Олаф Стейпълдън
Сириус (12)

Глава 10
Преживявания в Лондон

Един ден Сириус настойчиво поискал от Томас да му уреди срещи с някои видни духовни лица в Кеймбридж.

— Но аз не познавам такива — възпротивил се Томас. — Те нямат нищо общо с моята работа. А и не съм сигурен дали няма да се раздрънкат.

Сириус обаче не пожелал да отстъпи. Накрая се съгласили, че Елизабет ще му помогне да задоволи любопитството си по отношение на религията и същевременно ще му покаже Лондон. Един неин братовчед бил пастор в Ийст Енд. На него можели да се доверят и сигурно щели да му отидат на гости.

Преподобният Джефри Адамс, вече в напреднала възраст, бил от онези духовници, които се интересуват повече от благото на енориашите, отколкото от собственото си преуспяване. Преди много години той поел една енория в бедните квартали на Лондон и останал там завинаги. Прекарвал живота си в грижи за болните и умиращите и ги утешавал, че в отвъдното ще намерят покой, борел се с местните власти да предоставят помощ за някои тежки случаи, водел кампании за спортни игрища, безплатно мляко за майките и децата и сносно отношение към безработните. Бил си спечелил слава в цяла Англия на нещо като пастор-революционер, защото действията му в защита на бедните често го довеждали до конфликт с властите и висшето духовенство.

Елизабет писала на Джефри, разказала му за Сириус и го попитала дали може да го посети с кучето-чудо. Той отговорил, че е ужасно зает, че религията не е нещо, което се достига с приказки, но ако дойдат в Ийст Енд, ще имат възможност да видят как се прилага на практика.

Елизабет завела Сириус с влак до Кингс Крос — досадно пътуване за кучето, защото трябвало да се вози в пощенския вагон. Цял следобед се разхождали из проспериращите части на метрополията. Оксфорд Стрийт, Риджънт Стрийт, Пикадили, парковете дали на Сириус нова представа за многочислеността и могъществото на човешкия род. Какви невероятни животни били хората със своите огромни сгради, безкрайния поток от коли, препълнените витрини и тълпите от пешеходци, обути с панталони и копринени чорапи! От вълнените костюми се разнасяла позната овча миризма, а от кожените палта все още се долавял дъх на менажерия. Сириус искал да зададе много въпроси на Елизабет, но двамата, разбира се, не смеели да разговарят, за да не възбудят любопитство.

След известно време Елизабет се изморила и поискала да пие чай. Трудно било да открият заведение, където може да се влезе с такова голямо куче, но накрая намерили подходящо място и се настанили на малка масичка. Сириус, разбира се, легнал на пода и доста пречел на келнерките. Елизабет му поръчала кифла и купичка подсладен чай. Докато тя си пушела цигарата, той наблюдавал посетителите. Чули някой да казва:

— Това куче има почти човешко изражение.

След като си отпочинали, тръгнали с метрото на изток и като излезли на улицата се озовали в напълно различен свят — бедстващия свят, за който Плакси често му била говорила. Сириус бил изумен от контраста между хомо сапиенс, живеещ в охолство и хомо сапиенс, живеещ в нищета. Млади хора се разхождали безцелно край кръчмите. Мръсни деца и измършавели кучета играели в калта. Както миризмата, така и гласовете на минувачите създавали у Сириус впечатление за поражение и недоволство. Вървял до Елизабет с тревожни очи и провиснала опашка. Опасявал се, че трудно би свикнал с живота на това място. Единственото познато и успокояващо нещо наоколо били различните миризми на себеподобните му при всеки електрически стълб. Останалото било непоносимо не само защото човешката воня била потискаща, но и защото издавала дълбокото отчаяние на тези хора. В Уест Енд тълпата миришела главно на козметика, парфюм, сапун, нов вълнен плат, тютюн, нафталин, на закланите животни, чиито кожи хората били откраднали. Всичко това, разбира се, било силно примесено с нюанси на пот, главно женска, и всевъзможни телесни миризми, сред които от време на време несъмнено се усещал и дъх на сексуална възбуда. Но в източната част на града неподправената миризма на човешки тела господствала над всичко и качествено се различавала от тази в западната част. В благоденстващите квартали миришело предимно на здрави тела, а при бедните имало лек, но ясен и много разпространен нездрав мирис, който понякога преминавал (за неговото остро обоняние) в зловонията на различни болести. И в западната част се долавяла издайническата миризма на раздразнителна неудовлетвореност, но в източната, където чувството за безсилие било далеч по-остро, същата миризма била много по-силна и често придружена от киселия примес на хроничен, макар и потиснат гняв.

Естествено Сириус и преди бил попадал в бедни градски райони, но дотогава не си представял, че в Англия съществува такъв упадък на човешкия род. Ето това, повтарял си той, причинява човек на човека, това е обичайното положение на гордия тиран. Неговата дълбоко егоистична интелигентност и недостатъчно развитото му обществено чувство са го докарали до това положение. Уест Енд не дава пукната пара за Ийст Енд, но и двата района са нещастни, макар и по различен начин.

Преподобният Джефри Адамс приел гостите с известно притеснение. Нямал представа как да се държи със Сириус — дори обикновените кучета му се стрували малко далечни и непроницаеми. Скоро обаче разбрал, че към този голям звяр трябва да се отнася като към човек и с неочаквана бързина възприел странните звуци, издавани от Сириус като вариант на английския език. Съобразителността си обяснил по следния начин:

— Попадал съм на каква ли не странна реч на пристанището.

Елизабет имала намерение да прекарат при Джефри два-три дни и да се върнат в Кеймбридж, но Сириус пожелал да остане по-дълго сам, стига Джефри да го приеме. Пред него се разкривала една страна от човечеството, за която нищо не знаел и едва ли щял да научи много за толкова кратко време. Отначало Джефри се отнесъл скептично и дори малко презрително към религиозните стремежи на Сириус, но някои забележки на кучето по време на първия им разговор (превеждала му Елизабет), предизвикали интерес у него, особено твърдението, че същността на религията е любовта и нищо друго няма значение. Тази истина изисквала обяснения и уточнения. Джефри се заинтригувал и от певческите способности на Сириус. Пасторът бил музикален и сам пеел доста добре. Това се оказало допълнителна причина за неочаквано радушния отговор, с който посрещнал молбата на Сириус да остане в Ийст Енд за известно време.

Уговорили се да прекара при Джефри една седмица. Всъщност Сириус останал много по-дълго, представял се за куче на Джефри и го придружавал при обиколките му из енорията, когато било възможно. Естествено, често трябвало да остава вкъщи. Джефри не можел да го взима, когато отивал да даде последно причастие или на среща с общинските съветници. Но в повечето случаи двамата тръгвали заедно, а на вратата Джефри питал:

— Може ли и кучето ми да влезе? То е много общително.

Дружелюбното изражение и размаханата опашка на Сириус винаги му печелели радушен прием.

По този начин Сириус видял в какви условия живеят по-злочестите представители на господстващия животински вид. Чул и много разговори по практически и духовни въпроси. Понякога Джефри развличал приятелите си в енорията, като включвал и Сириус в разговора, а Сириус, за да им достави удоволствие, „отговарял“. Естествено никой не подозирал, че тези малки представления са истински. Но странното куче на преподобния Джефри Адамс било приемано с радост от повечето семейства, като се изключат напълно лишените от въображение. Най-податливи били децата. Сириус им разрешавал да го яздят и да го галят и често „съвсем като човек“ разбирал думите и игрите им. Едно дванайсетгодишно момченце настоявало, че кучето наистина може да говори и понякога му разбира.

— Естествено, че може да говори — отвърнал пасторът и се усмихнал многозначително на възрастните.

Задълженията на Джефри често го отвеждали в закусвални и приюти, а понякога и в един мъжки клуб, където обикалял из помещенията и разменял поздрави с членовете, следван от наострилия очи и уши Сириус. От време на време свещеникът се включвал в игра на дартс и билярд или гледал боксов мач. Веднъж, докато Сириус лежал до него, Джефри изнесъл лекция за жилищния проблем.

Сириус бързо разбрал, че членовете на този клуб имат най-различно отношение към Джефри. Няколко души изпитвали към него подозрение и неприязън. Те изразявали чувствата си, като тайно малтретирали кучето му. Други, макар и да го уважавали заради добротата и честността му, разглеждали него и религията му като останки от някаква предисторическа епоха. Някои се престрували на набожни според общоприетите правила. Един-двама, към които Джефри показвал шеговито предпочитание, постоянно се мъчели да го спечелят за каузата на атеизма. Аргументите и на двете страни доста разклатили вярата на Сириус в интелектуалната честност на доминиращия вид, защото нивото на доводите, които представяли, често било смешно ниско. И двете страни не се интересували от аргументите на логиката, тъй като били еднакво предубедени. Според Сириус, сред членовете на клуба нямало нито един истински християнин, отговарящ на критериите на Джефри, макар мнозина да се поддавали на обаянието му като личност.

Понякога Джефри водел Сириус на пристанището. Непознатите миризми на чуждестранните стоки му били много интересни. Той обяснил, че чрез тях получава информация не само за стоките, но и нещичко за атмосферата на земите, откъдето пристигат. По този начин Сириус един вид „пътувал чрез носа си“. Много го заинтригували най-разнообразните нови миризми на хората от други раси. Негрите, индусите, китайците — всички те носели специфичната миризма на своята раса и по този начин Сириус разграничил в съзнанието си характерния за европейците мирис.

Веднъж Джефри и Сириус попаднали на малък бунт. Докерите стачкували заради уволнението на свой колега по политически причини. Докарани били работници от друго място и местните хора нападнали стачкоизменниците. Джефри и Сириус пристигнали в разгара на вълненията. Голяма група работници пречела на друга, по-малка група да отиде на работа. Хвърляли камъни и бутилки. Един стачкоизменник паднал в несвяст и останал на земята с окървавена глава. Джефри се втурнал към него, последван от Сириус, в когото се надигнало вълчето настроение. Джефри се навел над ранения, а докерите му подвиквали обидни думи, задето помага на враговете им. Някои дори хвърлили камъни и Сириус заел позиция между Джефри и тълпата с оголени зъби и застрашително ръмжене. Пасторът не приел смирено нападките на тълпата. Сириус за първи път го видял да избухва.

— Глупаци! — извикал той. — Аз съм на ваша страна, но този човек е не по-малко скъпоценен за Бог от всички нас.

В този момент раненото божие съкровище дошло в съзнание и станало на крака, като като изляло поток от най-неприлични псувни. После пристигнали ненужно много полицаи, извадили палките си и се нахвърлили върху докерите, повечето от които избягали. Няколко души оказали съпротива и били арестувани. Двама били откарани в безсъзнание.

Вечерта, както обикновено преди да си легнат. Джефри и Сириус обсъдили случилото се през деня. Този път Сириус проявил дълбок интерес. Той отдавна бил установил, че човечеството не е единно и властите не винаги са съчувствено настроени към обикновените хора, но сцената на пристанището го накарала да почувства това съвсем ясно. Според Джефри целта на стачкуващите била да изразят протеста си срещу политическите уволнения. А полицията, въпреки че намесата й била законна, проявила излишна жестокост.

Сириус попаднал в свят, който коренно се отличавал от познатите му дотогава Северен Уелс и Кеймбридж. Жителите на тези три свята толкова се различавали помежду си, че му се стрували едва ли не като различни животински видове — фермери, интелектуалци и докери! Умствено те били толкова различни един от друг, колкото кучето, котката и коня. Но тази разлика, разбира се, била наложена от околната среда. Отначало Сириус изцяло се потопил в изучаването на този трети свят. Другите два незабелязано избледнели, сякаш били сън. В продължение на няколко седмици той толкова силно се интересувал от Ийст Енд, че рядко се сещал за Северен Уелс и Кеймбридж. Но по-късно, обикновено когато Джефри бил на благотворителните събрания, Сириус започнал да се улавя, че копнее за простор и миризма на овце. Защото в такива моменти нямало какво друго да прави, освен да се разхожда из улиците и да наблюдава доста оръфаните минувачи, да слуша маймунската им реч, да вдъхва леко нездравата им, потисната миризма и да се чувства напълно чужд. Тогава започвал да се тревожи за бъдещето си. Какво щяло да стане с него? В Уелс бил обикновено овчарско куче и предмет, в Кеймбридж — сензационна рядкост. В Лондон? Е, ако не друго, то поне изследовател на човешкия вид. Но какво изобщо можел да прави? Природата му била такава, че имал нужда напълно да се отдаде на някаква работа. Но на каква? Пак на овцевъдството? На науката? Да, разбира се, на духа. Но как? Мрачното му настроение се дължало до голяма степен на запек. Колкото и да се стараел, в града било невъзможно да прави достатъчно физически упражнения, пък и ядял повече, отколкото трябва при толкова заседнал живот. Нещо по-лошо — сякаш душата му страдала от запек. През цялото време приемал умствена храна, но не я преработвал.

Един ден, когато се разхождал пред входа на гарата, видял големи, поставени в рамки снимки — реклами на някакви курорти. Една от тях изобразявала прекрасен планински пейзаж, потънал в мъгла. Виждало се малко езеро и няколко овце. Вълните примамливо се разбивали в каменистия бряг. В облаците на хоризонта се издигал тъмният силует на планина. Гъстата трева и цветята сякаш го приканвали да се впусне в бяг. Сириус дълго стоял и гледал тази снимка, припомняйки си настроението и уханията на уелския пейзаж. Хванал се, че наистина поема въздух, за да усети миризмата на овцете. Дали били на Пю или на някой съсед? Всичко изглеждало толкова реално и все пак толкова далечно, като сън. Струвало му се невероятно, че някой ден пак ще се върне там. Обзела го паника.

После той взел твърдо решение за бъдещето си. С или без науката, с или без духа, щял да прекара живота си сред тази природа, а не в беден квартал или в университет. Само такова място било подходящо за него. Това бил единственият свят, в който можел да живее. По някакъв начин само там можел да отприщи онази неизвестна вътрешна сила в себе си, която постоянно се стремяла да излезе на бял свят.

В събота Джефри винаги бил много зает, а Сириус естествено не участвал в богослужението. Той обикновено използвал случая, за да си осигури толкова нужните му физически упражнения и веднага се втурвал към горичката в Ипинг. В неделя вечер Джефри изглеждал потиснат и остарял. Сириус забелязал, че малцина влизат в църквата за службите. За нещастие, колкото и да бил уважаван и обичан, Джефри не успявал да привлече много богомолци. Той приписвал това на неспособността си да изпълнява добре свещеническите си задължения. За разлика от Сириус, Джефри не разбирал, че чрез личното си обаяние, а не чрез официалната си дейност върши много повече и така същността на религията достига до много повече хора, макар те самите да не възприемат религиозните ритуали и доктрини, които били свързани с отминала епоха и противоречели на съвременния дух. Сред най-ревностните му почитатели имало хора, които никога не ходели на църква и дори не се смятали за християни. Някои от редовните посетители, разбира се, искрено вярвали в християнския мит — за тях той бил „божията истина“. Други идвали поради неясна потребност от някакъв вид религиозен живот. Те разпознавали в Джефри истинския религиозен дух и той им вдъхвал увереност, че трябва да участват във всеобщото изповядване на вярата. Но живият пример за любов, който давал с поведението си, някак не се допълвал, не се доизяснявал в богослуженията му. Джефри не притежавал умението да вдъхне на проповедите си онази силна религиозна страст, която сам изпитвал. Тъкмо този неуспех предизвиквал у него разяждащи съмнения в собствената му искреност.

Сириус смело споделял заключенията си с Джефри в многобройните им разговори на масата или пък късно вечер. Това натъжавало застаряващия свещеник, за когото било трудно да приеме, че в ритуалите и доктрината има само символична истина, въпреки че се съмнявал в собствената си искреност като божи служител. Натъжавал го и фактът, че хората могат да бъдат толкова слепи и да поставят под съмнение буквалната истина на християнската доктрина, а най-вече, че приятелят му Сириус е сред тях, защото между пастора и кучето бързо се развила дълбока обич и взаимно уважение. Те споделяли помежду си много неща за себе си и най-вече за религиозните си търсения. Според Джефри, неясните копнежи и религиозният агностицизъм на Сириус представлявали само някакво незначително подобие на религия. Според Сириус, религията на Джефри не била нищо друго освен противоречива смесица от истински интуитивни ценности и фалшиви, безсмислени интелектуални теории. Сириус му разказал за любовта си към Плакси като нещо, намиращо се в „сърцевината на религиозната любов към универсалния дух“. Споделил и странното прозрение, което получил в Кеймбридж. Веднъж казал:

— Виждам, по-точно знам, че в известен смисъл Бог е любов, Бог е мъдрост, Бог е съзидание и… да, Бог е красота. Но какво Бог в действителност е, дали е създателят на всички неща или е уханието на всички неща, или е само сън в сърцата ни, нямам способността да прозра. Вярвам, че и ти я нямаш. Няма я никой човек, никой дух от нашата скромна величина.

Джефри просто се усмихнал и отговорил:

— Дано с времето Бог да ти покаже истината, която се прояви в смъртта на Неговия син.

При друг случай Сириус предизвикал Джефри на тема безсмъртие. Поспорили известно време, след което кучето възкликнало:

— Вземи например мен! Аз имам ли безсмъртна душа?

Джефри веднага отговорил:

— Често съм се чудил. Всъщност чувствам, че ти си безсмъртен дух и искрено се моля Бог да ти дари спасение. Но ако имаш душа и ако Той я спаси, то ти си чудо, за което нямам обяснение.

Сириус дошъл при Джефри с надеждата, че ще открие истинската религия. В Кеймбридж, въпреки наличието на толкова много свободна и безстрашна интелигентност, очевидно нещо липсвало — нещо, от което Сириус силно се нуждаел, макар че хората там го смятали едва ли не за неприлично. Сириус мислел, че това е религията и дошъл в Лондон, за да я намери. В лицето на Джефри, той наистина я намерил. Нямало съмнение, че пасторът притежавал онова, което липсвало на хората в Кеймбридж — „религията в действие“. Невъзможно било обаче да изповядва религията на Джефри, без да наруши всичко научено в Кеймбридж. В известен смисъл било по-лесно да се придържа към вярата и да изостави ума, макар и вярата на Джефри на практика да не била лека работа. Можел също да остане верен на ума си и да изостави вярата, като Макбейн например. Но дали нямало начин да бъде еднакво верен и на двете? Постепенно Сириус получил неясното усещане, че такъв начин има, но изисква както по-силен ум, така и по-тънко религиозно чувство, отколкото другите два пътя. Страстен стремеж към „духовност“ и просветлен начин на живот, каквато и съдба да му е отредена във вселената, към духа, изчистен от всякаква вяра и удобство, докато остане само радостта от самия стремеж и всичко това извършвано с всеотдайност като тази на Джефри — това бил единственият път, единствената истинска религия. Но горкият Сириус отчаяно съзнавал, че тя е недостижима за него. Липсвал му кураж. Нямал нито нужната нагласа, нито религиозната страст. А как искал духът да го завладее и да го запали! Но не бил готов за това. Не можел да се възпламени — всяка клетка от тялото му била просмукана с прекалено много влажна мъгла.

Приятелството между пастора и кучето предизвиквало доста приказки — още повече, че преподобният Адамс неведнъж бил забелязан да разговаря с голямото животно като с човек. Горкият старец, казвали си хората, става все по-ексцентричен. Други направо заявили, че се побърква. Но по-късно плъзнал слухът, че човекът и кучето водят истински разговор и че около Сириус има нещо мистериозно. Благочестивите християни твърдели, че е обладан от дявола или е някакъв предрешен ангел. Поклонниците на науката пък заявявали, че всичко е много просто — кучето е каприз на природата.

Кулминацията настъпила с драматичното появяване на Сириус в църквата. Той отдавна тайно се мъчел да склони Джефри за това, отчасти защото искал да види богослужението и отчасти защото му било обидно, че го отстраняват от най-тържественото занимание на човешкия вид и го разглеждат като нисше същество. Естествено Джефри смятал, че не е редно животно да влиза в църквата. Помощникът му, както и енориашите, щели да се възмутят. Но той бил силно впечатлен от прекрасното пеене на своя приятел-куче, освен това Сириус деликатно му внушавал идеята, че трябва да му позволи да изпълни някой псалм без думи, скрит зад вратата на вестиария. Вкъщи Сириус често демонстративно репетирал един от любимите „свещени“ химни на Джефри.

Макар Джефри да имал лоши предчувствия и усещане, че ще извърши ако не грях, то поне нещо нередно, той най-накрая се съгласил Сириус да пее на неделната утринна служба, скрит зад вратата на вестиария. Тържественият ден настъпил, двамата тръгнали към църквата, а по пътя пасторът обяснил на певеца-куче точно в кой момент от богослужението трябва да започне химнът.

— Стой добре скрит зад вратата, Сириус. Позволявам си голяма волност. Ако разберат, ще имам неприятности.

Когато стигнали пред малката църква, Сириус спрял за миг пред колоната на входа, погледнал Джефри доста тревожно и после изпуснал няколко капки златиста течност. Джефри нервно се позасмял и отбелязал:

— Можеше да се облекчиш на друго място!

— Не — отвърнал Сириус. — Това беше религиозен акт. Възлияние в чест на твоя Бог. Освен това пречистих духа си от замърсявания. Облекчих се за лова — за преследването на божествената плячка чрез песнопение.

Службата вече започвала, когато църковният служител забелязал, че пасторът е оставил вратата на вестиария отворена. Понечил да я затвори, но Джефри му дал знак с ръка да не го прави.

Когато дошло време, Джефри обявил:

— Сега ще чуете един химн без думи. Ще го изпее скъп мой приятел, когото няма да видите и чието име няма да узнаете.

Църквата се изпълнила със звучния, чист глас на Сириус без никакъв съпровод. Джефри се наслаждавал на неговата сила и тънка изразност. Струвало му се, че в тази музика се съдържа истината, към която с думи и дела се е стремил цял живот. А сега едно куче, интерпретирайки велик човешки композитор (Бах), я изказвало по неоспорим начин, макар и без думи. Много от присъстващите също се развълнували дълбоко. Онези с музикален слух се впечатлили и озадачили, защото изпълнението било вярно, със строга сдържаност и изразявало дълбоко и сложно чувство. Но онова, което ги смутило, било особеното нечовешко качество на гласа. Дали все пак това не било някаква изкусна инструментална имитация на мъжки глас? Или гласът бил женски? И в двата случая диапазонът, твърдели те, бил прекалено широк. Ако наистина пеел човек, защо не се покажел? През следващата седмица се разнесли какви ли не слухове. Говорело се, че някакъв голям певец се съгласил да направи тази услуга на мистър Адамс при условие, че самоличността му остане в тайна. Набожните вътрешно вярвали, че големият певец не е човек, а небесен ангел. Но упадъкът на вярата бил толкова силен, че страхът от присмех възпирал всички освен няколко простодушни хорица да изразят гласно такова предположение.

Следващата неделя на утринната служба дошли много повече хора, макар и недостатъчно, за да се твърди, че църквата е пълна. Пришълците очевидно били водени само от любопитство. В проповедта си Джефри ги упрекнал за това и нямало химн.

Едва другата неделя — последната преди да се завърне в Кеймбридж — Сириус отново пял. След първия си успех той жадувал за още една възможност и искал този път да се изправи пред публиката. Това щяло да бъде началото на посланието му към човечеството. Искал да изпее някоя от собствените си композиции. Нещо разбираемо за човешкото ухо, достъпно за нивото на енориашите. Нещо, което още веднъж да ги накара да почувстват основната истина в своята религия и маловажността на митологията й.

Джефри неохотно му разрешил — и без това вече бил предизвикал голяма „сензация“. Освен това жадувал да чуе още веднъж как този прекрасен глас изпълва църквата. А вродената честност му подсказвала, че хората трябва да видят певеца. Също така, макар да съзнавал, че ще има неприятности с епископа и с някои представители на енорията, се чувствал длъжен да покани своя кучешки приятел в Божия дом. Накрая, изпитвал и тайно удоволствие, че ще шокира педантичния си помощник.

Няколко сутрини подред Сириус отивал в горичката край Ипинг и репетирал композициите си. Макар да внимавал, доколкото било възможно, да не го забележат, странният глас накарал няколко души да се озърнат, за да видят чий е. Щом някой го откриел, Сириус плавно преминавал от песен в обикновен кучешки лай, така че натрапникът да си помисли, че всичко му се е причуло.

На утринната служба Сириус пял пак зад вратата. Но песента му била съвсем различна от миналия път. Мелодията на човешкия глас и кучешкия вой сякаш се сливали в тази неземна и все пак разбираема музика, в тези омайни и все пак доста смущаващи звуци. Тя обхващала целия диапазон от оглушително ръмжене до високи чисти тонове, напомнящи чуруликане на птици.

Самият аз не съм дотам музикален, за да съдя дали „интерпретацията“ на музиката има смисъл. Според Джефри, въпреки дълбокият му интерес към музиката заради самата нея, върховната функция на това, както и на всяко друго изкуство, била да служи като средство за изразяване на религията. Оттам произтичало и желанието му Сириус да пее в църквата, както и намерението му да разтълкува песента му пред богомолците. Сириус също бил на мнение, че интерпретацията на музиката има смисъл, макар в ръцете на хора с несъвършен слух често да звучи нелепо. Чувал съм го да твърди, че дотолкова, доколкото музиката изобщо може да има някакъв „смисъл“ извън непосредствената и носеща безкрайно удоволствие поредица от звуци, то този „смисъл“ сигурно е в това, че предизвиква чувствена реакция. Тя не може да говори пряко за обективния свят или за „същността на битието“, но може да създава сложни чувства, които съответстват на конкретни черти на обективния свят или на вселената като цяло. Следователно музиката може да създава религиозни чувства. В такъв случай „интерпретацията“ й с думи трябва да включва онези характеристики на вселената, които предизвикват подобни чувства.

В този смисъл странната музика, която Сириус изпълнил в църквата на Джефри, разказвала за насладите и болките на тялото и за общуването между духовете. Тя изразявала със звукови средства и трансформирала в универсални символи конкретните духове на Томас, Елизабет, Плакси и самия Джефри. Тя разказвала за любовта и смъртта, за жаждата на духа и за вълчето настроение на Сириус, за Ийст Енд и Уест Енд, за стачката на докерите и за звездните небеса.

Такова въздействие имала тази музика за Сириус. За повечето слушатели обаче тя била объркана смесица от мелодия и шум и нещо по-лошо, смесица от божествено — онова, което им звучало познато и успокояващо, и сатанинско.

В проповедта си Джефри се опитал да обясни какво въздействие има тази странна песен върху него.

— Певецът — казал той — сигурно сам е изпитал любовта и я е разпознал като абсолютно благо. Същевременно сигурно е изпитал и присъствието на Сатаната в този свят и в собственото си сърце.

На вечерната служба Джефри посочил кой химн ще изпълнят и добавил:

— Този път певецът ще се покаже в църквата. Не се възмущавайте. Не мислете, че това е някаква измама. Певецът е скъп мой приятел и за вас е полезно да знаете, че Бог все още твори чудеса.

От вестиария излязъл величественият звяр — черен, със строги бежови петна. Главата и опашката му били гордо вдигнати. Сивите му очи зорко наблюдавали зрителите. Те ахнали от изненада и възмущение, после настъпила мъртва тишина. Може би умението на шотландското коли така успешно да фиксира овцете с очи сега послужило на Сириус да усмири цяло стадо хора. Колкото и сериозно да се отнасял към изпълнението си, при вида на прикованите човешки овце на Сириус му станало смешно, не устоял на изкушението и незабелязано за публиката намигнал на Джефри съвсем като човек. След това отклонение, което изплашило Джефри, Сириус възвърнал изрядното си държание. Отворил уста, показал белите си зъби, с които неотдавна бил разкъсал козела и понито, и прехапал едно човешко гърло. После музиката му огласила църквата. Джефри долавял в нея отзвук от Бах и Бетовен, Холст, Вон Уилямс, Стравински и Блис, но тя все пак си оставала чист Сириус. Повечето присъстващи, чието музикално и индивидуално ниво било много по-ниско от това на пастора им, били заинтригувани просто от необикновената гледка. Други били достатъчно чувствителни, за да изпитат смут и възмущение. Неколцина поклонници на модерната музика вероятно решили, че това е нейна лоша имитация. Може би само един-двама изпитали онова вълнение, което Сириус искал да предизвика. Изпълнението продължило доста дълго, но публиката през цялото време не помръднала и слушала внимателно. Сириус свършил, погледнал за миг Джефри, който му отвърнал с усмивка на възхищение и обич. Кучето легнало на земята с муцуна на лапите си и протегната опашка. Службата продължила.

В началото на проповедта Джефри се опитал да разтълкува музиката и предупредил слушателите си, че тя по право има различен смисъл за различните хора, а неговото обяснение може би ще се стори много неправилно на композитора-певец. Енориашите се смутили. Наистина ли трябвало да повярват, че животното, което изпяло музиката, освен това я е и композирало и че току-що видяното от тях не е цирков номер, а истинско чудо?

За добро или за зло, Джефри потвърдил това:

— Песента ми даде поглед към човечеството от гледна точка на друго от божиите творения и то на такова, което едновременно ни се възхищава и ни презира, което се е хранило от човешката ръка, но и е страдало от нея. Чрез особената смесица, в която долавяме ехото на великите композитори, преплитащо се с вълчи вой и кучешки лай, певецът-композитор ни представя своето виждане за човека. И то какъв човек! В сърцето си той носи Бога и Сатаната, любовта и омразата. Той притежава хитрост и мъдрост, ненадминати от никое друго животно, но и върховно безумие. Той разполага с фантастична сила, която за съжаление често е в услуга на Сатаната.

Джефри говорил за разкоша, в който тънат богатите, за бедността на работниците навсякъде по света, за стачките и революциите, за постоянно нарастващата опасност от нова война, по-ужасна от предишната.

— И все пак в личния си живот ние познаваме любовта. В песента, а също и в сърцето си, чухме посланието, че в крайна сметка любовта и мъдростта ще победят, защото Бог е Любов. — Джефри погледнал надолу към Сириус, който давал признаци, че възразява. — Моят приятел не е съгласен, но какво да се прави, такова въздействие имаше върху мен финалът на песента му.

Замълчал за миг и после завършил проповедта с думите:

— Бързо остарявам. Не ми остава още много дълго. Когато си отида, запомнете ме с тази неделя. Помнете, че веднъж по божия милост ви дадох възможност да видите прекрасно чудо.

Дори тогава, през лятото на 1939 година, малцина от присъстващите в църквата си представяли, че след няколко месеца не само старият пастор, но и много от тях ще лежат под развалините на сградите в Ийст Енд, а германските бомбардировачи ще използват горящата църква като ориентир.

В края на службата Сириус минал зад Джефри, излязъл преди другите и забързал към къщи. Малко след като пасторът се прибрал, пристигнала Елизабет (според предварителния план), за да отведе обратно в Кеймбридж кучешкия шедьовър на Томас.

През следващите седмици Сириус получавал писма от Джефри, който описвал царящата в квартала възбуда. Обсаждали го журналисти, но той абсолютно отказвал да им даде каквато и да е информация. Следващата неделя църквата била препълнена, но Джефри стигнал до заключението, че малцина са дошли поради религиозност. Всъщност скоро осъзнал, че смелата постъпка, която предприел с чисти подбуди, се възприела от всички като груба самореклама. Духовните му началници го смъмрили, а щели да му отнемат и енорията, ако не била ревностната подкрепа на привържениците му.

Когато научил за случая, Томас се ядосал, но комичността на цялата ситуация го принудила да прости тази лудория на Сириус.