Боб Джад
Формула 1 (12)

XII.

След като веднъж влезеш в „Пералта“, няма връщане. Никакви изходи, никакви бягства — само натискай педала и се надявай на най-доброто.

„Пералта“ е мръсна работа — наклонен завой на 180 градуса, който води към главната права. Това е един от най-бързите завои във „Формула 1“, но също и един от най-неравните. Поема те дълбоко в устата си, после се опитва да те изплюе настрани.

Ако влезеш твърде бързо, ще се хлъзнеш извън пистата през редкия чакъл и ще се удариш в мантинелата. Ако влезеш твърде бавно, ще се мъчиш да наваксаш загубените секунди по цялата права. Трябва да уцелиш скоростта, защото от това, къде влизаш на „Пералта“, зависи къде ще излезеш — на правата или във въздуха.

„Гран премио де Мексико“ се провежда на „Аутодромо“ или „Стадион братя Педро и Рикардо Родригес“, както е написано името му с двуметрови букви на кулата до стартовата линия.

Педро Родригес е карал за „Ферари“ във „Формула 1“ преди трийсет години. По-малкият му брат Рикардо бил още по-талантлив състезател. Местната преса предвиждала, че той ще стане световен шампион. Един слънчев следобед, когато бил на деветнайсет години, Рикардо влязъл в „Пералта“ съвсем малко по-бавно. В онези далечни дни, когато безопасност все още била мръсна дума, колата му попаднала под предпазната преграда и откъснала главата му. Брат му Педро умрял след няколко години на едно германско автомобилно състезание. А баща им, който бил достатъчно богат, за да могат децата му да карат „Ферари“ от четиринайсетгодишни, умрял без нито едно песо в джоба. Както и да го погледнеш, „Стадион братя Педро и Рикардо Родригес“ не е щастливо място.

Особено откакто общинската пещ за отпадъци обсипва небето с овъглени късове хартия, които падат надолу като безкрайни погребални конфети за братята Родригес. Пистата минава и покрай летището на Мексико сити и смогът е толкова гъст, че самолетите приличат на сенки — не можех да видя дори края на главната права.

Всеки път, когато излизам от „Пералта“, се надявам, че когато натисна педала и ускоря към бронзовата мъгла, няма да ме очакват изненади.

Беше четвъртък. Организаторите бяха отменили правилата „без тренировки“ и ни разрешиха един допълнителен ден, за да свикнем с новото покритие: аз карах спокойно по правата и си мислех, че или ще взема „Пералта“ правилно, или ще свърша като овъглените парчета, които падат от небето. Чувствах се сърдит, възбуден, нервиран. Разбрах, че в Ривърсайд съм приемал нещата твърде леко за себе си. Че в сравнение с „Братя Родригес“ това е било приятно неделно каране на пистата на Мики Маус. Твърде дълго бях отсъствал и не се бях напрягал достатъчно. Времената ми на една обиколка бяха слаби и вината беше не в колата, а в мен самия.

Бих се заклел, че бабуните се движат. Не ги виждах — това са къдрици, които се крият в черния асфалт. При поредната обиколка бях точно до канавката на „Пералта“ и точно на предела, когато поредица от вибрации разклати колата, извади я от канавката и я насочи към плочите, към купчините от гума, пръст и чакъл на високия край на завоя, а колата се стремеше да излезе от пистата и да се втурне към преградата.

Затова на следващата обиколка влязох в „Пералта“ малко по-ниско — толкова ниско, колкото посмях, защото завоят ставаше твърде остър и изхвърляше колата навън като с камшичен удар. И там имаше същите проклети бабуни, само че този път щеше да бъде по-зле, защото линията на движението ми беше по-остра. Затова следващия път щях да вляза в „Пералта“ както в началото, да се стегна за трите тръскания, които бяха по-лоши от всички останали, така че не ги усетих. И когато излязох от завоя, скоростта ми беше намаляла и си мислех, че следващия път трябва да го премина по-бързо. Както и да е, времената ми бяха слаби — толкова слаби, че се тревожех дали ще премина квалификацията.

Както и на много други състезателни трасета, трябва да си установиш ритъм. Това, колко бързо ще преминеш един завой, влияе върху следващия, и следващия, и следващия. Така че ако вземеш първия леко неправилно, всички тръгват неправилно. Има една поговорка, че един аматьор тренира, докато го направи както трябва. А един професионалист тренира дотогава, докато не може да не го направи както трябва. Аз се чувствах като аматьор. Една частица попадаше на място, един завой изглеждаше добре, но после другият беше твърде бавен или твърде бърз и следващите шест всички бяха зле.

Дългата, широка права ми даде възможност да се отпусна, ако може да се нарече отпускане карането с 340 километра в час и гъст смог, но пак не можех да се съсредоточа както трябва. Чувствах се разнебитен, вместо да съм отпочинал и жизнен. Електронните таймери просто показваха, че съм бавен.

Отбих в бокса, за да дам на Макс и механиците да поровят в колата. Тъй като въздухът беше много разреден и горещ, се наложи да се променят всички настройки от Ривърсайд, но аз нямах сериозни оплаквания. Освен по отношение на пилота.

Кен разбра точно какво става.

— Не се тревожи — каза той, когато излязох от колата и се насочих към вилата на отбора „Аръндел“ зад боксовете. — Колкото повече се тревожиш, толкова повече ще се притесняваш. Всъщност — каза той, докато отваряше вратата пред мен, — би трябвало да се наслаждаваш. Направи това, а останалото ще дойде само.

Наслаждавах се на прохладния въздух от климатичната инсталация, който ме лъхна, когато Кен отвори вратата. И на мисълта да си легна и да облекча пулсирането на опашната ми кост. Всяко тръскане на пистата усещах като пронизване през целия гръбначен стълб. Малко по-добре, отколкото в Ривърсайд, но не много по-добре.

Бевърли беше подгънала под себе си дългите си крака. Носеше миниатюрни шорти и миниатюрна жълта фланелка, която не достигаше до нейния плосък корем. Една линия от фини, тъмни косъмчета се разделяше на пъпа й, събираше се пак и изчезваше надолу в шортите й. Четеше нещо от Унамуно, със заглавие „Певецът“.

Тъкмо бях затворил очи и в ума ми се промъкваше мързеливата мисъл, че не бих имал нищо против да регулират колата цял ден, когато вратата се отвори с трясък и вилата изведнъж се изпълни с мъже в жълти състезателни костюми. Те бяха само двама, но имаха енергия, достатъчна за петима: останах с впечатлението, че и двамата влязоха едновременно през вратата: Филипе с неговото лице на невестулка и очи, които шарят навсякъде, устремен напред към хладилника, за да потърси бира. Маурицио с неговото изпънато, тържествено лице — прекалено голямо за останалата част от тялото му, вървящ напред с тежест и достойнство, доколкото това е възможно за мъж, при ръст малко над метър и петдесет, Маурицио, привлечен към Бевърли като ракета с топлинно насочване.

Маурицио — италианецът, на двайсет и осем, с три години по-млад, беше се класирал втори и трети през четирите години, откакто беше започнал да кара във „Формула 1“. Очите му блестяха така, сякаш нищо не можеше да застане на пътя му. Но той притежаваше и своя особен чар, който някои ниски хора добиват като заместител на високия ръст. Филипе беше бразилец. Два пъти световен шампион и макар че този сезон не беше добър за него, нямаше съмнение, че отново ще спечели титлата. Ако не тази година, то следващата или последващата. Беше фантастично бърз — от онези пилоти, при които всичко изглежда леко, като че ли всеки може да го направи. Главата му беше в хладилника и гласът му звучеше приглушено.

— Какво има, скъпи, да нямаш главоболие, че трябва да лежиш? Не обръщаш внимание на красивата дама, не казваш здрасти?

Излезе с бутилка „Негро Модело“.

— И как така нямаш добра бира — само тази мексиканска пикня?

В същото време Маурицио се промъкваше край него, с дръзка усмивка, която според него бе неотразима, право към Бевърли. Бевърли, с нейната черна коса и сини очи, поглеждаше над книгата си.

— Форест, разрешавам ти да ме представиш на тази очарователна дама, ако това не е голям проблем за тебе. — Той се поклони леко пред Бевърли. — Казвам се Маурицио Праяно — най-добрият пилот на света.

— И най-големия досадник — казах аз и бавно се изправих.

— Хей, как става така, че на тебе все ти досаждат, Форест? — каза Филипе, седнал на ръба на канапето, на което лежах. — Чух, че са те набили. Затова ли караш като камион?

— Бевърли — казах аз и станах, — мога ли да ти представя пилотите от отбора „Даниели“ Маурицио Праяно и Филипе Картабланка. Внимавай да не откраднат чантичката ти.

— Форест — каза Маурицио с вид на обиден, — това не честно. Никога не крадем от красиви дами. Само от господа, които карат като костанурки.

— Така ли е? — попита той Бевърли. — Така ли се казва, „костанурка“? Нали знаете, земноводно с голяма черупка на гърба си и изражение на устата, което показва, че знае, че върви твърде бавно, че закъснява, че животът му ще мине, докато стигне. — Маурицио беше обърнал надолу ъглите на устата си като стара костенурка.

— Искате да кажете костенурка — каза Бевърли, очарована от него.

— Да, както кажете. Мисля, че английският ми не е толкова добър. Може би ще ми помогнете. — Маурицио се усмихна и кимна с глава, тържествено съгласяващ се със себе си.

Очите на Филипе шареха по стаята, като че ли търсеха думите. Той говореше четири или пет езика, но модулацията му беше от Бразилия — със синкопи като боса нова.

— Знаеш ли, Форест, тревожа се, като чувам, че се връщаш. — Започнах да възразявам, но той протегна ръка, за да обясни. — Не, наистина, ти си много добър състезател, но напоследък мисля, че може би не се владееш толкова добре. Но сега не се тревожа толкова, защото гледам времето ти и виждам, че си бавен. Така че единственият момент, в който трябва да се тревожа, е когато те изпреварвам. През останалото време мога да забравя. — Той остави бутилката бира на пода. Беше отпил само глътка. — Ама нещо не разбирам, Форест. Защо караш толкова бавно? Толкова ли е лоша тази автоматична скоростна кутия? Не ти подхожда.

Маурицио разглеждаше корицата на книгата на Бевърли. Остави я с почуда. После погледна отново към нея и лицето му светна.

— Мисля, че тази прекрасна Бевърли взела цялата му сила.

— Мисля, че цялата ти сила ще отиде, за да се протегнеш толкова високо, че да я целунеш, Маурицио. Не, не е Бевърли. И не е колата. Просто ме нямаше твърде дълго.

— Мисля, че знам кой е проблемът ти — каза Маурицио. Той погледна през прозореца, после обърна голямата си глава към нас. — Същото беше и с мене — каза той с нисък глас, — когато катастрофирах в Монца и дойдох отново на пистата след шест месеца — от първия ден се опитах да докажа, че съм пак толкова бърз. Но не съм толкова бърз и се чувствам ужасно. Чувствам се, как е думата, неудобно, като танцьор, който танцува, без да има музика.

Той седна на канапето, на което се беше свила Бевърли. Сложи ръка върху босия й крак и леко го подръпна с усмивка, за да поиска разрешението й. Дръпна крака към себе си и се наведе за демонстрация.

— Това като красива жена, не можеш всичко да направиш наведнъж. Понякога, Форест — каза той и вдигна очи за момент, преди да се наведе отново към заниманието си — трябва да започнеш бавно. Трябва да целунеш пръстите на краката и глезените й, преди да целунеш устата й.

— Или коляното — каза Бевърли, дръпна крака си, отметна глава и се изправи. После се наведе и го целуна леко по бузата, за да му върне достойнството. — Но вие сте много добър целувач.

Маурицио замислено кимна с глава, сякаш да потвърди, че е много добър целувач.

Маурицио и Кен бяха прави. Веднага, щом се върнах и започнах да се отпускам и да работя върху един завой и после върху друг, времената ми се подобриха. Все още чувствах, че съм далеч от целта — да докарам колата до предела на възможностите й, но все пак състезанието беше чак в неделя. В четири часа затвориха пистата и ние свършихме за този ден.

Всеки голям град има своята миризма. Изгорелите газове на Флоренция миришат различно от аромата на Сиена. За Мексико това са „тортили“ и кориандър, покрити с одеало от дизелов дъх.

По обратния път към хотела Бевърли се взираше в страничните улици и пазарите, гледаше пъстротата от червени, сини и морско-сини цветове върху кафявия цвят на бедността.

— Сигурно така изглежда един град след война — каза тя. — Искам да кажа, като че ли е бил разрушен и изоставен, но хората все още живеят тук.

Официалното предположение беше, че в Мексико сити живеят 18 милиона души, но това беше само предположение. Хората живееха в сандъци от опаковки, върху покривите на сгради, по алеите и уличките.

Две години след земетресението все още имаше назъбени стени, стърчащи от купчини отломки. По-близо до центъра сградите на учрежденията изглеждаха така, сякаш са претърпели ядрен взрив. След 28 години в Мексико сити ще има 28 милиона души и това ще бъде най-големият град на света. В сравнение с Мексико сити Калкута ще прилича на китно селце.

Кен беше настоял да се настаним в центъра на града, в „Камино Реал“.

— Ще вървим срещу движението, старче. Много по-добре, отколкото „Холидей Ин“ с неговата паплач. Съвсем си струва безпокойството.

— Всички ли са такива? — Бевърли гледаше към сериозното задръстване на движението на излизане от Мексико сити. Изглеждаше сякаш преди трийсет години е имало война на колите и победените все още се влачат към къщи с откъснати калници, кривящи се колела, смачкани врати и тропащи по платното ауспуси. Седяхме на задната седалка на един голям „Форд Америкън“ с климатична инсталация и вървяхме в обратната посока — към сърцето на града. Шофьорът носеше фуражка и шотландско спортно сако.

— Всички ли са какви такива? — дръпнах я аз през седалката.

— Онези състезатели — Маурицио и Филипе, всички ли са, не знам, толкова напористи? Или повечето състезатели са като тебе? — Тя се сгуши в мен и ме прегърна през врата, за да ме целуне.

— И аз съм много напорист — казах аз и натиснах с палец носа й.

— Ако искаш да спечелиш, трябва да натискаш. Трябва да изтикваш хората от пътя си, за да стигнеш пръв. Някои състезатели го прикриват с чара си, някои — не. Те са като всички други, само че са по-къси от мене.

Ръката на Бевърли беше в скута ми и тя ме стисна.

— Твоят размер е отличен.

Целунах я отново.

„Камино Реал“ си струваше пътя. Завихме между високи, жълти бетонни стени и оставихме външния свят зад себе си. Когато излязохме от колата, не забелязахме някакъв истински преход между външността и вътрешността на хотела. Отвън имаше плюшен зелен килим, а над главите ни бетонена козирка закриваше слънцето. Вътре пространствата бяха огромни — зони от светлина и сянка, а килимът беше яркочервен. След като прекосихме няколко декара от него, слязохме по три стъпала и прекосихме още един-два декара до рецепцията.

Имаше тълпа от почитатели, туристи и спонсори, които се събираха преди всяко голямо състезание, а аз разпознах една група с делови костюми — управлението на „Фалкън“ от Северна Америка. Те не бяха всъщност толкова важни клечки — не бяха хората от корпорацията, които управляваха целия комплекс на „Фалкън Аероспейс“, стъкло, коли, камиони, банки и недвижимо имущество. Бяха управителите на Отделението за коли на „Фалкън Норт Америкън“, с диапазон на заплатите от 200 000 до 300 000 долара, и премия, която може да удвои тази сума през добрите години. Без съмнение, бяха дошли, за да съчетаят деловите срещи с няколко часа забавление в неделя на „Гран При“ на Мексико.

Бях се запознал с двама от тях преди две години, когато говореха с Кен за доставка на двата двигателя за „Формула 1“, които те разработваха. Кен не получи двигателите — нямаше „постижения на пистата“, както казаха. Но все още се надяваше. Аз исках допълнителна мощност и поддръжката на техните инженери, за да ни направят конкурентноспособни с отборите от първата редица.

Сигурно са долетели с един от реактивните самолети на фирмата си. След регистрацията щяха да имат среща по маркетинга и продажбите, бърза вечеря, още една среща до полунощ. Закуска в седем, с плътно планирани срещи чак до осем вечерта, когато щяха да пийнат и да вечерят с неофициални разговори за коли, преди наистина важната вечерна среща. Не можех да не мисля, че ако бяха по-умни, те не биха имали нужда да работят толкова усилено. Чудех се кога намираха време да имат деца, да отидат до магазина, да опитат трийсет секунди истински живот.

Сам Мадокс ме позна и ми махна, както ми се стори, за добре дошъл. Той беше от големите. Вицепрезидент на корпорация. За разлика от другите костюми, които бяха само завеждащи отдели. Беше нисък, натежал, оплешивяващ, сипаничав и имаше по носа си плетеница от тънки червени вени. Изглеждаше отвратително, но вицепрезидент на корпорация не се става, като си създаваш приятели. Вицепрезидент на корпорация се става, като си създаваш врагове.

— Форест — каза той с широка усмивка, — смяташ ли да ни представиш още една зрелищна катастрофа, или само смяташ да се откажеш на пистата? — После ме погледна с фирменото напрежение, което му беше извоювало място в залата на управителния съвет. — Ако бях на твое място, щях да си помисля, преди да подкарам тази кола. — После се върна към усмивката си и каза: — Не се обиждай.

Аз се обидих.

— Сам — казах аз, — сядал ли си някога в кола от „Формула 1“?

Той поклати глава: не.

— Е, в деня, в който успееш да напъхаш дебелия си задник в кола от „Формула 1“ и превключиш от първа на втора, без да предизвикаш сериозна повреда, ще послушам съвета ти относно кога и къде трябва да карам.

Челюстта му увисна. Той обичаше да се бори.

— Синко — каза той, — аз нямам нужда да карам. — После показа частица човек зад фирмената си броня. — Форест, внимавай там. Не предприемай нищо, което не е необходимо. — Той започна да се отдалечава, после се обърна. — Ние все още можем да сключим с твоите хора сделка за двигатели — каза той. — Но не тази година. И ако не изпълниш още някоя от твоите проклети каскади.

Взех нашия ключ — 263 — и отидохме в стаята да се преоблечем за басейна. Беше точно пет часа и слънцето все още грееше горещо.

Бевърли пъхна палците си отзад и с едно движение свали джинсите, белите сини слипове и маратонките „Рийбок“. Изхлузи през глава фланелката си, разкопча си сутиена и се наведе да рови в куфара си за бикините. Слънчево калифорнийско момиче. Готова за плажа точно за десет секунди. Малка бяла ивица за долнище на бикините, нищо за горнище. Нещо я накара да вдигне поглед и да се обърне.

— Форест! Ако гледаш така, ще се превърнеш в един стар мръсник.

— Аз съм един стар мръсник.

— Ти си свръхсексуален мъж на средна възраст. Сложи си банските или ще изпуснем слънцето.

— Трийсет не е средна възраст, това е узряла младост. Бевърли, защо не отидеш на басейна сама? Аз ще остана тук, ще прегледам моята документация. Моите синини ме правят да изглеждам като избягал затворник.

— И какво? Кажи на хората, че съм те набила. Имаш синини като от художник, те са избледнели и освен това кой го интересува?

— Мен ме интересува — казах аз.

— Форест, престани да бъдеш дете. Сега стомахът ти повече прилича на ягодова леха. Само няколко сочни виолетови точки, като сливи. Би могъл да кажеш, че това ти е от колата ти. Състезателите винаги се удрят в колите си, нали? Вероятно затова и ти си го направил. Освен това, ако банският ти костюм не е от онези тесни плувки, като бандажи, синината на опашната ти кост въобще няма да личи.

— Имаш предвид като тези? — Показах моите сини плувки-бандаж, които се поклащаха на върха на ерекцията ми.

— Изглежда, като че ли е спечелил първа награда. Хайде, слънцето ще ти бъде полезно, ако навлечеш плувките си върху тази преграда.

— Това не е преграда, това е… — Тя запуши устата ми с целувка, грабна една кърпа и излезе.

Спрях за момент. Какво облекчение беше да почувствам как нейното слънце стопява моята ледена, цинична душа, да се закрепя на повърхността, благодарение на доброто чувство на Бевърли. Тя имаше дарбата да се държи с лекота сред непознати. Дори и Макс я харесваше.

Ние си пасвахме — чувствах се, сякаш я познавах не от дни, а от месеци, дори години. Когато си спомнях за Вероника, сякаш нейната тежест беше паднала от гърдите ми. Въпреки че остроумието й щеше да ми липсва. Както и изумителните зърна на гърдите й.

Заключих вратата и тръгнах по коридора да намеря Бевърли. Ако ацтеките бяха строили не храмове, а хотели, и ако бяха слагали басейни по средата им, те вероятно биха изглеждали като „Камино Реал“: големи дървета, живописни градини, блестящ син басейн, ограден от прости, масивни, полегати стени. Излязох на дворчето до басейна и за миг бях ослепен от ярката синева на басейна и от слънцето. Когато очите ми свикнаха, видях, че тя е сама и седи изпъната на един шезлонг. Мъжете около басейна крадешком хвърляха предпазливи погледи към нея. Аз можех да гледам навсякъде, където исках — какъв късметлия! Калифорнийските момичета се раждат със слънчев тен, а Бевърли беше направо разкошна. Тя беше изплувала няколко обиколки, за да се освежи, и размазваше масло по краката си. Аз имах английско заболяване на кожата — лигавобяло-сива кожа, която се получава от лято с проливни дъждове. На фона на кожата ми синините изглеждаха като смъртта.

— Сложи масло върху гърба ми, а аз ще намажа твоя — каза тя и се обърна по корем. Изминах пътя до гърба на Бевърли с усещане за горещото слънце върху раменете ми, разтрих дългите й мускули и си помислих, че тя сигурно работи усилено, за да се поддържа в такава добра форма. И колко хубаво ще да е да си на двайсет и четири и да нямаш нито един от онези малки стегнати възелчета, които нервите връзват в гърбовете на хората, които толкова се грижат главно за удоволствията си.

— Ако някога спреш да караш — каза тя с лице, скрито в хавлиената си кърпа, — ще те наема за свой персонален масажист.

— Ох! Така боли. Не, не, не, не спирай.

По гърба й пропълзя сянка.

— Каква изненада, не очаквах толкова скоро да ви видя отново. Не, моля, не ставайте, аз ще седна. — Беше Маурицио. В плувки тялото му беше много по-набито, отколкото бихте очаквали. Той седна, тежките му бедра се разляха.

— Седни, ако обичаш — казах аз.

— Понякога, Форест, си мисля, че ме ядосваш.

— Наистина, Маурицио, понякога го правя.

— Добре. В неделя, когато ти откъсна вратите, ще ти помахам приятелски. — Той направи италианския жест за рога. — Как така Бевърли, толкова красива дама, се е закачила за такъв ужасен старец? Може би това е баща ти?

Бевърли се повдигна на лакът, за да го погледне, примижала на слънцето.

— Какво има, Маурицио?

— Не съм много щастлив.

Бевърли почака, засенчи очите си. Сенките бяха започнали да се удължават.

— Тези копелета дават на Картабланка по-добрата кола. Но аз съм по-напред по точки. Имам по-добър шанс да спечеля шампионата. Аз съм по-добрият състезател.

— Ти не можеш и да излезеш от паркинга, селяко. — Това беше казано с културен, провлечен английски акцент точно зад гърба ми. — Мисля, че не се познаваме — каза той на Бевърли, след като старателно ме пренебрегна.

Аз станах и му препречих пътя — оставих го да се взира в лопатките ми.

— Бевърли, разреши ми да ти представя отличника по английски от италианското държавно училище — Люсиен Фаенца. — Обърнах се с лице към него. — Той е взел всички навици на англичаните, но нито един от маниерите им.

— Да не се държим гадно, Евърс — каза той. — Толкова малко е останало от деня, ще бъде жалко да го провалим.

Люсиен произхождаше от богато италианско семейство. Според него Маурицио беше селяк. Няма значение, че Маурицио имаше частен реактивен самолет, малък замък на Коста Есмералда и дворец със средна големина в Тоскана. Всички състезатели от най-висока класа бяха мултимилионери. Люсиен се отнасяше с мен по-добре, защото беше чувал, че предците ми произлизат от един средновековен норфолкски епископ. Което, що се отнасяше до мен, имаше същата тежест, както и да познаваш някой, който някога е преминал с кола през Чиликоте, щата Охайо. Така или иначе, всички идваме отдалече.

Бяхме прекъснати от още един състезател.

— Да провалим какво, приятелче? Ти не би могъл да „го“ провалиш, каквото и да е „то“. Никой не би те слушал достатъчно дълго за това. — Мекият средноанглийски глас зад Бевърли принадлежеше на съотборника на Фаенца — Майкъл Барет. Майкъл ми харесваше. Той беше един от състезателите като Филипе Картабланка, който правеше всичко да изглежда лесно. Беше много спокоен и много бърз и приличаше на умален вариант на Греъм Хил, без мустаците.

Обикновено при състезанията за Голямата награда бяхме постоянно заети с глупави трикове за забавление на обществеността. Например състезания с лодки по река Детройт или стрелба по глинени гълъби с вицепрезиденти по продажба и маркетинг. Всичко, което трябва, за да се забавляват и веселят корпорациите, които спонсорират „Формула 1“. А също и с това да даваме интервюта на осемнайсет различни френски журналисти, всеки от които искаше различна тема, и двайсет и осем германски журналисти, всеки от които и т.н., и т.н. Обикновено натискът върху състезателите за изявите пред обществото и пресата е толкова голям, че някои от тях си правят аудиокасета, раздават на пресата копия от нея и се оттеглят при колите си.

Този път организаторите бяха отишли твърде далеч, поради което получихме рядкото щастие да имаме два часа, без да правим нищо. Мексиканците бяха включили в разписанието състезание с магарета за пилотите и ни бяха слисали. Един от журналистите попита дали ни е страх, че зрителите няма да могат различат кои са състезателите. Но аз бях съгласен с Карингдън: ездата на магарета приличаше твърде много на цирк.

Ние не бяхме клоуни, а спортисти, които в неделя можеха да умрат. Така че мероприятието беше отменено в последната минута и в четвъртък следобед останахме свободни. Затова един по един състезателите се появяваха при басейна. Преди старт се стремяхме един към друг, неспокойни като котки в клетка.

Люсиен се усмихна чаровно на обидата на Майкъл, показа два реда безупречни бели зъби и бутна Майкъл в басейна. Докато Майкъл политваше, той ме сграбчи за китката и ме дръпна със себе си. Люсиен Фаенца остана до ръба на басейна с ръце на кръста, доволен от себе си и ухилен. Маурицио го бутна вътре.

— Всички вие сте съвсем като деца — каза Маурицио, когато Бевърли бутна него.

Докато падаше, той се завъртя, хвана Бевърли за двете ръце и я дръпна със себе си.

Бевърли загуби горната част на бикините си, след което последва тържествена процедура по връщането й на собственичката. Всеки път, когато някой от нас се опитваше да й я върне, останалите скачаха върху него и го полуудавяха, докато предаде горнището на някой друг, който на свой ред биваше полуудавен. Бевърли се смееше, макар и с известна тревога горната й част да не се скъса или загуби в тази животинска игра, и се опитваше да остане потопена във водата от шията надолу, но не винаги успяваше.

За жена, която се е пекла с монокини по плажовете на Лос Анжелос, откакто е станала на възраст да носи сутиен, това не беше притесняващо. Но в града, наречен Мексико, случаят шокираше.

Пазачът на басейна беше ужасен, започна да маха с ръце и да крещи на испански. Люсиен с един замах на ръката изпрати цял стълб вода към него и горкият човек хукна да търси охраната на хотела. Когато тримата мрачни мъже в спортни сака дотичаха на двора, ние седяхме около една от кръглите бели маси и тихо си говорехме за времето.

— Простете ми — каза Люсиен на единия от мъжете, който започваше да се разгневява — бихте ли повторили това на английски? Ужасно съжалявам, но никога не успявам да се справя добре с този еспаньол.

Тримата мъже си отидоха, мърморейки нещо като испанския еквивалент на „задници“. След което Люсиен на перфектен испански поръча кана леден чай, сварен с „Перие“.

— И така, Форест — каза Майкъл, наведен напред на стола си, за да хване слънце върху лицето си, — какво мислиш за автоматичната скоростна кутия на Макс? От начина, по който се мъкнеше по пистата тази сутрин, не ми изглежда да е вълшебна.

— Просто я подкарвах. Всъщност, след като престанеш да се опитваш да намираш съединителя, е много приятно за каране. Неприятностите са само от пистата.

— За някои може да са неприятности — каза Маурицио самодоволно. — За мен е предизвикателство.

Люсиен не му обърна внимание.

— Ако се съди по тези синини, Евърс, помислих, че Макс е трябвало да те набие, за да те накара да стартираш. Сигурно е нещо като „Бюик“, бих предположил.

— В такъв случай догодина ти ще караш „Бюик“. До две години всички коли ще имат автоматична скоростна кутия.

— А на следващата година ще имат автоматични пилоти — тогава няма да има нужда да се занимавам с това лайно. — Маурицио отново беше в мрачното си настроение.

— Наистина, Маурицио, опитай се да не забравяш, че си в присъствието на дама. — Люсиен се усмихна на Бевърли. — Доколкото разбирам, Маурицио не е доволен от колата си.

— „Недоволен“ не е точната дума. Думата е „писнал му е…“, ако не присъстваше дама. Извини ме, Бевърли, за лошия ми език, но сега ми е много тежко.

Бевърли го погледна с майчинска загриженост.

— Ти каза, че смяташ, че съотборникът ти има по-добра кола.

— Не само казах — аз знам. Можех да спечеля шампионата. Водя пред него по точки.

— Какво значи точки? — попита Бевърли.

— О, да, точки — каза Майкъл. — Всесилните точки. Както разбирам, Бевърли, ти не си чак толкова учена.

— Никога не съм гледала състезание.

— Добре, ще ти обясня. — Майкъл разпери ръце върху масата тъкмо когато келнерът слагаше каната с леден чай и чашите. — Има шестнайсет състезания за голямата награда в петнайсет страни. Ако спечелиш едно, получаваш девет точки. Ако се класираш втори, получаваш шест точки. Четири за трето място, три за четвърто, две за пето и една за шесто. След това в края на годината всички точки от единайсетте ти най-добри класирания се събират и този, който има най-много точки, става световен шампион.

— Ти колко точки имаш? — попита Бевърли.

— Четирийсет и шест и съм на второ място, наравно с Маурицио.

— Но мисля, че Маурицио току-що каза, че може да спечели.

— Би могъл, ако спечели и тук, и в последното състезание в Аделаида, и ако Марсел Арал, който води в момента с шейсет и три точки, и в двете състезания финишира без точки.

— Значи ти също би могъл да спечелиш.

— Всъщност бих могъл.

— Но не е много вероятно.

— Не много вероятно, но е възможно и си струва да се мисли за това. Казват, че „Даниели“ и техните спонсори плащат на Филипе Картабланка шест милиона тази година. Струва си да се спечели шампионска титла.

Маурицио изруга полугласно. Той вече знаеше колко отнася вкъщи Картабланка, но като втори пилот Маурицио получаваше „само“ два и половина милиона и той смяташе, че му се плаща много по-малко, отколкото трябва.

— Какво става, ако завършиш на второ място?

— Надяваш се на по-добър късмет следващата година.

— Или си сменяш отбора — каза Маурицио.

— Има два шампионата — казах аз, — за пилотите и за колите. Например Люсиен е втори в шампионата за пилоти, но неговият отбор — „Лотус“ — води в шампионата на конструкторите.

— Значи има двама световни шампиони — за кола и за пилот?

— Точно така. Това прави два пъти повече спонсори и два пъти по-голям шанс да казваш, че си световен шампион.

Бевърли се обърна към Люсиен Фаенца и се наведе към него.

— Форест казва, че си втори. Това значи ли, че можеш да бъдеш следващият световен шампион?

— Ако чистият талант беше единствената мярка, бих бил. Но уви, трябва и малко късмет, и превъзходна кола. А през този сезон и за двете не може да се каже, че са ми сервирани.

— Фаенца — казах аз, — ако чистият талант беше единствената мярка, ти щеше да бъдеш шофьор на автобус.

— Гледай в огледалата си за обратно виждане утре, Евърс. Автобусът ще те задмине толкова пъти, че ще заприличаш на въртяща се врата.

Бевърли сложи ръка на рамото ми, за да не ми позволи да кажа на Фаенца къде може да паркира автобуса си.

— Люсиен — каза тя, — надявам се, не мислиш, че съм, неучтива, просто съм любопитна — защо изглеждаш толкова италианец, а се държиш толкова като англичанин.

— Каква странна мисъл — да се смяташ за неучтива. Макар че наистина малко си стегнала Форест. Но да ти отговоря на въпроса, аз съм квинтесенция на италианец. За съжаление, притежавам недостатъците на английското си образование. Граматиката на блатото.

— Иска да каже Итън — обясних аз.

— Иска да каже, че е лайно на всеки език — каза Майкъл Барет, повдигна стола на съотборника си и го бутна в басейна, без да става от своя.

По-късно през нощта лежахме в леглото, залепнали един за друг. Ръката ми беше върху мекия корем на Бевърли и все още усещах нейния вкус на море върху езика си.

— Форест — каза тя, — имаш ли някакви точки? Можеш ли да станеш световен шампион?

— Две точки за пето място в Монако и три за четвърто в „Гран При“ на Сан Марино. Но те не се броят, защото не съм завършил достатъчен брой състезания тази година.

— Но Кен все още може да спечели шампионата на марките?

— Дори не е близо до това.

— Тогава защо се състезаваш?

— Защото искам да спечеля. Защото в това единствено нещо, което правя, бих искал да покажа, че мога го правя по-добре от всеки от онези нещастни тъпи копелета там.

— Форест, смятам, че бяха доста приятни.

— По-добре е да не ги харесваш. Тогава няма да ти е толкова неприятно, когато някой от тях се осакати или загине, или пък някой пъргав хлапак ги изтика извън квалификацията — право в клиниката за побъркани.

— Говориш толкова горчиви неща.

— Горчиви са, защото някое копеле уби Мишел и те ще се опитат да убият и мен.

— Но ти въобще не си тръгнал на лов, за да ги хванеш.

— Въобще не съм тръгнал на лов. Да тръгнеш на лов означава да излезеш и когато видиш това, което търсиш, да му откъснеш главата. Аз ловя риба. Искам да хвърля кукичката в устата на негодника и да го измъкна от водата жив.

— Каква е разликата?

— Искам всички да го видят. И да го накарам да страда.

— О, Форест, не се прави на толкова груб. Отмъщението е мит. Не мисля, че такова нещо съществува. Това е само илюзия, която хората искат. А това, което получават, е бъркотия.

— Не искам отмъщение. Искам да го спра и да го накажа.

Бевърли се претърколи и с лице към мен. Виждах очите й и устата й. Тя ме целуна и ме попита къде са съпругите на всички състезатели.

— Те са вкъщи — в Монако и в Швейцария, грижат се за данъчните им тихи пристанища. Те винаги получават диария, когато дойдат в Мексико, а освен това е много далече, така че си стоят вкъщи.

— Но отиват на другите състезания?

— Повечето от тях — да. Някои — не. До катастрофата на Мишел от години не е имало смъртен случай във „Формула 1“. Но заплаха винаги има и някои съпруги я понасят твърдо, а други гледат да се отдалечат от нея колкото е възможно повече.

— Чел ли си Унамуно и „Необятността на възможностите“?

— Наскоро не.

— Когато си дете, си мислиш, че можеш да станеш крал или кралица. После, когато малко пораснеш, разбираш, че не можеш да го постигнеш, но си мислиш, че може би можеш да станеш президент или рок-звезда.

— Или и двете.

— Или и двете. Но когато пораснеш, възможностите вече не са толкова необятни и разбираш, че вече се надяваш на нещо обикновено, като например автомобилен пилот или преподавател по философия. Така че вече не правиш никакъв избор. Плуваш по течението. Когато си млад, има милиони възможности за избор, а когато си стар, няма нито една.

— Мисля, че просто не искаш да пораснеш.

— Добре, знам, че е детинско да оставиш всичко на случайността. Но има някакъв вид вяра в това. Имам усещането, че ако преминем през следващите седмици заедно, изборът ще бъде направен вместо нас. И ще бъде чудесно.

— Искаш да кажеш — използвах нейната любима фраза, — „просто да вървим по течението“?

— Да вървим по течението. Не е чак толкова трудно — каза тя.

Останахме да лежим неподвижно известно време, поело тя се раздвижи.

— Мисля, че сме правили това — казах аз.

— Не по този начин — каза тя.

— Нима? — казах аз.

— Време е — каза тя — господин „Важен автомобилен състезател“ да научи колко е приятно е да караш бавно.