Олаф Стейпълдън
Сириус (7)

Глава 5
Сириус става овчарско куче

В деня след заминаването на Плакси Томас отвел Сириус при Пю в Кар Блай. По целия път той му говорил за бъдещето и обещал, че щом навърши една година служба при Пю, ще има възможност да види повече от човешкия свят освен овцевъдството и вероятно ще се засели в Кеймбридж. Сириус слушал и се съгласявал, но си оставал тъжен и разтревожен и въпреки усилията си не можел да държи опашката си гордо вдигната.

Единствено обстоятелството, че познавал Пю и знаел, че е почтен човек, му вдъхвало сериозно успокоение. Сириус разделяше хората на няколко типа в зависимост от отношението им към кучетата. Дори в зряла възраст това му служеше като полезен ориентир за човешката природа. Към първата група причисляваше безразличните към кучетата, които нямат достатъчно въображение, за да влязат в каквито и да е взаимоотношения с тях. Друг тип бяха „кучелюбците“, които не понасяше. Според него това са сантиментални хора, които всъщност не разбират кучетата, преувеличават интелигентността и чара им, глезят ги и ги тъпчат с ядене, а задушават инстинктите им за секс, войнственост и ловуване. За тях кучетата са просто одушевени кукли, които са „съвсем като хора“. Следваха „кучемразците“, които са или прекалено надменни и намират за недостойно да общуват с животни, или пък са твърде смутени от собствената си животинска природа. В последната група влизаха „хора с интерес към кучетата“, които съчетават доста точен усет за разликата между двата вида с нагласата да уважават кучето като куче — доста отдалечен, но по същество сходен животински вид. Пю спадаше към последния тип.

Във фермата шумно ги посрещнали двете суперовчарки, които Пю притежавал по онова време. Фермерът излязъл от краварника. Той бил мъж на средна възраст с розови бузи, щръкнали червеникави мустаци и сини очи, в които винаги светело шеговито пламъче. Сириус предположил, че често се смее. Поканили ги в къщата, мисис Пю поднесла нещо за пиене, а двамата мъже си поприказвали. Пю разгледал Сириус, който бил приседнал на задните си крака до Томас.

— Наистина е прекалено едър за овчарско куче, мистър Трелоун — казал Пю с напевния си уелски глас. — Повече му подхожда да пази носорози, а не уелските планински овчици. Но бога ми! Каква глава! Ако мозъкът е главното, мистър Трелоун, това куче сигурно е гений, нали? Виждам, че той ще управлява стопанството, а аз ще тичам подир овцете вместо него. Жалко, че така ме мъчи ревматизмът!

Томас признал, че Сириус е доста умен за куче.

— Ще ви е полезен. Но не се надявайте на прекалено много. В края на краищата той е само едно глупаво животно.

— Разбира се — отвърнал Пю и после изведнъж намигнал на Сириус. — Имам опит с вашите кучета, мистър Трелоун, и те са превъзходни животни. Ето например Айдуол. Вече е на дванайсет, но е изпълен с енергия, а това е съвсем необичайно за отрудено овчарско куче. Освен него имам и една кучка, която ми изпратихте преди две години. Джино й казваме. Господи! Толкова бързо научи занаята. Сега има шест кученца от стария Айдуол. Но магията не се пренесе от родителите на децата. Те са шест глупачета. Все пак ги продадох много добре.

— Е, така е — казал Томас. — Предупредих ви да не очаквате нищо от второто поколение.

— Да, наистина — въздъхнал Пю. — Предупредихте ме, мистър Трелоун. Обясних това на купувачите, но те не ми повярваха. И какво друго ми оставаше, освен да приема добрата цена и да си кажа, че са глупаци! — Пю запалил лулата си и после попитал. — А това куче на колко е години, мистър Трелоун?

Томас се поколебал, после казал:

— На петнайсет, нали, Сириус?

Сириус изпуснал едно „да“, но Пю очевидно не забелязал нищо необикновено в това внезапно изръмжаване.

— На петнайсет? Боже Господи, мистър Трелоун! Повечето кучета умират преди да достигнат тази възраст, а това изглежда още юноша.

Томас му припомнил, че дълголетието е една от целите на експеримента.

— Да — отвърнал с усмивка Пю. — Ако остане достатъчно дълго при мен, сигурно ще се ожени за дъщеря ми Джейн и след смъртта ми ще поеме управлението на фермата. Но на какво име отговаря той, мистър Трелоун, не знам дали споменахте?

— Аз го наричам Сириус.

Пю свил устни и се намръщил.

— Не е удобно име да го вика човек из баирите. — Помълчал, смукнал няколко пъти от лулата и добавил. — Може би, мистър Сириус, ще ми разрешите да се обръщам към вас с някакво друго име. Какво ще кажете за Брен?

Сириус наклонил глава на една страна, сякаш напразно се мъчел да разбере тази очевидно отправена към него забележка. Томас казал:

— Чудесно. Той много бързо ще свикне.

Отчаянието на Сириус още повече нараснало, когато разбрал, че ще му отнемат дори името. Ето, помислил си, искат да ме превърнат в съвсем друго същество. От предишния му живот не оставало нищо освен споменът. Вкъщи, макар че от малки били свикнали да притежават заедно повечето неща, Плакси и Сириус все пак имали и собствени вещи. Почти всичките им играчки били общи, но когато Плакси тръгнала на училище в селото, започнала да трупа разни неща, свързани с този нов начин на живот — книги, моливи, писалки и най-различни дреболии, придобити от общуването й със съучениците. Сириус също имал лични вещи, макар и много по-малко от Плакси, защото поради липсата на ръце използвал по-малко предмети. Притежавал някои стари съкровища, които бил подредил на една лавица в определената за него миниатюрна стаичка — гумен кокал, парче светещ бял кварц, овчи череп, няколко книжки с картинки. Имал и по-късни придобивки — книги, ноти, три ръкавици за писане, няколко молива и писалки.

Новият му живот щял да бъде още повече лишен от собственост, отколкото този на свети Франциск, защото бил куче, а кой е чувал за куче, притежаващо вещи? За щастие собствеността не била от значение за него. Сириус имал склонност към комунизъм, вероятно дължаща се на общителната кучешка природа. Не трябва да се забравя обаче, че макар и да проявяват много по-силен социален инстинкт от хората, кучетата в някои отношения имат изострено чувство за собственост, например за кокали, кучки, приятели и територия. Да бъде напълно лишен дори и от скъпоценните си ръкавици за писане, поне за Сириус означавало да бъде сведен до животно. А сега се канели да му отнемат името. Естествено, ограбили го и от словото, по простата причина, че никой във фермата не му разбирал. Нито пък той можел да им разбира, защото в семейство Пю се говорело на уелски.

Сириус се унесъл в тези мисли и престанал да слуша разговора. Дошъл на себе си чак когато Томас станал да си тръгва. Тримата излезли на двора. Томас се ръкувал с Пю, погалил Сириус и му казал:

— Довиждане, стари приятелю. Ти оставаш тук.

Сириус се престорил, че не разбира, понечил да тръгне след Томас, бил прогонен и се оттеглил с озадачено скимтене.

Същия следобед Пю завел Сириус и Айдуол на една поляна високо в планината. По околните склонове пасели овце. Пю извикал някаква команда на уелски. Сириус го погледнал разтревожено. Пю повторил командата, този път заедно с новото му име — Брен. Сириус се втурнал като стрела да помага на Айдуол, който тичал зад овцете в широк полукръг, за да ги принуди да тръгнат надолу по поляната към стопанина им. Сириус веднага схванал ситуацията и решил да започне от другия край, за да се срещнат с Айдуол но средата. Всяко куче автоматично поело своята половина от дъгата. Участъкът на Айдуол обаче бил много по-голям — по-неопитният Сириус допускал някои овце да се отклонят нагоре по склона, а и Айдуол бил по-бърз. Операцията продължила докато събрали всички овце от хълма долу на поляната, където стоял Пю. Той произнесъл някаква уелска дума, при което Айдуол веднага застанал на задни крака с изплезен език. Сириус последвал примера му, като се напрягал да запомни думата.

След това Пю накарал двете кучета да изпълняват разнообразни маневри с овцете — да ги вкарат в кошара с каменна ограда, да ги изкарат навън, да ги преведат през поляната плътно една до друга, да ги разделят на две равни групи, да ги разпръснат, да извадят от стадото овца, която посочвал с тоягата си. Всичко това се извършвало под команди на уелски, придружени с различни изсвирвания. След известно време Пю давал команди само на Айдуол, а Сириус държал до себе си. Айдуол трябвало да отдели определен овен и да го фиксира с поглед. Заставал на два-три метра от него и го гледал втренчено като змия. След това замръзвал неподвижно, опрял корем в земята, готов всеки момент да скочи, с вдигната муцуна и опашка, изпъната на тревата. Овенът отвръщал на погледа му или понечвал да тръгне нанякъде, което Айдуол предотвратявал само с едно движение. Животното оставало неподвижно или обхванато от безпокойство кротко пристъпвало от крак на крак. Но очевидно не се страхувало особено. Свикнало било с тази игра и разпознавало в погледа на Айдуол команда, на която трябва да се подчини.

Сириус разбрал, че наблюдава прочутия трик на овчарските кучета да държат овцете с поглед. Айдуол очевидно владеел тази способност до съвършенство.

После Айдуол показал и други маневри, които Сириус разтревожено наблюдавал. Дошъл неговият ред да ги изпълни. Той напрегнал всички сили, но напълно се объркал. Не само че овцете непрекъснато му се изплъзвали, при което Пю надавал престорено гневни викове, но и умората му пречела да контролира движенията си и често се препъвал в камъни и дупки. На всичкото отгоре се прибавяли и езиковите трудности. През цялото време недоумявал какво да прави, докато Пю повтарял някакви неразбираеми уелски звуци на все по-висок глас, а Айдуол до него раздразнено скимтял. Колко щеше да е лесно, ако човекът говореше на английски, мислел си той.

Но когато стигнали до упражнението да приковава овцете с поглед, Сириус с радост открил, че това му се удава доста добре. Разбира се, процедурата трябвало да се усъвършенства. Една-две овце почти му се изплъзнали. Очевидно им въздействал по-слабо отколкото Айдуол, но все пак овцете се подчинявали. Пю явно останал доволен.

След това Пю отново пуснал в действие и двете кучета, само че им давал различни команди по име и с различен тон. Сириус трябвало да свикне да реагира веднага при по-пронизителен звук, независимо дали Пю споменава името му и да не обръща внимание на по-плътния глас, предназначен за Айдуол.

Накрая урокът свършил. Пю тръгнал към къщи, а двете кучета го следвали по петите. Сириус бил по-изморен отвсякога — бил изморен наистина „като куче“. Опашката му провиснала, главата му почти допирала земята. По корема му били полепнали парчета кал. Краката му се разранили, главата го боляла. Мисълта, че трябва да прекара цяла година по този начин в компанията на безмозъчните кучета и недосегаемия Пю, го изпълвала с отчаяние. Сигурно изобщо щял забрави да говори и когато отново видел Плакси, наистина щял да бъде тъпо животно. Но колкото и да бил изморен и нещастен, все пак успял да събере вроденото си кучешко упорство и вътрешно решил да издържи на този нов живот. А когато уловил погледа на Пю, в който се четяла дружелюбна насмешка заради окаяния му вид, навирил опашка, размахал я и се озъбил, сякаш искал да каже: „О, да, не ми липсва кураж, ще видиш!“. Тази несъмнено човешка реакция смутила Пю и го накарала да се замисли.

Прибрали се във фермата и двете кучета получили остатъците от семейния обяд. Те бързо ги излапали и после се прибрали да спят в пристройката. Под сламата се виждал неравния каменен под. На Сириус му се сторило, че току-що си е легнал и заспал, когато го стреснал воят на Айдуол пред затворената врата. От пролуката прониквала слънчева светлина.

През следващите седмици Сириус непрекъснато се занимавал с овцете и скоро започнал да усвоява работата. Научил се да изразходва по-малко енергия, за да поправя грешките си и вече не се връщал вкъщи толкова изморен. Запомнил не само командите, но и имената на поляните на уелски. Един ден Пю завел двете кучета нагоре из хълмовете, за да проверят как са овцете по отдалечените високи пасища и Сириус да научи имената на хълмовете, потоците и долините там. Сириус се озовал на позната територия, защото често се бил разхождал по тези места с Томас. По едно време стигнали само на два-три километра от дома му. За секунда дори му се сторило, че долавя лек полъх на позната миризма, но това може би било илюзия.

Не след дълго Сириус свикнал да изпълнява заповеди, непридружаван от никого. Изпращали го например да претърсва шубраците за болни овце. Когато се разболеят, овцете често странят от стадото, крият се в обраслите с орлова папрат местности и има опасност да умрат там поради липса на грижи. Сириус се научил как да помага на овце, затънали в тресавището или заклещени между скалите. Внимателно издърпвал животното, докато то успее да се измъкне на безопасно място. Можел също да хване овца, да я повали на земята и да я задържи така, докато Пю или помощниците му я прегледат.

Той развил и способността си да приковава овцете с поглед. В това отношение кучетата се различават — някои проявяват прекомерна мекост, а други излишна грубост. Айдуол бил общо взето доста безмилостен и понякога предизвиквал в животното ненужна нервност и паника. От друга страна, Сириус често бил твърде благодушен, затова успял да наложи авторитета си едва когато се научил да бъде по-твърд. Разликата в природата на двете кучета се проявявала в цялото им поведение. Айдуол бил „инат“ и се опитвал да прави всичко по свой начин. Когато Пю не му разрешавал нещо, той навирвал предизвикателно опашка и се отдалечавал от сцената, сякаш казвал: „Няма да играя“. За чест на Пю, в такива случаи той обикновено отстъпвал с весели ругатни, защото добре знаел, че Айдуол ще свърши работата по своя начин. Сириус бил от „послушния“ тип. Отчаяно се стремял да научи всичко и малко се доверявал на собствената си интуиция. Очарите смятат този тип кучета за по-ненадарени, защото им липсва проникновението на гения. Пю обаче скоро разбрал, че усърдието на Брен не се дължи на сервилност. Щом веднъж си научело урока, кучето често внасяло нововъведения, които силно подобрявали метода. Но дори когато станал експерт по овцете, Сириус винаги бил готов да възприеме някой нов способ и наблюдавал как действат другите кучета.

Вече изпращали Сириус сам да подбира определена група от стадото — само млади женски овце, само шилета (животни преди първото им стригане) или само овни. Довеждал ги до фермата през хълмовете без човешка помощ. Всичко това било типична суперовчарска работа. За да използва напълно тези умни животни, Пю бил снабдил всички врати на оградата си с резета, които кучетата можели сами да отварят.

С настъпването на есента дошло време да прекарват групи агнета или стари и болни животни през планината, за да ги продават. Тази задача Пю поверил почти изцяло на Айдуол и Сириус, а понякога изпращал Джуно да им помага. Но тази умна кучка имала отчайващо неуравновесен характер и често била безполезна, тъй като изпадала в неконтролируеми настроения. Двете кучета обхождали високите пасища и подбирали подходящите животни, понякога ги губели в мъглата и отново ги намирали с душене, докато накрая успеели да ги преведат на групи по торфената пътека през планинската долина. Всички овце на Пю били белязани с червен знак на хълбока, но за кучетата, разбира се, това било безполезно, тъй като не различавали цветовете. Овцете имали още и три малки резки на лявото ухо, което означавало, че са собственост на Пю. Този белег бил безценен за Айдуол и Сириус, защото допълвал специфичния мирис на стадата от Кар Блай. Те бързо откривали и изпращали у дома заблудилите се овце от съседните ферми. Освен общата миризма на стадото, всяка овца имала и своя собствена миризма. За не повече от три-четири седмици Сириус се научил да разпознава всяко отделно животно от стадото по мириса и дори по гласа. Понякога кучетата откривали някоя ранена овца и се налагало да се върнат във фермата, за да повикат Пю. Имало установен начин на лаене, който означавал: „Ранена овца!“ и друг, по-спокоен: „Овцата не е ранена, но се е заклещила между скалите и не мога да стигна до нея!“.

Събирането на овце за пазара било процес, който продължавал седмици наред. Доведените от планината животни трябвало да бъдат откарани с влак или със специално нает за целта камион до местата долу в равнината, където ставали търговете на животни. Кучетата ги придружавали и тези пътувания в големия свят носели на Сириус истинска наслада. Удоволствие му доставяла дори само възможността да слуша английски говор, за да се увери, че все още го разбира.

Когато търговете свършили и наближил краят на есента, основната задача на кучетата станала охраната на високите планински пасища. Планинските овце често спят по хълмовете, а сутрин слизат надолу, където растителността е по-богата. Но през есента не им се разрешава да правят това, защото тревата в долината е по-нужна през зимата, а и трябва да се следи да не пасат по мочурливите места, където могат да хванат чернодробна тения. През този сезон се извършва и обеззаразяването на цялото стадо. Пю притежавал стотици овце, затова работата била много и кучетата дни наред нямали нито минута почивка. Те отвеждали овцете на групи в кошарата, като Пю или помощникът му потапяли всяка поотделно в ямата с дезинфекционен разтвор. Сириус със задоволство открил, че издържа на напрежението не по-зле от Айдуол, макар по онова време все още да не бил толкова бърз и подвижен.

После идвал ред и на следващата задача. Трябвало да съберат агнетата и да ги закарат в друга ферма в равнината, за да им спестят суровата зима в планината, студа и оскъдната храна. Щели да ги върнат обратно чак през май.

Въпреки усилената работа, в някои дни кучетата нямало какво друго да правят освен да се разхождат из двора, да придружават Пю до пазара или да носят съобщения до селото. Една малка книжарничка особено привличала Сириус. Отвън излагали плакати с най-сензационните новини. Понякога той поставял лапи на витрината и четял заглавията на вестниците и кориците на евтините романи. В селото се срещал с други кучета. Те не представлявали заплаха за него, защо вече бил много едър и „твърд като стомана“. От вярност към Томас Сириус се помъчил да изучава психологията на тези животни, но като се изключат някои различия в темперамента, умствено всички били потискащо еднакви. Най-изразените разлики между тях се дължали на човешката среда. Някои били дружелюбно настроени към хората изобщо, други били хладни към непознати, но фанатично привързани към господарите си, а трети се подмазвали и раболепничели.

Един ден Сириус срещнал в селото разгонена млада кучка — красив червен сетер. Изведнъж отново си струвало да се живее. Миризмата и допирът с нея го опиянили. Двамата се впуснали в любовна игра в ливадите край селото, докато Пю бил в кръчмата. (Той бил на мнение, че суперовчарките ужасно биха се отегчавали да му правят компания в кръчмата). Консумирането на тази любов се извършило под похотливите погледи на двама ученици и един безработен каменоделец.

Оттогава Сириус развил непрекъснат копнеж по селото и кучката. Изкушавал се да избяга от фермата и да й се наслаждава колкото може повече, докато трае настроението й. Но не го направил, защото веднъж видял как били с камшик едно куче в съседното стопанство, защото отсъствало от работа. Сириус решил никога да не допусне такова унижение. Никога не го били удряли с камшик, макар че се случвало някой да го ритне от яд. Но да бъде бичуван за наказание му се струвало смъртна обида спрямо достойнството му на интелигентна и самоуважаваща се личност. Ако Пю се опитал да стори това, Сириус щял да го убие на място, каквито и да били последиците. Но Пю никога не го направил. Той бил привърженик на онази школа собственици на овчарски кучета, които се гордеят, че постигат подчинение с добро, не с жестокост. Вероятно нямало да посегне на Сириус дори ако имал сериозни причини поради твърдото си, макар и неясно убеждение, че новото куче е необиковено, дори нещо повече от суперовчарка.

Няколко случки събудили това подозрение у Пю. Веднъж изпратил Сириус в селото с кошница и банкнота от десет шилинга да вземе от поправка чифт ботуши. Кучето изпълнило поръчката и се върнало с ботушите и рестото. Когато влизало в двора, Пю бил в дъното на бараката и наблюдавал как Сириус изважда ботушите и разглежда парите в кошницата. Нещо го озадачило и се върнал назад по пътеката, като душел по земята. Бързо намерил някакъв малък предмет, който след дълги усилия успял да хване със зъби. С очевидно задоволство той го пуснал в кошницата, а Пю успял да забележи, че това е дребна жълта монета — едно пени. После Сириус занесъл кошницата на Пю. В нея били ботушите, сметката от обущаря и рестото: две монети от половин крона, един флорин и седем пенита. Пю не страдал от чак толкова богато въображение и не си помислил, че кучето наистина е преброило рестото, но решил, че то все пак може да прави разлика между шест и седем пенита.

Друг случай Пю се усъмнил, че в кучето наистина има нещо „човешко“ (така се изразил). Фермерът притежавал няколко крави и един чудесен млад бик. Като малък Сириус бил намушкан от крава, а и бил чувал ужасни неща за биковете. От време на време водели някоя крава от съседните ферми, за да бъде обслужена от бика в Кар Блай. Тогава кучетата трябвало да влязат в обора, да подгонят бика и да го изкарат по пътеката в двора, за да изпълни задълженията си. Сириус винаги бил нервен и се справял много зле с тази задача. Айдуол посрещал бика със свирепо упорство и после светкавично се изплъзвал от насочените към него рога. Но Сириус бил твърде напрегнат и се държал на разстояние. Бикът усетил, че Сириус се страхува и свикнал да го преследва.

Между другото, на Пю му направила силно впечатление разликата в поведението на двете кучета при гледката на бика и кравата, изведени на двора за разплод и обикновено заобиколени от няколко любопитни мъже и момчета, докато жените предпочитали да останат вкъщи. Айдуол се разхождал и душел из двора или се излежавал някъде. Сириус наблюдавал цялото представление със същия добродушен интерес, който проявявали и другите зяпачи. Интересът му явно бил сексуален, защото докато бикът обсипвал кравата с недодялани нежности, кучето показвало недвусмислени признаци на сексуална възбуда.

Но случаят, който поразил Пю и породил у него подозрението, че по интелигентност Сириус не отстъпва на хората, бил свързан с навика на бика да напада страхливия Сириус. Пю отишъл до селото с Айдуол. Помощникът му Оуен разоравал една отдалечена нива. По някакъв начин бикът успял да се измъкне от ограденото място и тръгнал из двора. Видял Джейн, която носела кофата с прането, приближил се до нея и я подушил. Джейн поначало била нервно момиче, изпищяла, изпуснала кофата и се скрила в конюшнята. Бикът си поиграл малко с прането, а после тръгнал надолу по алеята. Междувременно мисис Пю се показала от къщата. Тогава се появил Сириус и погнал бика. Настигнал го чак на пътя. Без да лае, той се хвърлил върху него и го захапал за опашката. Животното изревало и се обърнало, но Сириус вече го бил пуснал и отстъпвал по алеята. Бикът тръгнал след него и така Сириус го вкарал обратно в двора и после зад оградата. Бикът се разярил, Сириус обаче го принудил да тича след него в кръг, докато започнал да се изморява. Колкото по-малко желание показвал да го преследва, толкова по-смел ставал Сириус. Когато бикът застанал на едно място, кучето се хвърлило върху него и го захапал за задния крак. Побеснялото животно пак се спуснало след него, но скоро се изтощило. Сириус повтарял тази тактика, докато се уверил, че двете жени са затворили дупката в оградата с бодлив тел. Тогава се оттеглил с гордо вдигната опашка, оставяйки зад себе си напълно усмирения бик.

Скоро след това Сириус извършил нещо, което далеч надхвърляло способностите на суперовчарките.

През времето до първата ваканция Сириус се чувствал непоносимо самотен. Копнеел за близките си и най-много за Плакси. Само да можел да й пише! Но нямал нито писалка и ръкавица за писане, нито хартия и плик. Пък и било неописуемо трудно да залепи марка на писмото.

Знаел, че може с много разкривени букви да изпише няколко думи, като държи молива със зъби, стига, разбира се, да намери молив и хартия. Веднъж видял как Пю изважда писалка, мастило и хартия от чекмеджето на дъбовия долап в кухнята. Един ден, докато мисис Пю и Джейн доели кравите, Сириус се вмъкнал вътре и отворил чекмеджето — в него имало няколко листа хартия, пликове, писалка, мастилница и счупен молив. Откраднал лист и плик. Да използва писалка и мастило било много сложно, а моливът бил безполезен, затова се върнал в кучешката пристройка само с плика и хартията. Скрил ги в една стара картонена кутия под сламата.

Сега не му оставало нищо друго освен да чака някой да подостри молива. Използвал всяка възможност да се промъкне незабелязано в кухнята и да надзърне в чекмежето. Междувременно дълго обмислял как точно да напише писмото и какво да каже в него. Упражнявал се. Хващал със зъби остра плочка и драскал с нея по стълбите. Това било много трудно, защото муцуната му пречела да види какво е написал, а и плочката често се чупела.

Минало доста време, докато накрая някой подострил молива. Сириус го взел и го отнесъл в пристройката.

Чакал още няколко дни да му се отдаде възможност и най-после написал писмото с разкривени букви. То гласяло: „Мила Плакси, надявам се, че си щастлива. Аз съм ужасно самотен без теб. С обич: Сириус“. Старателно изписал адреса, като се надявал, че паметта му не го лъже. Сериозно затруднение срещнал, докато сгъне листа и го пъхне в плика. После облизал лепилото, залепил плика и го притиснал с лапа. Имал намерение да го изпрати без марка, но при мисълта, че Плакси ще трябва да плати двойната тарифа от три пенса, толкова се разстроил, че решил да почака, докато намери марки в чекмеджето. Накрая някой оставил вътре шест марки по половин пени. Сириус ги грабнал, отнесъл ги в пристройката и се заел със задачата да откъсне само една марка. Отначало ги държал между лапите си и дърпал със зъби. Марките се скъсали по средата, една част залепнала за зъбите му и не можел да я махне. Той се разтревожил и решил да обмисли проблема по-внимателно. Тогава му хрумнало нещо. Притиснал плика с лапа на земята и облизал горния десен ъгъл. После много внимателно стиснал марките със зъби и ги поставил върху плика, така че крайната да попадне приблизително в ъгъла на плика. Това било трудно, защото, както винаги, муцуната ограничавала зрителното му поле. Сложил писмото на земята, за да види какво е станало. Марката била накриво и стърчала малко извън плика. Сириус внимателно я наместил и я притиснал с лапа. Почакал да изсъхне лепилото, хванал с лапите си марките и лекичко дръпнал писмото със зъби. Марката върху плика останала цяла, но се скъсала част от съседната. Сириус загладил крайчеца със зъби. После отишъл в кухнята и оставил обезобразените марки в чекмеджето. Чак като се върнал, забелязал, че е залепил марката обратно.

Писмото скрил под сламата и изчакал да го пратят до селото. Това станало след няколко дни. Често се случвало да му дават да пуска писма, но този път неговото писмо било единствено. Сириус се запътил към селото с кошницата и с поръчка за бакалина. Отишъл направо в пощата, оставил кошницата на земята, извадил писмото, дигнал се на предни лапи и го пуснал в кутията.

В селото това не било необичайна гледка. Доктор Хю Уилямс минал край него почти без да обърне внимание, но на другия ден срещнал Пю и в желанието си да му направи комплимент за това колко умни са кучетата му, споменал за случилото се. Пю обаче този ден не бил изпращал никакви писма. Помислил си, че жена му може би е писала на майка си в Бала или пък Джейн е пратила по Брен някакво любовно писмо. Втората възможност го разтревожила, защото макар да бил по природа добродушен човек, родителските му възгледи съвсем не били модерни. Щом се прибрал, разпитал мисис Пю и Джейн, но и двете отрекли да са давали писмо на Брен. Пю пак отворил чекмеджето и видял, че марките са изпомачкани. Една липсвала, а други две били скъсани. В изблик на гняв обвинил дъщеря си в тайни срещи, кражба, лъжа и нескопосност. Джейн яростно се защитавала и накрая извикала:

— Отиди да питаш Брен чие е било писмото!

Тази саркастична забележка породила у Пю невероятна мисъл. Той пак отворил чекмеджето и извадил молива. По него имало следи от зъби. Но дали били неговите собствени или на Брен? Фантастично подозрение!