ги подреди върху палубите. Изглеждаше, че почти приключват товаренето. Както се хвалеха в брошурата, двайсет и четири часа в денонощието оборот за най-големия кораб „РО-РО“ в света.

Товарът на Кортланд сигурно беше между хилядите еднакви контейнери, наредени в редици върху площ 200 акра. Гледах как камионите спират пред портала, влизат и излизат. Опитах се да видя втората вътрешна врата, но тя не се виждаше.

Трябваше да се връщам.

До адреса на промишлената зона на Ейнтри имаше само двайсет минути път. Сградата на „Кортланд“ беше по-голяма от повечето останали, но нямаше никакви табели. Минах два пъти покрай нея и трябваше да проверявам номерата й от двете страни, за да съм сигурен, че е тя. Зад високата телена ограда зданието беше тухлено, с голяма врата на колелца и без прозорци — около петдесет на двайсет метра. Отвън бяха паркирани два с нищо незабележителни „Монтего“. Никакви признаци на живот. Все пак беше рано. Дани щеше да бъде тук след няколко часа.

Подкарах „Астъна“ към пистата на Ейнтри, паркирах го близо до клуба, където нямаше да изглежда не на място и позвъних за такси в Ърмстън.

Ърмстън, Международното управление на заводите „Кортланд“ в покрайнините на Манчестър, имаше две основни забележителности: Манчестърския корабен канал и реката Мърси. Заводите „Кортланд“ се намираха между двете, в красив парк с внимателно под държани храсти и наситено зелени равни морави. Образец на фирма в перфектно предградие — не ни губете времето, пазете тревата. На един постамент от полиран черен гранит със златни букви беше написано „КОРТЛАНД ИНТЕРНЕШЪНЪЛ“. Учредена 1868.

Шофьорът ме остави на входа и аз влязох по широката, извита алея. Сградата на „Кортланд“, след като завих зад ъгъла, изглеждаше странно, несъразмерно — висок правоъгълник от неръждаема стомана и тъмно стъкло. Когато се доближих до него, видях тухлите под огледалното стъкло. Това беше нова облицовка. Бяха покрили викторианските тухли на старата фабрика с опаковка от двайсетия век.

Като се изключат няколкото „Метро“, „Кавалиър“ и „Сиера“, както и няколко дългоухи „Мини“, добавени за вкус, паркингът беше празен като състезателна писта в деня след състезание. Единственият камион беше отстрани — нов голям „Мерцедес“ с ремарке. Отидох до него и зачаках, облегнат на решетката му.

Дани, когато се появи в един без четвърт, се оказа по-едър, отколкото очаквах. Имаше дебел врат и тежки мускули на мъж, който си е вадил хляба с вдигане, пренасяне и разтоварване на тежести.

— Махай се от скапания камион — каза той.

— Дани — казах високо, оттласнах се от камиона, усмихнах се с широката доверчива усмивка на Евърс и протегнах лявата си ръка.

Той не повярва — знаеше, че е трик. В същото време обаче направи половин крачка към мене, заразглежда лицето ми, за да види дали не може да си го спомни, и също наполовина протегна лявата си ръка.

Замахнах силно и нанесох тежък десен в ъгъла на челюстта му. Той политна и падна на колене, залитна към мен и аз го подхванах. Беше заспал и сънуваше, както когато майка му го е возила в количка. Още едно безплатно возене за Дани.

Сигурно тежеше сто и десет килограма и да го влача до далечната част на камиона, извън полезрението от прозорците на „Кортланд“, беше адски трудно. Да го вдигна на мястото до шофьора беше още по-трудно, но аз успях, като отворих вратата, преметнах го през рамо и се засилих като играч на американски футбол. Закопчах Дани с колана и го затегнах здраво, за да седи изправен. После влязох от страната на шофьора, пъхнах палеца и показалеца над челюстта му, отворих му устата и наблъсках шест от таблетките за сън на Вероника в гърлото му. Една от тях беше достатъчна на Вероника, за да заспи. Две — и тя спеше по двайсет и четири часа. Поне известно време Дани щеше да седи спокойно.

Изглеждаше на около трийсет и пет и беше мирен като викарий. Вероятно никога не беше чувал за Мишел. Вероятно не познаваше нито едно от хлапетата с жадните очи, които попадаха на въдицата в Манчестър, Лондон, Глазгоу, Нотингам и Ливърпул… Просто си вършеше работата и получаваше допълнителна заплата за черна работа. Затворих челюстта му и той захърка.

Извадих ключовете и компютърната разпечатка от модерното му кожено яке, заобиколих сградата и влязох през предния вход на „Кортланд“.

Те бяха облицовали приемното помещение, високо поне два етажа, с мрамор в стил „арт деко“ от 1920-те години. Палми в саксии и никакви посетители. Редуващи се черни и бели ивици мрамор.

Мариан седеше зад някакво мраморно гише с компютърен екран и стойка за телефон. Зад нея на стената имаше вентилатор от черен и бял мрамор. С дългата руса коса и високите си скули приличаше на свещеничка в един забравен ъгъл на фирменото царство. Тя се сепна, когато се появих, но после ми отправи безличната усмивка на професионална секретарка.

— С какво мога да ви помогна, господине?

— В разпечатката има грешка. Трябва да има двама шофьори. — Подадох й документите.

— Няма проблем — каза тя и ги пъхна в машината си. Натисна няколко бутона, принтерът изскърца и тя ми върна документа, наведе се напред и прошепна:

— Боже, какво се е случило с вас? Изглеждате ужасно. — Какво направихте с Дани? — сивите й очи бяха пълни със загриженост.

— Дани е наред. Сега си дрямва и ще дойде с мен.

— Той е неприятна личност. Не го изпускайте от очи.

През затворената врата в дъното на стаята се чуваха звуци от канцелария.

— Господин Кортланд тук ли е? — казах високо.

— Господин Кортланд се очаква да се върне днес следобед — каза Мариан, отново в професионалното си амплоа. — Имате ли уговорен час? — после се наведе напред и отново прошепна:

— Тази сутрин позвъни Дейв — вашият механик. Каза, че трябва да говори с господин Кортланд. Остави номер в Лондон.

Наведох се напред, докато тя записваше номера на Дейв.

— Мариан, ти си фантастична. Къде мога да намеря Бил днес следобед?

Тя записа още един номер на жълто листче за бележки, откъсна го и ми го даде. Аз го сложих в джоба на ризата си, без да го погледна.

— Бил е отседнал в Ливърпул — в Специалния отдел. Бъдете внимателен. Надявам се, че знаете какво правите.

— Просто тръгвам на разходка с кола — казах аз.