Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Formula One, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Spellweaver (2012)

Издание:

Боб Джад. Формула 1

Превод: Йосиф Леви

Преводът е осъществен със съдействието на фирма „Качин“.

Предпечатна подготовка: фирма „Транспринт“

Оформление: Емил Златанов

Печат ПОЛИПРИНТ ЕАД — Враца

Select-ABC International Publishers

ISBN 954–958–002–2

История

  1. — Добавяне

XVIII.

Когато се върнах в хотела, беше след полунощ. Не бях спал две нощи, очите ми тежаха като тухли, а трябваше да си прибера багажа и да напусна хотела до шест часа сутринта, ако исках да хвана полета за Ню Йорк. Което означава, че бях в по-добро настроение, отколкото когато отключих вратата на стаята си и видях червеното око на телефона да мига в тъмното. Имаше три съобщения. Първо се обадих на Хулио Игнасио Салазар.

— Сеньор Евърс, съжалявам, че ви безпокоя толкова късно. Но вие заминавате рано сутринта, когато аз няма да съм тук, а имам за вас новини. Мога ли да ви почерпя едно питие на бара?

— Благодаря — казах аз, — но е късно и тази вечер не съм много приятен за компания. Не може ли да ми кажете новините направо, по телефона?

— Намерили са човека, който е убил приятелката ви. Мисля, че бих предпочел питието, за да ви разкажа за това. Може ли да се срещнем в бар „Ксочикало“, да кажем, след пет минути?

Бар „Ксочикало“ е тъмен, тих салон, точно зад флуоресцентния блясък на денонощното кафе. На една от пръснатите по салона маси една двойка на средна възраст, с глави, наведени един към друг, се опитваше да реши дали да си тръгне, или да остане. На друга трима бизнесмени се бяха напили тихо, но не бяха толкова пияни, че да се върнат към самотата в хотелската стая. Салонът миришеше на силни цигари и на парфюми на жени, които вече не бяха там.

Салазар седеше сам на бара. Профилът му с наклонено чело и ястребов нос се очертаваше върху барелефа в стила на маите зад бара — гипсово копие във виолетово, оранжево и жълто на „Пернатите змейове от стените на Храма на луната в Ксочикало“, ако се съди по табелката на входа. Салазар трябва да ми е звъннал от бара, защото чашата му беше почти празна. Ако се съди по „пернатите змейове“ зад него, майте също са се борили с махмурлука. Когато ме видя, той вдигна чаша.

— Сигурни ли сте, че не искате мескал? — каза той. — Той укротява нощните дракони.

— Ще направя опит — казах аз и придърпах към абаносовия бар една табуретка от червена кожа. Махнах на бармана, като си мислех за чистите прохладни чаршафи и меката възглавница, които ме очакват в мрака на моята стая. Хулио Игнасио изглеждаше уморен и разрошен, с тъмни кръгове под очите. Какви, чудех се, са скритите проблеми на един помощник нощен управител на луксозен мексикански хотел. Бизнесмени, които умрат нощем в леглата си? Автомобилни състезатели, които губят жените си? Ключове, счупени в ключалките?

Мескалът, който пихме, си беше чист джин и вървеше с едно кафяво червейче на дъното на бутилката. Може би някой ден, ако червеят е добър и изпие всичкия мескал, той също ще порасне толкова, че да му се появят пера и зъби. Ако искаш да бъдеш на ниво, трябва да пиеш мескала като текила. (Всъщност цялата церемония на лимона и солта при текилата е измислена, за да убие вкуса на мескал.) Ако не искаш, можеш да го пиеш по всякакъв начин. Той е направен чрез ферментация и дестилиране на сока на растението агаве, което расте в мексиканската пустиня и има вкус на содени бисквити и пиличка за нокти. Салазар пиеше своя чист, на малки глътки, от висока чаша с лед и резенче лимон.

— Не знаех, че си разрешавате да пиете през работно време — казах аз, за да го накарам да започне и после да отида да спя.

Той пресуши остатъка от чашата си и гледаше как бармана му налива отново, без да чака да го помолят.

— Понякога правя изключения. Отначало си помислих, че може би не трябва да ви се обаждам — каза той и отпи първата си глътка. — Но не е лесно да се забрави тази история и след като я държах в ума си известно време, реших, че ще ви кажа. Това ще ви избави от мисълта за отмъщение.

— Когато знам какво? — нетърпеливо попитах аз. — Какво трябва да знам?

— Двамата мъже, мъжете, които са отвлекли вашата Бевърли — каза той, произнасяйки името й „Бей-вей-лий“, внимателно и бавно.

„Бей-вей-лий“. Тя вече си променяше самоличността. В Индиана, казваше тя, я наричали „момичето с дългите възлести крака и скоби на зъбите“, Беви. В Калифорния имаше хора, които я познаваха само като „момичето на Артър“.

— Тези мъже са колумбийски трафиканти на наркотици, но не са от някоя голяма организация. Те са малки независими търговци, което не е най-доброто за един търговец. През последните две години има голямо сплотяване между колумбийските банди. Американският пазар е бил много привлекателен за тях, особено с кокаина. Но вече това не е разрастващ се пазар, това е наситен пазар. Затова смяната е била добра за тях, защото е откривала нов пазар за деца. Но сега неговото нарастване също намалява. Пазарът е и силно конкурентен, затова колумбийците започват да отстраняват посредниците — мафията. Започват в Калифорния, където има голямо латиноамериканско население, многобройни роднински връзки. После се прехвърлят в Ню Йорк, Детройт, Чикаго. Сега това са милиарди долари. Знаете ли, че на испански болка е „долорес“? Казано по особен начин, това звучи точно както испанската дума за долари — „доларес“. Той я произнесе бавно специално за мене, сякаш разкриваше истината. Трябва да беше престоял известно време в бара, в бой с пернатите змии.

— Това е твърде далече от Бевърли — казах аз.

— Да, така е — каза той тържествено. — Искам само да кажа, че големите банди като „Калитос“ сега са много богати, много силни и не обичат конкуренцията. Мъжете, които са отвлекли Бевърли, са били двама дребни търговци, които са искали да се присъединят към „Калитос“, но не са се разбрали с тях. Били са обвинени, не знам защо, че са информатори на полицията. Така че трябвало да напуснат Колумбия и идват в Мексико сити, за да се скрият, и мислят, че ако направят нещо много голямо за „Калитос“, може би ще имат шанса да оживеят. Може би дори „Калитос“ ще ги наградят. Идват тук, в Мексико сити, преди две седмици и виждат във вестниците, че тук ще има състезание за „Голямата награда“. И виждат снимка на колата ви и името на спонсора ви — вносителя на текстил — отстрани. Техният английски не е добър. Те са дребни, но в търговията с наркотици дори и малките могат да станат много богати и да имат добри връзки. От своя бизнес, от своите връзки те знаят, че мафията има добра връзка в Англия — един вносител на текстил. Това е мечта за „Калитос“ — да имат надежден и уважаван канал в страна като Англия. Частните самолети, куриерите и контейнерите край брега, хвърлени от корабите, са скъпи и рисковани. Те знаят, че Англия е един недостатъчно разработен пазар. Европа, мислят си те, може само да спечели от много по-добрата колумбийска мрежа. Така че прикритието на един голям вносител има огромна стойност.

— Искате да кажете, че Алистер Коулмън е свързан с мафията?

— Слушайте — каза той, — ще ви кажа. Идеята им е да отвлекат жената на пилота на състезателната кола на Коулмън и да я задържат преди състезанието. После, тъй като знаят, че спонсорът сам идва в Мексико, мислят, че ще могат да разменят момичето за него или може би дори да го заловят — и в двата случая да го предадат на „Калитос“. В най-лошия случай това трябва да усложни пласирането на кокаин от мафията в Англия. В най-добрия случай успяват да накарат Коулмън да отвори целите Британски острови за „Калитос“. Мислят, че „Калитос“ ще бъдат благодарни и ще забравят за всичко друго.

— Но защо нея? Защо не мен? Защо да не отвлекат самия Алистер? Той даже не познаваше Бевърли. Никога не беше я виждал. Никога не би разменил живота си за непознат. Не би направил това дори и за да спаси майка си.

— Не знам. Те не са много умни. Не го познават, този Алистер. Не знаят, че той не би спасил майка си. Не знам какво мислят.

— Какво мислите вие?

— Нищо не мисля, само предполагам. Искате ли още едно предположение? — каза той и ме погледна над чашата си. — Мога да ви дам цял куп предположения, безплатно. Може би не са ви хванали, защото мислят, че с момичето ще се справят по-лесно. Може би мислят, че сте твърде силен за тях в коридора на хотела. Може би се безпокоят за себе си, защото Коулмън не пристига до събота вечер, и мислят, че „Калитос“ ще ги намерят по-рано от този срок. Може би са разтревожени, че този Коулмън не е толкова важен, че ще бъде заобиколен от охрана, и мислят, че по-малко шум ще се вдигне, ако откраднат момиче, което никой не познава, отколкото шефа на голяма компания или някой известен автомобилен състезател.

— За това са прави. Вие дори нямахте намерение да помолите камериерките да проверят стаите.

— Вярно, отначало не бях толкова загрижен за някакво момиче. Двамата дребни търговци мислят, че е мъдро да се защитят, да се свържат с „Калитос“, за да им кажат, че им подготвят приятна изненада. Обаждат се от телефонен автомат. Казват, че скоро ще имат голям подарък — шефа на компания на мафията, вносител в Англия. Те ще им докарат Алистер Коулмън. И „Калитос“ казват, че да, наистина това е изненада, защото Коулмън не е компанията на мафията, която внася наркотици в Англия. Двамата дребни търговци не четат толкова добре английски. Те са взели друго име.

— Трябва да сте свързан с „Калитос“, за да знаете всичко това.

Той ме погледна на нивото на ръба на чашата си.

— Вие сте в Мексико по-малко от седмица, но дори и за толкова късо време би трябвало да научите, че има въпроси, които не се задават. Опитвам се да ви направя услуга.

— Добре, няма да питам. Не ми трябва.

Той се усмихна, успокоен.

— Какво ще направите, ще ме издадете на полицията?

— Не си струва. Какво е това, което искате да знам?

Когато двамата дребни търговци научават, че са направили грешка, те изпадат в паника, защото знаят, че „Калитос“ ще ги намерят, където и да отидат. Така че се опитват да бъдат умни — мислят, че никой няма да очаква те да се върнат обратно в Колумбия. Правят на Бевърли инжекция, която да я убие, и отиват на летището. „Калитос“ може да са в Богота, мислят си те, но те са и навсякъде другаде, а поне в Богота двамата търговци имат приятели. Те са толкова уплашени, когато напускат стаята, че дори не заключват вратата.

— Казахте, че са намерили тези двама души. Мислех, че са отлетели за Богота и колумбийската военна полиция ги е прибрала?

— Колумбийската военна полиция наистина ги е прибрала — и ги е доставила на „Калитос“. На следващия ден двамата дребни търговци са намерени в едно селце, седнали, облегнати на една църковна стена на един малък и мирен площад, с вратовръзки. Знаете ли какво е това — с вратовръзки? — Салазар остави празната си чаша, барманът донесе бутилката с маринования червей и напълни догоре чашата. Салазар не погледна към бармана, но вдигна чашата си в момента, когато тя вече беше пълна, и отпи нова глътка.

— Вратовръзката — каза той, — сега е много често явление в Ню Йорк, където отивате утре. Може би ще го видите там. „Калитос“ правят така с информаторите: след като прережат гърлото, те бръкват вътре и изваждат езика му, така че той се показва през прореза и ляга върху ризата му.