Олаф Стейпълдън
Сириус (10)

Глава 8
Сириус в Кеймбридж

Когато свършила ваканцията, Томас завел Сириус в Кеймбридж. За кучето-вундеркинд била приготвена специална стая в сградата на лабораторията, близо до кабинета на самия Томас. Той го представил поотделно на всеки от старшите сътрудници — условието било да пазят тайна и на публично място да се държат към него като към обикновена суперовчарка.

Сириус отначало бил много щастлив в Кеймбридж. Динамичният живот в града и университета, макар и доста смущаващ, му се отразил благоприятно. През първите няколко дни дълго обикалял из улиците и наблюдавал хората и кучетата. Учудил се колко пренаселено е с кучета и какво голямо разнообразие на породи има. Струвало му се невероятно, че господстващият вид отглежда толкова много екземпляри от подчинените му видове, които живеят в пълно безделие, защото нито едно от тези разглезени същества нямало никакво друго предназначение, освен да служи за жива играчка за собственика си. Физически почти всички били в добро състояние, като се изключи общата склонност към затлъстяване, която в някои случаи придобивала грозни размери. Психически обаче те били нездрави. А и как би могло да бъде иначе? Не правели нищо друго освен да чакат яденето си, да дремят от отегчение, да придружават господарите и господарките си на малки разходки, да се душат едно друго и да участват в простия ритуал около електрическите стълбове и вратите. В сексуално отношение всички били незадоволени, защото кучките били не само малко на брой, но и ревниво пазени от собствениците си. Ако нямали подчовешка интелигентност, те вероятно до едно щели да бъдат невротици — спасявала ги само глупостта им.

Самият Сириус често трябвало да се държи като тези нисши същества. Елизабет го водела на гости при приятелите си и той разрешавал да го галят, да му се присмиват или да го хвалят, че е толкова „ужасно интелигентен“, понеже „дава лапа“ или затваря вратата. После компанията напълно забравяла за него, а той се изтягал на пода и привидно скучаел, но всъщност слушал всяка дума и се мъчел да следи разговорите за литература и живопис, а понякога дори крадешком хвърлял поглед към графиката или статуетката, която компанията обсъждала.

Елизабет полагала всички усилия Сириус да получи добра представа за живота в университетския град. За нея станало нещо като забавление непрекъснато да измисля начини да го заведе на някакво събиране или концерт. След простия природен живот в овцефермата, излишествата от човешка енергия, въплътена в Кеймбридж, го изпълвали със страхопочитание. Всички тези огромни, изящно украсени сгради били издигнати камък по камък, век след век от ловките човешки ръце. Всички тези стоки по витрините били изработени с човешки машини и транспортирани с човешки влакове, автомобили и кораби от най-различни земи, населени с хора. Може би най-силно впечатление в неговото невинно съзнание оставила голямата библиотека, където Елизабет успяла да го вкара след дълги машинации. Хилядите книги по стените по-силно от всичко друго го накарали да осъзнае колко необятна и невероятно сложна е историята на човешката мисъл. Сириус стоял безмълвен пред всичко това с провиснала от страхопочитание опашка. Тогава още бил много наивен и не съзнавал колко незначителни били повечето томове пред него. Мислел, че всички са изпълнени с дълбок смисъл. А наивната му вяра, че за да стигне до мъдростта, трябва с несъвършеното си зрение да прочете всички тези милиони печатни редове, го изпълвала с отчаяние.

Томас решил, че е настъпил моментът, в който вече може да разкрие тайната за способностите на Сириус пред грижливо подбрана група хора. Престрашил се да покани няколко свои приятели от академичните среди да се запознаят с кучето и да си съставят мнение за възможностите му при условие, че истината засега няма да бъде публикувана. Все още бил убеден, че широката публика не трябва да научи за съществуването на Сириус — опасявал се, че жадните за сензация търговски интереси биха могли да окажат натиск върху изследванията и да ги осуетят.

Уредил срещи на Сириус с видни личности от университета, предимно зоолози, биохимици и биолози с различни специалности, но също и психолози, философи и филолози, за които представлявала интерес способността на кучето да говори. Прибавил и няколко подбрани хирурзи, художници, скулптори и писатели — негови лични приятели. Обикновено Томас канел тези хора на обяд и разказвал на гостите за експериментите си и успешната суперпорода овчарско куче. После ги въвеждал в по-смелите си изследвания и им съобщавал, че Сириус „вероятно не отстъпва по интелигентност на повечето студенти в университета“. Като свършел обядът, компанията се настанявала в креслата, Томас поглеждал часовника си и казвал:

— Предупредил съм го, че ще сме готови към два часа. Всеки момент ще дойде.

Тогава вратата се отваряла и необикновеното животно наперено влизало в стаята. Не му липсвала величествена осанка — високо и стройно като тигър, с намек за лъвска грива, кучето заставало и оглеждало компанията. Томас се изправял на крака и тържествено, един по един, му представял гостите си:

— Професор Стоун — антрополог, доктор Джеймс Крофърд — ректор на този и този колеж… — и така нататък.

Гостите обикновено много се притеснявали, не знаели как да се държат и често подозирали, че Томас им е скроил някакъв номер. Понякога не помръдвали от мястото си, друг път доста стеснително ставали да поздравят Сириус, сякаш той е някаква много видна персона. Сириус поглеждал уверено в очите всекиго от гостите и поздравявал с деликатно помахване на рунтавата си опашка. След това заемал полагащото му се централно място — най-често сядал на задни крака на килимчето пред камината.

— Е, първо сигурно бихте искали да се уверите, че Сириус наистина разбира английски, затова помолете го за някаква услуга.

Често всички толкова се вцепенявали от необичайната ситуация, че им трябвало най-малко половин минута да измислят нещо подходящо. Накрая някой карал кучето да донесе възглавница или книга, което то естествено веднага правело. После Томас започвал да разговаря със Сириус, а гостите напрегнато слушали странната кучешка реч и не разбирали нито дума. Сириус произнасял няколко думи много бавно, а Томас превеждал. Завързвал се общ разговор, при който гостите обикновено задавали въпроси на кучето и получавали отговор чрез Томас. Сириус също им задавал въпроси и понякога ги питал такива неща, които Томас очевидно не желаел да преведе. Гостите получавали твърдо убеждение, че са се запознали със силна и независима личност.

Така и самият Сириус постепенно достигнал известни заключения за тези видни представители на господстващия биологичен вид. Една тяхна особеност силно го обърквала. Ставало въпрос за много съществено нещо, което те самите като че ли не осъзнавали. Всички до един подценявали ръцете си и не ги смятали за особено важни. Повечето, всъщност всички освен хирурзите, скулпторите, художниците и учените, били безнадеждно несръчни и съвсем не се срамували от това. Дори онези, чиято работа изисквала сръчност — хирурзите, скулпторите и прочее — често били загубили по-общите си умения, онази многостранна способност да си служат с ръцете, благодарение на която техният биологичен вид бил възтържествувал. Общо взето, те били безпомощни същества. Ръцете за тях били високоспециализирани инструменти, нещо като крилете на птиците или плавниците на тюлените — идеални за определено действие, но не и с универсално предназначение. Онези, които пристигали на велосипед, никога не си поправяли сами спуканите гуми. Те не можели да зашият сами копчетата си и да закърпят чорапите си. Освен това, дори и най-специализираните „гении на ръката“ в известна степен били заразени от всеобщото презрение към „физическия труд“, създадено от средната класа, за да извини мързела си. Що се отнасяло до писателите, академиците, адвокатите, политиците, липсата на сръчност и презрението им към обикновения ръчен труд били удивителни. Писателите не можели дори да пишат както трябва. Те се задоволявали с по-лесния начин да удрят клавишите на пишещата машина или просто диктували. Сириус научил, че в древен Китай учените оставяли ноктите си да израснат фантастично дълги, за да демонстрират пред всички, че не се занимават с физическа работа. Какво невероятно прахосничество на милиони умели ръце! Как презирал тези назадничави хора, затова че омаловажавали и причинявали атрофията на най-забележителния човешки орган, истинския инструмент на сътворението, а освен това заразявали с презрението си към труда и самите физически труженици, върху чиито практически умения се градяла цялата постройка на цивилизацията! Занаятчиите всъщност искали синовете им „да се издигнат в обществото“ до класата на „служителите с черни костюми“. Какво само не би постигнал Сириус, стига да имал чифт непохватни маймунски или дори най-несръчните човешки ръце — тази най-презряна от хората част на тялото.

Първите няколко седмици в Кеймбридж били наистина прекрасни за Сириус. Всяка сутрин в лабораторията правели някакъв опит, в който той активно участвал. Понякога изучавали моторните и сенсорните, а друг път ендокринните му реакции спрямо емоционални стимули, после интелигентността му и тъй нататък. Правели рентгенови снимки на черепа му, записвали говора му на грамофонни плочи. С помощта на психолог той самият планирал да напише монография върху опита си в областта на обонянието и друга за способността си да улавя промените в характера и емоциите на човека по миризмата и тона на гласа. Психолози и музиканти изследвали музикалната му дарба. Половият му живот също трябвало да бъде документиран.

Наред с цялата тази строго научна работа, в която Сириус помагал на изследователите си, той възнамерявал да напише съвсем сам две популярни книги. Едната трябвало да се нарича „Електрическият стълб — изследване на обществения живот на домашното куче“. Началният пасаж е интересен поради светлината, която хвърля върху темперамента на Сириус. „При човека социалното взаимодействие е насочено главно към приемане на течности от организма, докато при домашното куче и в по-малка степен сред всички диви кучешки видове, действието, носещо най-голямо социално значение, е изхвърлянето на течности. Фокусните точки на обществения живот за човека са кръчмата, бистрото, бирхалето, а за кучето — дървото, вратата и най-вече електрическият стълб. За човека най-мощните стимули на стадния инстинкт са ароматите на алкохолните напитки, за кучетата — безкрайно разнообразните миризми на урината“. Другият си проект — „Отвъд електрическия стълб“ — Сириус пазел в пълна тайна. Книгата щяла да бъде автобиографична и да изразява житейската му философия. Тези трудове останали незавършени — втората книга дори не била започната, но бележките, които Сириус бе нахвърлял, се оказаха изключително полезни за мен, докато пишех биографията му. Те разкриват ум, съчетаващ смехотворна наивност в някои отношения със забележителна проницателност в други, нещо повече — ум, който като че ли се люшка между тромава, пропита със самосъжаление сериозност и насмешлива обективност и самоирония.

За Сириус било много приятно, но и много нездравословно, че е център на толкова голям интерес. Неизбежно се питал дали мисията му не се състои само в това да бъде единствен по рода си субект и да позволява на човечеството почтително да го изследва. Той вече далеч не изпитвал смирението, което го обзело при първото посещение в библиотеката, а развил високо мнение за себе си. С нарастването на известността му все повече хора искали да се запознаят с него. Томас получавал многобройни покани извън кръга на посветените — от хора, до които очевидно били стигнали неясни слухове за кучето-човек. Когато Сириус излизал на улицата, минувачите често втренчвали поглед в него и си шушукали. Томас никак не искал Сириус да излиза сам, защото се страхувал, че може да го отвлекат. Обезпокоеният физиолог дори си позволил да намекне, че ако скъпоценният му питомник не приеме да излиза само с придружител, ще му забрани да напуска лабораторията. Тази заплаха вбесила Сириус и Томас осъзнал, че ако я изпълни, безвъзвратно ще изгуби доброволното му сътрудничество. Примирил се и наел детектив, който следял кучето на велосипед. Сириус се отнасял към детектива с добродушно презрение.

— Този човек с раздрънканото си колело е като стара тенекия, вързана за опашката ми — казал Сириус и оттогава винаги го наричал „Старата тенекия“. Играта да се изплъзне на Старата тенекия или да го постави в неудобно положение се превърнала в основното му забавление извън къщи.

Противно на първоначалното си намерение Сириус прекарал целия есенен семестър в Кеймбридж. Макар че изпитвал силна носталгия по природата, почти непрекъснато главоболие и неразположеност, животът в Кеймбридж го завладял със своите прелести. Наистина няколко пъти споменал на Томас, че е време да замине за някъде, но Томас не желаел да прекъсва изследванията, пък и самият Сириус се чувствал твърде удобно, за да настоява.

Неусетно дошла коледната ваканция и заедно с Томас, Елизабет и Плакси, Сириус се върнал в Уелс. Щом се озовал в планината, разбрал, че е в отчайващо лоша физическа форма и предприел дълги ловни походи за възстановяването си.

През пролетния семестър Сириус не се чувствал така щастлив. Блясъкът на Кеймбридж започнал да избледнява и кучето все повече се безпокояло за бъдещето си, още повече, че университетският град имал въздействието на привикващ наркотик. Той вече не му доставял голямо удоволствие и все пак така бил влязъл в кръвта му, че Сириус не можел да се откаже от него. Когато пристигнал в Кеймбридж, Сириус имал отлична стойка и мускулатура, сякаш бил излязъл от анатомичен атлас. Изнежващият, заседнал живот и честото ходене на гости, където постоянно го черпели с лакомства, се отразили зле на стройната му фигура и той постепенно се покрил с тлъстини. Веднъж срещнал Плакси на улицата и тя възкликнала:

— Господи! Станал си дебел и самодоволен и се мъкнеш като пекинез!

Тази забележка дълбоко го разстроила.

Успоредно с физическия упадък сякаш настъпил и не така лесно забележим духовен упадък. Сириус се поддал на изкушението и възприел ролята на суперлюбимец в съчетание със суперлабораторно животно. Ставал все по-капризен и егоцентричен. Стигнало се до сериозен сблъсък с Макбейн, асистента на Томас. Макбейн подготвил апаратура за прецизно изследване на обонянието му. Сириус обаче заявил, че не е в настроение за такава изморителна работа, че носът му е възпален и не трябва да го дразни. Макбейн посочил, че ако Сириус откаже, цялото време, което е вложил в подготовка, ще отиде на вятъра. Сириус изпаднал в истерия и изскимтял, че носът му е по-важен от времето на Макбейн.

— Боже Господи! — възкликнал Макбейн. — Ти май си роден за примадона!

Томас бил изненадан и доволен от начина, по който Сириус се приспособил към своя нов живот. По всичко изглеждало, че кучето е надживяло романтичните си копнежи и ще се примири да си остане постоянна собственост на Лабораторията. Обаче през втория семестър Сириус, макар и външно все още да вършел с удоволствие работата си, изпитвал дълбок вътрешен смут и недоволство. Не за този удобен и пълен със суета живот бил „предназначен“ той! Липсата на физически упражнения му причинявала страдание. Направил опити да тича по няколко мили край реката, но това му се сторило много досадно. Потискало го и неизменното присъствие на детектива с колелото, който го следвал по петите. Не успял да си наложи да тича всеки ден, поради което страдал от хроничен запек и винаги бил в лошо настроение. Изпитвал все по-силна носталгия към планината, към мъглите и сочната миризма на овцете, свързана в съзнанието му с усилен труд и просто удовлетворение от работата. Спомнял си с обич за Пю и си мислел колко по-истински човек е той от всички тези професори и техните жени.

Неясно съзнавал и моралния си упадък. Все по-трудно му било да свърши нещо, ако не му било приятно. Не че бил неспособен да напряга ума си — той продължавал да върши съвестно и точно интелектуалната си работа. Само че тя му била приятна. Не можел обаче да надвие егоизма си. Често губел най-елементарни задръжки. Възникнал например проблемът с кучките. Малкото, които срещал по улиците на Кеймбридж, така или иначе били твърде дребни за него. Освен това ги къпели с някакъв шампоан, който убивал прекрасната им естествена миризма и карал потенциалния ухажор да ги мисли за зловонни вещици. Сириус уверявал Томас, че след като няма истинска възможност за полови контакти в Кеймбридж, се налага да му водят кучки. Не можело да се очаква от едно енергично младо куче при такива лишения да запази душевното си равновесие. Започнали редовно да му намират привлекателни млади дами. Едно след друго тези същества пристигали в квартирата на Сириус и всичко това се разглеждало като част от продължителните и сложни изследвания, в които сам той бил участник. Между другото лабораторията направила химически анализ на миризмата, от която се възбуждал Сириус, затова с голям успех му избирали подходящи партньорки. Но вместо да се уталожи, апетитът му нараствал. Водели му някоя млада кучка почти всеки ден, но той все бил незадоволен. Ставал все по-похотлив и по-капризен. Томас го убеждавал, че трябва да се контролира, защото иначе ще изразходва цялата си духовна енергия. Сириус му обещал, но не изпълнил обещанието си. Отгоре на всичко започнал да проявява и нотки на садизъм. Веднъж настанала голяма суматоха, тъй като в разгара на любовната игра Сириус забил зъби във врата на кучката.

Този инцидент вероятно го изплашил, защото оттогава се променил. Ужасили го тъмните сили, които се надигали вътре в него и управлявали поведението му, затова положил отчаяни усилия да се овладее. Решил веднага да се махне от Кеймбридж, да се върне в Уелс и да прекара известно време с овцете. Томас неохотно се съгласил, че ще е по-добре, но посочил, че в такова физическо състояние Сириус едва ли ще се справи с работата на овчарско куче и трябва да прекара поне три-четири седмици в усилени тренировки. Това било самата истина. Томас обещал, че ще помоли Пю да приеме Сириус за един месец като квартирант срещу заплащане. Дълго обсъждали плана, но Сириус кой знае защо не могъл да се примири с такъв унизителен компромис. Поради липса на по-добри перспективи, той просто останал в Кеймбридж до края на семестъра. Последвала Великденската ваканция в Уелс. Сириус изцяло я посветил на физически упражнения, готвейки се да работи като овчарско куче в Къмбърланд. За съжаление никой не успял да му уреди нищо подходящо, очарованието на Кеймбридж надделяло и Сириус се върнал с Томас за летния семестър.

В познатата обстановка старият начин на живот се оказал пагубно лек. Работата в лабораторията, срещите с приятелите на Томас от академичните среди, доста безсистемното четене на биологична, философска и друга научна литература, писането на бележки за „Електрическият стълб“ и „Отвъд електрическия стълб“, ходенето на гости, където професорските жени го третирали като знаменитост, поредицата кучки — всичко това се отразило неблагоприятно на здравето и характера му. Сириус все по-често се държал като примадона. Ставал все по-егоцентричен и надут. Но през цялото време дълбоко в сърцето си се чувствал все по-объркан и непотребен, все по-зависим от волята на човека.

Накрая, когато открил, че пак го обземат садистични нагони, той обезумял от ужас, събрал всичките си вътрешни сили и се опитал да се възстанови. Наложил си строга самодисциплина и аскетичен режим. Отказал се от кучките. Намалил яденето наполовина. Понякога гладувал и се молел на „боговете, все едно как се казват“. Правел физически упражнения. Най-съвестно сътрудничел във всички лабораторни изследвания. Отново се заел с литературните си занимания, защото вече бил изоставил дори и писането, единственото нещо от доста време насам, което активно го интересувало.

Известно време той наистина водил по-аскетичен живот, прекъсван от краткотрайни изблици на невъздържаност, когато давал воля на апетитите си. Но решимостта му бързо започнала да отстъпва и той неусетно се върнал към стария начин на живот. Изпитвал ужас и отчаяна самота сред оживеното общество, в което се движел. Почувствал силна нужда от Плакси и й изпратил бележка с молба да дойде при него и да направят заедно дълга разходка.

Плакси с радост приела поканата, но прекараният с нея ден бил неуспешен. Естествено тя била погълната от университетския живот. В известен смисъл Сириус принадлежал към същия университет, но изживяванията им не съвпадали. Лекциите, есетата, събиранията, танците и преди всичко новите й приятелства запълвали съзнанието й с неща, които били чужди за Сириус. Отначало разговорът вървял леко и приятно, но по-дълбока близост между двамата не се получила. Няколко пъти Сириус отварял уста да излее мъката си, но му се струвало глупаво да й каже направо онова, което всъщност искал: „О, Плакси, помогни ми, аз пропадам!“ Освен това с напредването на деня Сириус доловил лека промяна в миризмата й и започнал да подозира, че тя подсъзнателно се настройва враждебно към него. При разказа му за кучките миризмата се изострила, макар че думите и държането й си били все така приятелски. Към края на деня и двамата станали мълчаливи и мрачни. Опитали се да разменят шеговити реплики, но нищо не излизало. Когато дошло време Плакси да си тръгва и тя казала: „Приятно ми беше да сме заедно“, Сириус отбелязал мислено, че колкото повече наближавал моментът на раздялата, толкова повече миризмата й „омеквала“. „Да, наистина прекарахме хубаво“ — отвърнал той, но още докато изричал тези думи, от човешката й миризма, въпреки че за обонянието му тя си оставала непроменена, започнало да му се повдига.

За да се върне в лабораторията, трябвало да прекоси града. Нямал особено желание нито да се прибира, нито да прави нещо друго. Разхождайки се из улиците, той почувствал, че се задушава от заобикалящото го стадо грозни свръхмаймуни — онези, които били покорили земята и оформили кучешкия вид по същия начин, по който подрязват живия плет пред къщите си, а накрая създали и собствената му уникална личност. В него се надигнала яростна омраза. С огорчение си припомнял какви ли не дребни, но показателни случки. Много отдавна в полето близо до Фестиниог се натъкнал на момченце с ангелско личице, което вадело малките пиленца от гнездото им и едно след друго ги набождало на ръждива тел. А неотдавна в Кеймбридж наблюдавал добре облечена жена, която седяла на една пейка и галела някакво куче по главата. Жената се огледала, за да се увери, че никой не я следи. Наблизо бил само Сириус — някакво си животно. Тя продължила да гали кучето с една ръка, а с другата загасила запалената си цигара в слабините на нещастното създание. Тази склонност към сексуална жестокост у хората ужасявала Сириус още повече, защото самият той правел нещо подобно със своите кучки, макар да се самоуспокоявал, че при него това отклонение се дължи изцяло на зараза от човека, на човешкото му възпитание. Неговият собствен вид, казвал си той, по природа не е жесток. О, не, кучетата винаги убиват жертвата си колкото може по-бързо. Само непроницаемата и дяволска котка достига падението да измъчва плячката си.

Причината за всичко е ужасният егоизъм на хората, мислел си той. Общественото чувство у хомо сапиенс е несъвършено, както посочват по-прозорливите му представители, Например Хърбърт Уелс. Разбира се, и кучетата са егоцентрични, но общителността им е далеч по-спонтанна. Те често се сбиват за някой кокал или кучка и се преследват едно друго заради удоволствието от властта, но когато са общителни, са много по-искрени. Кучетата са много по-склонни към абсолютна вярност, без никакъв таен стремеж за собствена изгода. Това си повтарял Сириус. Кучетата са способни на абсолютна, безкористна вярност — например към човешкото семейство, което използва инстинкта им за принадлежност към глутницата, към един-единствен обожаван господар или към работата, която им е възложена. Овчарското куче не очаква да получи никакво възнаграждение за работата си. То я върши заради самата нея. То е като човека на изкуството. Сигурно някои хора са не по-малко способни на вярност, но животът в Кеймбридж бил научил Сириус да надушва егоизъм и в най-дребната проява на безкористност. Дори любовта на Плакси към него изглеждала в тогавашното му настроение само желание да остане вярна на представата за собствената си драгоценната персона, а не истинска самоотвержена любов. Или например Макбейн. Какво го интересувало повече — науката или бъдещият велик учен Хю Макбейн? Сириус забелязал, че Макбейн излъчва особено развълнувана и ентусиазирана миризма, когато става дума за някакво негово дребно лично постижение. А и всички тези видни хора, с които се запознал на обедите, устройвани от Томас — биолози, физици, психолози, доктори, хирурзи, академици, писатели, художници, скулптори и бог знае още какви. Те били толкова изтъкнати и привидно толкова скромни и дружелюбни, но все пак всички до един, ако Сириус можел да се осланя на обонянието и чувствителния си слух, горели от амбиция за личен успех, за слава или (още по-лошо) кроели планове да изместят някой друг от сцената, да направят така, че другият да изглежда глупав или грозен. Несъмнено кучетата биха били бъдат тъкмо толкова лоши, ако не им пречеше възхитителната вярност. Точно там била цялата работа. Верността на кучетата можела да бъде пълна и чиста. При хората тя винаги била изкривена от непоправим егоизъм. Господи! Те наистина били страшно безчувствени — опиянени от себе си, глухи за всички останали. В тях имало нещо змийско, нещо, напомнящо влечугите.

Навремето той идеализирал човечеството. Глупавата му безкритична кучешка вярност била причина за това. Но сега благодарение на тренирания си нос Сириус разкрил истината за хората. Те били коварни зверове и естествено дяволски хитроумни, но не така неизменно интелигентни, както си въобразявал. И те като него непрекъснато пропадали в дочовешка глупост. При това не познавали самите себе си така, както ги познавал той, не знаели и половината от онова, което той знаел за тях. А колко добре ги познавал! Сириус израснал сред доста издигнати хора, но дори семейство Трелоун често проявявало глупост и безчувственост. И Плакси твърде малко се познавала. Тя била толкова погълната от себе си, че не можела да се види отстрани, както се казва, дърветата й пречели да види гората. Колко често се държала неразумно и самодоволно, заради жалкото си дребнаво самолюбие, без дори да го съзнава. Но той винаги го усещал — о, да! Била способна и на жестокост. Тя можела да го накара да се почувства нищожество и червей — само за удоволствие.

Това, което най-много го вбесявало у хората и особено у тези, с които се запознал в Кеймбридж, било склонността им да се самозаблуждават. Всъщност те до един били съвсем различни от маската, която показвали на света. Ето например Макбейн. Той наистина бил донякъде отдаден на науката, но все пак мислел повече за себе си и не смеел да признае това, дори вътрешно. Защо не можел просто да каже: „Знам, че по душа съм самолюбиво животно, но се мъча да не съм такъв?“ Вместо това се преструвал, че изпитва истинска кучешка вярност към науката, а всъщност съвсем не й бил предан докрай. Може би някой ден щял да стане като Томас. Някой ден може би и той щял да бъде готов да пожертва живота си за науката. Но дори такава саможертва щяла да бъде по-скоро в името на репутацията му като самоотвержен учен.

О, Господи! Що за животни господствали над планетата! При това толкова недосетливи за всичко, което не било свързано с тях. Толкова неспособени да си представят друг вид душевност освен човешката. (Нали самата Плакси му изменила?) Толкова жестоки и отмъстителени! (Нали самата Плакси му причинила болка?) И толкова самодоволени! (Нали самата Плакси дълбоко в себе си го разглеждала „само като куче“).

Изобщо що за вселена! Нямало смисъл да вини хората, че са такива, каквито са. Всички същества били създадени, за да измъчват другите. Самият Сириус, разбира се, не представлявал изключение. И той бил устроен по същия начин! Никой не бил виновен, че по природа преследва другия: кучето — заека и добитъка, човекът — почти всичко живо, насекомите и микробите — човека и накрая самият човек — другите хора. (Никой друг освен човека не бил действително жесток и отмъстителен с изключение може би на омразната котка). Всичко живо отчаяно се стремяло да се задържи над повърхността за няколко глътки въздух, докато накрая силите неизменно го напуснат и потъне под натиска на другите. А отгоре блестели тези безмозъчни, безръки, глупави звезди, които само си придавали важност. Тук-там имало по някоя планета — нищожна песъчинка, където господствал полуразвит разум, подобен на човешкия. И тук-там на тези планети една-две нещастни, нищожно малки души се пробуждали и се питали защо по дяволите е всичко това, какъв е смисълът на всичко това, какво биха могли да постигнат — и съзирали смътно възможностите си и се мъчели безуспешно да ги осъществят, но винаги били обречени на провал, никога не достигали целта и често имали чувството, че ще се пръснат на парчета, както сега ставало с него. В редки случаи те намирали призванието си в някаква творческа работа или в сладостно единение с друга незначителна душа. Много рядко те сякаш успявали да създадат или да се обединят в нещо по-красиво от самите тях, нещо, което изисквало да пожертват самоличността си и им вдъхвало нов живот. Но това било толкова несигурно и мъчително, и траело само секунда! Целият им живот бил миг в безкрайността на титаничното време. Дори след като всички планети се покриели с лед или експлодирали, дори след като всички звезди угаснели и изстинели, пак щяло да има време. О, господи, защо?