Боб Джад
Формула 1 (3)

III.

Може би закуската официално не е на почит в Япония. Може би тяхната закуска обяснява защо японците имат по-малко сърдечни болести, отколкото ние — хората от страната на кренвиршите, бекона и яйцата. И по-малък ръст.

Кренвирши и бекон. В тях, в черупка от яйце, е моята родина. Вива Трансатлантика. Два паспорта и много прекосявания; антиподи в едно лице. Класически английски баща, дива и красива американска майка.

Точно като Чърчил, както обичах да казвам. Докато не забелязах гримасата, която тази забележка предизвикваше в страната на британците.

Британците в дъното на своите въгленочерни сърца искат да мярват, че след като Харълд е получил копие в окото^[3], те са расово и културно чисти. Всичко отвъд брега след 1066 година е подозрително.

Янките искат да вярват, че други страни не съществуват.

Дължа почитания и на двете страни. Дайте ми или кренвирши, или бъркани яйца. Но не и тези малки горчиви зелени сгърчени неща, които приличаха на остатъци от аутопсия на жаба.

Кен, както забелязах, също не беше докоснал закуската си. Някъде в гигантската му ръка се губеше нежна порцеланова чашка. Докато говореше, огромната му чернокоса глава бавно се завърташе — като купол на танк. Той лесно виждаше над параваните в залата за „традиционна“ японска закуска на хотел „Империал“ и проверяваше дали със сигурност сме сами. Сами бяхме.

Без съмнение японците вече бяха изяли сутрешната си храна и тичаха на работа. Можеше да се видят на вълни сутрин по улиците, подтичвайки към работата си. Не защото са закъснели, а защото искат да отидат по-рано там. Да вземат бърз старт за деня. Или аз така си мислех. Може би те бягаха от ужасите на закуската.

— Едва ли е нужно да се казва, намирам се в известно затруднение. — Кен наведе глава и ме погледна в очите с неприятно притеснение. Не бях очаквал това да бъде весела среща. Но този човек беше от класа и от поколение, което не говореше за личните си проблеми.

— Вече загубих три състезателни коли; загубих двама пилоти; губя главния си спонсор. Спокойно може да се наложи и да се откажа от отбора.

Успях само да кимна. Знаех всичко това, но беше болезнено да го чуя.

— И което е много по-лошо — каза той — изглежда съм изгубил двама добри приятели.

— Двама?

— Мишел и тебе. — Той повдигна ръка, за да спре протеста ми. — Когато се случи първото ти произшествие, нещо тръгна много зле. В Унгария — отново. Нямам представа дали смяташ мен за виновен, или отбора, и въобще дали знаеш какво е това. Смятам, че не го знаеш. Но във всички случаи ти го запази в тайна и мен много ме заболя.

Отново се опитах да възразя. Не бях свикнал да говори с мен по този начин. Но той не беше свършил и не желаеше да го прекъсвам.

— Аз ти дължа много, Форест.

Не можех да го оставя без отговор.

— Например двете коли, които унищожих.

— Много се съмнявам дали без твоя талант въобще щеше да има коли от „Формула 1“ за разрушаване. Вече сме заедно четири години. И в професионално отношения мисля, че твоето каране винаги е било по-добро от машината, която съм можел да ти предоставя. Успехът, който сме имали — а ние имахме огромен успех за един самостоятелен участник, до голяма степен се дължеше на твоите способности. Когато започнахме, мислех, че е само забавление. Детинска представа за човек на моята възраст. Но не лоша. Нашият успех, твоят успех, промени много живота ми. Сигурно знаеш, че те смятам за изцяло отговорен за пропадането на първия ми брак — той се усмихна широко. — Дори и само за това съм ти благодарен.

Поисках да сменя темата.

— Сериозно ли мислиш да изтеглиш отбора „Аръндел“?

— Ами, аз трябва да финансирам последните две състезания от собствения си джоб. А това е много скъпо за нас. Трябва да транспортирам по въздуха нов корпус до Мексико и Австралия. А нямам нов корпус. Освен мулето, което използвахме за изпитването на бебето на Макс.

Знаех всичко за бебето на Макс. Макс беше едно от най-противните човешки същества на света, но и „бащата“ на най-прекрасната автоматична скоростна кутия. Макс ми беше сърдит, защото, освен че беше арогантен, груб и инат, той не отделяше достатъчно време за разработването на двигателя. Гневеше ми се, защото го бях отклонил от работата върху неговото бебе. И защото направих любимото му създание на парчета.

Автоматичната скоростна кутия има голямо значение за една състезателна кола. Ако има например четирийсет смени на предавките за една обиколка, а в едно състезание има седемдесет и пет обиколки, и ако използваш за смяна на предавките само три десети от секундата, това означава, че за едно двучасово състезание ти прекарваш четиринайсет минути с натиснат съединител, в движение по инерция. Състезания от „Формула 1“ се печелят с разлика десети от секундата, така че тези допълнителни четиринайсет минути с включен двигател са нещо, за което си струва да се помисли.

Хората са се опитвали да се състезават с автоматични скорости, но с изключение на седемлитровите „Кан-Ам“ V8М от седемдесетте години (които имаха мощност и в излишък), автоматичните скоростни кутии са прекалено големи, прекалено тежки и изсмукват прекалено много мощност. А пилотите използват скоростите, за да помагат на спирачките — което не можеш да направиш с автоматична скоростна кутия. Въпреки че сега спирачките са толкова добри, че можеш да разчиташ само на тях и да превключиш на тази скорост, която ще ти трябва след това. Да превключиш от шеста направо на втора без проблеми.

Красотата на „бебето“ на Макс е в това, че то тежи по-малко от стандартната скоростна кутия и е почти толкова малко. Тя се състои от два концентрични конуса — единия вътре в другия, и двата с винтове с променлива геометрия — като турбини. Ъгълът на турбинните винтове се управлява от компютър, който пресмята оборотите на двигателя, скоростта на пътя, подадената газ, и задава на винтовете оптималния ъгъл, така че да се поддържа двигателят на предела на кривата на мощността. Част от тайната на скоростната кутия на Макс се състои в специалната вискозна течност, която свързва двата турбинни конуса. Когато температурата се увеличи от триенето, течността става по-гъста и предавателното отношение — по-близо до директното. Така че това е винаги идеалната предавка, двигателят винаги е на върхова мощност и няма нужда да превключваш скорости. Така е поне на теория. Макс имаше неприятности, докато получи достатъчно стабилна формула, която да изкара цяло състезание. Но работеше върху нея.

— Докъде е стигнал? — питах аз.

— Мисли, че докрай. Но не я е изпробвал още върху гореща писта. Или върху писта на голяма височина.

— Мексико е и двете.

— Мексико е и двете — засмя се открито той за пръв път.

— Така че смяташ да я опиташ?

— Ако мога да намеря състезател. Едва ли Маурицио става за това, как смяташ? Ти каза, че имаш своя теория за катастрофата и Мишел.

— Теория е твърде силна дума. Но мисля, че катастрофата на Мишел и моите не бяха случайни. Някой ги е предизвикал.

— Някой, който не си ти или Мишел.

— Който и да е, не преследва мен или Мишел. Всичките три произшествия се случиха с една и съща кола — колата номер две на „Аръндел“. И трите изглеждаха като много голяма грешка на състезателя. И трите се случиха в първите обиколки на състезанието.

— Извинявай, но какво означава, че хипотетичният „той“ не преследва теб или Мишел.

— Това не е нещо конкретно — само го чувствам с кожата си. И двамата бяхме в ролята на твой първи пилот. И подозирам, че ако вземеш друг първи пилот, те ще го накарат също да катастрофира. Защото искат да те накарат да спреш да се състезаваш. Независимо кой се състезава за теб. А от това, което каза, те почти са успели.

— Смяташ, че някой се опитва да ни нокаутира, за да излезем от състезанията?

— Не искам да кажа това.

— Кое?

— Нокаутира. Това не значи да ни изхвърли. Това значи да ни прецака.

— Добре, да предположим, че вече сме. Нокаутирани. — То започна да издава свирещ звук, което означаваше, че се смее.

— Имаш ли някаква представа — попитах — кой иска да не се състезаваш?

— Господи, не — той отново се беше върнал в състоянието на висш господар и витаеше някъде над масата. — Искам да кажа, без да съм толкова самоуверен, аз съм от почти защитените видове. Последният самостоятелен участник. Всъщност някакъв вид изкопаемо. Прекалено дребна игра, за да бъде приета сериозно от големите момчета.

— Някакви идеи?

— Трябва да помисля. Алисия, може би. Тя мразеше състезанията. Искаше да остана в сърцето на замъка. Опитваше се да ме изкара от търпение. Успя. Изхвърлих я навън. Предполагам, че е способна на нещо долно. Но не мисля, че би наранила някого физически. Психологически рани — това й е амплоато.

— Не е толкова лоша.

— Ти винаги си харесвал съпругите ми повече от мен — каза накрая той и остава чашата си с чай. После сви огромните си черни вежди в гримаса на иронично самосъжаление и добави: — Трябвало е да се ожениш за някоя от тях.

— Това радва ли те?

— Това означава, че отново ще се състезаваш за мен, нали така?

* * *

От прозореца на стаята ми денят беше ярък като през пролетта, въпреки че беше октомври. Свежите пориви от Тихия океан издухваха смога някъде към Манджурия, а цветята в парка от другата страна на Хибия-Дори се бяха върнали, освежени от отпуската си в планините. Бях свикнал със смяната на времето по десет пъти на ден в Лондон. Но климатичните промени в Токио са от съвсем друг мащаб. Хапещ студ и тъмнина по пладне и изведнъж, бляскаво слънце. Потискащ смог и хайде, вятър с 80 км/ч от Бали.

Това ме накара да осъзная, че живеем в земя на вулкани, земетресения и тайфуни. И се чудя дали времето не беше виновно и за внезапните и сеизмични промени на настроението сред японците.

Кен беше опитал, но не успя да открие никого, който толкова много да иска той да се откаже, че да се реши на убийство. Имаше един треньор на отбор, когото се наложи да уволни само защото не му харесваше. И един бивш спонсор, чиято прибавка към маслото не се продаваше, въпреки че той даваше 750 000 лири на сезон за отбора „Аръндел“. Когато бизнесът му фалира, той заведе дело срещу Кен за измама, защото Кен бил гарантирал, че продажбите му ще скочат. Не успя да намери адвокат, който да поеме делото.

И разбира се, съществуваше Алисия.

Беше приятно отново да помисля за Алисия. Кен беше прав, аз наистина я харесвах повече от него. Тя беше дългокрака и червенокоса, малко под четирийсет. Постоянно казваше, че иска спокоен живот, но това беше само илюзия. Обичаше риска, блясъка и пътуванията във „Формула 1“. Това, което не обичаше, — беше пълното отдаване на Кен на този живот, любовта му към колите и това, че през сезона забравяше за нея с дни и седмици.

Те наистина имаха замък — гранитен каприз на един железопътен магнат до езеро в Уелс. Почти не ходеха там, но тя обичаше да мечтае за прохладните, мрачни лета на езерото, дългите разходки в гората и връщането до бумтящия огън в голямата зала. Няколко пъти отидох с тях през зимните уикенди. След първия следобед обаче на нея й ставаше скучно от замъци и игра на високопоставена, недостъпна дама. Веднага, щом завършеше неделния обед, тя беше готова за връщане в Лондон.

Кен бе прав. Тя би унищожила с нокти чувствата ти, но никога не би наранила някого физически. И все пак тя би могла да им някои догадки за това кой би поискал да го направи.

Мина ми и друга мисъл: Макс. Макс и Кен имаха уговорка петдесет на петдесет върху всички патенти, които разработеше Макс. Кен осигуряваше финансирането и подвижната изпитателна лаборатория, а Макс — идеите. Беше възможно, ако Кен разпусне отбора „Аръндел“, да загуби претенциите си върху „бебето“ на Макс. Потенциалните такси за придобиване на правата върху една свръхлека, свръхефикасна автомобилна скоростна кутия бяха равни на стотици милиони долари, лири стерлинги, дойчемарки и йени. Това изглеждаше доста реален мотив. Но имаше и недостатък. Макс беше негодник, но не и луд негодник. Той не би убил никого.

Намерих съобщение от Ники. Позвъних й.

— Добре ли си?

— Разбира се, че не. Арънделови са много мили. Грижат се за всичко. Кен се разправя с японците, урежда транспортирането, урежда погребението. Чувствам се излишна. И ми е толкова тъжно.

— Аз също — почувствах се тъжен заедно с нея. Болката от загубата на Мишел отново се усили. — Може би трябва да се махнем оттук, да отидем на разходка на слънце, в парка.

— Може би. Ако мислиш така. Стига да не трябва да говоря. Не ставам за компания.

— Ще дойда пред вратата ти след пет минути.

— Добре, Фори.

Обичах Ники да ме нарича „Фори“. За пръв път някой беше успял в опита си да олекоти това тежко, мрачно, дървено име, което ме беше натоварила майка ми. (Да, чувал съм всички шеги за дървета.) Моята мила, безгрижна майка, ме беше нарекла Форест^[4], защото мислеше, че звучи много британски. Това напомняше за зелената прекрасна английска земя, както казваше тя. И за Робин Худ.

Баща ми не обичаше това име. Изобщо не му се струваше британско. Казваше, че звучи като че ли съм заченат в барака. Опитваше се да намери приемливо умалително (Форт твърде много му приличаше на „фарт“^[5]) и накрая започна да ме нарича Шерууд като подигравка към майка ми. Ако мислите, че Форест е лошо, опитайте се да наречете следващото десетгодишно момче, което видите, с името Шерууд. Евърс, разбира се, беше съкратен вариант от Еверард. Епископ на Норич, 1121–45, нали знаете.

По време на разходката в парка Ники беше мълчалива като дърветата, листата на които проблясваха на слънцето. Вървеше с наведена глава. Пъхна ръката си в моята и ние тихо потъгувахме заедно. Малка, крехка ръка, прохладна в моя голям, грубоват юмрук.

Когато тръгнахме да се връщаме, тя се обърна към мен:

— Фори, има нещо странно. Тази сутрин, когато слязох в стаята да прибирам вещите… се почувствах толкова ужасно за Мишел, като видях вещите му така спокойно да си стоят там. Ти каза да видя дали липсва нещо. Липсваше неговият афтършейв.

— Не си ли го е носил някога със себе си на пистата?

— Никога.

Смачквам колите си без причина; Мишел прави същото; пистата се разделя наполовина — това беше едно. Но да откраднеш афтършейва на Мишел… някой се бъркаше в мислите ми.