Олаф Стейпълдън
Сириус (9)

Глава 7
Сириус-вълкът

Томас успял да склони Сириус да остане до края на годината при Пю, като с всякакви коварни средства го уверявал, че това ще бъде безценно „възпитание на духа“. Наистина било така. Сириус водел спартански, аскетичен живот с всички несгоди, които понасяли обикновените овчарски кучета. Понякога дните били изпълнени само с усилен труд. Хората и кучетата се прибирали капнали от умора, вечеряли и си лягали. През други дни обаче за кучетата нямало никаква работа. Тогава Сириус се излежавал и се преструвал, че спи, но всъщност отчаяно мислел за хората и за себе си, мъчейки се да определи кое в тях е духът. Усилията му неизменно завършвали с неуспех.

Тъй като Пю вече разбирал доста неща за Сириус, Томас успял да издейства през последния срок кучето да има нещо като работен ден, да си ходи често до къщи, за да учи по малко. Думата „да учи“ естествено не била употребена, но Пю намигнал многозначително и се съгласил.

Обиколките из планината изморявали застаряващия уелсец и той прехвърлял все повече работа на Сириус. Поръчал при седларя две кошнички, които запасвал с ремъци на хълбоците на кучето. В тях слагал мазила, лекарства и превръзки. Сега Сириус можел да кръстосва местността и да лекува овцете без Пю. Тръгвал с Айдуол, който вече бил приел да му се подчинява и за един ден двамата обикаляли стадата. Вкарвали овцете в някоя планинска кошара и Сириус една по една ги преглеждал за кърлежи и паразити по копитата. Ако някое от животните било неспокойно или се хапело, това показвало, че има кърлежи. На Сириус, който притежавал много човешки качества, му било неприятно да маха паразитите със зъби и да почиства раните с език, но съзнавал, че някой трябва да свърши тази работа. И така, като следял овцете отблизо и лекувал навреме ранните симптоми, Сириус успял да намали до минимум броя на напредналите случаи, изискващи намесата на човешка ръка. Все пак било неизбежно, че някои заболели овце ще бъдат забелязани чак когато раните им силно се инфектират. Те трябвало да бъдат лекувани от човек. В много редки случаи Сириус се натъквал на овца, която лежала отпуснато, без да преживя и без да спи — тогава трябвало да доведе човек на помощ, иначе животното щяло да умре. Между другото, Пю слагал лекарствата и мазилата в кутийки с капачки, които Сириус отварял без затруднение.

Дошъл сезонът за стригане и трябвало да водят овцете на групи в долината. Вкарвали ги в кошарите и с тях се заемали няколко стригачи, които обслужвали целия район. Самата манипулация естествено била непостижима за Сириус. Нищо друго освен човешка ръка или някакво механично устройство не можело да раздели овцата от руното й. Сириус стоял и гледал сръчните движения на стриганите с възхищение и тъга. Човекът държал животното между коленете си, а то от време на време се съпротивлявало, най-често когато прищипвали кожата му и по белоснежните корени на вълната се появявали малки алени петънца. Но обикновено ножиците сваляли кожухчето на овцата на един път, сякаш я събличали. То падало на земята откъм мръсната външна част, а отвътре се показвала бялата като извара вълна. Накрая голото животно, което изведнъж добивало измършавял вид, се изправяло на крака и смутено блеело.

През последните месеци от престоя си при Пю Сириус се посветил изцяло на задълженията си във фермата, но живеел в състояние на потисната възбуда и вътрешен конфликт. С радост очаквал освобождението си, но без да иска съжалявал, че ще трябва да прекъсне работата си. Тя го увличала, а освен това изпитвал истинска обич към Пю. Струвало му се подло да го изостави. И макар че Кеймбридж обещавал нови изживявания и много контакти с хора, Сириус имал достатъчно въображение, за да осъзнае, че градският живот едва ли ще му допадне.

В съзнанието му се породил и друг, по-дълбок конфликт, който с времето започнал все повече да го безпокои. Това било неразрешимото противоречие в отношението му с господстващия биологичен вид на планетата. Сириус никога не престанал да чувства, че е едновременно диаметрално противоположен на човека и все пак същността им е еднаква. На този ранен етап той още не разбирал добре тревогата си и не можел ясно да види причините. Но аз като негов биограф трябва да обясня това още неопределено и до голяма степен неизказано страдание, да изразя положението му с яснота, която той самият по онова време далеч не бил постигнал. Хората били много, а той — един-единствен. Хората обитавали земята повече от милион години и вече я били завладели напълно. А той? Не стига, че самият той бил уникален продукт на човешкия гений, но и цялата кучешка раса била човешко творение. Единствено вълкът си оставал независим. Но вълците днес били само романтичен спомен от миналото и човекът нямал никакви сериозни основания да се страхува от тях. Малко по малко през тези хиляди години хората изградили своя чудесен начин на живот и достигнали върха на човешката цивилизация. Със завидно сръчните си ръце построили първия си подслон в гората, после колиби и селища, а след това — солидните каменни къщи, градовете, влаковете. Благодарение на взаимодействието на ръцете и очите си създали безброй прецизни устройства, като се почне от микроскопа и се стигне до бойните кораби и самолетите. Открили толкова много неща — от електроните до галактиките. Написали милиони книги, които разчитали толкова лесно, сякаш са следа във влажно утро. А някои от тези книги и Сириус трябвало непременно да прочете, защото съдържали истината или поне частица от нея. На противоположната страна стоял той, сам със своите несръчни лапи и несъвършено зрение и нямал шанс да постигне нищо достойно за ума, с който Томас го бил дарил. Всичко забележително, което притежавал, бил получил от човешкия род. Хората го научили на всичко, което знаел, колкото и малко да било то. Любовта му към изкуството, към мъдростта, към „хуманитарните науки“! Господи! Хуманитарни, разбира се, а не „бестиални“! За него нямало друга реална цел в живота освен да си остане смирен труженик — да отглежда овце или да следва предопределената му от Томас кариера на музеен експонат и десетокласен учен. За него не можело да има друга мъдрост освен човешката — толкова чужда на природата му. Също както не можело да има и друга любов освен мъчителното занимание да обича тези безкрайно чужди човешки същества. Или може би Томас все пак някой ден щял да създаде други екземпляри като него, за да има кого да обича? Но те щели да бъдат толкова млади!

Вярно било, че тъкмо хората със своите нежни, галещи пръсти и успокояващи гласове му показали какво е любовта. Неговата майка-мащеха, към която се отнасял с пълно доверие и кучешко обожание, винаги го обичала като свое дете. Или все пак имало мъничка разлика, която нито тя, нито Плакси, а само той с острия си слух и нос, можел да долови. Тази разлика не го огорчавала. Тя всъщност била свързана не с любовта, а с животинските майчински инстинкти. И накрая Томас! Да, Томас му показал какво е любов, но от друга гледна точка — от гледната точка на интелигентното общуване „по мъжки“. Разбира се, Томас далеч повече обичал науката си. Вероятно бил способен да подложи творението си на всякакви мъчения — физически и духовни — в името на своята наука и работата си. Но и това било в реда на нещата. Самият Бог, ако Бог съществувал, сигурно също би постъпил така. А може би не? Както и да е, Сириус разбирал подобно отношение. И не чрез Томас или Елизабет, а чрез Плакси той познал същността на любовта, дълбоката взаимна зависимост и споделеност. И все пак кой знае защо, най-често точно Плакси събуждала у него онова друго настроение, което го карало да се бунтува срещу човешкото господство.

Цяло лято Сириус много разсъждавал около връзката си с Плакси. Когато срокът свършил и те отново се срещнали, установил, че времето и различният им начин на живот са задълбочили пропастта помежду им. Все още имали нужда да са заедно и взаимно се привличали, но и постоянно се мъчели да се откъснат един от друг, за да водят своя различен живот. Наистина странна била връзката му с Плакси! Толкова различни били вродените им склонности, но толкова обединени били в общото си детство и първична душевност. Обаче сега се били отдалечили един от друг в такава степен, че приличали на звезди, които се срещат за миг в небето и после отлитат към противоположните полюси на космическото пространство. Затова пък как я обичал! И как я мразел, щом го обхванело другото настроение, без да престава да я обича!

Естествените миризми на Плакси не били така привлекателни за инстинктите му, както омайващият аромат на кучките. В природата, в джунглата, специфичната човешка миризма сигурно би му била не по-малко отвратителна от вонята на маймуните. Несъмнено ставало въпрос за изграден вкус, но той толкова отдавна и толкова дълбоко го бил превърнал в част от себе си, че любовта към нейния мирис вече била втора, по-истинска природа. Затова сега макар влудяващото сладко благоухание на някоя кучка понякога неудържимо да го откъсвало от Плакси, той неизменно се връщал при нея. Усещал безпогрешно, че тя винаги ще бъде център на неговия живот, както и той на нейния. Знаела го и тя. Все пак двамата неизбежно щели да поемат различни житейски пътища. Нямало общо бъдеще за тях. А дори още тогава, колко отегчителни били ученическите й истории, колко скучни неосъществените й любовни увлечения! (Как по дяволите човешкият род бил успял да развие толкова смешно отношение към секса? И как го отвращавало то!) А да не говорим за тези бездушни изкуствени парфюми, които тя започнала да употребява в извратеното си желание да прикрие здравата си — и за него станала прекрасна — естествена миризма!

Имало и моменти, когато естествената миризма на Плакси го изпълвала с отвращение. Тогава всички хора дразнели обонянието му, но най-много Плакси — неговата любима Плакси! Понякога, докато лежал на двора в очакване на заповед и гледал как старият петел опложда някоя избраница от своя харем, как Джейн се приготвя да тръгне за Долгели, облечена в най-новите си дрехи, как мисис Пю носи кофи с мляко за мандрата или пък някой от ратаите чисти кочината, Сириус усилено се мъчел да анализира чувствата си към хората и причините, поради които изпитвал ту възхищение, ту презрително възмущение. Съзнавал, че човешкият вид, който го бил създал (малко или повече за собствено удоволствие), общо взето се отнася доста добре към него. Индивидите, които познавал отблизо, винаги били мили към него. И все пак не можел да не негодува от сегашното си робско положение. Дори Пю, който бил съвсем почтен човек, всъщност разглеждал кучетата като вещи. Щом му пречели, ги прогонвал — винаги с присъщото му грубовато добродушие, но това все пак било дразнещо. Да не говорим за хората от селото! Много от тях зад гърба на Пю с необяснима злоба го удряли и ритали без всякаква причина. Отначало Сириус си мислел, че те са врагове на Пю или на Томас. Но не било така. Те изливали някаква натрупана омраза върху друго живо същество, просто защото то не можело да им отвърне. Повечето кучета били приучени да понасят смирено ударите и ритниците, но Сириус често изненадвал нападателите с бурната си съпротива.

Една от причините за зараждащата се в Сириус омраза към човешкия род се криела в обстоятелството, че хората, смятайки го за „обикновено животно“, често разкривали най-лошите си страни в негово присъствие. Когато били под погледа на себеподобните си, те спазвали общоприетите норми на поведение и се възмущавали, ако друг ги наруши. Но когато мислели, че никой не ги гледа, правели точно това, от което се възмущавали. Както може да се очаква, те си бъркали в носа (как се кикотел на гримасите им), пърдяли и така нататък. Обаче онова, което предизвиквало презрението му, било лицемерието им. Например мисис Пю, която бил виждал да облизва лъжицата вместо да я измие, възмутено се карала на дъщеря си за същото нещо. А ратаят Рис, който не пропускал да отиде на църква и бил голям пуритан по отношение на секса, често, ако наоколо нямало никой друг освен Сириус, за да облекчи сексуалните си желания, правел неща, които не е прието да се описват на хартия. Не че Сириус намирал нещо лошо в това, но човешкото лицемерие го отвращавало.

Тази неискреност на господстващия биологичен вид, решил Сириус, била една от главните причини за внезапните пристъпи на гняв и физическа погнуса, които понякога го обхващали. В някои моменти човешката миризма се превръщала в непоносима воня. С течение на времето Сириус започнал да тълкува това отвращение като знак, че се събужда „вълчата му природа“, както я наричал. Изпаднел ли в такова настроение, изчезвал придобитият смисъл на миризмите, а естественото им въздействие го изпълвало с наслада и ужас. Ако бил вкъщи, бягал от неприятната миризма и отивал да прочисти ноздрите си с благоуханния въздух в планината. Обхващала го силна омраза към хората. Хвърлял се да поплува в потока, за да измие мръсотията или се въргалял в ароматните кравешки изпражнения. След това се впускал в лов и грижливо избягвал всяка среща с хора поради необяснимото си усещане, че навякъде го преследва човешката ръка. Най-често плячката му била някое зайче или с повече късмет и съобразителност — планински заек. Звукът на пречупващия се гръбнак, омекващата плът и кръвта, бликваща в устата му, го опиянявали като алкохол. Усещал как кръвта на жертвата пречиства духа му, как изхвърля от себе си човечеството с неговия ненаситен стремеж към пари и непрестанни игри с материалните неща, с живите същества и живите умове. По дяволите мъдростта, любовта и всички глупости на цивилизацията! Истинският живот бил да преследваш, да настигаш, да сграбчваш със зъби и да чуваш пронизителния писък, да разкъсваш плътта и костите. После да пиеш вода и да се излегнеш на слънце в усамотение и покой.

През последния месец при Пю Сириус се измъчвал от честата смяна на настроенията си. Понякога бил изцяло погълнат от грижите за овцете, друг път копнеел за интелектуален живот, а после усещал странното надигане на вълка в себе си.

Един ден, след като се погрижил за няколко овце, пострадали сериозно от кърлежи, острата миризма на лекарствата, с които ги намазал, продължила да го преследва. Това го влудявало. Защо трябвало да робува на тези тъпи преживни животни? Постепенно вълчето настроение го завладяло изцяло. Този следобед бил свободен и трябвало да се прибере вкъщи да чете. Вместо това хукнал из хълмовете, докато стигнал една далечна „чужда“ овча пътека отвъд Арениг Фах — умалено копие на планината Тейбъл, която се издигала далече на изток. Помирисал полъха на вятъра и продължил да души, докато намерил следата, която търсел. Не минало много време и жертвата се изправила пред него — голям козел с величествена глава и набъбнал от мускули врат. Сириус спрял и вперил поглед в животното, което също застанало на едно място, душейки вятъра и ровейки земята с копита. Изведнъж кучето усетило човешкото, човечното пак да го завладява. Защо да убива това красиво създание? Но то било създание на човека и символизирало робското положение на овчарското куче. Сириус връхлетял върху козела, който посрещнал атаката му с наведена глава и го отхвърлил настрани. Последвала дълга битка. Ранил Сириус в плешката. Той обаче упорствал и продължил да атакува козела, докато накрая успял да го стисне за гърлото. Животното отчаяно се мъчело да се освободи, като го блъскало в земята и камъните, но Сириус не го пускал, помнейки битката си с Диол Дю. Съпротивата на козела започвала да отслабва, също както било станало с Диол Дю и накрая спряла. Сириус се отдръпнал и подвил опашка. Огледал се да види дали наоколо има хора. После погледнал мъртвия козел. Обзела го човешка мъка, ужас и отвращение. Но си спомнил, че е гладен и сподавил тези чувства. Разкъсал козината, забил зъби в топлата плът и се нахранил донасита. Накрая крадешком се отдалечил.

Имал голям късмет, че не го обвинили в това престъпление. Случило се така, че друго овчарско куче от близка ферма побесняло и убило няколко овце. Приписали и козела на него. Но когато вълчето настроение отминало и Сириус осъзнал пълния смисъл на постъпката си, заживял с ужаса, че ще бъде разкрит. Страхувал се, че раната на плешката ще го издаде. Надявал се да си помислят, че се е наранил на гвоздей, като е прескачал някоя ограда.

През останалата част от службата си при Пю Сириус се посветил изцяло на овцете, полагал необикновени грижи и се държал много добре с тях. Когато най-после Томас дошъл да го вземе, старият Пю ги изпратил с думите:

— Да, мистър Трелоун, той е прекрасно куче и не знам как ще се оправям без него. Това лято се грижеше за овцете като майка, толкова внимателен беше с тях. Всички са в отлично здраве, защото той ги следваше неотлъчно и ги лекуваше преди още да са се появили признаците на болестта. Ако беше човек, мистър Трелоун, щях да накарам дъщеря си да се омъжи за него заради доброто на овцете. Но тя си е харесала едно двуного животно — продавач е в манифактурния магазин, а той не е наполовина толкова умен, колкото това куче, макар че го бива в работата му. Затова сега ще се наложи да потърся някой друг младеж за помощник, щом като мистър Брен настоява да си върви.

Пю погледнал Сириус с тъга и любов и продължил:

— Но моля ви, мистър Трелоун, когато се хванете да правите друг път куче като него, не забравяйте, че ръцете са не по-малко необходими от ума. Често ми се къса сърцето, като гледам как Брен се мъчи да прави със зъби нещата, които аз така лесно върша с тези мои непохватни лапи. Да, непременно трябва да дадете на следващото куче ръце, мистър Трелоун.

Когато Сириус се върнал вкъщи, вълчето настроение неочаквано го обзело по-силно отвсякога. При Пю обикновено бил зает с някаква работа и не му оставало много време за размисъл. Но вкъщи през онова лято бъдещето му изглеждало толкова несигурно и трябвало да го обсъдят, а и Плакси била там с познатото си въздействие върху него и все по-засилващото се отчуждение помежду им.

Още с тръгването си от Кар Блай Сириус подхванал тази тема.

— Първо имаш нужда от хубава почивка вкъщи — казал Томас предпазливо. — После си мислех да отидем на екскурзия с моя млад колега Макбейн в Езерната област, където ще видиш съвсем различен начин за отглеждане на овце. След това може да участваш в състезанията за овчарски кучета в Къмбърланд, та да поучудиш местните хора. Така ще стане време да дойдеш да живееш в лабораторията, за да да започнем заедно важни физиологически и психологически експерименти. Всичко това ще ти бъде много интересно и естествено през цялото време ще трябва да ни сътрудничиш активно. По този начин ще научиш много неща. Малко по малко ще те подготвим да станеш научен работник и специалист по психология на животните. Ако всичко мине добре, с удоволствие ще публикуваме някои от трудовете ти. След това, разбира се, най-различни учени, посещаващи Кеймбридж, ще искат да се запознаят с теб. Така че ще живееш много интересно. Ще предизвикаш голям интерес сред академичните среди. Искрено се надявам, че това няма да те главозамае и няма да се превърнеш в позьор.

Сириус не отвърнал нищо. След малко Томас продължил:

— О, да — когато можем да се лишим от теб, струва ми се, понякога би могъл пак да работиш по няколко седмици като овчарско куче — било при Пю, било другаде. След време сигурно ще приключим всички необходими изследвания с теб и тогава вероятно ще станеш постоянен член на катедрата.

— Разбирам — казал Сириус и не добавил нищо повече. През целия път размишлявал върху думите на Томас. Ден и нощ си мислел за това и за другите неща, които го тревожели. Едно от тях било, разбира се, отношенията му с Плакси. Скоро след като се върнала, получила съобщение, че е спечелила стипендия за университета в Кеймбридж. Между другото, щяла да учи английска литература. Желанието на Томас било Плакси да следва медицина, но тя все повече се насочвала към хуманитарните науки, като по този начин (според моята теория) утвърждавала независимостта си от баща си, от когото тайно се възхищавала. В Кеймбридж при изучаването на литературата се прилага научен подход и затова според мен с този избор Плакси едновременно доказала своята самостоятелност и останала вярна на бащините си морални принципи. Тя вложила много труд, за да се подготви за изпитите и сега искала да си почине, докато Сириус след тежката работа при Пю се канел да прекарва цялото си свободно време именно в интелектуални занимания. Плакси обаче била необикновено мълчалива и затворена в себе си. Както винаги, външно била мила и често излизала на разходка със Сириус. Но двамата не разговаряли и мълчанието, което тя сякаш не забелязвала, подтискало Сириус. Плакси като че ли не се вълнувала от неговите проблеми. Дори големият въпрос, свързан с неговото бъдеще, макар и често да го разпитвала, всъщност не я интересувал. Тя все по-малко говорела за училищния живот, защото това изисквало много обяснения. Затова през онова лято в Уелс разговорите им обикновено се въртели около семейството, местните събития и природните явления. Това били лесни и приятни теми, но Сириус чувствал, че така няма да стигнат доникъде.

Един ден, обхванат от душевни терзания, Сириус я попитал:

— Плакси, защо си така безразлична към мен? Толкова искам да сме щастливи заедно.

— Знам, че понякога се държа лошо с теб — отвърнала тя, — но в момента съм ужасно разстроена от нещо и не мога да говоря за друго.

— Кажи ми какво — помолил той.

— Не мога, много сложно е. Няма да разбереш. Пък и как би могъл. Няма нищо в твоя живот, с което да го сравниш. Не, извинявай, но някакси не мога да ти го кажа. Това е… нещо съвсем човешко.

Сириус се обидил не толкова от думите, колкото от леката нотка на превъзходство в гласа й. Вълчето настроение, което се спотайвало в него през цялото време след разговора му с Томас, сега излязло на повърхността. Миризмата на жената до него изведнъж изгубила цялата си прелест и се превърнала в отблъскваща воня. Погледнал я крадешком — вместо лицето, което било за него най-скъпо на света, видял недодяланото, неокосмено лице на свръхмаймуната — на биологичния вид, който преди стотици хиляди години поробил прадедите му и ги превърнал в свои физически и духовни роби.

— Извинявай — казал той, — не исках да ти се натрапвам.

Стреснал се от гласа си, който прозвучал като ръмжене. Учудил се (и кой знае защо му станало неприятно), че тя не забелязала нищо. На връщане никой не проговорил през целия път. Като стигнали вкъщи, тя сложила ръка на главата му и казала:

— Извинявай.

— Няма защо, бих искал да мога да ти помогна — отвърнал той. Ръмженето все още било в гласа му, скрито под нежния тон. Тя не го доловила. От докосването й по гърба му пробягали едновременно приятни и неприятни тръпки, защото това било ръката на неговата любима и същевременно на свръхмаймуната — неговия тиран.

На вратата му се повдигнало от отвращение при човешката миризма на къщата. Плакси влязла вътре. Копнеейки да възвърне близостта си с нея, той близнал ръката й и в същия миг усетил за свой ужас, че отваря уста и оголва зъби, готов да я ухапе. Тя изчезнала в къщата. Той се обърнал и подушил чистия въздух.

Сириус прегазил безмилостно цветната леха, прескочил оградата и поел нагоре по хълма, като развявал гордо опашка.

През онази нощ Сириус не се прибрал. В това нямало нищо особено и никой не се разтревожил. На другата нощ също не се появил. Томас прикрил безпокойството си, като привидно се ядосвал, че ще се провали заплануваната дълга разходка със Сириус на следващия ден. Третата вечер Сириус пак го нямало. Пю не го бил виждал, не се бил появявал нито в съседните ферми, нито в селото. Томас сега вече наистина се разтревожил, а Плакси, мислейки си за последната им среща, изпитвала угризения, че се е държала студено.

Цялото семейство тръгнало да го търси заедно с Айдуол и една друга суперовчарка, взета назаем за случая. Преди да тръгнат да търсят Сириус, дали на двете кучета да подушат коша, в който спял. Тъй като в района на фермите не го били виждали, изглеждало най-вероятно да е някъде из блатистата местност. Търсачите се пръснали в редица и потеглили.

Плакси намерила Сириус привечер. Заобикаляйки една скала, тя го видяла застанал над трупа на малко пони. Приближила се към него срещу вятъра и той не я усетил! Сириус ожесточено дърпал кожата от изпохапания врат, за да я отдели от плътта. Стремейки се да намери здрава опора, той бил забил крака дълбоко в калта. Опашката му била подвита под корема. Челюстите и гърдите му били покрити с кръв и целия бил изпоцапан с кал. Главата на понито лежала в голяма кална локва кръв. Навсякъде личели следи от жестока борба — хълбоците на понито били изподрани, а папратите и тревата наоколо — изпотъпкани.

За миг Плакси замръзнала от ужас при тази гледка. После извикала: „Сириус!“ Сириус пуснал жертвата си и се обърнал към нея, като облизвал кървавата си муцуна. Двамата се гледали очи в очи — тя виждала вълка, а той — бледото, голо, свръхмаймунско лице на вечния си тиран. Козината по гърба му настръхнала. Той оголил зъби. Единственият му поздрав било глухо ръмжене.

Въпреки уплахата и отвращението си, Плакси разбрала, че за да го спаси от гибел, трябва да прибегне към някаква отчаяна хитрост.

И в този момент (както ми разказваше после), за първи път осъзнала колко е силна връзката между тях.

— Сириус, мили! — извикала тя и тези думи я изненадали не по-малко отколкото него. — Какво ще стане сега с нас?

Плакси тръгнала към него, изпълнена с отчаяние, а обувките й затъвали в калта. Ръмженето станало още по-заплашително, защото звярът в него пазел плячката си. Ушите му се дръпнали назад. Зъбите му сега не били бели, а червени. Тя усетила, че краката й се подгъват, но продължила да гази през калта към него и протегнала ръка да го погали по главата. При това движение видяла отблизо трупа и изведнъж повърнала. Когато първият пристъп отминал, тя се разплакала.

— Защо го направи? Нищо не разбирам. Сега ще искат да те убият.

Тя седнала на влажната земя и двамата не откъсвали поглед един от друг. Накрая той се обърнал към трупа и започнал да ръфа месото. Плакси изкрещяла, скочила и се опитала да го издърпа назад за нашийника. С рев той се хвърлил върху нея и я повалил. Огромното животно надвиснало над нея и Плакси усещала, че потъва в студената блатна вода. Дъхът му миришел на кръв.

В отчаяни ситуации някои хора имат дарбата да действат по единствения правилен начин. Плакси е от тях.

— Мили мой — казала тя, — ти не си див звяр, ти си Сириус. Ти всъщност не искаш да ми сториш зло. Ти ме обичаш, знаеш, че ме обичаш. Аз съм твоята Плакси.

Той спрял да ръмжи. След малко изскимтял и леко я целунал по бузата. Тя започнала да го гали по врата.

— Горкичкият ми, сигурно си полудял — казала тя, после се изправила и добавила: — Хайде, дай те поизчистя малко. Защо трябваше да правиш това? Защо трябваше да избягаш от нас? Толкова ужасно ли се държах с теб онзи ден?

Той не продумвал и стоял безучастно с все още подвита опашка. Плакси изчистила кръвта, колкото можала, целунала го по челото, изправила се и се приближила до понито.

— Горкото — казала тя. — Прилича на нашата Поли, която яздехме с Джайлс, като бяхме малки. Помниш ли как я целуваше по носа и почти падаше по гръб?

Той изведнъж проскимтял жално. Без да откъсва поглед от понито, тя добавила с друг тон:

— Ако го оставим така и го намерят, няма да се успокоят преди да те заловят и какво ще стане тогава? Да можехме да го скрием в тресавището! Най-добре да се приберем и да кажем на Томас.

По дългия път за вкъщи тя се помъчила да накара Сириус да й разкаже всичко и изведнъж осъзнала, че той не е продумал откакто го е намерила.

— Кажи ми, кажи ми! — молела го тя. — Кажи поне една дума. Какво ти е?

Накрая той проговорил.

— Ти не би разбрала. Няма нищо в твоя живот, с което да го сравниш. Това е… нещо съвсем кучешко.

Повторил нейните думи, което я притеснило и изплашило.

— Извинявай много — казала тя, — държах се ужасно.

— Не си виновна ти — казал той. — И без това бях започнал да подивявам.

Другите вече се били прибрали. Посрещнали Сириус радостно, но и разтревожено. Той се държал студено. Не пожелал да вечеря и си легнал. Плакси веднага разказала всичко на Томас, който отначало се ядосал, а после я слушал с все по-голям интерес, въпреки тревогата си от надвисналата над Сириус опасност. На другия ден намерил собственика на понито и му разказал всичко, като приписал убийството на „нова необучена експериментална суперовчарка“. Платил му двойно.

Случаят с понито бил повратна точка в живота на Сириус. Благодарение на него отношенията му с Плакси се изяснили, а Томас осъзнал, че кучето изпитва сериозни вътрешни противоречия и трябва да се погрижи за него.

След няколко дена Плакси и Сириус установили, че общуват по-непринудено отколкото от много месеци насам. Тя му разказала какво било „човешкото“ нещо, което криела от него. Не мога да предам подробностите от уважение към Плакси, а те и без това не са свързани с темата на настоящия разказ. Ще е достатъчно да спомена, че Плакси имала връзка с някакъв младеж, към когото изпитвала силно сексуално влечение, но не особено голям респект. При тези обстоятелства според нея не било подходящо да се доверява тъкмо на Сириус поради необременената от никакъв срам свобода в неговия сексуален живот. Но случаят с понито станал причина да осъзнае по-ясно колко важна била близостта им и за двамата. Тя била готова да направи всичко, за да възстанови взаимното доверие. Сириус на свой ред й разказал за противоречията, които го разкъсвали, за редуващите се настроения на уважение и омраза към човечеството.

— Ти, например, понякога си най-скъпото ми нещо на този свят — казал той, — а понякога — само ужасна маймуна, която ме държи в подчинение.

— А ти понякога си само опитното куче на баща ми — отвърнала веднага тя, — с което кой знае защо съм свързана и за което нося отговорност единствено заради баща ми, но понякога си Сириус — тази част от Сириус-Плакси, която обичам.

По едва доловимата промяна в уханието й Сириус усетил топлотата на чувствата й много по-добре, отколкото по думите или дори по свенливо-откровения тон на гласа й.

Томас изнесъл дълга лекция на Сириус каква лудост е да се убиват понита, но тя постепенно преминала в обсъждане на причините за появата на вълчето настроение. В най-критичния момент от този разговор, Сириус извикал:

— Ако не ми помогнеш да бъда такъв, какъвто съм, ще ме принудиш да се превърна в имитация на вълк.

— А какъв трябва да бъдеш, за да си такъв, какъвто си? — попитал Томас.

— Още не знам — отвърнал Сириус след дълга пауза. — Но трябва да разбера. Трябва да ми помогнеш да видя света. Няма да видя много, ако стоя ту при овцете, ту в лабораторията. Мисля, че трябва да дам собствения си активен принос към… човешкото познание. Не мога да си остана пасивен материал за експерименти или в най-добрия случай десетокласен научен работник. Има нещо, което трябва да изясня за самия себе си и когато постигна това, трябва по някакъв начин да го предам на хората.

Томас лекичко подсвирнал:

— По думите ти разбирам, че искаш да станеш нещо като кучешки месия за човечеството!

Сириус помръднал неспокойно и отвърнал:

— Не, не съм толкова глупав. Аз не се чувствам по-издигнат, далече съм от тази мисъл. Но… моята гледна точка е съвсем различна от човешката и все пак в основата си е една и съща. Създавайки ме, ти си направил нещо, което вижда човека извън самия него — аз мога да му кажа как изглежда отстрани.

Томас замълчал, размишлявайки върху тези думи.

— Има и друго — продължил Сириус след кратка пауза. — Когато почувствам, че не мога да постигна истинската си същност или ми пречат да го сторя, цялото човечество започва да ми мирише лошо и направо подивявам. Причернява ми. Не знам защо, но е така.

Сега вече Томас напълно разбрал, че отношението му към Сириус е твърде опростено. Той се заел да поправи това. На другия ден двамата с Елизабет обсъдили всичко.

— Какъв глупак съм бил — казал й той, — да не предвидя тези психологически проблеми! Досега не съзнавах истински, че ако експериментът се провали, не мога просто да измия ръце и да започна отначало — също както хирургът не може просто да измие ръце, ако операцията излезе несполучлива. Чувствам се така, както сигурно се е чувствал Господ, когато Адам е съгрешил — изпитвам морална отговорност. Най-лошото е, че макар моралната отговорност да е само субективно чувство, не мога да я пренебрегна.

След дълъг разговор Елизабет и Томас съставили нова програма за Сириус. Той щял да отиде в лабораторията, както било планирано, но също така Елизабет трябвало „да го поразведе насам-натам, за да започне да разбира смисъла на този откачен човешки свят“. Щял да я придружава като нейно куче, да се запознае с приятелките й в Кеймбридж и другаде, да слуша какво си говорят. Трябвало да му помогне, доколкото е възможно, да види най-различни места — бедните квартали, фабриките, пристанището, музеите, концертните зали. Това щяло да става, когато не е зает в лабораторията. Томас щял да се погрижи кучето да извлече истинска полза от възможностите, които предоставя Кеймбридж като образователен център. Щял да състави учебна програма и да му носи книги от библиотеката. По този начин сигурно щял да разбере по-ясно какво иска да постигне в живота си.

Томас обяснил новия план на Сириус и завършил с едно предупреждение. Когато излизал с Елизабет, трябвало много да внимава да не се издава и да се държи като куче. Никой не трябвало да го заподозре, че може да говори — никой друг освен онези хора от лабораторията, които щели да знаят истината.

— Но защо? — възразил Сириус. — Не е ли време да престана да се крия? Не мога вечно да се преструвам.

Томас настоявал, че още не е дошло време да разкрият тайната.

— Трябва да си извоюваш име в научния свят преди светът на бизнеса да успее да се домогне до теб. Иначе някой безскрупулен мошеник, готов на всичко, ще иска да те отвлече, да те закара в чужбина и да те излага на показ за пари. Тогава наистина ще си останеш роб за цял живот.

— Нека само се опитат — изсумтял Сириус.

Томас посочил, че много лесно могат да го упоят с хлоформ и да го отвлекат.

— Не смятай, че фантазирам — добавил Томас. — Вече има хора, които са по следите ти. Време е да те предупредя за това. Вчера идваха двама от града и питаха как могат да си купят суперовчарка. Отпратих ги, защото не ми харесаха. Казах им, че нямам готово животно. Те споменаха, че видели едно куче да пуска писмо в Траусвинит — всъщност, видели са теб. Питаха дали не те продавам. Предложиха ми 30, 40 и накрая стигнаха до 250 лири. Това е фантастична цена за суперовчарка, затова ги заподозрях. Е, тези хора се разхождат в околността оттогава насам, затова внимавай. И помни — хлороформ.

След няколко седмици, когато Сириус вече почти бил забравил тази история, наистина направили опит да го отвлекат. Връщал се от лов по обичайния си маршрут, който минавал през дупка в оградата на стотина метра от къщата. Тъкмо щял да скочи през дупката, когато доловил особена миризма. Била сладникава и остра. Сетил се за хлороформа и спрял. За нещастие на нападателите му, на връщане Сириус бил налегнат от мрачни мисли. Разсъждавал върху подчиненото си положение спрямо човешката раса и затова бил настроен отмъстително. Скочил през дупката и се нахвърлил върху двамата мъже, които го дебнели в засада. Те не очаквали кучето да се появи изневиделица като снаряд, изстрелян от оръдие и отгоре на това да експлодира при удара. Сириус повалил и двамата, а в последвалата битка захапал единия за гърлото преди другият да успее да го упои. Задушаващата миризма го принудила да пусне първия и да нападне другия. Номер едно обаче временно бил изваден от играта, така че Сириус трябвало да се разправя само с номер две и с хлороформа. Вкусът на човешка кръв или по-скоро представата за вкуса й събудила вълчето настроение у Сириус. Той се превърнал в животно, което се бори с естествения си биологичен враг. Човекът се помъчил да притисне парцала с хлороформ към муцуната му, но макар да вдъхнал няколко пъти, Сириус успял да избегне пълното му въздействие. В това време Томас, който бил в градината, дочул шума от сражението. Той се изкачил на хълма и се развикал. Раненият успял да се изправи и се мъчел да помогне на приятеля си, но щом видял Томас, побегнал. Другият упоил Сириус с хлороформа в достатъчна степен, за да го направи безопасен, но и той скочил на крака, като чул гласа на Томас. По лицето му се стичала кръв и той си плюл на петите, като оставил кучето, което вече било почти упоено и не можело да ги преследва. Двамата стигнали до черния път, където били паркирали колата си и потеглили толкова бързо, колкото позволявали дупките. Томас не направил опит да тръгне след тях. Вместо това отишъл при Сириус и сграбчил нашийника му, да не би кучето да се съвземе и да хукне след нападателите си.

Скоро след инцидента Томас и Сириус заминали с кола за Езерната област на планираната екскурзия с младия му колега Макбейн. Главната цел на Томас била да запознае Макбейн със Сириус и особено да му даде възможност да се научи да разбира говора на кучето преди да започне работа с него в лабораторията. Между другото, Сириус успял да види как действат северните овчарски кучета. Тримата посетили едно прочуто състезание за овчарки. Макбейн убедил Томас да запише Сириус като участник. Сириус вече няколко пъти се представял блестящо на състезания в Уелс, докато бил при Пю, но Томас нямал никаква представа за изискванията. Както за съдиите, така и за зрителите много бързо станало ясно, че господарят на кучето не разбира нищо от овце, но то било най-блестящо от всички. Колкото и нескопосни команди да давал Томас, Сириус не му обръщал внимание и изпълнявал необходимото действие с изключително умение. Накрая се разчуло, че Томас е прочутият създател на суперовчарки. Той получил много предложения за Сириус, но отхвърлил всички с насмешка. Купувачите трябвало да се задоволят с това да бъдат включени в списъка на чакащите.