Олаф Стейпълдън
Сириус (8)

Глава 6
Родилните мъки на личността

Първият срок на Плакси в пансиона се сторил на Сириус безкраен, но времето минавало и празниците наближили. Сириус броял дните, като прибавял по едно камъче в стария сандък. Накрая оставало съвсем малко и един ден, когато се връщали от планината с Пю и другите кучета, целите в сняг, заварили Томас да ги чака в двора. Сириус се хвърлил върху него с дива радост и почти го повалил на земята. Двамата мъже изтърсили дрехите си и влезли в кухнята. Сириус знаел, че не е редно да влиза в къщата преди да се е почистил, но започнал неудържимо да трепери и с един скок се намерил вътре. Мисис Пю го пуснала със снизходителна усмивка.

Томас разпитал Пю как се справя Сириус като овчарско куче и получил подробен доклад. По издръжливост Сириус не отстъпвал на Айдуол, но бил много по-съобразителен и имал повече чувство за отговорност. Само че понякога „се разсейвал“. Падал си малко мечтател. Забелязан бил да дреме. Някоя овца можела да се отлъчи от стадото и да избяга, без Сириус да я забележи. Сякаш „мислел за нещо друго“. В края на разказа си Пю кимнал многозначително на Томас, който просто сменил темата. Преди да си тръгнат Пю настоял да плати на Томас десет шилинга без четири пенса и половина. Тази сума определил като възнаграждението на Брен, „от което е приспаднат един малък разход“. Като казал това, изгледал изпитателно кучето и му намигнал. Сириус бързо отвърнал поглед, но не успял да скрие съвсем изненадата си, което се изразило в леко изръмжаване и потреперване на опашка.

Пътят към къщи в силната лапавица се сторил на Сириус като пътуване за рая. Томас му казал, че двамата с Елизабет са пристигнали два дни по-рано, за да приготвят къщата преди завръщането на Плакси и Джайлс от пансиона. Тамси и Морис, които вече били студенти, щели да прекарат ваканцията при приятели.

Сириус споделил някои свои преживявания.

— Всичко това беше много полезно за мен, знам, но повече не бих могъл да понеса този живот. Ще се побъркам от самота. Няма с кого да говоря, няма книги, няма музика. И постоянно ме мъчи чувството, че светът отвъд фермата е толкова голям и непознат. Плакси страшно много ще ме изпревари.

Тази реч напълно потресла Томас, който не се отличавал с особено въображение.

— О, не вярвам да е чак толкова зле — казал предпазливо той. — Както и да е, ще трябва внимателно да обсъдим всичко.

По тона Сириус разбрал, че това никак не му харесва и че ще си има неприятности.

Елизабет посрещнала Сириус като свое дете, прегърнала го и го целунала. Сириус не проявил предишната си буйност, а само изскимтял от радост.

На другия ден пристигнал Джайлс, а вечерта и Плакси. Томас отишъл до гарата да я посрещне с колата, а Сириус седял до него. От влака слязло дългокрако момиче с ученическа униформа. След като целунала баща си с обичайната си сдържана нежност, тя приклекнала до Сириус, прегърнала го и прошепнала:

— Получих писмото. Но нямаше как да ти отговоря!

Сириус потръпнал от радост при познатия глас, но изпитал и безпокойство, защото училищният живот очевидно я бил променил.

През първата половина на ваканцията той изцяло се отдал на удоволствието, че си е вкъщи. Почти не обръщал внимание на двата тревожни факта, които били очевидни от първия миг — Томас не желаел да го освободи от чиракуването и Плакси не била същата.

Цяла седмица Сириус се наслаждавал на предишния семеен живот, в който макар далеч да не царяла пълна хармония, всеки изпитвал незаменимото усещане, че принадлежи към истинска общност. Постоянно се обсъждало нещо, а след дългата самота Сириус изпитвал голяма потребност да разговаря. Често ходел на разходка с някой от семейството и участвал в дългите походи до Мелуин, Риног, Арениг. Но сега повече от всичко копнеел за живот на закрито — за четене, музика, разговор, за всички онези дребни неща, които запълват времето.

След един-два дена непрекъснато общуване с хора, той възобновил някои от старите си занимания. Жадно четял, докато го заболят очите и прекарвал часове в музикални експерименти. Предприел и някои авантюри в своето лично изкуство на ароматите. Например, събирал различни материали с особена или „изразителна“ миризма и ги смесвал в един съд. Всички много се забавлявали, като го гледали как поръсва сместа в градината от единия край на пътеката до другия, после върви по следата, души и непрекъснато си тананика някакви странни сложни напеви — нито човешки, нито кучешки. Това занимание изглежда събуждало ловните му инстинкти, защото често изчезвал за няколко часа и се връщал изморен и мръсен. Понякога донасял заек, дива патица или гъска и ги давал на Джайлс да ги сготви. Но друг път не носел нищо и по всичко личало, че вече си е похапнал.

Все пак Сириус не прекарвал много време в уединени занимания, защото копнеел да общува с хора, главно с Плакси. Постепенно станало ясно, че когато двамата излизали на разходка, не винаги постигали онази непосредствена близост, която в миналото им се удавала без усилие. Никой от двамата не се сещал какво да каже. Понякога Сириус се отегчавал от разказите на Плакси за училищния живот. Друг път пък тя като че ли губела интерес към предишните им общи удоволствия в миналото. Сириус очаквал, че тя не само го е надминала в знанията си по всички учебни предмети, което естествено било така, но и че е развила постоянен и дълбок интерес към интелектуална дейност. Нищо подобно. Съзнанието й било заето главно със съучениците й, с това какво обичат и какво не обичат, както и с учителите от двата пола, които играели толкова важна роля в новия й живот. Той неведнъж я молил да му разкаже за прекрасните неща, които е научила в училище, тя все обещавала, че ще го стори някой път и все намирала извинение да отложат урока. Накрая дошъл моментът, когато вече нямало извинение. Плакси се била излегнала в един фотьойл и галела котката Смат, която доволно мъркала. Сириус, чиято жажда за знания по това време била силна, макар и не много рационална, я накарал да му разкаже какво е научила през срока за роялистите и парламентаристите от гражданската война. Хваната натясно, Плакси изтърсила:

— О, нямам намерение да се занимавам със зубрене през ваканцията!

Сириус повече не я помолил.

Не че двамата по-малко се обичали. Напротив, всеки търсел присъствието на другия. Но между тях винаги имало известна нотка на отчужденост. А понякога се проявявала и открита враждебност, например когато Плакси демонстративно обсипвала Смат с нежности, наричала я полушеговито-полуискрено „черната ми пантера“ и твърдяла, че тя самата е вещица, а вещиците, както е известно, имат черни котки, не недодялани кучета. Но това се случвало рядко. По-често отношенията им били приятелски, но и двамата се чувствали неловко. По това време в държанието на Плакси към Сириус се появила моминска стеснителност. Той например бил озадачен от нежеланието й (напълно необяснимо за него) да отвърне на старата им песничка за ходене по малка нужда, като изпее припева, означаващ готовност, а после да клекне и да се облекчи. Тази новопоявила се стеснителност била краткотрайна, но обземала Плакси винаги когато се почувствала прекалено свързана със Сириус.

Всъщност отчуждеността й се дължала отчасти на съпротива срещу дълбоката й връзка с него. Но Сириус, който усещал отчуждеността й много повече от самата нея, си обяснявал това с факта, че тя го е задминала както по знания, така и по опит в отношенията с хората, докато той е престанал да се развива, захвърлен в Кар Блай. Все пак веднъж, когато тя добродушно му се присмяла, че се интересува само от учение, Сириус си задал въпроса дали не той, а тя не е престанала да се развива. Кучето било обладано от истинска страст да трупа знания, да опознае големия свят, да разбере загадъчната човешка природа изобщо и собствената си неповторима природа в частност. Изминалите безплодни седмици и тези, които му предстоели, го изпълвали не само с жажда за истински разговори, но и за интелектуален живот. Собствената му близост до животинското съществуване го подтиквала да докаже, че са му достъпни дори и най-висшите сфери на човешкия дух.

Пак през тази ваканция друг, отдавна съществуващ източник на отчуждение между Сириус и Плакси напомнил за себе си в нова и по-обезпокоителна форма. Плакси от дълго време проявявала особено силен интерес към зрителните възприятия. Още като дете се разочаровала и дразнела от неспособността на Сириус да сподели това удоволствие с нея. Тя се прехласвала по багрите и формите на цветята и хълмовете, преливащи в далечината от ръждивочервено към виолетово. Веднъж стигнала дотам, че невинно го поканила да сподели възхищението й от изящната форма на собственатата й ръка. Сириус винаги отвръщал автоматично, защото зрението за него изобщо не било път към блаженството. Дори за ръката на Плакси успял да каже само:

— Да, прекрасна е, вижда ми се доста полезен инструмент. И тя като теб мирише хубаво и е приятно да се близне.

Още от дете Плакси обичала да си играе с моливи и бои, а в училище усетът за цветове и форми й спечелил много похвали от страна на учителката по рисуване. През ваканцията с часове разглеждала репродукции на прочути художници и разговаряла с майка си за живопис. С още по-голямо увлечение рисувала ученички в предизвикателно елегантни пози на фона на планинския пейзаж, разкриващ се през прозореца на спалнята. За Сириус целият този възторг от външния вид на нещата бил много отегчителен. Навремето правил опити да развие вкус към изобразителното изкуство, които завършили с пълен неуспех. А сега Плакси била погълната от рисуването и той се чувствал „изолиран“. Ако не обръщал внимание на произведенията й, тя се обиждала, а ако ги похвалел, се дразнела, защо много добре знаела, че всъщност не може да ги оцени. Интересът й към визуалното в основата си несъмнено бил бунт срещу Сириус и все пак тя копнеела да го сподели с него. Ето така тези две същества, принадлежащи към различни биологични видове, но дълбоко свързани помежду си, се измъчвали взаимно.

Приближил краят на ваканцията и тревогите на Сириус за бъдещето му нараснали. Използвал всеки удобен случай да подхване тази тема с Томас, който обаче винаги успявал да обърне разговора в друга посока. Дошло време Плакси да се връща в пансиона и станало ясно, че Сириус ще отиде пак в Кар Блай. На сбогуване тя го помолила да не се противи. И на нея й било много мъчно да тръгне, твърдяла тя, но той усещал добре по гласа и по тръпчивата й миризма, че макар това да било истина, заминаването я изпълвало с радост и вълнение. Сириус обаче с изненада открил и в себе си желание да се върне в Кар Блай. Радвал се, че ще избяга от отчуждението, появило се между него и Плакси, и от домашния живот, който преди толкова обичал. Защо било така? Какви били причините? Какво се изпречило между него и най-скъпите му неща, какво го карало да се държи предизвикателно и невъздържано? Дали било само желанието да намери ухайна кучка — приятна, макар и глупава спътничка от своя вид, вместо тези зловонни хора? Или пък търсел нещо повече? Дали в него понякога не се пробуждал първичният звяр от джунглата? На сбогуване с Плакси външно бил преизпълнен с обич и мъка. Тя никога не би отгатнала, че един друг, непознат Сириус точно в този момент се прозява, за да не заспи, тъй като намира компанията й за отегчителна, а миризмата й — неприятна.

Последвали студени дни, изпълнени с много работа. Кучетата постоянно трябвало да следят овцете да не се отдалечават нагоре по хълмовете поради снега. Ако изглеждало, че ще вали, оставали с тях, докато се стъмни. Понякога неочаквано през нощта падал много сняг и рано сутринта хората и кучетата отивали да свалят овцете в долината. Макар че в Уелс не вали толкова сняг, колкото в по-северните планински райони, ако зимата се случи сурова, работата на кучетата става тежка и доста опасна. През онази зима няколко пъти кучета и дори хора затъвали в снега. Случвало се овца да бъде напълно затрупана в някоя преспа. Тогава само куче можело да я открие и се налагало да дойде човек с лопата, за да я разрине. Нерядко снегът покривал както високите, така и ниските пасища. Докато бил пресен, овцете го разравяли с крака и пасели тревата под него, но когато студът сковавал земята, това ставало невъзможно. Тогава Пю и помощниците му трябвало да докарват храна с каруцата и старата кобила Меб. Но от кучетата — като от суперкучета — се очаквало да съобщават за състоянието на снега. Ако бил твърд, трябвало да се върнат вкъщи и да драскат и вият в краката на Пю.

На разсъмване Сириус често отивал сам в планината, за да провери какъв е снегът и дали няма някоя затънала овца. В такива моменти безутешната пустош го изпълвала с вледеняващ страх от битието. Снежната покривка, простираща се докъдето стига погледът, замъгления от снежинки въздух, нещастните тъмни силуети на овцете, ровещи земята за храна, собственият му заскрежен дъх — всичко създавало усещане, че светът е точно такъв, че топлото огнище и приятните разговори в Гарт са рядка случайност или може би само сън. „Целият свят е мрачна случайност с много малко приятни случайности, смесени с останалото“. Тепърва му предстояло да научи, че съществуват много по-лоши неща от суровата зима, когато все пак те очаква храна и подслон, далеч по-лоши дори от горчивата му самота в Кар Блай. И че най-ужасните неща в света до едно са дело на човека. Може би било добре, че още не съзнавал дълбочината на човешката глупост и безсърдечие, защото иначе сигурно би намразил завинаги господстващия вид. Така отдавал злото на случайността или „съдбата“, в чиято жестокост понякога намирал известна възвишеност. Проправяйки си път през снега към къщи един ден (както по-късно ми разказа), той преживял нещо като видение — представил си как всички живи същества, начело с човека, вървят смело напред срещу безразличната или враждебна съдба и макар в крайна сметка да са осъдени на пълно поражение, все пак се учат да ликуват в битката и успяват да извлекат много наслада преди финала. Той виждал себе си като самотен воин на пост в голямата война, в която победата била невъзможна, а единствената награда била радостта от самото сражение. Но още на другия ден — така ми каза той — настроението му се променила от самодраматизиране към насмешливо примирение със собствената му незначителност и безсилие.

Преди да се родят агнетата, Пю отивал при овцете, за да остриже вълната от виметата, така че малките да не гълтат козина и да не страдат. Тази проста операция била свързана с много работа за хората и кучетата, но появата на агнетата предизвиквала още повече трудности. Трябвало да посрещнат стадото призори, когато се спускало от хълмовете. През деня хората имали много работа, но кучетата често били свободни. Пю забелязал, че Брен се интересува повече от раждането, отколкото обикновените кучета и дори суперовчарките. Това бил един от многото признаци, които го убедили, че Брен всъщност е нещо като човек-куче. Пю постепенно започнал да му дава доста сложни команди на английски и кучето винаги ги изпълнявало много точно. Пю не споделил с никого подозренията си за Брен, пък и все още не се досещал, че той може да говори. Но вече го разглеждал не като домашно животно, а като умен и добросъвестен помощник, за жалост несръчен поради липсата на ръце. Всички хитроумни начини, към които Сириус прибягвал, за да носи предмети, да налива течности и така нататък, не можели да компенсират печалната липса на ръце. Една полезна работа, изискваща сръчност, обаче му се удавала — можел да управлява старата кобила Меб, независимо дали теглела лека каруца, фургон, валяк или брана. Оранта си останала невъзможна за Сириус. Не можел също така да товари каруцата с ряпа, сено, тор и прочее, нито бил в състояние да се справи с такова просто нещо като впрягането на кобилата. Стягането на юздите не било по силите му.

Когато в края на срока Елизабет дошла да го прибере, радостта на Сириус била помрачена — преизпълнен с важност, той се чудел как ще се оправя Пю без него.

През тази ваканция Сириус се отдал на интелектуални занимания. Пренапрегнал зрението си и дори се захванал с трудовете на Хърбърт Уелс „Преглед на историята“ и „Науката на живота“. Досаждал на всички с молбите си да му четат на глас стихове и откъси от Библията. Бил много чувствителен към ритъма на поезията и прозата и, разбира се, към мелодията на думите, но големите литературни произведения не означавали нищо особено за него — възприемал ги само като словесна музика, защото подсъзнанието му нямало необходимата човешка структура, за да откликне на чувствата емоционално и му липсвал опит, за да направи необходимите асоциации. Поради силното си чувство за индивидуалност в един момент се пристрастил към Браунинг. По-късно развил и траен интерес към „поезията на личността и вселената“, както я наричаше. Ранният Елиът го опиянявал с новаторските си ритми и с чувството, че трябва да се изправиш очи в очи с най-страшната действителност, за да достигнеш прозрение. Но прозрението не дошло. На негово място винаги присъствало баналното. Сириус копнеел за прозрение. Надявал се, че ще го получи от по-младото поколение модерни поети. Но и те не му говорели много, макар да бил по-млад от всички тях.

Музиката си останала най-вълнуващото изкуство за Сириус. Това обаче го измъчвало, защото тъканта на собствената му музикалност била чужда за хората. Той съзнавал, че трябва да избира между две злини — или да се изразява с пълна искреност, но същевременно в пълна самота без разбиране от страна на кучета и хора, или в стремежа си към братство с човека да измени на тънката си кучешка чувствителност и да се пригоди към по-грубите човешки модалности с надеждата, че ще успее по някакъв начин да се изрази разбираемо за хората, като си служи с техния музикален език. За тази цел той упорито се стараел да поглъща колкото е възможно повече човешка музика.

По онова време отношенията му с Плакси били обтегнати. Докато той бил обладан от духовни стремежи, тя била погълната от личните си чувства. Приятелствата и враждите в училище все още били много по-важни за нея от учението. А и училищният живот бил съвсем различен от суровото и напрегнато ежедневие във фермата. Естествено било момичето и кучето да нямат много общо помежду си. На пръв поглед било така. По време на разходките си често мълчали и всеки си мислел за нещо свое. Понякога единият се впускал в подробни разсъждения за нещо, а другият от време на време откликвал на монолога с любезна, но доста озадачена забележка. Понякога взаимното неразбиране предизвиквало раздразнение.

Разединението им често се усилвало от склонността на Плакси да изразява неясното си чувство на безсилие с дребни жестове на прикрита жестокост. Тя обикновено не съзнавала тази „котешка“ склонност да измъчва жертвата си. Понякога подсъзнателната омраза към Сириус поради емоционалната й зависимост от него изведнъж ставала причина приятелското боричкане да премине в нещо друго. Без да усеща, че го прави, тя твърде силно извивала ухото му или стискала муцуната му. И веднага след това, съзнавайки, че му е причинила болка, се разкайвала. Но в повечето случаи тази котешка коварност се изразявала в психичен тормоз. Например веднъж се връщали от разходка из хълмовете, имало ослепителен залез и Плакси много се развълнувала от заревото в алено, златно, пурпурно, синьо и зелено. Без да помисли колко ще нарани своя сляп за цветовете приятел, тя възкликнала:

— Залезите в картините са много скучни, но да не се възхитиш от истинския залез трябва да си простак или слабоумен.

Като изключим тези редки и обикновено неволни инциденти, при които показвала ноктите си, Плакси се държала приятелски дори когато тайно се опитвала да се откъсне от него. Вътрешно всеки уважавал изживяванията на другия и се радвал на общуването. Корените на тези две създания толкова тясно се преплитали, че въпреки биологичната разлика, те имали нужда едно от друго. Съществувала една обща тема, към която двамата имали постоянен интерес и често обсъждали помежду си. Тези две млади и възприемчиви същества се опитвали да разгадаят природата на личността. И двамата по различни причини се бунтували срещу строго научните принципи, господстващи в дома им, според които личността била само психологичната страна на много сложен физически организъм. Плакси смятала, че личността е най-реалното нещо. Сириус все по-дълбоко усещал несъответствието между тялото си на куче и свръхкучешкия си дух. Думата „дух“ за тях изразявала онези неща, които убягвали на науката. Но какво точно означавала, това не можели да решат. В пансиона имало една учителка, от която Плакси дълбоко се възхищавала. Тази умна и чувствителна млада жена преподавала биология, но била също така голяма почитателка на литературата. Изглежда именно под нейно влияние Плакси за пръв път почувствала, че колкото и да е важна науката, за нея самата не науката, а литературата е пътят към пълноценен духовен живот. Младата учителка веднъж казала:

— Сигурно би трябвало да вярвам, че Шекспир е бил просто високоразвит бозайник, но не мога. В един или друг смисъл той е бил… ами да, дух.

Тази забележка послужила като основа за младежкия флирт на Плакси с думата „дух“, а оттам и на Сириус.

Той сериозно се тревожел за бъдещето си. Овцевъдството вече не му изглеждало толкова безинтересно, след като помагал на Пю по по-човешки начин. Но не за това бил предназначен той. А за какво? Дали изобщо бил предназначен за нещо? Спомнил си мрачното си видение сред снежната пустош, че светът е безцелен експеримент. Но сега това му се виждало невероятно. От друга страна премъдрият Томас твърдял, че никой не е създаден за нищо, че хората просто съществуват и толкова. Но какво можело да открие за себе си това единствено по рода си същество? Как можело да намери душевно спокойствие? Томас не виждал причина за тревогите му.

Една вечер, когато другите си легнали, Томас и Сириус останали в хола за обичайния си разговор — един от онези разговори, които изиграли важна роля в образованието на кучето. Томас седял на фотьойла пред камината, а Сириус се бил излегнал на канапето. Томас му разказал как вървят изследванията и изложил пред него най-новата теория за умствените центрове в мозъка. Останал доволен от проницателните въпроси на кучето и му го казал. Сириус помълчал малко, облизал разсеяно лапата си, втренчил поглед в пламъците и го попитал:

— Дори според човешките критерии аз съм доста интелигентен, нали?

— Така е — отвърнал Томас без колебание.

Сириус продължил:

— Знаеш ли какво, аз май не мога да мисля както трябва. Умът ми блуждае. Замислям се за нещо, после изведнъж се стряскам, идвам на себе си и разбирам, че съм мислил за нещо съвсем друго. И дори не се сещам каква е била първоначалната ми мисъл. Много обезпокояващо. Според теб да не би да се побърквам? То е като да тичаш по дирите на един заек, след това на друг, после да ти замирише на лисица, да се повъртиш и да се поколебаеш дали да тръгнеш подир нея, докато накрая изведнъж се намираш на брега на реката, където следата прекъсва. Тогава си казваш: „Как по дяволите се озовах тук? Какво за бога правя?“ На хората това не им се случва, нали?

Томас весело се засмял.

— Ами! На мен със сигурност ми се случва, а аз не съм от най-разсеяните.

Сириус въздъхнал облекчено, но продължил:

— Има и още нещо. Понякога доста добре успявам да проследя мисълта си за по-продължителен период — тя върви напред, изкачва се, слиза, само че през цялото време умът ми души следата. И после изведнъж откривам, че… сякаш времето се е променило и всичко е получило съвсем друго значение. Било е топло и слънчево, а е станало студено и влажно. Не, още по-лошо! Имало е лисица, а сега има, как да кажа — котка, някаква глупава крава или отвратителен тигър от зоологическата градина. Не, всичко си е както преди, но аз съм се променил. Страшно съм искал нещо, а вече не го искам. Изведнъж съм съвсем друг. Това също е обезпокояващо, нали?

— Не се тревожи, мило момче — успокоил го Томас. — Работата е там, че ти всъщност си доста сложна личност и в теб има противоречия, които не се поддават лесно на систематизиране.

Сириус отново започнал да ближе лапата си, но скоро спрял и казал:

— Значи наистина съм личност, а не само лабораторно животно?

— Разбира се — отвърнал Томас. — При това много приятна личност, както и отличен събеседник за личност като мен, всъщност моят най-добър събеседник, като се изключат един-двама колеги.

— И сигурно Елизабет — допълнил вместо него Сириус.

— Разбира се, но това е различно. Имах предвид мъжки разговор.

На това място Сириус се почесал по ухото и Томас вътрешно се засмял. Кучето казало:

— Тогава защо ме пращаш да уча нечовешки занаят, който ще ме дехуманизира?

— Скъпи ми Сириус — отвърнал малко разгорещено Томас, — вече говорихме но този въпрос, но нека сега се опитаме да го разрешим веднъж завинаги. Вярно е, че притежаваш първокласна човешка интелигентност, но ти не си човек, а куче. Безсмислено е да учиш човешки занаят, защото не може да го упражняваш. Изключително важно обаче е да вършиш някаква практическа работа, докато стане време да дойдеш при нас в Кеймбридж. Ти няма да бъдеш имитация на човек. Ти си супер-суперкуче. Животът на овчарско куче е много полезен за теб. Не забравяй, че си само на седемнайсет години. Има време. Ти се развиваш с темпа на Плакси, а не на Айдуол. Ако пораснеш много бързо, развитието ти скоро ще спре. Постой при овцете. Ще научиш много от тази работа, ако се стараеш да вникнеш в нея. Искаме, когато дойдеш в Кеймбридж, да знаеш как живее обикновеното куче.

Сириус си помислил: „Дявол да я вземе тази лаборатория!“, но на Томас отвърнал:

— Аз се старая да вникна в работата. Ако искаш да знаеш, тя вече съвсем не е само кучешки труд. Пю ми възлага и много човешки задачи. Той знае, че съм различен от Айдуол. Само че… този вид работа, макар да е човешка, затъпява ума. А умът — това съм аз. Аз не съм човек, но не съм и куче. В основата си съм точно като теб. Имам кучешка обвивка, също както ти имаш човешка, но аз съм… — На това място Сириус замълчал, изгледал изпитателно Томас и после продължил: — Аз съм дух, също като тебе.

Томас изсумтял и миризмата му се променила — вкиснал се. После възприел тона на търпелив родител, поучаващ дете, което току-що е казало нещо „неприлично“ и попитал:

— Защо трябва да употребяваме тази глупава и безсмислена дума? И кой ти набива тези неща в главата?

Сириус не отговорил на последния въпрос. Вместо това казал:

— В мен има нещо много различно от кучешкото ми тяло. Ако и ти имаше кучешко, а не човешко тяло, щеше добре да разбереш това. Би било неизбежно. То е все едно някой да се мъчи да пише на шевна вместо на пишеща машина. Самият ти никога няма да си помислиш, че си шевна машина.

— Разбирам какво искаш да кажеш — отвърнал Томас, — но противоречието всъщност не е между твоя дух и кучешкото ти тяло. То е между кучешката част на тялото ти и свръхкучешката му част, която аз ти дадох.

Цяла минута двамата мълчали. После Сириус се прозял и усетил на езика си топлината на огъня.

— Това звучи толкова разумно. И все пак, въпреки че съм само на седемнайсет години и съм само едно куче, надушвам, че нещо не е точно така. Май не е кой знае колко по-близо до истината от приказките за „душата“, които дрънкат пасторите — например, преподобният Дейвис, когато дойде на гости и се опита да те привлече в лоното на методистката църква, а ти се помъчи да го спечелиш за каузата на научната истина. Помниш ли? Той забеляза, че се вглеждам в него с твърде голям интерес и каза, че му се виждам по-непредубеден от тебе и е жалко, дето Бог не ме е дарил с душа, та да бъде спасена.

Томас станал и тръгнал да си ляга. Като минал покрай Сириус го погалил по ухото и казал:

— Е, накрая често се оказва, че човек почти винаги се заблуждава. Вероятно и двамата грешим.

Като слизал от канапето, Сириус изведнъж разбрал, че разговорът отново е тръгнал в друга посока и пак не са обсъдили бъдещето му.

— Едно е сигурно — казал той. — Моята работа не е само да се занимавам с овцете, или да бъда ту овчарско куче, ту суперлабораторно животно. Моята работа е духът.

Томас спрял.

— Е, добре — отвърнал тихо той — с уважение, но и с лека нотка на присмех, която не убегнала на Сириус. — Нека твоята работа да е духът. — Помълчал и добавил с добродушен сарказъм: — Трябва да те изпратим в духовна академия.

Сириус изръмжал от възмущение.

— Разбира се, че не искам старите религиозни глупости. Но не искам и новите научни глупости. Искам истината. — После, като усетил, че е казал нещо нередно, докоснал ръката на господаря си. — Страхувам се, че не се развивам по плана. Но ако наистина съм личност, така и трябва да бъде. Защо си ме направил, а не си направил и свят, в който да живея? Все едно Бог да създаде Адам без рай и без Ева. Мисля, че ще ми бъде ужасно трудно да бъда това, което съм.

Томас погалил кучето по главата. Двамата се загледали в догарящата камина. Човекът казал на кучето:

— Моя е вината, че си повече от куче. Моята намеса е събудила в теб „духа“, както го наричаш. Ще направя за теб всичко, което е по силите ми, обещавам ти. А сега хайде да си лягаме.