Боб Джад
Формула 1 (28)

XXVIII.

Не успявах да я хвана. Тичах силно, краката ми затъваха в мекия бял пясък, но тя леко поддържаше дистанцията, дългите й крака летяха, ръцете й се размахваха.

Паднах по лице, изтощен, пот струеше от мен, а тя се обърна и затича обратно към мястото, където лежах по лице, докато слънцето пареше гърба ми. Тя издаде шум на пренебрежение и презрение, както правят французите — издиша рязко въздух през свитите си устни.

— Пфффффф. Какъв скапаняк! Тичаш съвсем малко, а когато се връщаш, не можеш да хванеш една малка френска ученичка! — Зад нея се чуваше грохотът и съскането на вълните, които идваха от Антарктика.

— Бягал съм осем километра — казах аз, без да мога да си поема въздух, усещах влагата и солта на морския въздух в гърлото си. — Не е честно, ти имаш крака като плавници и те не затъват в пясъка. Отсега нататък ще ти викам Жабата.

— О-о, колко си отвратителен! Отсега нататък ще ти викам Херингата, защото приличаш на студена риба. — Тя ритна пясък към мен и се втурна, за да се гмурне в големите се вълни. Гмуркането й беше тихо сред рева на вълните, които се разбиваха върху белия пясък. Ученичка, която изчезва. Обърнах се на гръб. Над главата ми небето беше дълбоко и абсолютно синьо. Затворих очи и усетих топлината на слънцето върху гърдите си и топлия пясък под гърба си. Понеделник, вторник, сряда, четвъртък, четвъртък следобед. Трябваше да бъда на пистата.

Бяхме тръгнали от Париж в събота, късно следобед, спряхме в Бахрейн, сменихме самолета в Сингапур и пристигнахме в Аделаида в понеделник сутринта. Бяхме седели един до друг в меките седалки на първа класа като изморени непознати, които водят безсмислен разговор, задават си маловажни въпроси. Смъртта на Мишел и смъртта на Бевърли ни следваха като собствените ни сенки.

Минахме през митницата в Аделаида, наех кола и за петнайсет минути стигнахме до Гленелг, на плажа. След час бяхме в лятната къща с трийсет и пет километра бял пясъчен плаж пред верандата ни. И с отделни спални вътре. Хвърлихме се в морето още преди да си отворим багажа. Леденият му шок изми праха от непрекъснатото пътуване — от Париж до Аделаида. После влязохме вътре и спахме до залез слънце в отделните си стаи. Просто добри приятели. И на двамата ни трябваше време, за да се възстановим от загубите и травмите си.

Ники беше болезнено слаба, затова аз й наложих диета от обилни закуски, продължителни обеди, пържоли и вино, плуване и тичане, разходки по плажа и спане на слънце. Към сряда тъмните кръгове под очите й изчезнаха, тя загоря и вече не можеше да преброиш жилите по врата й една по една. С изключение на храната и виното, аз бях на същата диета, допълнена със здравословна доза от тренировъчния режим на швейцарските командоси. Тичане, разтягане на пружини, тичане, разтягане, тичане, тичане, тичане.

Никол научи, че вината „Петалюма“, „Шардоне Пенфорд“ и „Каберне Совиньон“ от долината Бароса над Аделаида са не по-малко добри от всяко вино, което беше пила във Франция. А аз научих, че можеш да свикнеш и с местната вода.

Във вторник на обяд отидохме до река Мъри и си наехме катер — плаваща къща. С по една голяма пържола, пълна купа австралийски зеленчуци, две бутилки „Пенфолд Грейндж Хермитидж ’76“ ние се понесохме по чистата и хладна река, плувахме, когато ни се искаше, а когато не ни се искаше, се печехме и дремехме. Вечерта, след ядене, тя ме попита какво се е случило и за пръв път й разказах всичко.

Разказах й как се чувствахме с Бевърли — така свободни и спокойни, сякаш се познаваме от години, а не от дни. За деня, когато тя беше загубила горнището на бикините си в плувния басейн, и за нощта, в която изчезна. Разказах й как Бевърли умря; как, въпреки че нямаше връзка, съм обвинил Кортланд за смъртта на Бевърли и за гибелта на Мишел.

— Сигурен ли си, че той е убил Мишел?

— Напълно. Сигурен съм, че е поставил по-голяма доза от препарата си в афтършейва на Мишел; съдейки по начина, по който се случи произшествието, мисля, че Мишел сигурно е почувствал ефекта внезапно. Може дори да е изпаднал в безсъзнание.

— И мислиш, че той ще те преследва тук, на състезанието?

— Знам, че ще го направи — чувствам го. Има нещо в психиката на човек като Кортланд, което го кара да се чувства измамен, да търси отмъщение. Може би защото баща му го е потискал, може би защото жена му го е напуснала. Може би преди всичко, защото е слаб. Може би нещо друго. Наистина не ме интересува защо. Каквато и да е причината, чувството, че си изтеглил късата сламка, се усилва стократно. То го кара да смята, че каквото и да направи — колкото и това да е чудовищно — постъпката му е оправдана. Той няма чувство на вина. Иронията е, че каквото и да направи, то няма да го задоволи. Нищо не може да го задоволи. Той винаги ще се чувства измамен. Колкото и пари и власт да има, това никога няма да му е достатъчно. Но ако му ги отнемеш, както направих аз, той ще се почувства хиляда пъти по-зле. Ще се превърне в истинско чудовище — понесло се напред с наведена глава.

— Да, добре, отмъщение. Аз го искам заради Мишел, предполагам, защото все още не мога да се примиря със смъртта му. Помня, че поисках от тебе главата на виновника на поднос. Но ако някога я получа, съм сигурна, че ми стане противно и ще намразя и себе си, задето съм го искала.

— Бевърли обичаше да казва, че не съществува такова нещо като отмъщение. Че това е просто дума, която сме си измислили за нещо, което искаме. Във всички случаи, независимо дали ти и аз го искаме, той идва. Аз откраднах кутията му с играчки, пълна с наркотици и пари, и той ще ме подгони, като бик — червена кърпа.

— Но, Фори, как ще се предпазиш от този препарат, който той има? Нали знаеш, няколко капки върху кожата. А този път мисля, че той ще повиши много дозата.

Казах й как и тя се разсмя.

— О, така ли. Видях онова мазно нещо в тоалетната. Помислих, че е някакъв сексуален препарат, може би. Трябваше да те познавам повече — отвратителна студена риба.

Сексът се появяваше все по-често. Сблъскваш се с красиво сънено момиче в кухнята, пиете кафе заедно, търкаляте се по плажа, разтриваш плажно масло върху дългия й, извит гръб; заедно сте на дълги обеди и вечери, както и на продължителни разходки по плажа на лунна светлина. Плаваш надолу по ленивата река. Дните носеха всичко необходимо за едно любовно приключение, но душите ни бяха все още твърде наранени, за да могат да се докоснат. Така че ние правехме това, което правят всички мъдри и зрели хора, когато се случи нещо странно. Превръщахме го в шега. Преструвахме се, че всеки намира другия за грозен, непривлекателен, отблъскващ.

— Ники, не си ли мислила някога за пробни снимки в детски филм? Ако си вържеш косата отзад, спокойно можеш да играеш роля на бухал.

— Форест, мислех си, че си красив. Но сега, когато спадна подутината на бузата ти, ми приличаш на козел. Стар космат козел.

Вечер си отивахме в отделните спални.

— Лека нощ, Фори.

— Лека нощ, Никол. — Бон соар, Шарл Шардено де Маришал.

Тя беше едно непохватно и грозно френско момиче, аз бях студеният и грозен англичанин. И колкото повече време прекарвах с нея, толкова по-прекрасна ставаше тя. Онази нощ на река Мши хвърлихме котва малко тихо заливче, скрито от погледа. Ние останахме в отделните си легла, закотвени към миналото. На следващата сутрин, когато се връщахме плаващата къща, много пъти, без да искаме, се сблъсквахме и докосвахме един друг. Няколко микросекунди повече — нейната ръка на врата ми, моята ръка върху нейната.

Отворих очи, легнал по гръб върху белия пясък, загледан в синьото небе и замислен за прекрасната извивка на корема й, която слиза надолу…, когато тя се върна от морето и прекъсна мечтите ми, като ме напръска със студена вода. Скочих.

— Виждаш ли, студена херинга, толкова си студена, че морската вода те стопля, връща те към живота.

Това беше нашият последен безгрижен следобед на плажа.

— Трябва да отивам на пистата, Ники. Трябвам им, за да подготвят колата И аз искам да я видя и да говоря с Кен, Макс и с екипа.

— Добре, риба-херинга, остави самотното момиче само в чуждата страна само с едни бикини. — После тя се засмя. — Отивай, наистина не искам да дойда. Не искам да виждам Кен и екипа. Не искам да виждам състезателна кола. Не искам да те видя на пистата. Плажът е много добър и аз имам да направя още много за тена си. Кога ще се върнеш — надявам се поне за вечеря?

— Надявам се, за вечеря.

Аделаида приличаше на града на мечтите от 1950-те години — подреден и безопасен, планиран като мрежа, с широки улици. Всички градинки, разположени пред кокетните къщи, бяха абсолютно перфектни, цветовете им — толкова ярки, каквито са в детството, всяко цветче и всеки лист изглеждаха така, като че ли днес е денят за рекламни снимки.

Онова, което не достигаше, за да оживее Аделаида, бяха хората. Къде бяха те? Сякаш са построили този чудесен голям град на реката между планините и морето и си бяха отишли вкъщи, в Манчестър или в Токио, за да гледат телевизия. Улиците не бяха абсолютно празни. Ей там, на кръстовището, една дама с куче чакаше. От другата страна вървеше един мъж, а дългата му пречупена сянка го следваше върху сградите. Но това беше град с един милион жители! Къде са те? После осъзнах, че е само четири часа следобед. Те бяха в сградите, работеха, глупав плажен безделнико Евърс! Работеха, за да си изкарват прехраната, безгрижен англичанино!

От птичи поглед пистата в Аделаида прилича на юмрук с изпъкнали кокалчета, чийто показалец сочи към морето. Този пръст може също да се опише като забучен в зелена питка, тъй като пръстът е част от пистата за „Формула 1“, която преминава парка Виктория, където обикновено подтичват чистокръвни коне с една конска сила. Когато дойде неделя, по-благородните, чистокръвни коне със 700 конски сили ще стигат до 300 километра в час на Терасата Декетвил. Където ограничението на скоростта в града е 60 км/ч.

Австралийската Голяма награда носи едно особено чувство. Това е последното състезание за сезона, краят на цикъла, така че това е празникът на годината с радостта да кажеш довиждане. Дните от едно време, когато механиците се напиваха и преследваха пищящи момичета по улиците, са отминали, но духовете определено са приповдигнати. Машината за слухове на „Формула 1“ се препълва с истории за пилоти, механици и конструктори, които си сменят отборите, с истории за нови свръхдвигатели с удвоена мощност през следващата година, за свръхшасита, направени от свръхяки и свръхлеки материали, каквито още никой не е чувал.

Докато карах по пистата към боксовете, отборите изглеждаха по-пъстри, по-оживени и по-доволни, отколкото на всяка друга писта през цялата година. Освен това австралийците могат да бъдат много мили. Дори когато говорят на техния диалект. Ако правят нещо, правят го много добре. Никакво размотаване. Пистата е доказателството. От деня, когато беше открита през 1985, това о най-добре организираната писта във „Формула 1“. Единствената неприятност е, че ти трябва допълнителен комплект спирачки. Обиколих отзад на боксовете, паркирах на сянка и влязох през задната врата в гаража на бокса на отбора „Аръндел“. За миг бях заслепен от късното следобедно слънце; после една огромна маса засенчи слънцето. Когато тя проговори: „Здрасти, Форест“ и „Къде, по дяволите, беше, Евърс?“, аз разбрах, че това са Кен и Макс, застанали един до друг.

Здрависах се с Кен и казах на Макс, че съм плувал. После поздравих Бил Уилямс — също толкова спокоен и сигурен в новата си роля на главен механик, колкото беше и като помощник на Дейв. Погледнах над раменете на Найджъл Уийт и Чарлз Лорънс с желание да не прекъсвам работата им, но зарадван, че ги виждам. Поговорихме за Дейв и колко съжаляваме.

— Трябва да е бил под сериозен натиск — предположи Бил и ние всички с радост спряхме дотук. Изглеждаше, че и те също толкова се радват, че ме виждат, колкото и аз.

Поздравих Бил с длъжността главен механик.

— Надявам се, че ще се опиташ да ме задържиш на пистата. Необходима ми е цялата ти помощ, която мога да получа.

— Ще получиш всичко, което ти е необходимо — каза той, ухилен и спокоен. Те бяха работили непрекъснато от зори, за да подготвят колата, но ухилените им лица не показваха умора. Бил ми каза, че мексиканската митница е забавила колите няколко дни, така че всички отбори били на едно и също дередже — закъснели с една седмица.

После, преди да вляза в кабината, той ме заведе отпред, при новата кола и каза високо:

— Ей, Форест, мога ли да ти представя новия ни механик — Лари Хъчинс.

Чифт крака се измъкнаха изпод колата, а след тях — разрошен, но стегнат и силен мъж, който имаше навика да приглажда косата си назад с опакото на ръката си.

— Добър ден. Радвам се да се запознаем, колега. Винаги съм се възхищавал от карането ти.

— Кен ми каза че си работил за „Брабъм“.

— Да, така е. Когато отборът беше на Джак и Рон. Занимавах се със спирачките и магаретата.

— Иска да каже двигателите — преведе Бил.

— Радвам се, че си при нас, Лари.

— Ще свършим работа — каза той.

— Ще направим нещо повече — казах аз. — Ще станем най-добрият отбор във „Формула 1“.

Кен се ухили и кимна към Лари с масивната си глава. Същото искаше и той. Външен човек, който би погледнал нашия мъничък отбор — само с една кола и без пари срещу големите и мощни фирмени отбори, би сметнал желанието ни като опасно романтично въображение. Ние бяхме с остарели каросерии, с по-слаби двигатели и скромни финанси.

Но има само една причина да се състезаваш — желанието да спечелиш. Нямаше да спечелим тази година, ние си знаехме. Но знаехме също, че имаме технология, която може да привлече големите пари, които ще ни направят конкурентноспособни. Аз почти бях провалил шансовете в Мексико, но ако успеехме да спечелим точки в неделя, щяхме да привлечем спонсори, така че да спечелим световната титла след две години. Една година за подготовка, на следващата — победа.

От края на алеята на боксовете, почти до задните маркери и резервните писти, ние бяхме като врабче, което размахваше нокти към орлите.

Нито аз, нито Кен не допускахме и грам съмнение, че можем да го направим. И ако Лари беше готов да тръгне с нас, той трябваше да стане един от четиримата най-добри механици в състезанията — другите трима бяха Бил, Найджъл и Чарлз. Кен беше най-добрият мениджър, Макс беше най-добрият конструктор, а аз бях не по-малко бърз от всеки друг.

Макс ме хвана за рамото.

— Да ти покажа какво направихме, докато ти се разкарваше с дамите в Лондон.

Той ме заведе до колата. Тя беше на колела за подготовка, които приличаха на колелата на древна колесница. Колелата за подготовка улесняват придвижването на колата в работилницата и работата върху нея — можеш да достигнеш до спирачките и окачването. Но те изглеждат антични редом с лъскавата, модерна кола от „Формула 1“, сякаш колелата не са били усъвършенствани от времето, когато са хвърляли християните за храна на лъвовете.

Макс се наведе и посочи към спирачните дискове.

— Ето, виждаш ли? Въглерод. Знаеш ли за дисковете с въглеродни влакна?

Познавах дисковете с въглеродни влакна. Въглеродните влакна са за „Формула 1“ от осемдесетте години това, което беше алуминият през шейсетте и титанът през седемдесетте. Неимоверно здравият корпус, в който седи пилотът и който носи двигателя и окачването, е направен от въглеродни влакна. Връзката въглерод-въглерод е почти същото, само че още по-здраво. По-голямата част от съединителите във „Формула 1“ сега се изработват от въглерод, а повечето от другите отбори от години използват въглеродни дискове. Първо те са били разработени за „Конкорд“. После през 1984 година „Брабъм“ ги въведе във „Формула 1“. Макс щеше да ми разкаже за тях въпреки всичко.

— Те ни спестяват двайсет кила допълнително тегло — каза той, опитвайки се да пъхне корема си навътре, — а коефициентът на триене е много по-висок, така че ще усетиш един много по-лек и по-чувствителен педал.

Допълнителен спирачен ефект щеше да ни е необходим. Аделаида сякаш закусва със спирачки. Това е най-тежкото трасе за спирачките и в последните обиколки не е рядкост половината коли да се носят с почти износени спирачки. С автоматичната скоростна кутия на Макс аз не можех да използвам двигателя за спирачка, нямаше превключване на по-ниска предавка, така че се нуждаех от добри спирачки повече от всяка друга кола на пистата. Но не успях да устоя пред възможността да го подразня.

Най-малкото той беше станал още по-дебел, фланелката му с надпис „ЗАЩО НЕ МЕ ВЗЕМЕШ ЦЕЛИЯ?“ се опъваше, а жълтите му панталони бяха започнали да се пукат по шевовете отзад.

— Не знам дали ще ми трябват, Макс, този двигател има толкова малка мощност, че няма нужда да се намалява.

— Ти караш толкова бавно, че е трудно да се разбере дали спираш, или ускоряваш — отвърна ми той с полуусмивка.

Лари отново излезе от колата.

— Това е интересна обработка, как ги правят тези малки животинки — каза той, докато ставаше и изтриваше ръцете си. — В общи линии това е един сандвич от въглеродна тъкан и влакна с графитна структура. Взимат мрежа от карбонизирани изкуствени влакна и я пъхат в пещ с газ метан; от отлагането на парите тя се покрива с въглеродни атоми. После усилват още малко огъня и я правят по-гъста чрез импрегниране на влакната с въглерод. Всичко това е донякъде тайно, а цялата работа отнема седмици.

— Ето защо обзавеждането с такива спирачки ми струва малко повече от диаманта „Кохиноор“ — каза Кен. — Така че се опитай да не ги скапеш още първата обиколка.

— Да не искаш да ми кажеш, че имаме само тези четири диска? — Въглеродните спирачки бяха добри, но не бяха безгрешни. Бях виждал да се пръскат.

— Не, не, не — каза Кен, — разбира се, че не. Имаме още един комплект.

Още един комплект.

— Ало, има ли някой? — Марсел Арал, с дълга сянка, която хвърляше малката му фигура. — Форест, искам да ти кажа лично, много се радвам, че си отново на пистата.

— Казано като от световен шампион — казах аз. — Трябва да завършиш, къде, четвърти ли, за да спечелиш шампионата в неделя? — Надявах се, че той ще бъде новият световен шампион. От всички пилоти, той беше суперпрофесионалистът. И макар да ми харесваше мисълта, че във „Формула 1“ никой не е по-бърз от мен при равностойни коли, трябваше да призная, че имах съмнения дали мога да се меря с Марсел.

— Дори по-добре — отговори той, — само шести. Дори и да не завърша, Фаенца трябва да спечели, за да ме бие, така че май всичко е наред. Естествено, бих предпочел да спечеля състезанието. Кажи ми, видях Никол с тебе в Париж в „Сен Шапел“ и чух, че е тук с тебе. Как е тя?

— Става все по-добре. Но не иска да дойде на пистата. Може би вие с Елен бихте искали да вечеряте с нас довечера?

Той сви рамене. Атлас, който носи земята върху плещите си.

— Да, би било прекрасно. Но нали знаеш, не ме оставят на мира. — Той извади картичка от джоба си. — Сега отивам да записвам телевизионно интервю. После, в шест и петнайсет, има радиопрограма с кмета на Аделаида; в седем и половина трябва да бъдем в някаква къща на коктейл с всички дистрибутори на „Рено“ в Австралия; после идва вечеря в Гудуей, където трябва да произнеса малка реч. Утре сутринта в осем има още едно телевизионно шоу. Май че е американско, но не съм сигурен. Казвам ти, Форест, когато седна в колата преди старта, си отдъхвам. Всичко, което трябва да правя, е да карам — не трябва да се усмихвам. — Той наподоби огромна усмивка. — Предай много поздрави на Ники. Може би ще се видим с нея на някое от тези празненства. Кажи й, че се надявам на това — И излезе — малка, съвършена фигура, сянката му плътно зад него, сякаш го издигаше на пиедестал.

Когато се върнах в плажната къщичка, Ники се беше проснала на един стол на верандата, четеше роман и същевременно гледаше залеза.

— О, Фори, върна се толкова скоро. Почти не забелязах, че те нямаше четири часа.

— Знам. Нямаше ме толкова дълго, че почти забравих колко си грозна, Жабешко лице.

Тя се протегна, усмихна се, стана и ме целуна със сестринска целувка.

— Да отидем тази вечер на някое приятно място до морето.

Когато се върнахме, луната беше осветила пътеката до вратата ни. Ники ме прегърна през врата и ме целуна, устата й все още имаше вкус на вино.

Отблъснах я нежно.

— Лека нощ, Жабешко лице.

— Лека нощ, космата Херинго.

От спалнята ми, през отворената врата, чувах повдиганията и спаданията на дъха й и между тях, вълните на брега.