Олаф Стейпълдън
Сириус (6)

Глава 4
Младите години

В предишната глава трябваше да говоря само за Сириус като малко кученце, но за да опиша недостатъците и способностите му, неизбежно засегнах и по-късния му живот. Сериозните му експерименти в музиката, например, започнали, когато бил вече доста голям. Сега ще се съсредоточа по-определено върху юношеството и младостта му като подготовка за разказа, свързан с онзи период от неговия живот, който тясно се преплита с моя.

Още през пубертета Сириус бил по-едър от повечето овчарски кучета. Но въпреки високия си ръст бил много слаб и източен — често казвали, че много бърза да порасне. Освен това съвсем не бил смел. Предпазливостта му при срещите с други кучета се увеличила, след като в различни дребни стълкновения открил, че поради големия череп, главата му е доста тежка и победата над неприятеля не е толкова лесна, колкото би могло да се очаква. До голяма степен Сириус преодолял този недостатък, когато възмъжал напълно — чрез постоянни упражнения успял да развие достатъчно вратните мускули, за да компенсира допълнителното тегло на главата. В ранните си години обаче, той бил по-слаб от по-малките, но по-опитни колита, които пазели овцете. Едно от тях, за съжаление близък съсед, го погвало при всеки удобен случай. Настъпил денят, когато Сириус бил унизително преследван до къщи от това куче, носещо подходящото име Диол Дю, което на уелски означава Черен дявол. Плакси, по това време ученичка, грабнала една дворна метла и прогонила Черния дявол с удари и пронизителни писъци. По-късно Сириус я чул как предава на майка си инцидента. Разказът й завършил с думите:

— Май на горкия Сириус доста му липсва кураж.

Сириус не знаел какво означава тази дума, но доловил в гласа на Плакси, в който тя се стараела да вложи само весела нотка, дълбоко огорчение. Той се измъкнал тихичко и отишъл да потърси речник. С доста затруднения, като си служел главно с мокрия си език, за да прелиства тънките страници, успял да намери думата. Никак не му харесало, че според Плакси няма кураж. Защото „кураж“ в Оксфордския кратък речник означавало „смелост, мъжество, храброст“… Трябвало някак да си възвърне уважението й, но как?

През същия ден Плакси престанала да се интересува от Сириус и насочила вниманието си към малкото котенце Трикс, потомък на Томи. Този импулс да се занимава с котки бил обичайната й реакция винаги, когато чувствала известно отчуждение от Сириус. Тя често галела Трикс пред него и повтаряла колко красива е шарената му козина и колко нежно е нослето му. Освен това, Сириус забелязал, че самата тя на моменти заприличва на котка — излежава се в надменно мълчание и се „разнежва към себе си“, както понякога се изразявал.

Скоро след поражението от Диол Дю, Сириус изпаднал в сериозна немилост поради Трикс. Котката тъкмо се канела да скочи в скута на Плакси, когато Сириус загубил самообладание и с гневен лай се нахвърлил върху малката си съперница. Трикс обаче извила гръб и не отстъпила, одраскала го по муцуната и той трябвало да се оттегли със скимтене. Писъците на Плакси преминали в смях. Тя обвинила Сириус, че е грубиян и страхливец, прегърнала Трикс и я обсипала с нежности. Сириус се отдалечил засрамен и нещастен.

Две седмици по-късно в семейството се коментирало как Сириус с неочаквана ярост атакува една стара лопата, която се търкаляла под навеса. При всяка възможност той увещавал някой по-силен мъж, обикновено Морис, който бил във ваканция, да участва в играта. Момчето и кучето хващали дръжката от двата края и дърпали напред-назад, като всеки се стараел да я изтръгне от противника си. Към края на ваканцията Морис отбелязал:

— Сириус е станал много силен. Не пуска лопатата. Изобщо не можеш да му я вземеш.

През цялото това време Сириус старателно отбягвал Диол Дю. Накрая почувствал, че е готов. Въпреки увереността си, че хватката му е много по-здрава, а движенията на главата — по-бързи и по-точни отпреди, той не желаел да разчита само на физическа сила. Замисълът му се основавал на хитрост. Разработил стратегията си много внимателно, изучавал избраното бойно поле и репетирал съдбоносните действия, които трябвало да му донесат победа там, където претърпял поражение и то пред очите на Плакси.

Един следобед, когато Плакси се върнала от училище, Сириус бързо се отправил към фермата Гласдо, където живеел Диол Дю и се спотайвал в околността, докато неприятелят му не се впуснал като черна светкавица към него. Сириус скочил на крака и побегнал към къщи. За да стигне до входната врата на Гарт, което привидно било целта му, трябвало да тръгне надясно. (Читателят сигурно помни, че Гарт е стара селска къща). Преди да влезе, Сириус погледнал назад, за да се увери, че Диол Дю е на достатъчно разстояние от него. После светкавично обиколил двора и се върнал при портата, но от другата страна, така че стената го скривала от погледа на Диол Дю. В този момент преследващото го коли прелетяло през вратата. Сириус го нападнал отляво, повалил го и скочил отгоре му. Забил зъби в гърлото на Диол Дю, където намерил много по-здрава опора, отколкото в дръжката на старата лопата. Стискал с всички сили, защото се страхувал, че ако пусне, другото куче, по-добре обучено от него, ще го победи. Сподавеният вой на колито и равномерното приглушено ръмжене на Сириус скоро принудили обитателите на къщата да се притекат на помощ. Сириус зърнал Плакси, докато се търкалял по земята с неприятеля си. Топла кръв се стичала в устата му, не можел да си поеме дъх и се давел, но не отпускал хватката си. Соленият вкус и миризмата на кръв, както обяснил по-късно, го влудили. За пръв път в него се освободила някаква натрупана ярост и енергия. В разгара на битката в главата му проблеснала една мисъл: „Това е истинският живот, роден съм за това, а не за всички тези човешки глупости!“ Той стискал, ръфал и разкъсвал гърлото на Диол Дю, чиято съпротива все повече отслабвала, докато хората наоколо с всички сили се мъчели да го обуздаят. Удряли го, хвърлили пипер в очите му, от което започнал неудържимо да киха, но той не пускал жертвата си. Всички заедно се вкопчили в него и с пръчка се помъчили да разтворят челюстите му. Неговата собствена кръв се смесила с кръвта на колито в устата му и той се учудил, че вкусът й е толкова различен. Всички усилия на семейството останали напразни, нищо не можело да накара Сириус да пусне жертвата си. Обезумялата от ужас Плакси се опитала да пъхне ръка в устата му. После изведнъж надала отчаян писък. Сириус най-накрая пуснал Диол Дю, който останал да лежи безжизнен на земята.

Победителят, с все още настръхнала козина, гордо се оттеглил, облизвайки кръвта от устните си. Пийнал малко вода от коритото пред водната помпа в двора и легнал с муцуна на лапите си, за да наблюдава развитието на събитията. Елизабет изпратила децата да донесат от къщи топла вода, дезинфекционни средства и превръзки, а самата тя разгледала раната. Плакси държала главата на безжизненото куче, докато Елизабет го превързала с голямо парче памук и бинт. След известно време Диол Дю показал признаци на живот — главата му в ръцете на Плакси леко потрепнала. Съвсем слабо изръмжал, после започнал да скимти. Внесли го в къщата и го сложили до кухненската печка, като оставили пред него купичка с вода.

Никой не се сещал за Сириус, който все още лежал на двора, изтощен до смърт, доста объркан и огорчен въпреки победата си. Щом като Плакси искала от него да има кураж, защо не идвала да го похвали и да го погали?

След малко Елизабет излязла и запалила колата. Изкарала я на пътя, а после се върнала в къщата и с помощта на Морис изнесла на ръце Диол Дю, докато останалите му приготвили място на задната седалка. Щом го настанили, Елизабет подкарала колата към Гласдо.

Децата се нахвърлили върху Сириус:

— Господи! — възкликнал Морис — Този път си го намери!

Тамси казала:

— Ще те застрелят като опасно животно.

— Ти си истински убиец! — допълнил Джайлс.

А Плакси само възкликнала:

— О, Сириус!

Сириус я изгледал мълчаливо, като се опитвал да анализира тона й. Той изразявал предимно упрек и ужас. Но съдържал и нещо друго — може би задоволство от храбростта му, може би обикновено човешко превъзходство. Все едно, какво го интересувало?

Лежал така неподвижно с муцуна на лапите и се взирал в Плакси. В този момент се появила котката Трикс и се потъркала в краката й. Плакси я вдигнала и я погалила. Сириус станал, козината му отново настръхнала, издал някакъв слаб звук, нещо средно между пуфтене и ръмжене и с подчертано достойнство се отдалечил.

Сражението с Диол Дю отбелязало поврат в кариерата на Сириус. Той познал вкуса на победата. Не отстъпил. Никога вече нямало да позволи да го тероризират слабоумни преследвачи. Но освен предвижданото тържество се било случило още нещо. Проявила се скритата му, несъзнавана природа. Открил нещо много по-приятно от човешката цивилизованост. Тогава тези мисли още не били ясно оформени в съзнанието му, но припомняйки си инцидента след години, Сириус беше сигурен, че си е мислел точно това.

Елизабет го предупредила, че ако пак се опита да убие някого, ще има сериозни последици.

— Помни — казала му тя, — за другите хора ти си само куче. По закон нямаш никакви права. Ако някой реши, че застрашаваш реда и те застреля, няма да отиде в затвора. Можем да го съдим само за унищожаване на чужда собственост. Освен това, как можа да го направиш? Беше ужасно, животинско!

Сириус не отвърнал нищо, но подигравателният тон не му убягнал. Със слуха и обонянието си усещал нейното презрение и враждебност. Вероятно в нея неочаквано се появила някаква потисната, несъзнавана омраза към осиновеното куче, която се отприщила неочаквано. Сириус достатъчно ясно виждал, че постъпката му е глупава и опасна, но последната забележка го изпълнила с гняв. Вътрешно си казал: „Да вървят по дяволите всички те!“ Външно обаче с нищо не показал, че дори я слуша. Седял пред огъня в кухнята и като свършило надменното слово на Елизабет, протегнал задната си лапа и много старателно и демонстративно почесал интимните си части — жест, който често с голям успех използвал, за да дразни жените от семейството.

Месеците минавали, превръщали се в години и самочувствието на Сириус по отношение на другите кучета доста се повишило. Теглото и силата му нараснали, а това, съчетано с високата му интелигентност, му осигурявало не само спокойствието, че никой няма да го преследва, но и неоспоримо превъзходство над всички овчарски кучета в околността, които били по-дребни от него.

Комбинацията от физически качества и хитрост го поставяла в отделна категория. Що се отнася до „куража“, истината е, че до края на живота си Сириус си остана плахо същество, проявяваше храброст само при липса на друг изход или при пълен шанс за победа, като се изключат онези редки случаи, когато го обладаваше вътрешният му демон.

Не мога да коментирам отношенията му с животните от неговия биологичен вид без да дам някои сведения за сексуалните му похождения. Много преди битката с Диол Дю, Сириус започнал да изпитва смущаващ интерес към всяка разгонена кучка, която срещнел. Обикновено те не желаели да имат нищо общо с него — сигурно го смятали за преждевременно развито кученце. Имало обаче една едра, доста стара черна кучка, на която неопитният млад гигант се сторил привлекателен. С нея Сириус от време на време се наслаждавал на дълги часове безцелна любовна игра. Томас наблюдавал лудориите на двойката с голям интерес, защото скоро станало очевидно, че при Сириус липсва типичната за обикновените кучета интуитивна склонност да използват докрай предоставящите се възможности. Двете кучета се впускали в гонитба, скачали едно върху друго, боричкали се и явно изпитвали голямо удоволствие от физическото съприкосновение. Но не след дълго Сириус заставал на едно място, размахвал глупаво опашка и се чудел какво да прави по-нататък. Разбира се, тази безцелност била естествен етап в сексуалното развитие на кучетата, но все пак трябвало да завърши с копулация. Сириус, който по една случайност дотогава не бил виждал как кучетата правят любов, така и не се сещал какво трябва да направи. Чак след като заварил любимата си в момент, когато я обладавало друго куче — много по-младо, но с по-развити инстинкти и физиологически по-зряло от него — разбрал желанията на тялото си.

Оттогава любовните му приключения протичали нормално. Той все още бил „в училищна възраст“ и поради това зрелите кучки не го смятали за особено привлекателен. А и на този етап сексът за него не бил всепоглъщаща страст — Сириус го приемал по-скоро като белег на зрялост, отколкото като самоцел. Естествената привлекателност на секса се подсилвала от факта, че „така правят големите кучета“. В сравнение с Плакси и дори с по-големите деца в семейството, Сириус изглеждал преждевременно развит просто защото свободата в любовните му похождения му донесла опит и практически познания, докато за останалите деца тези неща още дълго останали неизследвана територия.

В едно отношение обаче любовните истории на Сириус през целия му живот били свързани с мъчителна незадоволеност. Защото любимата на деня, колкото и прелестни да били нейният аромат и външност, колкото и приятно да било съприкосновението с нея, неизменно се оказвала малоумна. Тя не можела да говори и не разбирала нежните му думи, не желаела да сподели полета на будния му ум. А когато свършело разгонването, пак ставала фригидна и непривлекателна. Благоуханието изчезвало, оставало само слабоумието.

Томас проявявал силен интерес към разказите на Сириус за любовните му похождения, които между другото последният споделял без задръжки. На въпроса: „Какво те привлича в нея?“, младият Сириус бил способен да отговори само: „Така прекрасно мирише!“. Като поотраснал, вече можел да даде повече информация. Години по-късно двамата разговаряхме по този въпрос и той ми каза:

— Разбира се, най-важна е прелъстителната миризма. Изобщо не мога да ти обясня въздействието й, защото вие, хората, имате много лошо обоняние — не само слабо, но и сляпо за цветовете. Помисли си за всичко, което вашите поети са казали за прелестите на любимата откъм форми и цветове и как красотата й е упоително (и често измамно) духовна, а после си представи цялото това нещо като благоухания. Благоуханието на Морин, когато ме желае, е като аромата на утрото с възбуждащ примес, за който няма думи. Това е ароматът на един много нежен и благоухаещ дух, но за нещастие девет десети от духа й спят и винаги ще е така. Тя обаче ухае сякаш е будна.

— А външността й? — попитах аз. — Тя не те ли привлича?

— Мен много ме привлича — отвърна Сириус. — Но обикновените кучета почти не й обръщат внимание. За тях важна е миризмата и естествено допирът, но ги запленява именно миризмата — този влудяващ, силен, сладък аромат, който прониква в цялото тяло, така че ден и нощ не може да мислиш за друго. Но външността й? Да, за мен е важно как изглежда. Тя е толкова лъскава, стройна и гладка. Освен това, красотата й допринася много за проявата на духа, който би имала, ако беше истински будна, като мен. Но нали разбираш, аз съм се научил да обръщам внимание на външността поради общуването с вас, а вие сте същества с остър поглед. Въпреки това, дори за мен, гласът е по-важен от вида й. Тя, разбира се, не може да говори, но е способна да изрази и най-сладките и нежни неща с гласа си. Естествено не ги казва съзнателно. Казва в съня си онова, което би казала, ако беше будна.

Но да се върнем към юношеството на Сириус. Елизабет възпитавала децата си в съвременен дух. Ясно било, че щом живеят на село, ще научат нещо за секса, като наблюдават животните и птиците. Но тъй като в съзнанието им все още не съществувало чувството за вина, съпътстващо секса, интересът им към него бил непостоянен и преди да го открият минало учудващо много време. Когато Сириус осъществил първата си любовна връзка, двете най-малки деца в семейството, които още не ходели на училище, не подозирали нищо. Сириус обаче скоро започнал да говори за това с нескривана гордост. Елизабет трябвало да използва целия си такт и чувство за хумор, за да ги убеди, че онова, което е напълно редно и естествено за Сириус, не е подходящо за деца и че за тези неща не е прието да се говори извън семейния кръг, особено в Уелс. Елизабет признала пред Томас, че се чувства доста неловко от цялата тази работа и се надява да не е причинила повече вреда, отколкото полза.

В детството си Плакси естествено имала много романтични увлечения. Скоро след като тръгнала на училище, тя бурно се влюбила в една своя съученичка. Не знам дали това може да се разглежда като сексуално увлечение, но сигурното е, че била напълно обладана от тези чувства. За пръв път през живота си Сириус усетил, че е нежелан. Изведнъж Плакси нямала време за игрите, които играели след като се върнела от училище и напишела домашното си, защото все била обещала нещо на Гуен. Отказвала да го вземе със себе си, когато излизала с приятелката си, защото (така твърдяла) Гуен бързо би разбрала, че Сириус може да говори. Според най-ревностно съблюдаваното семейно табу никой не трябвало да научи, че Сириус е нещо повече от суперовчарка. Това било тайната, която пазели като племенен ритуал. Никой освен тях шестимата не можело да бъде посветен в нея, с изключение на Кейт, която и без това отдавна била част от семейството. Другите две помощнички — бавачката Милдред и едно момиче от селото — за голямо съжаление на всички не влизали в кръга на посветените от съображения за сигурност. Сириус добре разбирал доводите на Плакси, но нещо в тона й му подсказвало, че тя с радост използва това убедително извинение, за да не го взима със себе си. Внезапната загуба на това сърдечно приятелство се отразила много зле на малкото кученце. То се разхождало тъжно из къщата и градината, и непрестанно я чакало. Щом се върнела, Сириус я обсипвал с нежности, на които тя отвръщала разсеяно и дори с безразличие.

След време тази детска страст избледняла и Сириус възвърнал положението си, но последвали нови увлечения. На дванайсет години Плакси се влюбила в сина на местния ковач Гуилъм, който бил осемнайсетгодишен. Любовта била несподелена и Плакси рядко виждала младежа. Тя разкрила тайната си пред Сириус, а той я успокоявал, като изтъквал, че Гуилъм трябва да е глупак, за да не обикне такова прекрасно момиче. Веднъж казал:

— Нищо, Плакси, нали аз те обичам!

— Да, знам, аз също те обичам. Но всъщност съм влюбена в Гуилъм. Освен това той е от моя вид, а ти не си. Теб те обичам по различен начин. Не по-малко, но другояче.

Докато Плакси страдала по своя снажен млад ковач, самият Сириус започнал да проявява сериозен интерес към женския пол на своя вид. Плакси изведнъж открила, че верният й изповедник, който освен през кратките си отсъствия, когато ходел на лов, винаги бил готов да я изслуша и да й съчувства, вече не бил изцяло на нейно разположение. Когато се връщала от училище, често го нямало. Не се появявал нито за домашните, нито за игра, нито дори за вечеря. А ако присъствал, мислено бил далече и проявявал повърхностно съчувствие. Веднъж, когато му разказвала как прекрасно удрял Гуилъм с чука върху нажеженото желязо и как й се усмихнал, Сириус внезапно скочил на крака, подушил въздуха и побегнал. Плакси си казала с горчиво разочарование: „Значи все пак не ми е истински приятел. Той е просто едно тъпо животно“. (Била научила този израз неотдавна в училище). „Той всъщност не ме разбира, не се интересува от мен“.

Несподелената й любов към Гуилъм продължавала вече осемнайсет месеца и я изпълвала с много сладка мъка и важност, когато един ден заварила Сириус на местопрестъплението с благоуханната му любима. Малко преди това била видяла две кучета, които се държали по същия странен начин, но виждала Сириус за пръв път. С учудване установила, че гледката предизвиква у нея ужасен шок. Бързо се отдалечила от сцената, изпълнена с необясним гняв и чувство за самота.

Две-три години след историята с Гуилъм, Плакси завоювала първата си победа. Конуей Причард, синът на пощаджията, бил много по-отзивчив в любовта от винаги любезния, но безстрастен Гуилъм. Конуей се сбил с едно друго момче заради нея и това особено я развълнувало. Конуей установил пълно господство, а Сириус отново бил пренебрегнат. Когато самият той се отдавал на любовни похождения или на ловна страст, това не го тревожело, но през останалото време се чувствал много самотен.

Освен това, по време на страстната си любов към Конуей, Плакси понякога се държала необичайно грубо към Сириус — сякаш не само го била забравила, но и самото му съществуване я дразнело. Веднъж той срещнал младите влюбени да се разхождат по една алея, хванати за ръце. Щом го видяла, Плакси издърпала ръката си и му викнала така, като че ли е обикновено куче:

— Бягай вкъщи, Сириус!

Конуей възкликнал:

— Защо баща ти отглежда тези кучета с големи глави?

Плакси нервно се засмяла и отвърнала с писклив глас:

— А, Сириус е послушно куче. Хайде изчезвай, Сириус. Не те искаме тук.

Сириус останал на пътя без да помръдне, като се мъчел да анализира тона на Плакси и какво точно чувства. Конуей в това време понечил да грабне един камък и изкрещял:

— Бягай вкъщи, пес такъв!

Гъстата копринена козина по врата на Сириус настръхнала, той се обърнал заплашително към Конуей, привел глава, прибрал уши и ниско изръмжал. Плакси извикала уплашено:

— Сириус! Не се побърквай!

Сириус я изгледал студено, обърнал се и се отдалечил.

Същата вечер Плакси упорито се мъчела да се сдобри с него, но той не й обръщал внимание. Накрая тя извикала, а по гласа й ясно се чувствало, че скоро ще избухне в сълзи:

— Ужасно съжалявам за днес следобед. Но какво можех да направя? Трябваше да се преструвам, че си обикновено куче, нали така?

Отговорът му силно я смутил:

— Ти всъщност искаш точно това, нали?

Тя се разплакала и казала:

— О, Сириус, не говори така. Просто аз раста и трябва да бъда като другите момичета.

— Разбира се — отвърнал той, — също както и аз трябва да бъда като другите кучета, макар да не съм като тях и да няма друг такъв като мен в целия свят.

Той понечил да си тръгне, но тя го сграбчила и започнала да го гали:

— О, ние двамата винаги ще си останем приятели. Дори когато всеки от нас иска да е далеч и да води друг живот, пак ще се връщаме един при друг и ще си казваме всичко.

— Ако можеше да бъде така, не бих се чувствал самотен, дори когато заминеш някъде — отвърнал той.

Плакси се усмихнала и го погалила.

— Плакси, независимо, че ти си момиче, а аз куче, от всички същества на света ти си най-близка до моята самотна персона. — Сириус подушил лекичко врата й и продължил: — А миризмата ти е по-прекрасна от влудяващото ухание на кучките. — После изскимтял от смях и добавил: — Мила човешка кучка!

Плакси почервеняла от смущение, но също се засмяла. Замислила се малко върху последните му думи, а после заявила:

— Ако Конуей ме нарече кучка, той би имал предвид нещо ужасно и аз никога повече няма да му проговоря. Но тъй като го казваш ти, това сигурно е комплимент.

— Но ти наистина си кучка — възразил Сириус. — Ти си кучка от вида хомо сапиенс, за който Томас винаги говори така, сякаш става дума за животно от зоологическата градина.

След инцидента на алеята връзката на Плакси с Конуей се развалила. Тя вече го гледала с други очи — като сравнително привлекателно животно от вида хомо сапиенс, но нищо повече. С изключение на приятната външност и увереното му, покоряващо ухажване, в него нямало нищо. Кучето Сириус притежавало много по-човешки качества.

Известно време Плакси и Сириус поддържали много близки отношения. Тя дори успяла да го убеди да я изпраща сутрин до училище и следобед да я взима, „за да не й досажда Конуей“. Сега двамата били все заедно и никога не им липсвали теми за разговор. Когато Плакси отивала на забавите в селското училище, за да потанцува, Сириус естествено се чувствал самотен и отегчен, но нямал нищо против. Знаел, че ще се върне. Когато пък Сириус отивал да прекара деня с Томас, тя не възразявала. Чувствала се самотна, но се занимавала с други неща. Той се връщал и й разказвал всичко. Дори когато обезумявал по някоя нова кучка, тя не била дълбоко засегната. Тайно и неочаквано ревнувала, но се присмивала сама на себе си и не показвала ревността си. Неговите любовни истории, казвала си тя, не я засягали и всъщност нямали значение. И без това били кратки, пък и самата тя започнала да се увлича по едно момче, студент в Бангор, с което се запознала на танцова забава.

По това време Плакси вече започнала да придобива (така твърдят хората) онази доста особена грациозност, която имаше толкова силно въздействие върху околните в зрялата й възраст. Дали по природа или поради постоянното й общуване със същество от друг животински вид, а може би и по двете причини, Плакси придобила качество, което накарало жената на местния доктор с право да забележи:

— Това момиче ще стане голяма чаровница, но по нещо не прилича на човек.

В училище често я наричали „Пуси“ и тя наистина напомняла котка. В меката коса, огромните зелени очи, кръглото лице с остра брадичка и малкия нос имало нещо котешко. Отмерената й плавна походка засилвала това впечатление. Понякога ставала меланхолична и затворена, и тогава майка й я наричала „саможива котка“. Вече дълго време бяхме женени, когато споделих с нея собствената си теория за тази грациозност. Според мен, влиянието на Сириус бе породило тези „почти нечовешки“ черти, а несъзнаваният антагонизъм към него я бе накарал да възприеме „котешкото“. Именно това нейно качество привличаше и вбесяваше не само него, но и всичките й обожатели, като се почне от Конуей и се стигне до мен. Особено характерна беше една нейна реакция, която подсказваше несъзнаван протест срещу Сириус и се проявяваше в засилен вид, когато беше в конфликт с него — изразяваше се в необикновено изящество и прецизност в движенията на ръцете, независимо дали вършеше нещо или просто жестикулираше. Като че ли усещането й за себе си бе съсредоточено главно в ръцете и донякъде в очите. Това елегантно „изтъкване на ръцете“ надминаваше „обикновената“ котешка грациозност и приличаше на изящните движения, с които си служат явайските танцьорки. Те бяха едновременно много човешки и мъничко свръхчовешки, така че на мен ми приличаше не толкова на котка, колкото на фея. Сякаш беше едновременно котка, фавън, горска нимфа, самодива, магьосница.

Това описание всъщност се отнася за Плакси като млада жена, когато аз се запознах с нея. Вероятно в детството й този особен чар е бил едва доловим. Но дори когато била на петнайсет-шестнайсет години, „почти нечовешката“ грация вече започнала да се появява и силно привличала младите самци от нейния биологичен вид.

Именно през този период, когато Плакси била шестнайсетгодишна, Елизабет казала на Томас, че е крайно време да я изпратят в пансион. Другите деца постъпвали в пансион много по-рано. Една от причините Плакси да остане вкъщи била желанието им да осигурят на Сириус интелигентна компания.

— Сега тя вече прекалено силно се е привързала към Сириус — казала Елизабет. — Живее затворена с него на това отдалечено място. Трябва да общува повече с деца на нейната възраст.

Томас тайно си правел сметка изобщо да не праща Плакси в пансион, отчасти заради Сириус и отчасти защото другите три деца доста се обезличили от престоя си в тези училища.

— Затворена! — извикал възмутено той. — А какво ще кажеш за проклетия манастир, където пратихме Тамси?

Елизабет признала, че това наистина се оказало неудачно, но прибавила:

— Аз и без това имах предвид някое по-модерно училище за Плакси, по възможност смесено. Тя има нужда да общува повече с момчета.

Странно е, а може би изобщо не е, че и двамата родители, макар да имали подчертано модерни възгледи и приятелски отношения с децата си, били напълно неосведомени за любовните им увлечения. Много рядко им минавало през ум, че такива неща се случват!

Склонен съм да мисля, че има и друга причина за нежеланието на Томас да изпрати Плакси далеч от къщи и подозирам, че самият той не я е съзнавал. Може би греша, но в малкото случаи, когато ги видях заедно, останах с чувството, че зад неговия безпристрастен и „научен“ интерес към дъщеря му се криеха силни чувства. Според мен той просто не е можел да си представи уикенда в Гарт без нея. Самата Плакси винаги се държеше доста настрана от баща си, макар да имаше приятелско чувство към него. Понякога му се присмиваше за някои навици, например за начина, по който свиваше устни, когато нещо го озадачаваше. Тя никога не се зарази от неговата страст към науката, но го защитаваше с изненадваща разгорещеност, ако някой го упрекнеше за нещо. Ето защо, в светлината на последвалите събития, може да се допусне, че подсъзнателната страст на Томас към нея е била взаимна. Все пак, много години по-късно, когато вече бях женен за Плакси и обсъждах с нея плана си да напиша тази биография на Сириус, тя се присмя на предположението ми за някакви силни чувства между нея и баща й и заяви, че и аз като всички други психолози-аматьори „все търся Едипов комплекс“.

Тази книга е посветена на Сириус, не на Плакси. Изобщо не бих споменавал за отношенията й с Томас, ако не чувствах, че това донякъде обяснява необикновено дълбоките й, макар и противоречиви чувства към Сириус, който беше върховното постижение и най-голямото съкровище на баща й.

Така или иначе, Томас трудно се оставил да го убедят, че Плакси трябва да отиде в пансион. Когато накрая се съгласил по принцип и двамата с Елизабет започнали да търсят подходящо училище, той постоянно намирал сериозни възражения срещу всяко от тях. Все пак накрая одобрил едно смесено, сравнително модерно училище, което имало предимството, че се намира близо до Кеймбридж.

Въпросът естествено бил предварително обсъден със самата Плакси, която не се примирила лесно с перспективата, както се изразила, „да я пратят в затвора“. Тази голяма промяна в живота й несъмнено я притеснявала. Освен това си мислела: „А какво ще прави Сириус без мен?“

Сякаш в отговор на негласния въпрос, майка й казала:

— Смятаме, че и за Сириус е време да замине някъде за известно време. Той ще се обучава за овчарско куче.

Накрая Плакси се примирила с положението и щом веднъж взела това решение, открила, че от време на време с голямо нетърпение очаква заминаването си. Тя неволно си обяснила това с възможността да живее като нормално момиче сред други момчета и момичета като нея. Очевидно вече страдала от сериозен вътрешен конфликт по отношение на Сириус.

Томас се заел да съобщи на кучето за големите промени, които го очакват. Започнал с обяснението, че е назрял моментът Сириус да започне да води активен живот далеч от къщи.

— Разбира се, много добре съзнавам, че нямам право да се отнасям с теб като с обикновено куче — ти сам трябва да избереш кариерата си. Обаче още си много млад. Физическата и психологическата ти възраст съответства на възрастта на Плакси — около шестнайсет. Затова съвет от по-възрастен човек може да ти бъде полезен. Естествено аз имам свои планове за бъдещето ти. Ти си не по-малко интелигентен от повечето хора на тази възраст, но имаш и някои особени предимства. Желанието ми е да станеш един от най-видните ветеринарни психолози в света и да работиш с моите колеги в Кеймбридж. Но още е рано да се появяваш на сцената. Това би ти се отразило зле, пък и не си получил необходимото образование. Най-вече умствено си още твърде млад. Мисля, че сега ти трябва постоянна работа като овчарско куче, да кажем за около година. Ще те представя като една от моите „супер-суперовчарки“. Мога, струва ми се, да те настаня на работа при Пю и той със сигурност ще се държи с теб прилично. Естествено животът ти ще е труден, но това ти е необходимо. Ще натрупаш опит, който по-късно ще ти бъде много полезен. Трябва да внимаваш да не се издадеш, че можеш да говориш. Но ти вече си свикнал с това. Боя се, че работата ти на моменти ще е много скучна, но това се отнася за повечето работи. За задоволяване на интелектуалните си интереси ще трябва да разчиташ на себе си. Няма да имаш възможност да четеш, но ще можеш да наблюдаваш някои интересни черти от поведението на животните и хората.

Сириус напрегнато слушал тази тирада, докато двамата се разхождали по билото на връх Мел. Накрая заговорил бавно и отчетливо, защото Томас не бил свикнал да го разбира толкова добре, колкото останалите.

— Да — казал той, — готов съм да опитам. Според теб, ще мога ли да се връщам вкъщи сравнително често?

— О, да — отвърнал Томас с променен тон. — Ти може би още не знаеш, че Плакси заминава в пансион. Ще обясня на Пю, че цялото семейство би било много разочаровано, ако не прекараш ваканцията с нас, защото след смъртта на Гелърт сега ти си нашето семейно куче. Пю ще има грижата… Сигурно отначало на вас двамата с Плакси ще ви е много мъчно един за друг, но ще свикнете. Пък и без това един ден ще трябва да живеете отделно, затова е добре да започнете да се приспособявате.

— Да, естествено — отвърнал Сириус, провесил опашка, дълго мълчал, а накрая неочаквано попитал: — Защо си направил само един като мен? Така ще бъда много самотен.

Томас му обяснил, че в котилото е имало четири кученца, но е оцелял само той.

— Много пъти сме опитвали — продължил той. — Доста лесно е да се създадат кучета от типа на Гелърт, но ти си съвсем друго нещо. Сега отглеждаме две многообещаващи кученца — те обаче са още прекалено малки, за да се разбере какви способности ще имат. Имаме и женско супершимпанзе, но то естествено е безполезно за теб. Създава ни грижи — ту се държи много глупаво, ту доста хитрува.

Всяко изпращане на някое от децата за училище винаги се съпровождало от голяма суетня. Когато детето заминавало за пръв път, подготовката била още по-дълга. Трябвало да се купят или ушият дрехи, да се осигурят книги, ученически пособия, спортни екипи. С наближаването на определената дата Плакси все повече се занимавала само с тези неотложни неща. Сириус се озадачавал от веселото й настроение. То трябвало да се тълкува като проява на твърдост в очакване на приближаващото нещастие, но често „намирисвало“ на истинска радост. Самият той почти нямало с какво да участва в приготовленията, освен че понякога разнасял съобщения, така че му оставало твърде много свободно време, за да размишлява за бъдещето. Веселостта на Плакси отчасти наистина прикривала мрачните й предчувствия, защото трябвало скоро да напусне дома си и всичко, което обичала. В по-ранна възраст тя сигурно би понесла раздялата по-леко. Сутринта преди заминаването си Плакси срещнала Сириус на стълбите. За негова изненада тя хвърлила на земята вързопчето с дрехи, коленичила и го прегърнала. С типична ученическа сантименталност, но и с прозираща зад нея дълбока искреност, тя му казала:

— Каквото и да се случи с мен, Сириус, аз винаги ще ти принадлежа. Дори когато съм се държала лошо с теб, пак съм била твоя. Дори да се влюбя в някого и един ден да се омъжа, аз пак ще ти принадлежа. Защо до днес не съм разбирала истински това?

— Аз ти принадлежа и ще ти принадлежа, докато съм жив — отвърнал Сириус. — Винаги съм го знаел, още от деня, когато те ухапах.

Тя се взирала в сивите му очи и галела гъстата козина около врата му:

— Сигурно много често ще си причиняваме болка един на друг. Толкова сме различни.

— Да, но колкото по-различни сме, толкова по-прекрасно е, че се обичаме — отвърнал Сириус.