Олаф Стейпълдън
Сириус (5)

Глава 3
Ранното детство

Още преди да проходи, Сириус не отстъпвал по интелигентност на бебето Плакси. Но дори в този ранен етап липсата на ръце го поставяла в твърде неизгодно положение. И той като Плакси си играел с дрънкалка, но зъбите му далеч не били така сръчни като ръчичките на бебето. Към първите си играчки проявил интерес, много по-сходен с този на децата, отколкото на нормалните кученца, чиито единствен стремеж е да разрушават. Разклащал дрънкалката, заслушвал се, после я оставял неподвижна и се наслаждавал на редуването на звук и тишина. Когато Плакси започнала да лази, Сириус вече ходел, макар и със залитане. Гордостта му от тази нова способност, както и радостта от разширяването на територията му, били очевидни. Сега той имал предимство пред Плакси — неговият начин на придвижване бил много по-подходящ за същество с четири крака, отколкото пълзенето за двуного като Плакси. Преди тя да проходи, той вече сновял из целия приземен етаж и градината. Когато най-после се научила да ходи изправена, той много се впечатлил и настоявал да му помагат, за да й подражава. Скоро разбрал, че тази работа не е за него.

Плакси и Сириус започнали да градят приятелството, което щяло да има толкова силно въздействие върху личностите на двамата през целия им живот. Те играели заедно, хранели се заедно, заедно ги къпели и обикновено заедно били послушни или непослушни. Когато единият се разболеел, другият изпадал в лошо настроение. Ако единият се ударел, другият ревял от съчувствие. Когато Плакси се научила да вързва възел, Сириус ужасно се разстроил, че не може да прави същото. Когато Сириус, наблюдавайки домашната суперовчарка Гелърт, усвоил навика да оставя визитната си картичка по стълбовете, Плакси не можела да приеме, че този навик, макар и уместен за кучетата, изобщо не приляга на малки момиченца. Единственото, което я възпирало, било трудността на самото изпълнение. Също така, тя бързо разбрала, че е безполезно да души край стълбовете, защото носът й не бил чувствителен като на Сириус, но все пак не й било ясно какво толкова неприлично намират другите в тези действия. Плакси не догонвала Сириус по развиващата се у него способност за социален нюх, ако мога да я нарека така, но това се компенсирало от неговата несръчност. Тя първа открила колко приятно е да построиш нещо с кубчета. Но скоро дошъл денят, в който Сириус, след като съсредоточено я наблюдавал, сам донесъл едно кубче и несръчно го поставил върху издигнатата от нея доста неправилна стена. Усърдието на Сириус предизвикало рухване на стената. Това не бил първият му опит да построи нещо. Веднъж го забелязали да съединява три пръчки в триъгълник — постижение, от което изглеждал безкрайно доволен. Трябвало също да се научи да „държи“ кубчетата така, че да не ги поврежда със слюнката и острите си като игли зъби. Той вече завистливо се възхищавал от ръцете и сръчността на Плакси. Нормалното кученце поначало е любопитно, но няма стремеж към съзидателност. Сириус проявявал необикновена любознателност и понякога страстен стремеж към градивност. В много неща поведението му било по-скоро маймунско, отколкото кучешко. С кучешко упорство той се мъчел да надмогне своя недъг — липсата на ръце.

Томас преценил, че слабите му заложби в строителството се дължат не само на липсата на ръце, но и на недиференцираност в зрението — нещо нормално при кучетата. Доста след ранното си детство Сириус все още не можел да отличава различни форми, които Плакси никога не бъркала. Например, отнемало му много по-дълго време, отколкото на Плакси, за да направи разлика между намотан на макара канап и пазарска мрежа, оплетена от същия канап. Повечето кръгли форми Сириус възприемал като кълбо, заоблените четириъгълници му приличали на квадрат; бъркал петоъгълник и шестоъгълник и не отличавал ъгъл от шейсет градуса от прав ъгъл. Ето защо когато строял нещо, все правел грешки и си навличал подигравките на Плакси. По-късно Сириус донякъде поправил този недостатък чрез старателно обучение, но по отношение на формите възприятията му си останали завинаги непълноценни.

В детството си Сириус не подозирал несъвършенството на зрението си. Неуспехите си в строителството отдавал на обстоятелството, че няма ръце. Съществувала сериозна опасност липсата на ръце да се превърне в мания и да го умопомрачи, особено през периода, когато Плакси се подигравала на безпомощността му. Тя скоро осъзнала, че не трябва да дразни горкия Сириус и се заела да му помага. Тогава започнали необикновените отношения между двамата — ръцете на Плакси се превърнали в почти обща собственост, също като играчките им. Сириус постоянно тичал след Плакси и я молел да свърши нещо, с което не може да се справи сам, например да отвори някоя кутия или да навие пружината на механична играчка. Самият той постепенно започнал да придобива учудваща „сръчност“ с предните лапи и зъбите си. Много неща обаче си останали завинаги непостижими за него. Сириус цял живот не можел да направи възел с конец, макар че се научил да се справя с по-дебели въжета.

Плакси първа проявила признаци, че схваща думите, но Сириус скоро я настигнал. Щом тя проговорила, той започнал да произнася странни звуци и по всичко изглеждало, че те са имитация на човешка реч. Неспособността да накара другите да го разбират често му причинявала горчиво разочарование. Заставал с опашка между краката и жално виел. Плакси първа разтълкувала опитите му за общуване, но не след дълго и Елизабет започнала да го разбира. Тя постепенно се научила да свързва всяко ръмжене и скимтене с определени основни звуци от човешката реч. Също като Плакси, и Сириус започнал с много прост бебешки език, състоящ се от едносрични звуци. Малко по малко това прераснало в кучешки или по-точно свръхкучешки еквивалент на литературния английски език. Гласните му струни били толкова непригодни за говор, че дори когато усъвършенствал това изкуство, външен човек не би могъл да допусне, че тези странни звуци са смислена реч. Той имал свой заместител за всеки човешки звук. Някои съгласни доста си приличали, но Елизабет, Плакси и останалите от семейството започнали да го разбират с такава лекота, с каквато се разбирали помежду си. Описах речта му като скимтене, ръмжене и виене. Това може би я представя в лоша светлина, макар по същество да е вярно. Сириус говореше с подчертана мекота и изисканост, а гласът му беше плавен и мелодичен.

Томас, разбира се, изпаднал в невероятен възторг, когато кучето проговорило, защото това било сигурен признак за напълно човешка степен на интелигентност. Малкото шимпанзе, отгледано с човешко бебе, се развивало със същия темп като заварената си сестричка до момента, в който тя не проговорила и после изостанало; маймуната не давала никакви признаци, че може да си служи с думи.

Томас решил да документира речта на кучето. Купил необходимата апаратура и записвал разговорите между Сириус и Плакси на грамофонни плочи. Не позволил никой друг да чуе записите, освен семейството и двамата му най-близки колеги — професор Макалистър и доктор Билинг, които използвали влиянието си да осигуряват средства за изследванията и знаели, че тайните амбиции на Томас далеч надхвърлят създаването на суперовчарка. Няколко пъти Томас канил тези изтъкнати биолози да видят Сириус.

По едно време изглеждало, че грамофонните плочи ще останат единственото трайно и материално доказателство за триумфа на Томас. Въпреки имунизацията, Сириус се разболял от гана и едва не умрял. Дълги дни и нощи Елизабет бдяла над нещастното кученце, докато траела тази особено коварна болест, а своите деца поверила на грижите на Милдред. Без уменията и всеотдайността на Елизабет, Сириус едва ли би останал невредим, а най-вероятно изобщо не би оживял. Това събитие имало две важни последици — първо, събудило в Сириус страстна обич към Елизабет, така че в продължение на седмици надавал страхотен вой, щом за миг изчезнела от полезрението му, и второ, подхранило в Плакси мъчителното чувство, че майка й обича само Сириус. Положението бързо се променило, когато кученцето оздравяло и Елизабет била в състояние да отделя повече внимание на децата си. Но сега дошъл ред на Сириус да ревнува. Кулминацията настъпила, когато Сириус видял как Елизабет утешава падналата Плакси, втурнал се бясно към нея и я захапал за крака. Последвала ужасна сцена. Плакси не спирала да пищи. Елизабет за пръв път наистина се ядосала. Сириус виел от разкаяние за постъпката си и дори, чувствайки, че трябва да има възмездие, направил недотам искрен опит да ухапе собствения си крак. Нещата особено се влошили, когато на местопроизшествието пристигнала домашната суперовчарка Гелърт. Щом видял кръвта по крака на Плакси и разгневеното лице на Елизабет, той решил, че случаят изисква строго наказание и се нахвърлил върху клетия злосторник. Разяреният Гелърт повалил Сириус на земята и най-безцеремонно го изпотъпкал. Разкаянието на кученцето се сменило с уплаха и то започнало да скимти и да вие от ужас, към което се прибавили писъците на изплашената за любимия си приятел Плакси. На местопроизшествието дошли и другите деца, а след тях Кейт и Милдред, въоръжени с метли и куки за плетене. Но Сириус се спасил от лапите на смъртта (както му се сторило) благодарение на Елизабет, която строго се скарала на натрапника Гелърт.

И тази случка изглежда имала няколко важни последици. Сириус и Плакси разбрали колко много всъщност се обичат. Плакси се убедила, че майка й не я е изоставила заради Сириус. Самият той получил доказателство, че Елизабет го обича, дори когато се е държал много лошо. Само нещастният Гелърт нямал с какво да се утеши.

Единственото наказание на Сириус било, че изпаднал в немилост. Елизабет оттеглила благоволението си. Плакси, макар тайно да съзнавала колко скъп й е Сириус, веднага щом той бил спасен, отново се отдала на самосъжаление и се държала към него студено и надменно. За да го накаже, демонстрирала бурна обич към котенцето Томи, придобито наскоро от съседна ферма. Естествено Сириус се измъчвал от ревност и така му се отдала добра възможност да упражнява самоконтрол. За това допринесло и обстоятелството, че при единствения случай, в който нападнал Томи, открил, че котенцето има нокти. Сириус бил много чувствителен и страдал, ако не му обръщали внимание или му се карали. Когато приятелите му били недоволни от него, той преставал да се интересува от всичко друго, освен от нещастието си. Не играел, не ядял. Този път той си поставил за цел да спечели Плакси с различни дребни жестове. Носел й ту красиво перо, ту изящно бяло камъче и всеки път плахо целувал ръката й. Накрая тя го притиснала силно към себе си и двамата изпаднали в лудо веселие. С Елизабет Сириус не бил толкова смел. Само навъсено я следял с очи и боязливо махал с опашка, щом го погледнела. Гледката била толкова комична, че Елизабет не успяла да сдържи смеха си и му простила.

Скоро след този инцидент у Сириус се породило почтително възхищение към Гелърт. Това суперживотно-субхуманоид било почти на същата възраст, но вече напълно зряло и се отнасяло към него с небрежно презрение. Сириус го следвал по петите и му подражавал във всичко. Един ден Гелърт имал рядкото щастие да улови заек и го изгълтал, като започнал зловещо да ръмжи, щом Сириус приближил. Малкото кученце наблюдавало сцената със смесица от възхищение и ужас. Ловкото преследване и залавянето на жертвата събудило у Сириус нормалните кучешки инстинкти. Пищенето на заека, борбата, внезапната безжизненост, отвратителното разкъсване на тялото дълбоко го потресли. Сириус по природа бил състрадателен и имал богато въображение, а и Елизабет възпитавала цялото семейство в дух на обич към всички живи същества. Но сега в него възникнал конфликт, който щял да го мъчи цял живот — конфликт между „вълчата му природа“, както се изразяваше той по-късно, и състрадателния, цивилизован начин на мислене. Сириус бил обзет от силно и гузно желание да ловува и бурно привличане и страхопочитание към Гелърт. Мисълта за зайци напълно завладяла съзнанието му. Непрестанно стоял пред заешките бърлоги и скимтял от възбуда. Известно време забравил дори за Плакси. Тя напразно се опитвала да го накара да играят заедно. Напразно чакала с него пред дупките, отегчена и обидена. Веднъж в нейно присъствие той уловил жаба и отвратително я размазал, мъчейки се да я изяде. Плакси избухнала в сълзи. Ловният му инстинкт изведнъж угаснал и го обзел ужас. Той се хвърлил към любимата си и я обсипал с кървави целувки.

Оттогава Сириус често се разкъсвал от мъчителното противоречие между нормалните кучешки инстинкти и по-висшата си природа.

Възхищението му към Гелърт постепенно стихнало, като открил, че по-голямото куче не се интересува от нищо друго, освен от лов и храна. Отново възникнал конфликт. Сега ловът завладял съзнанието на Сириус като най-голямото удоволствие в живота, макар и греховно. Приемал това влечение почти като религиозен дълг да принася жертви в името на зъл, кръвожаден бог. Същевременно обаче това жертвоприношение го отвращавало, а ужасът на Плакси дълбоко го разстройвал. Той постепенно започнал да възвръща интереса си към многото различни неща, които двамата правели заедно.

Окончателното разочарование настъпило, когато Сириус разбрал, че Гелърт не само не иска, но и не може да говори. Той отдавна таял такова подозрение, но допускал, че необщителността на Гелърт се дължи на надменния му нрав. Дошъл обаче денят, в който тази теория рухнала. Малкият Сириус, който на своите четири крака се движел много по-бързо, отколкото тичала Плакси, в началото на ловен поход се мъчел да не изостава от Гелърт. Двамата намерили една овца със счупен крак. Макар да не се занимавал с овцевъдство, Гелърт много добре знаел, че овцете са нещо, което трябва да се пази. Знаел също, че в случая заинтересованото лице е мистър Пю от Кар Блай. Ето защо той хукнал натам и бързо изпреварил малкото кученце с още неукрепнали крака. Когато накрая и Сириус пристигнал във фермата, заварил Гелърт безсловесно да се върти около мистър Пю, опитвайки се напразно да го убеди, че трябва да отидат на хълма. Сириус съзнавал, че мистър Пю няма да разбере и него, но бил сигурен, че може да обясни положението на всекиго от своето семейство. Затова тръгнал да търси помощ и срещнал Джайлс, който се връщал от училище. Разказал му задъхано историята и двамата бързо се отправили към Кар Блай. Джайлс за миг забравил семейното табу да пази пълна тайна за Сириус и извикал:

— Сириус казва, че на Нант Туликум има една овца със счупен крак и може да се удави.

Пю го изгледал с недоверие, но се поддал на искрената тревога в гласа на момчето и на възбудата на кучетата. Изкачили се на хълма и намерили овцата. След този инцидент Сириус смятал Гелърт за слабоумник, а фермерът подозирал, че Сириус е супер-суперовчарка.

Откритието, че Гелърт не само не може да говори, но и в много отношения е малоумен, било истински удар за Сириус. Гелърт го превъзхождал във всичко, в което самият той надминавал своите приятели-хора — бързина, издръжливост, обоняние и слух. Дълго време Гелърт бил образец за него. Подражавал на мълчаливостта му, дори се мъчел изобщо да не говори. Усилията му били толкова ревностни, че в едно писмо до Томас Елизабет споменава за западане на човешкия манталитет на Сириус. След това откритие кученцето изведнъж се променило, станало приказливо и проявявало силно желание да не изостава от Плакси в най-различни човешки умения. Освен това измислило забавен начин да се подиграва на Гелърт. Сириус водел въображаеми разговори с Гелърт, като се преструвал, че мълчанието му се дължи на съзнателна неразговорливост. Отначало по-възрастното животно не обръщало внимание на бъбривото кученце, но по-късно, особено ако публиката избухнела в смях, Гелърт със своя дочовешки ум започвал да подозира, че Сириус му се подиграва. Придобивал смутен и озадачен вид и накрая пропъждал нахалното кутре или го грабвал и го набивал.

Плакси вече се учела да чете и пише. Майка й отделяла по един час на ден за това занимание. Сириус проявил известно любопитство към тази странна работа, но под влиянието на Гелърт я зарязал в полза на лова. Елизабет не го насилвала да продължи учението. Или отвращението му било преходна фаза, от която скоро щял да излезе, или пък умът му в края на краищата не бил достатъчно свръхкучешки, за да напредва в това чуждо на природата му умение и в такъв случай насилието би се оказало пагубно. След падането на идола му обаче Сириус се върнал към забавната игра с четенето и писането. Бил пропуснал доста и Елизабет се захванала да го учи, за да достигне Плакси. Естествено поради липсата на ръце било невъзможно да се научи да пише, освен със специални средства. Станало ясно и друго — четенето също му създавало сериозни трудности — толкова недиференцирано било зрението му. Плакси вече изписвала прости думи с буквичките от читалото си, но за Сириус било много трудно да прави разлика между S, G, D, O и Q, както и между B, R, P и K. Освен това бъркал E и F, S и Z, A и Н, Н и K. По-късно, когато Плакси се учела да чете малки букви, а след това и дребен печатен текст, Сириус още повече се затруднил. Понякога изглеждало, че интелигентността му все пак е дочовешка. Елизабет, която, въпреки възхитителното си безпристрастие спрямо своето и осиновеното дете, тайно желаела Плакси да бъде по-добра във всичко, дори писала на Томас, че Сириус в края на краищата е съвсем слабоумен. Но Томас, чието тайно желание било тъкмо обратното, й отговорил с лекция за слабото зрение на кучетата и настоявал да насърчава Сириус — тя трябвало да му обясни, че това е недостатък на всички кучета, да похвали усилията му изобщо да се научи да чете и да пише и да го убеди, че има големи предимства в други области. Похвалите събудили удивително кучешко упорство у Сириус — той прекарвал дълги часове всеки ден в самостоятелни упражнения. Постигнал голям напредък, но след една-две седмици Елизабет се почувствала длъжна да се намеси, защото се появили симптоми на нервно разстройство. Тя го прегърнала, дълго го галила и го убедила, че по-бързо ще се научи, ако не се преуморява толкова.

Сириус разбрал, че в писането никога няма да настигне Плакси, но все пак упорито се стараел да усвои в някаква степен това ценно умение. Сам измислил начин да преодолее недъга си. Накарал Елизабет да му направи стегната кожена ръкавица без пръсти за дясната лапа. От вътрешната страна на ръкавицата пришили калъфче, в което можело да се вкара молив или писалка. Когато приспособлението било готово, Сириус за първи път се опитал да пише. Бил много развълнуван. Легнал на земята с изправена глава, с лявата лапа притискал листа хартия, за да не се мести, и като се облягал на десния си лакът, успял с разкривени букви да изпише думите КУЧЕ, КОТКА, ПЛАКСИ, СИРИУС и така нататък. Нервите в лапите и двигателните центрове в мозъка му сигурно не били много пригодени за такава дейност, но той пак победил с упоритост. След няколко години дълги упражнения бил възнаграден — научил се да пише с едри, неравни, но четливи букви. В зрялата си възраст, както ще ви разкажа по-нататък, той дори се захванал да пише книги.

Томас се възхищавал от постиженията на Сириус повече, отколкото Елизабет, вероятно защото по-добре разбирал пред какви трудности е изправено кученцето.

Доколкото било възможно, Сириус участвал във всички прости уроци, които Елизабет давала на Плакси. Аритметиката не му вървяла много, може би поради слабото зрение. Все пак не допуснал Плакси да го задмине — тя също не била много силна в смятането. Правописът му бил много лош, вероятно по същата причина. Но още от най-ранна възраст той проявявал голям интерес към езика и изкуството да се изразява точно. Понякога поезията силно го вълнувала. Въпреки слабото си зрение Сириус четял много и често молел другите да му четат на глас. Те обикновено се съгласявали, съзнавайки какво удоволствие му доставят.

Но да се върнем към детството му. Настъпил моментът, когато Плакси трябвало да тръгне на училище в селото. Разбира се, за Сириус това било невъзможно. Той гледал как сестричката му сутрин тръгва с книгите за училище — ту с радост, че е свободен, ту със завист. Сега бил на възраст, когато имал желание да скита на воля, а страстта му към уханията и премеждията в планината се засилила. Но мисълта, че Плакси го изпреварва в познанието за големия човешки свят жестоко го измъчвала. Следобед, когато се връщала от училище, тя често му повтаряла колко скучни са уроците. Той обаче разбирал по тона й, че тя се чувства важна и горда и че в училището се случват забавни неща. Станало му навик да измъква от нея най-полезното, което била научила през деня. А тя свикнала редовно да си пише домашните с него, от което имали полза и двамата. Междувременно Елизабет продължила уроците със Сириус, които му действали стимулиращо, макар да се чувствал самотен. Често той бил в състояние да се отплати на Плакси, като споделял с нея резултатите от собствените си занимания, макар че тя обикновено се отнасяла към старанията му с чувство за превъзходство. Понякога той й предавал разговорите си с Томас, който имал навик да води Сириус на дълги разходки в планината и да го запознава с най-различни важни събития в науката или световната история. Разбира се, понякога и Плакси участвала в тези разходки, но общо взето Томас имал нужда от усилени физически упражнения през почивните дни и малката му дъщеря не можела да издържа на неговия темп. Като малко кученце Сириус често се връщал вкъщи уморен след дългите походи с Томас, но когато поотраснал с радост очаквал неделните екскурзии до Арениг, Риног или Мелуин, слушал разсъжденията на Томас върху най-различни теми и му задавал въпроси. Големият физиолог му отговарял със същото търпение и внимание, които отделял на студентите си. Тези чести контакти с един зрял и блестящ ум били главното интелектуално обучение на кучето. Понякога двамата обсъждали бъдещето на Сириус и Томас му внушавал, че го очакват велики дела. Но за това ще стане дума по-късно. Отклоних се от детството на кучето — да се върнем към него.

Сириус отстъпвал както на Плакси, така и на почти всички хора не само по способността си да чете и пише, но и в много други области. Той изобщо не различавал цветовете. Доколкото знам, и до днес съществуват съмнения относно цветоусещането на кучетата. Чрез дисекция, струва ми се, е установено, че те имат приблизително същото устройство на ретината като хората, но от психологичните експерименти все още не е ясно дали кучетата наистина разпознават цветовете. Възможно е далтонизмът сред тях да е много по-разпространен, отколкото при хората, макар някои кучета да възприемат цветове. Каквато и да е истината, едно е сигурно — Сириус беше пълен далтонист. До късно детство, дълго след като се научил да говори, самият той изобщо не подозирал, че му липсват някои от способностите на Плакси. Томас обяснил на Елизабет, че кучетата почти сигурно са лишени от цветоусещане, но тя отказвала да повярва, че това се отнася и за Сириус и настоявала, че той различава различните цветове на роклите й.

— Не — казвал Томас, — вероятно се ориентира по миризмата или с чувствителния си език. Освен това, не забелязваш ли как бърка имената на цветовете? Добре, нека да проверим.

За целта Томас купил кутия дървени кубчета с картинки и ги облепил с разноцветна хартия, която много внимателно подбрал така, че да има еднакъв цвят, миризма и усещане при допир. Напръскал кубчетата с одеколон, за да заличи миризмата на различните бои и после сложил кутията пред Плакси и Сириус. Плакси бързо подредила розовите и сините кубчета шахматно. Сириус не проявил никакъв интерес към кубчетата, а когато го накарали да ги подреди като Плакси, започнал да ги поставя съвсем произволно. Скоро дори той разбрал, че Плакси притежава нещо, което му липсва. Веднага се захванал да се „самообучава“ така, както се научил да чете. С помощта на Плакси се мъчел да открие какво му убягва в кубчетата и да засили способността си да го вижда. Плакси му показвала предмети с различен цвят и му казвала името на цвета. Джайлс намерил фенерче с червено и зелено стъкло. Но всичко било-напразно. Сириус бил напълно неспособен да схване понятието за цвят.

Отначало много се разстроил, но Томас го успокоил с това, че всички кучета, а може би и всички бозайници с изключение на маймуните и човека, са лишени от цветоусещане. Напомнил му, че кучетата имат далече по-съвършен слух и обоняние от хората. Сириус отдавна вече знаел, че човешкият нос е много слабо сетиво. Той често се държал презрително към Плакси, защото не можела да подуши следите на майка си в градината или да познае по миризмата дали някой отпечатък е от Гелърт или друго куче. От най-ранна възраст той се учудвал и дразнел от невъзприемчивостта й към всички онези тайнствени и вълнуващи миризми на природата след дъжд. Докато тя в умерена степен се наслаждавала на неопределените аромати и свежест, той с тръпнещи ноздри анализирал съобщенията, носени от вятъра и след всяко подушване изричал по нещо:

„Кон — казвал той, подушвал пак и добавял: — При това кон, който не съм помирисвал досега“. Или: „Пощенският раздавач! Сигурно идва по пътеката“. Или може би: „Днес се усеща мирис на море“, въпреки че морето било на няколко километра зад хълмовете. И най-лекият полъх за него носел миризми на далечен водопад, аромати на пасище, торф, пирен и папрат. Понякога, завладян от някоя непозната изкусителна миризма, той хуквал да я открие. Веднъж след няколкоминутно душене се върнал и казал: „Странна птица, но не можах да я разгледам добре“. При друг случай внезапно изскочил от къщи, подушил вятъра, хукнал през полето, повъртял се, за да намери следата и продължил, докато прехвърлил билото на хълма. След около час се върнал много развълнуван, накарал Плакси да донесе книгата за животни и да прелиства страниците, докато стигнала до лисицата.

— Ето я! — извикал той. — Леле, каква миризма!

Веднъж, докато се гонели в градината, рязко спрял и почнал да души. Козината му настръхнала, а опашката му провиснала между краката.

— Хайде да се прибираме — казал той, — вятърът носи миризма на нещо ужасно.

Плакси се засмяла, но той бил толкова разтревожен, че го послушала. След двайсетина минути Джайлс се върнал от училище с новината, че по пътя към Фестиниог е минала пътуваща менажерия.

Джайлс много се забавлявал от реакцията на Сириус и го поканил заедно с цялото семейство да види дивите зверове. Нека, казал той, малкият страхливец да се научи, че лошите миризми всъщност не са опасни. След дълги убеждения Сириус се съгласил да отиде. Преживяването оставило траен спомен у него. Като влязъл в шатрата, ужасната смес от миризми — някои приятни, други отвратителни — го подлудила, сякаш (както се изрази години по-късно) едновременно настройвали всички инструменти на оркестъра. С подвита опашка и подплашен поглед той се притискал до Елизабет, докато обикаляли от клетка на клетка. Много животни събудили ловния му инстинкт, но големите хищници — потиснатият и проскубан лъв, тигърът и мечката, които тъжно обикаляли тесните клетки — го измъчвали отчасти с ужасяващата си естествена миризма, отчасти с придобития дъх на болести и нещастие. Вълкът с неговите тесни зеници също много го развълнувал поради приликата със самия него. Докато съзерцавал като хипнотизиран далечния си братовчед, лъвът внезапно изревал и Сириус, треперещ от страх, се притиснал в краката на Елизабет. По примера на лъва другите животни също надали рев. Когато слонът започнал мощно да тръби с хобот, Сириус си плюл на петите и изчезнал.

В света на миризмите Плакси имала съвсем малко опит. В света на звуците Сириус нямал абсолютно превъзходство, но все пак тя била далеч зад него. Той можел да чуе приближаващи се стъпки много преди всички и безпогрешно да познае кой идва. Писъкът на прилеп, недоловим за повечето хора, Сириус описвал като убождане с игла. Елизабет и Плакси скоро разбрали, че Сириус е невероятно чувствителен към тона на гласовете им. Той винаги различавал искрената похвала от обикновената любезност, истинското каране от добродушното гълчене. Той усещал не само това, но и промените в настроението им много преди те самите да ги забележат.

— Елизабет — питал неочаквано той, — защо си тъжна?

Тя отговаряла със смях:

— Не съм! Доволна съм, защото хлябът бухна хубаво.

— Не, вътрешно си тъжна — отвръщал той. — Много добре го чувам. Доволна си само външно.

След малко тя се съгласявала:

— Е, да, може би е така. Чудно защо.

Носът му предоставял много информация и за емоционалните състояния на хората. Често говорел за „ядосана миризма“, „приятелска миризма“, „миризма на страх“, „изморена миризма“.

Сириус имал толкова чувствително обоняние и слух, че понякога човешката реч му се струвала съвсем недостатъчна да изрази богатството на тези два свята. Веднъж казал, че вкъщи мирише на „следа на заек, преследван от шпаньол, прекосена малко по-късно от магаре“. Миризмите и звуците имали богато емоционално значение за него — както сами по себе си, така и поради външни причини. Очевидно едни миризми, с които се сблъсквал за първи път, събуждали силен импулс да тръгне по следата, а други отбягвал. Освен това било ясно, че много миризми придобивали за него допълнително емоционално значение поради някакви асоциации. Един ден, когато бил сам в блатистата област, Сириус дълбоко порязал лапата си на счупена бутилка. Случило се така, че докато куцукал към къщи, избухнала силна буря. Накрая се добрал до входната врата, където Елизабет го посрещнала с майчинска ласка и почистила лапата му с някакъв широко употребяван разтвор за дезинфекция. Миризмата му била неприятна, но завинаги останала свързана с дъх на сигурност и нежност.

Много звуци предизвиквали в Сириус бурна реакция. Гръмотевиците и други силни шумове го ужасявали. При късането на памучен плат подскачал от чисто физически страх и протестирал с весел лай. Човешкият смях намирал за много заразителен. Започвал да се смее с особено, характерно само за него скимтене. Нюансите в човешкия глас не само му разкривали емоционалното състояние на говорещия, но предизвиквали и силни емоционални реакции в самия него. Подобно въздействие имал и „мирисът“ на емоциите.

Като много други кучета, и малкият Сириус считал човешката музика за доста мъчителна. Отделна вокална или инструментална тема сама по себе си била терзание, но от съчетанието на няколко гласа или инструменти напълно обезумявал. За неговия прецизен слух дори добре изпълненото соло звучало силно фалшиво. Хармонията, както и съчетанието на няколко теми, представлявали непоносима какофония. Елизабет и децата понякога пеели, например като се връщали през полето от разходка. Сириус винаги изоставял обичайния си обходен маршрут и се присъединявал към групата с вой. Възмутените деца го гонели, но щом отново започвали да пеят, той веднага залайвал с тях. При един такъв случай Тамси, която била най-музикалната в семейството, го помолила:

— Сириус, или стой тихичко, или изчезвай. Защо не ни оставиш спокойно да си попеем?

Сириус отговорил:

— Как е възможно да ви харесва тази ужасна нехармонична бъркотия от упоителни звуци? Идвам при вас, защото те са толкова сладки, но започвам да вия, защото всичко е такава каша и… защото би могло да звучи толкова прекрасно.

Веднъж казал:

— Ако аз нарисувам картина, ти така ли ще си останеш безучастна? Няма ли да се изнервиш от погрешните цветове? Е, за мен звуците са много по-вълнуващи от вашите странни цветове.

Но никой не си признавал, че пее фалшиво. Вместо това, решили да му „дават уроци по музика“. Сириус приел това с кучешко усърдие и издържливост. В края на краищата, макар и мъчителен, този процес щял да му помогне да научи повече за хората, а той още от най-ранна възраст проявявал любопитство по отношение на разликата между себе си и приятелите си.

Цялото семейство се събрало в дневната за „урока по музика“. Елизабет извадила любимата си, но вече изоставена цигулка. Дотогава щом се опитала да свири, когато Сириус бил наблизо, той винаги се нахвърлял върху нея с вой. Ако вратата била затворена, виел отвън. Иначе се втурвал в стаята и скачал върху нея, докато престанела да свири. Този път обаче той направил усилие да се владее по време на мъчителната процедура, на която семейството било твърдо решено да го подложи. Но скоро възбудата му надделяла. Тамси свирела на пианото. Морис и Джайлс носели флажолетите си, за да се включат, ако ги поканят. Плакси седнала на пода и прегърнала примирения, но доста палав Сириус, „за да не се разбеснее“. Било ясно, че Сириус се готви за съпротива. Щом Плакси го пуснала, той се втурнал върху инструментите, преструвайки се, че иска да ги счупи един след друг. Размахвал опашка на всички страни, разкъсван от агония и удоволствие, избил лъка от ръката на Елизабет и запратил единия флажолет далече в ъгъла на стаята. Плакси го хванала, но той надал силен виртуозен вой и заглушил звука на инструментите. Накрая успели да го убедят да се държи сериозно, но скоро станало ясно, че Сириус има далеч по-верен слух от цялото семейство. В един момент ръката на Елизабет трепнала по струните — толкова леко, че децата не усетили нищо. Сириус обаче забелязал грешката. Елизабет с изумление открила, че Сириус пее вярно. Веднъж изсвирила само една нота, а той не се сдържал и надал вой. Основният елемент в този вой явно бил в съзвучие с цигулката. След известно увещаване Сириус изпял чистия тон без всякакви примеси. Друг път Морис изсвирил гамата на флажолета си, а Сириус му пригласял, като възпроизвеждал вярно дори грешките, които младият музикант правел на несъвършения си инструмент.

С присъщата си кучешка упоритост Сириус се заел да усвои това непоносимо нещо — човешката музика. Показал учудваща певческа дарба, като скоро изпреварил Плакси и научил всички любими на семейството песни. Понякога пеел без думи, понякога използвал своя кучешки вариант на английския език. (Той произнасял неправилно думите, но римите и ритъмът съвпадали).

След дълги упражнения човешката музика престанала да го измъчва толкова. Всъщност той дори започнал да я харесва, когато не звучала съвсем фалшиво. Често се включвал в семейния хор, който по-рано така го дразнел. Когато Елизабет свирела на цигулка, сядал до нея и се заслушвал, а щом изпаднел в особено настроение, той се усамотявал на любимото си място на хълма и прекарвал часове в пеене.

Цялото семейство имало слабост към музиката. Под влияние на Елизабет те възприели една забавна система от музикални сигнали, с която си разменяли съобщения. Определена кратка мелодия означавала „време е за ставане“, друга — „закуската е готова“, трета — „тръгваме на екскурзия“ и така нататък. Плакси и Сириус, най-малките в семейството, си измислили собствени сигнали. Един от тях например означавал: „Ела да ми помогнеш!“, друг — „Тук има нещо интересно. Ела да видиш!“ или „Хайде да си играем!“. С определен писклив звук си съобщавали: „Отивам да се изпикая!“. На това имало два възможни музикални отговора. Единият гласял: „Добре. Идвам и аз!“, другият: „Сега не искам!“. Между другото, интересно е, че ако единият отидел по малка нужда, другият трябвало да го направи на същото място по общоприетия кучешки обичай. Винаги ли? Не! Плакси скоро открила, че е неспособна да поддържа темпото на Сириус, що се отнася до тези правила за маркировка.

Когато узнал за навика на Сириус да се усамотява на хълма и да се упражнява по пеене, Томас се изплашил да не би безценното му животно да се прочуе като „пеещото куче“ и някой да се помъчи да извлече полза от това. За местните хора наистина било странно да слушат приятния и верен, но нечленоразделен и нечовешки глас или да попаднат на това голямо куче, което седяло на задните си лапи и издавало мелодичен вой. Говорело се, че Томас притежава сатанински способности и може да вселява демони в кучетата. За щастие, колкото по-далеч достигали тези слухове, толкова по-малко им вярвали. Около пеещото куче не се създали безумни легенди като тези за говорещата мангуста или чудовището от Лох Нес.

Като малко кученце Сириус изпълнявал само човешка музика. През целия си живот запазил дълбок интерес към великите класически произведения на човешкия музикален гений, но тъй като винаги смятал основната структура на човешката музика за груба и неспособна да задоволи интереса му към звуковите форми и емоции, за които търсел музикален израз, започнал да експериментира с нови гами, интервали и ритми, по-подходящи за изтънчения му слух. Използвал четвъртини и дори осмини. Понякога изпадал в чисто кучешки настроения и октавата в мелодиите му се разделяла по начин, различаващ се от всички познати модалности дотолкова, че за човешкото ухо най-забележителните му постижения все по-малко звучали като музика, а повече приличали на кучешки лай, макар и особено необикновен и обезпокояващ.

Мекият и топъл глас бил единственото изразно средство на Сириус. Той често мечтаел да свири на някакъв инструмент, за да използва хармония в експериментите си, но трагичната липса на ръце не му позволявала това. Понякога сядал на пианото и се опитвал да налучка двутонов акомпанимент за пеенето си, само че лапите му били твърде несръчни дори за тази цел. Напълно изоставял музиката за дълго време, защото липсата на ръце му пречела да осъществи желанието си. В такива моменти се разхождал безутешно с провесена опашка и омърлушен вид. Измъчвало го чувството, че е едновременно талантлив и безпомощен. Но не след дълго той пак се изпълвал с жизнерадост и въпреки че инструменталната музика щяла да си остане завинаги недостъпна за него, решавал да постигне нови и прекрасни неща с гласа си. Цял живот Сириус се разкъсваше между самосъжаление заради недостатъците си и учудващо непредубедено и насмешливо примирение със себе си и околните — раздвоение, което засилваше у него страстното желание да победи въпреки всичко.