Олаф Стейпълдън
Сириус (4)

Глава 2
Създаването на Сириус

Бащата на Плакси, Томас Трелоун, беше твърде голям учен, за да остане напълно неизвестен, но работата му по стимулирания растеж на мозъчната кора при бозайниците започнала още докато бил многообещаващ млад научен сътрудник и впоследствие продължила при пълна секретност. Той изпитвал направо болезнено отвращение към славата — опасявал се, че от методите му могат да се възползват шарлатани и печалбари. Ето защо в продължение на много години експериментите му били известни само на малцина от най-близките му колеги в Кеймбридж и на жена му, която играела определена роля в тях.

Макар че съм виждал записките и съм чел статиите му, мога да говоря за работата му само като лаик, защото нямам научно образование. Чрез вкарване на някакъв хормон в кръвта на майката, Трелоун стимулирал мозъчния растеж на плода още в утробата. Очевидно хормонът имал двойно въздействие — увеличавал действителния обем на мозъчната кора и същевременно създавал много по-фини нервни влакна, така че в един и същ мозъчен обем се съдържали много повече влакна със значително по-голям брой връзки. Доколкото знам, подобни експерименти по същото време правел и Заменхоф в Америка, но между двата метода има съществена разлика. Заменхоф давал своя хормон на новородени животни, а както вече казах, Трелоун вкарвал хормона в зародиша през кръвообращението на майката. Само по себе си това било забележително постижение, защото кръвоносната система на майката е доста добре изолирана чрез филтрираща ципа от тази на ембриона. Една от трудностите пред Трелоун била, че хормонът предизвиквал увеличаване както на мозъка на зародиша, така и на мозъка на майката, а тъй като нейният растеж е завършил и черепът й не може да се разширява, процесът неизбежно би предизвикал прилив на кръв и смърт, ако не откриел начин да изолира мозъка й от стимуланта. Постепенно Трелоун преодолял този проблем. Ако не друго, станало възможно да осигури на зародиша нормална среда на развитие. След раждането на бебето, той периодично прибавял хормон към храната и постепенно намалявал дозата, докато растящият мозък достигнел максималния обем, считан за безопасен. Освен това, Трелоун разработил метод, чрез който забавял затварянето на черепните кости, за да постигне нужните размери.

В стремежа си да усъвършенства този метод Трелоун пожертвал голям брой плъхове и мишки. Накрая успял да създаде няколко забележителни същества. Неговите плъхове, мишки, морски свинчета и зайци имали огромни глави и макар че били болнави и почти винаги ги постигала преждевременна смърт поради една или друга болест, показвали определена гениалност по скромните критерии на вида си. Със забележителна бързина те намирали пътя из лабиринтите, превъзхождали себеподобните си във всички стандартни тестове за интелигентност и имали умствено ниво на кучета и маймуни, а не на гризачи.

Но за Трелоун това било едва началото. Той усъвършенствал метода си и създал далеч по-здрави животни, като същевременно разработвал начини да измени скоростта на развитие, така че животното да съзрява много по-бавно и да живее много по-дълго, отколкото е нормално за неговия биологичен вид. Това очевидно било изключително важно. За по-обемистия мозък е необходим по-дълъг живот, през който да натрупа и асимилира опит. Едва когато постигнал забележителен напредък в тези две насоки, Трелоун си позволил да експериментира с по-едри и по-висши животни. Това било далеч по-внушително начинание и не обещавало бързи резултати. За няколко години той създал известен брой умни, но болнави котки, една много интелигентна маймуна, която умряла по време на продължителния си пубертет и куче, чийто мозък се увеличил до пръсване, а незрящите очи стигали почти до върха на муцуната. Това същество толкова страдало, че неговият създател се принудил да сложи край на живота му в съвсем ранна възраст.

Изминали още няколко години и Трелоун усъвършенствал метода си до такава степен, че вече можел да отделя по-малко внимание на физиологическата страна на проблема и да се съсредоточи върху психологичната. Противно на първоначалния си план, започнал експерименти с кучета, а не с маймуни. Разбира се, маймуните предлагали перспектива за по-сензационен успех. По природа те са по-надарени от кучетата. Мозъкът им е по-голям, зрението — по-развито и имат ръце. Все пак за това, към което се стремял Трелоун, кучетата притежавали едно безспорно предимство — можели много по-свободно да се движат в човешкото общество. Трелоун признава, че би предпочел да работи с котки поради по-независимия им характер, но дребният им размер ги правел безполезни. Нужен бил определен абсолютен мозъчен обем, независимо от големината на животното, който да предоставя множество неврални канали. Разбира се, при животни с интелигентност от една и съща категория съвсем не е необходимо по-дребното да има мозък с размера на по-едрото. Колкото по-голямо е тялото, толкова по-голям мозък е нужен, за да го задвижва. Мозъкът на лъва е по-голям от котешкия. Слонът има по-голям мозък от човека, който, макар и по-дребен, го превъзхожда по разум. От друга страна, при всеки клас на интелигентност, независимо от размера на животното, се изисква определена степен на развитие на невралната структура и определен мозъчен обем. Пропорционално човешкият мозък е много по-голям от този на слона. Някои животни са достатъчно големи, за да осигурят абсолютния мозъчен обем, необходим за човешки тип интелигентност, а други — не. При големите кучета лесно може да се постигне такъв обем, докато при котките допълнителното натоварване би предизвикало сериозни телесни нарушения. При мишките подобно нещо е невъзможно.

По онова време Трелоун не хранел никакви надежди да издигне умствените способности на някое животно до такава степен, че да го приближи до човешкия интелект. Целта му била просто да създаде, както казва той, „нещо като свръхдочовешка интелигентност, липсващото свързващо звено“. Кучето било изключително подходящо за тази цел. Човешкото общество предлага на кучетата различни „поприща“, изискващи максимална интелигентност в рамките на дочовешките видове. Трелоун се спрял на овчарското куче като най-подходящо за неговата цел. Амбицията му, признава той, била да създаде „свръховчарско куче“.

Трелоун избрал кучето и поради едно друго съображение. А фактът, че то присъства в началния стадий на изследванията, показва, че още тогава в главата му се въртяла идеята да постигне нещо повече от „липсващото свързващо звено“. Според него кучешкият темперамент в общи линии е по-подходящ за развитието на човешки тип интелигентност. Ако предимството на котките е в независимия им характер, то кучетата се отличават с общителност. Трелоун твърди, че само социалното животно може да използва пълния капацитет на интелигентността си. Независимостта на котката в края на краищата не е независимост на социално същество, изявяващо своята индивидуалност, а просто сляп индивидуализъм, който се дължи на нежеланието й да общува. От друга страна, Трелоун признава, че общителността на кучето го превръща в послушен слуга на човека. Той обаче се надявал, че с увеличаването на интелигентността му, то ще придобие известна доза самоуважение и критичен поглед към човешкия род.

След време Трелоун успял да създаде едно котило кученца с големи мозъци. Повечето умрели преди да достигнат зряла възраст. Оцелели само две, които били изключително умни. Изобщо резултатите донесли на Трелоун повече разочарования, отколкото удовлетворение. Той продължил да експериментира и накрая от една английска овчарка получил потомство с големи мозъци и трите кученца, които оживели, достигнали определено „свръхкучешко“ умствено ниво.

Изследванията продължили още няколко години, а Трелоун решил да подбира по-внимателно „суровия материал“, който използвал. Не можел да пренебрегне факта, че сред всички кучета най-големи възможности имало шотландското коли, което хората отглеждат вече двеста години заради неговата интелигентност и чувство за отговорност. Всички днешни призьори са от тази порода и всички до един са потомци на едно удивително куче на име Олд Хемп, родено в Нортъмбърланд през 1893 година. Шотландското коли е издържливо, но сравнително дребно на ръст. Ето защо Трелоун решил, че най-подходяща ще бъде кръстоска между някой виден медалист от международните състезания за овчарски кучета и друго интелигентно, но много по-едро животно. Немската овчарка очевидно била най-подходяща. След дълги преговори със собственици на колита-медалисти и почитатели на немската овчарка, той създал потомства, които в различна степен съчетавали двете породи. Тогава приложил подобрения си метод върху няколко бременни майки и когато малките се родили, вече бил в състояние да снабди свои приятели с домашни кучета, които „по интелигентност се доближавали до липсващото звено“. Но около тези същества нямало нищо сензационно, за съжаление всички били с крехко здраве и умрели преди края на доста продължителния си пубертет.

Накрая по-нататъшното усъвършенстване на метода му донесло истински успех. Той създал няколко изключително умни животни с нормална здрава физика, които най-много приличали на немски овчарки.

Трелоун обещал на жена си, че ако опитите му се окажат сполучливи, ще наеме къща в някой овцевъден район на Уелс и тя ще живее там с трите деца и бебето, което очаквали, а той ще идва през отпуската и почивните дни. След много търсене намерили една стара ферма близо до Траусвинит. Казвала се Гарт. Употребили доста усилия, за да я направят удобна за живеене. Построили тоалетни и баня. Разширили прозорците и прокарали електричество, а една от пристройките превърнали в луксозен кучешки дом.

Малко след раждането на четвъртото дете, семейството се преместило да живее в къщата. Придружавала ги старата им прислужница Кейт, която отдавна била станала член на семейството. За нейна помощничка наели едно момиче от селото. С тях била още бавачката Милдред и, разбира се, четирите деца — Томасина, Морис, Джайлс и бебето Плакси. Томас взел със себе си две кучешки семейства. Едното се състояло от майка и четири здрави кученца, които възнамерявал да обучи като „суперовчарки“, а другото — от четири осиротели паленца, чиято майка умряла при раждането и затова трябвало да ги хранят с биберон. Те имали много по-големи мозъци, отколкото кученцата от другото котило, но за нещастие и трите били болнави. Две умрели скоро след преместването в Уелс. Третото получавало толкова силни спазми, че се наложило да бъде умъртвено. Четвъртото — Сириус — било здраво и весело кученце, което много след като малките от другото котило били в разгара на пубертета, си оставало безпомощно бебе. Месеци наред то не можело да се изправи на крака. Просто лежало по корем, опряло голямата си глава на земята и скимтяло от радост, че живее — непрекъснато махало с опашка.

Другото котило също се развивало доста по-бавно от нормалното, макар и много по-бързо от човешките деца. Когато кучетата поотраснали, раздали трите в съседните ферми, а четвъртото задържали като домашно куче. Повечето местни фермери не желаели да приемат тези животни с големи глави дори като подарък. Само един, мистър Люелин Пю от Кар Блай, се заразил от духа на начинанието и впоследствие си купил второ куче за компания на първото.

Развъждането на тези суперовчарки, последвани от други, било нещо като камуфлаж за по-интересните занимания на Томас, резултат от които по онова време бил само Сириус. Томас се стараел да убеди всички, че се интересува единствено от отглеждането на тези суперовчарки и други животни, притежаващи интелект на „липсващото свързващо звено“, така че ако кученцето действително развие интелигентност от човешки тип, малцина да се досетят за това. Томас винаги изпитвал болезнен страх, че някой може да злоупотреби с животното. То трябвало да расте спокойно и да достигне зряла възраст по колкото е възможно по-естествен начин.

От друга страна, Трелоун не попречил славата на суперовчарките да се разнесе из околността. Фермерите, които отначало ги взели с неудоволствие, скоро установили, че съдбата ги е дарила със скъпоценни бисери. Животните научавали задълженията си с учудваща бързина и изпълнявали заповедите с безпогрешна точност. Рядко се налагало да им се повтаря. Кучетата на Трелоун не блъскали овцете и все пак нито веднъж не позволили някоя да се отлъчи от стадото. Освен това, по някакъв тайнствен начин разбирали дадените им указания и не било нужно да ги наглеждат. Те разпознавали имената на определени пасища, склонове, долини, ливади. Когато им се кажело „Доведи овцете от Кефн“, от Мел Фах или някое друго място, те се справяли сами, докато господарите им си оставали вкъщи. Освен това ги пращали по работа в съседните ферми и села, например, да занесат кошница с бележка до магазина и те се връщали с поръчаното месо или дреха.

Всичко това било много полезно за фермерите и изключително интересно за Трелоун, който получил прекрасна възможност да изучава животните. Открил, че притежават изумително висока степен на практическа изобретателност и зачатъчно, но все пак забележително разбиране на речта. Тъй като били подчовешки вид, те не разбирали езика така, както го разбираме ние, но били несравнимо по-чувствителни към познати думи и фрази, отколкото обикновените кучета. Безпогрешно изпълнявали заповеди като „Донеси дърва от навеса“, „Занеси кошницата до месарницата и хлебарницата“ и други прости команди. Томас написал монография за своите суперовчарки и в Гарт започнали да пристигат учени от цял свят, за да ги видят на живо. Славата им сред фермерите из цялата област се затвърдила и търсенето на кученца нараснало. Предлагането обаче било незначително. Селяните просто не можели да повярват, че потомците на тези умни животни не наследяват способностите на родителите си. Естествено всички опити да се създадат суперовчарки от други суперовчарки без вкарване на хормон в майката останали напълно безуспешни.

Време е обаче да се върнем към кученцето, тоест към Сириус. Отначало то силно въодушевявало Трелоун. Колкото по-дълго си оставало безпомощно бебе, толкова повече нараствало вълнението на създателя му. В това той виждал шанс да се сбъднат най-смелите му надежди. Разговарял с Елизабет, разпалвал въображението й за бъдещето на кученцето и й разкрил плана си. Трябвало да създадат, доколкото било възможно, една и съща психологическа среда за кученцето и за своето бебе. Разказал й за някакъв американски зоопсихолог и съпругата му, които отгледали малко шимпанзе при съвсем същите условия като момиченцето си. Те хранели, обличали и се грижели по един и същ начин за шимпанзето и за дъщеря си. Томас не искал точно това за Сириус, защото не можело да се отнасяш към кученцето като към бебе, без да влезеш в противоречие с природата му. Кучето и бебето са устроени много различно. Томас искал Сириус да израсне, чувствайки се равен с малката Плакси. В отношението към тях двамата никога не трябвало да личи разлика поради биологичната или социалната им категория. Елизабет вече доказала, че е идеална майка, подчертал Томас, защото създавала в децата безценното чувство, че ги обича божествено, мъдро и великодушно същество, а в същото време поощрявала самостоятелността им и не предявявала емоционални претенции. Тъкмо такава атмосфера, съчетана със семейната среда, искал да осигури Томас за Сириус. А тяхното семейство, казал Томас, го било научило на много важна истина. Поради изживявания в собственото си детство, на младини вярвал, че семейството е безнадеждно вредна институция, която трябва да бъде разрушена. Елизабет помнела налудничавите му идеи да експериментира със собствените им деца. Проявявайки такт обаче, тя успешно се противопоставила на всичките му опити и още преди раждането на третото Томас се убедил, че действително добрата семейна среда е най-благотворният фактор за развитието на детето. Несъмнено Елизабет правела грешки, а много пъти и Томас се заблуждавал. Те сигурно неволно причинили травми на децата си. Например, инатът на Тамси или стеснителността на Морис може би се дължели на това. Но общо взето би било несправедливо и проява на ненужна скромност да не признаят, че и трите им деца са чудесни — дружелюбни, с чувство за отговорност и все пак самостоятелни. Това била идеалната социална среда за експеримента с малкия Сириус. Кучетата, припомнил Томас, са склонни към раболепие, но този порок едва ли се дължи на нещо в самата им природа. Той по-скоро произтича от факта, че голямата им общителност насила се насочва към послушание поради тираничното господство на по-развития вид, който властва над тях. Куче с човешка интелигентност, възпитано в самоуважение, вероятно изобщо няма да е сервилно и може би ще развие свръхчовешка способност за общуване.

Елизабет известно време обмисляла предложението на съпруга си, защото отговорността щяла да падне главно върху нея. Тя естествено се тревожела и за евентуалното въздействие на експеримента върху собственото й дете. Дали нейната малка Плакси няма да бъде ощетена по някакъв начин? Томас я убедил, че това няма да й навреди с нищо — напротив, приятелството между детето и кучето можело да се окаже благотворно и за двамата. Той бил страстен поддръжник на идеята, че най-ценните социални отношения са тези между възможно най-различни умове, които същевременно са способни на взаимно разбиране. Забележително е, че Томас, който сам не бил надарен с особено проникновение или съчувствие, разбирал същността на обществото. Щяло да бъде много интересно, казал той, да наблюдават това трудно, но забележително приятелство. Разбира се, можело да не излезе нищо. Възможно било антагонизмът да се окаже по-силен. Елизабет непременно трябвало да прояви много такт, за да не позволи на детето да установи надмощие над кучето поради многобройните човешки предимства. Особено ръцете и по-доброто зрение на момичето били качества, които кучето никога нямало да притежава. Пък и човешката среда изобщо, чужда и неудобна за кучето, би могла да предизвика невроза в съзнание, което не е човешко, но има човешка чувствителност. Трябвало да направят всичко възможно Сириус да не стане нито прекалено послушен, нито предизвикателно арогантен — добре известно поведение на хора, страдащи от чувство за малоценност.

Томас посочил още един принцип, който Елизабет трябвало да спазва. Било невъзможно да предвидят как ще протече развитието на кучето. В края на краищата, Сириус може би изобщо нямало да се доближи до човешкото умствено ниво. Но всичко се основавало на предположението, че това ще стане. Ето защо било особено важно кучето да бъде отгледано не като домашен любимец, а като човек, като индивид, който след време ще живее активно и самостоятелно. По тази причина трябвало да се стимулира развитието на специфичните му способности. Докато все още е, както се изразил Томас, „ученик“, интересите му естествено ще бъдат „ученически“ — физически, примитивни, дивашки. Но тъй като е куче, те неизбежно ще се проявяват по съвсем различен начин. Сириус ще трябва да се отдава на обичайните кучешки занимания — самотни скитания, борба и лов. Но по-късно, когато чрез интелекта за него стане достъпен светът на хората, той ще има нужда от някаква последователна „човешка дейност“. Очевидно овцете можели да му осигурят подходящо поприще, дори ако далеч надминел типичните за суперовчарките способности. Изобщо, кучето трябва да се отгледа така, че да стане „твърдо като стомана и дяволски здраво“. Елизабет прилагала същите правила по отношение на децата си. Но Сириус понякога трябвало да понася много по-тежки условия, отколкото тези в най-спартански настроеното човешко семейство. Само че щяло да е безполезно насила да му се налагат такива условия. По някакъв начин Елизабет трябвало да му внуши той сам да пожелае това — отначало, за да изпита гордост от собствената си природа, а по-късно — за да му послужи в работата. Разбира се, това не се отнасяло до детството му, но в юношеството си кучето трябвало само да търси трудности. Още по-късно, когато узреело умствено, можело да изостави кариерата на овчарско куче и да се стреми към по-сериозни цели. Но дори тогава усилената практическа подготовка от младостта му нямало да бъде напразна, а щяла да изгради у него твърдост и самоувереност.

Елизабет, за разлика от мъжа си, се отнасяла доста по-скептично към бъдещето на Сириус. Тя изразила опасение, което Трелоун не споделял. Според нея, едно толкова раздвоено същество като Сириус сигурно било обречено на душевни страдания. Все пак накрая се съгласила да участва в експеримента и подготвила съответен план.