Олаф Стейпълдън
Сириус (15)

Глава 13
Войната

През есента на 1940 година Сириус вече се утвърдил в Кар Блай, планирал големи подобрения на пасищата, животните и обработваемата земя и бил известен в околността като „човека-куче на Пю“. Никой не можел да прецени какви точно били умствените му способности. Пю, разказвайки цялата истина за него, насочил всички по лъжлива следа. Знаело се, че човекът-куче се справя отлично и използва най-новите научни методи в овцевъдството. Но всички кой знае защо смятали, че това не е толкова въпрос на интелигентност, колкото някакъв свръхинстинкт, въплътен по тайнствен начин в него от науката. Знаело се също, че може да разбира човешка реч, както и да говори с онези, които разбират особеното му произношение. Сириус научил малко уелски — говоримия език в областта — но познанията му били ограничени, поради което истинските му езикови способности и напълно човешкия му разум не били очевидни за всички.

Все пак, ако не била войната, вестниците сигурно щели да раздухат историята и да го направят по-известен от прочутата говореща мангуста преди него.

Сириус си спечелил популярност сред повечето местни фермери и селяни, но имало малцина, които упорито продължавали да се отнасят с подозрение към него.

Благочестивите богомолци твърдели, че истинският господар на човека-куче не е Пю, а Сатаната и че Пю продал душата си на дявола, за да го избави от недостига на работна ръка. Някои от онези, чиито мисли се въртели единствено около секса, виждайки голямата обич между човека-куче и малката дъщеря на Томас, шепнели, че именно Томас е продал душата си, за да си спечели слава в науката и Сатаната, превъплътен като куче, редовно влиза в порочна сексуална връзка с дъщерята на Томас. Тя самата, твърдели същите лица, независимо от чаровността си, била истинска вещица. Всеки можел да види, че в нея има нещо особено и нечовешко. Някои недодялани патриоти разпространявали друг слух. Според тях, Томас получавал пари от нацистите, за които човекът-куче се оказал идеален шпионин. Не случайно животното се върнало да живее близо до голямата военна база.

Повечето хора били твърде здравомислещи, за да приемат сериозно тези приказки. Пю се ползвал с добро име, а Сириус станал доста популярен, тъй като бил истински гений, що се отнасяло до гледане на овце, и допринасял за известността на района. Томас, въпреки че бил англичанин, се радвал на уважение от страна на местните жители, а дъщеря му, макар и да имала модерни възгледи, била красиво момиче. Общественото мнение станало враждебно много по-късно, когато войната се проточила и простите хорица тръгнали да търсят изкупителни жертви.

Когато започнали големите въздушни атаки срещу Лондон, Елизабет получила дълго писмо от Джефри, който описвал условията в енорията си и я молел да вземе няколко деца при себе си, а други да настани в подходящи домове в Уелс. Джефри вярвал в личната инициатива. Той изпитвал подозрение към всички правителствени организации и поради това се мъчел доколкото било възможно да не оставя бездомните деца в ръцете на официалните евакуационни власти.

Разказът на Джефри за опустошението, героизма, хаоса, бездушието и човешката доброта по време на големите блицове дълбоко развълнувал Сириус. Той отчетливо си спомнял миризмата в къщата на Джефри, голата малка църква и всички онези тесни жилища, които посетил. Тези миризми рисували във въображението му картината на борбата на човешките същества срещу враждебната среда и собствените си недостатъци. Припомнил си много хора, за които Джефри споменавал, че са загинали и много деца, които се нуждаели от дом. Изпитал безкористен порив да се впусне веднага към Лондон с кошници, пълни с първа помощ, но съзнавал, че това е глупаво и само би пречил. Пък и едно нещо било да те обземе пристъп на великодушие, а съвсем друго да го осъществиш. Мислел си, че при въздушно нападение ще се държи като пълен страхливец, освен това по принцип презирал войната. Щом като човешката раса била толкова глупава, че да се самоизмъчва по този налудничав начин, какво общо имал той с това? Все пак, поради обичта си към Джефри, Сириус дълбоко се развълнувал от писмото му. Заедно с местните жители и той получил още по-ясна представа за трагичното положение в Лондон, когато по една от онези случайности, типични по време на война, отклонил се бомбардировач пуснал бомба напосоки. Бомбата паднала върху уединена селска къща и всичките й обитатели били убити или ранени.

Елизабет се съгласила да приеме три лондонски деца при себе си, а мисис Пю, макар да очаквала, че ще й създават неприятности, склонила да приюти други две. Сириус отстъпил стаята си в Кар Блай. Повечето местни жители вече или били взели, или били отказали да приемат евакуирани хора от бомбардираните градове в северозападна Англия. Все пак, след дълги увещания Елизабет съобщила на Джефри, че е намерила място за още петнайсет деца и две майки. Този район дотогава имал късмет — преселниците били малко. Макар че някои жени доста мърморели, общо взето нещата вървели добре. Двайсетината малки лондончани обаче се оказали особена порода. Те били мръсни, одърпани, непослушни зверчета и местните хора негодували, че никоя себеуважаваща се домакиня не би ги пуснала да прекрачат прага на къщата й, ако знаела що за стока са. Децата обърнали всичко наопаки, изпочупили мебелите, изпотъпкали градините, лъжели, крадели, хапели се едно друго и домакините си, изтезавали котките и говорели мръсни думи.

Някои домакини били достатъчно интелигентни, за да схванат, че тези деца са жертва на обстоятелствата. Ужасно е, казвали те, че обществото допуска по-ощетените му членове да растат в такава нищета. Но други жени, които не били надарени с кой знае какво въображение, били изпълнени със самодоволно негодувание към децата и родителите им. Някои стигнали до извода, че тъй като преселниците са англичани, то всички англичани са такива. Популярността на Елизабет донякъде пострадала. Нейна била вината за това нещастие. Някои си спомнили не само, че е англичанка, но и че съпругът й е продал душата си на дявола. Нещата се влошили още повече от обстоятелството, че нейните евакуирани деца се държели много прилично. Елизабет имала вродена способност да се отнася човешки с децата и на свой ред изисквала да й отвръщат със същото. Отначало имала доста неприятности, но след няколко седмици момиченцето и двете му братчета вече с гордост помагали в домакинството и градинарството.

Един ден Елизабет получила съобщение от Джефри, че църквата му е разрушена, но той продължава да посвещава цялото си време на грижи за енориашите си. Бил преизпълнен с радост, защото след дълго настояване той и съмишлениците му извоювали големи подобрения на обществените скривалища в района. Няколко дена по-късно получила писмо с непознат почерк, в което я уведомявали, че братовчедът й е загинал.

Вестта за смъртта на Джефри странно приближила войната до Сириус. За първи път го нямало човек, когото познавал и обичал. Дотогава си мислел, че много добре разбира въздействието на войната върху личността, но явно не било така. Джефри просто престанал да съществува, все едно, че някой бил духнал пламъчето на клечка кибрит. Било толкова просто и въпреки това толкова невероятно! Защото по някакъв особен начин Джефри сега му се струвал по-истински отпреди, чувствал го по-близък. Дни наред Сириус се хващал, че тихичко си говори с Джефри и свещеникът съвсем естествено му отговаря. Много странно! Несъмнено това било само илюзия, но все пак дълбоко в сърцето си не можел да повярва, че Джефри наистина е умрял. Или по-скоро, една част от него била сигурна, но друга просто не можела да приеме факта. Сънувал фантастичен сън. Джефри потърсил Туейтс в ада и го заварил да държи душата на Сириус в джоба си. По някакъв начин Джефри успял да отведе Туейтс в рая и за награда получил свободата на Сириус.

Войната скоро щяла да стигне още по-близо до Сириус. През май Томас го взел с кола да разгледат една ферма близо до Шап, където няколко свръховчарки успешно вършели почти цялата обичайна работа по отглеждането на овцете. На връщане към северен Уелс минали през Ливърпул. От време на време този район бил подлаган на силни бомбардировки и Томас благоразумно възнамерявал да прекосят реката много преди да се стъмни. За беда тръгнали късно и пристигнали в Ливърпул едва привечер. Някъде в предградията колата им се развалила и докато механикът, който и без това имал много клиенти, я поправил, станало тъмно. Продължили пътя си, но много се забавили в града. Предишната нощ имало голяма бомбардировка и улиците все още не били разчистени. В края на краищата, преди да успеят да стигнат входа на прочутия тунел под река Мързи, започнала нова бомбардировка. До тунела оставало малко, затова Томас решил да побърза. Сириус изпаднал в ужас. Вероятно за неговите чувствителни уши шумът бил още по-мъчителен, отколкото за по-несъвършения човешки слух. Освен това, като се изключи вълчето му настроение, той цял живот си останал страхливец. Острият вой на самолетите, страхотния грохот на зенитните оръдия, свистенето на падащите бомби (напомняли му дрезгав, усилен докрай шепот), последвано от невъобразими експлозии и после от тътен на падащи тухли, лумващите пожари и пращенето на огъня, бягащите хора, виковете на жертвите, молещи за помощ, когато минали край разрушено скривалище — поради всичко това Сириус съвсем паднал духом. Лежал на задната седалка, безпомощен и ужасѐн. Освен това усещал миризмите — острата миризма на експлозивите, прашната миризма на съборените стени, тръпчивия аромат на горящо дърво и от време на време вонята на обезобразени човешки тела.

Изглежало лудост да продължават нататък, затова Томас спрял край пътя и двамата се спуснали към най-близкото скривалище. В този момент върху отсрещната къща паднала бомба и стените й се срутили върху тях, затиснали Томас, а Сириус бил ранен, но останал извън развалините. Томас лежал затрупан до кръста под тухлите. Със сетни сили въпреки страшната болка, той успял да му каже:

— Спасявай се. През тунела. В края на улицата. После към Уелс. Спасявай се, заради мен. Моля те върви, моля те!

Сириус отчаяно се мъчел да го освободи със зъби и нокти, но не можел.

— Ще доведа помощ — казал той.

— Не, спасявай се — простенал Томас. — Все едно, с мен е свършено. Дано ти имаш късмет.

Но Сириус хукнал, след малко намерил някакъв човек и с жално скимтене го задърпал за палтото. Било ясно, че търси помощ и няколко души го последвали. Когато стигнали до мястото, където бил Томас, намерили само нов бомбен кратер. Хората продължили работата си, а Сириус останал пред дупката с обезумял поглед. Дълго душил наоколо и жално скимтял. После страхът, за кратко време притъпен от нещастието, отново го обзел с всичка сила. Но главата му била ясна. Трябвало да намери входа на тунела — Томас казал, че е наблизо. Той забързал по улицата, осветена от пожарите, които се издигали до небето. На едно място пътят бил напълно преграден от срутени стени и трябвало да се изкатери през тях. Накрая достигнал тунела и се промъкнал вътре без да го забележат. Препускал по пешеходната пътека — към Бъркънхед се движел непрекъснат поток от коли, които вдигали страхотен шум в тесния тунел, но никой не му обърнал внимание. На изхода в Бъркънхед той се втурнал стремглаво към свободата и отново се озовал сред заплашителния грохот на войната и осветеното от пожари небе. Но сега бомбите падали главно върху Ливърпул, от другата страна на река Мързи.

Сириус ми разказа много подробно за дългото си пътуване от Бъркънхед до Траусвинит, но тук не е нужно да го повтарям. Изморен и смазан от скръб, той прекосил града на запад и се отправил към Търстастоун. Тичал в нощта и непрестанно мислел за безвъзвратното изчезване на Томас — неговия създател, онзи, когото отначало обожавал с безкритична кучешка преданост, а неотдавна силно укорявал, но към когото винаги изпитвал дълбока обич, както и дълбоко уважение заради способностите му. С разума си Сириус не изпитвал съмнение, че Томас вече просто не съществува, но както и при смъртта на Джефри, не можел да го повярва. Тичал по пътя и се хванал, че спори с Томас на тази тема. Мъртвият Томас настоявал, че сега никъде във вселената няма нищо, което би могло основателно да бъде наречено Томас Трелоун, няма разум, който да е приемник на неговите мисли, желания и чувства.

— Е, ти знаеш най-добре — казал Сириус на глас и изведнъж спрял, питайки се дали не полудява.

От Търстастоун той следвал устието на река Дий, през солените блата към Куинсфери, а после продължил по пътища, през поля и пущинаци, все на югозапад. Често се питал доколко се ръководи от пословичната способност на дочовешките бозайници „да намират пътя за вкъщи“ и доколко от смътния си спомен за картата на Томас. Особено изморителни били дългите участъци, когато се налагало да се движи по шосето. Постоянно се оглеждал, за да се пази от колите, тъй като шофьорите много-много не се съобразявали с него. Във въображението си виждал тираничния вид като хибридно същество, състоящо се от човек и машина. Как мразел неговия остър глас, неговата жестокост! И все пак само преди един ден седял в откритата кола на Томас и се наслаждавал на скоростта и вятъра, докато прекосявали Ланкаширската равнина. Сегашното му окаяно положение го накарало да осъзнае по-ясно от всякога колко презрителни и безсърдечни са хората към „тъпите животни“, ако не са техни домашни любимци.

Когато минавал през населено място, Сириус се стараел да привлича колкото е възможно по-малко внимание. Движел се бавно, спирал край пътя и душел стълбовете като другите местни кучета. Когато някой проявявал любопитство или дружелюбност, което се случвало доста често, защото Сириус бил изумително животно, отговарял с безгрижно поклащане на опашка, но никога не спирал. След като прекосил възвишенията и широката долина при Клуид, тръгнал през обширните блатисти поля и поради мъглата доста се отклонил от пътя, но накрая се спуснал към низината близо до Пентре-Волас и скоро се движел към високите безлюдни слонове на Мигнейнт. Изкачвайки се с труд по стръмен тревист хребет, попаднал в гъст облак и започнало да вали. Колкото и да бил изморен и потиснат от предстоящата мъчителна задача, той изпитал наслада от студения влажен вятър, от дъха на блато, торф и овце. Веднъж усетил неповторимата миризма на лисица — онова рядко, опияняващо ухание на най-измамната плячка. Господи! Как сетивата винаги го водели към прекрасни тайнствени неща и му било съдено вечно да ги преследва, но никога да не ги достигне. Дори зрението събуждало това чувство у него. Бягащата мъгла, скалите, които ту се появявали, ту изчезвали зад нея, стръкчетата трева, поръсени с блестящи капчици влага — тази сладостно позната гледка и нейната притегателна сила, която все не можел да разгадае, сякаш го пробождала. Несъмнено всичко се свеждало до електрони, вълни и стимулиране на нервните рецептори, но колко сладостна, загадъчна и плашеща била истината, когато си оставала неразбрана. Цялата тази красота се усилвала и се превръщала почти в агония поради ужасите, на които толкова скоро бил станал свидетел.

Той продължавал да се изкачва все по-нагоре, учуден от височината. После внезапно мъглата се вдигнала за малко и видял, че наближава върха на доста голяма планина — скоро познал, че това е Карнед Филаст. Много отдавна, преди да започне да отглежда овце, идвал от Гарт на лов по тези места, но чак толкова далеч от къщи не бил стигал.

Сега, когато отново се намирал сред високите хълмове, го обзело друго настроение. Защо трябвало изобщо да се връща при тираничния вид? Защо да изживява болката да съобщи на Елизабет, че никога вече няма да види мъжа си? Защо да не остане да живее на свобода в пустоша, да презре всички хора и се храни със зайци, а може би от време на време с овце, докато накрая някой човек го убие? Защо не? Вече бил живял като диво куче след убийството на Туейтс, но терзанията на съвестта му тогава развалили всичко. Този път щяло да бъде другояче. Вече било ясно, че животът няма какво да му предложи. Наистина, бил си намерил някакво място, но само благодарение на помощта и толерантността на човека. Това място обаче му било тясно. Не можел да разгърне изцяло способностите си. Чудно, но в този случай не мисълта за Томас, а за овцете, които ще останат без стопанин, разсеяла мрачното му настроение.

Мъглата паднала ниско над планините и почти се стъмнило, но той вече знаел къде се намира и тръгнал надолу към блатистата долина, а после поел по склона на Арениг Фах. Скоро стигнал Карнед Яго, после препъвайки се в мрака излязъл на пътя и го прекосил близо до Кум Присор. Дивата блатиста долина била вече зад него. Сириус навлязъл в познатите пасища. Сега дори в тъмнината всяка скала, всяко възвишение, всяко езерце, дори всяко стръкче пирен му били познати и му навявали спомени. Тук намерил мъртва овца и полуродено агне. Тук спрели с Томас, за да закусят през една от онези дълги разходки, които никога нямало да се повторят. Тук убил заек. Но макар всяка крачка да му била позната, напредвал бавно поради тъмнината и гъстата мъгла. Стигнал в Гарт почти в полунощ. По моите изчисления, тъй като тръгнал от Търстастоун рано сутринта, трябва да е изминал общо с различните дълги отклонения от правия път доста повече от осемдесет мили. Голяма част от това разстояние била по лоши пътища или през труднопроходими земеделски райони с много огради.

Пред вратата на затъмнената къща Сириус надал специалния си призивен лай. Елизабет веднага му отворила и той се озовал сред ослепителната светлина и познатите миризми на къщата. Преди да успее да каже и дума, тя затворила вратата, коленичила и го прегърнала.

— Слава Богу, че поне един от двамата се връща жив и здрав — казала тя.

— Само аз — отвърнал той.

Тя простенала и мълчаливо го притиснала към себе си. В тази неудобна поза, изтощен от напрежението през последните дни и потиснат от затвореното помещение, той изведнъж изпитал страхотна слабост и се отпуснал в ръцете й. Тя положила главата му на пода и отишла да донесе бренди. След секунда Сириус дошъл на себе си, изправил се с труд на крака, колкото можал избърсал лапите си на изтривалката и със залитане влязъл в хола. После осъзнал, че коремът му е покрит с лепкава черна блатна кал. Елизабет се върнала и го заварила да стои с треперещи крака и наведена глава, и да се чуди какво да прави.

— Легни, съкровище — казала тя. — Няма значение, че ще изцапаш.

После му дала подсладен чай и хляб с мляко.