Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sirius. A Fantasy of Love and Discord, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
vens (2012)
Корекция и форматиране
marvel (2012)

Издание:

Олаф Стейпълдън. Сириус

 

Sirius. A Fantasy of Love and Discord, by Olaf Stapledon

Превод от английски: Неза Михайлова

 

ISBN 954–8208–03–2

Превод © 1994, Неза Михайлова

Художник © 1994, Николай Пекарев

Предпечатна подготовка: ТорТуре, Екслибрис 1994

История

  1. — Добавяне

Глава 1
Първата среща

С Плакси бяхме любовници — доста срамежливи любовници, защото тя никога не се отпускаше да говори за миналото си, а понякога се затваряше в себе си и изпадаше в мрачно настроение. Но често бяхме много щастливи заедно и ми се струваше, че щастието ни е пуснало здрави корени.

После майка й се разболя за последен път и Плакси изчезна. Получих едно-две писма без адрес, но ми пишеше, че мога да й отговарям пост-рестант до едно селце в Северен Уелс — във второто писмо името на селото беше друго. Тонът на писмата се менеше от сдържана любезност до истинско желание пак да сме заедно. Споменаваше за някакво тайнствено „особено задължение“, което — така пишеше — се отнасяло до работата на баща й. Знаех, че този виден физиолог бе направил редица сензационни експерименти, свързани с мозъка на висшите бозайници. Той беше създал страшно интелигентни овчарски кучета и се говореше, че малко преди смъртта си работел върху още по-амбициозни проекти. В едно от по-студените си писма Плакси споменаваше за някаква „неочаквана приятна награда“, произтичаща от новото й задължение, но в друго — от по-емоционалните — се оплакваше от „изтощителния, поглъщащ всичките й сили, обезчовечаващ я начин на живот“. Понякога като че ли я обземаха противоречиви чувства и се измъчваше от нещо, което не желаеше да ми обясни. Едно от писмата беше толкова объркано, че се уплаших да не е загубила разсъдъка си. Затова реших да прекарам предстоящата си отпуска в пътуване из Северен Уелс с надежда да я намеря.

Десет дни обикалях от кръчма в кръчма из околността, спомената в адреса, като навсякъде питах дали не познават мис Трелоун. Най-после в Лан Фестиниог научих нещо за нея. Имало една млада дама с това име, която живеела в овчарска къща близо до блатистата местност някъде над Траусвинит. Собственикът на магазинчето, който ми съобщи това, добави със загадъчен вид:

— Тя е особено момиче. Има приятели, сред които съм и аз, но има и врагове.

Следвайки указанията му, изминах няколко мили по криволичещия път към Траусвинит и после свих наляво по една пътека. След още около миля, там, където започваше блатистата местност, стигнах до къща, изградена от груби каменни плочи. Около къщата имаше малка зеленчукова градина и няколко залинели дървета. Вратата беше затворена, но от комина се виеше пушек. Почуках. Никой не отвори. Надзърнах през прозореца и видях обикновена селска кухня, само че на масата имаше купчина книги. Отпуснах се на един стар стол в градината и се загледах в окопаните лехи със зеле и грах. Отдясно, отвъд стръмната долина на река Кинфал се виждаше селцето Фестиниог — къщите и църквата без камбанария приличаха на стадо сиви слонове, поело след водача си по склона на долината. На заден план се издигаха Мелуинските планини.

Пушех втора цигара, когато отдалече долових гласа на Плакси. Тъкмо той ме беше привлякъл към нея в началото. Седях в едно кафене и не можех да се откъсна от изразителния непознат глас зад мен. Сега пак я чувах, без да я виждам. За момент се заслушах в гласа й, който, както често обичах да казвам, напомняше играта на прохладни искрящи вълнички върху каменист плаж в горещ ден.

Станах да я посрещна, но нещо необикновено ме спря. Гласът на Плакси се смеси с друг глас, който звучеше съвсем различно — беше отчетлив, но нечовешки. Точно преди да се появи зад ъгъла, тя каза:

— Но, мили мой, стига си повтарял, че нямаш ръце! Ти прекрасно се справяш и без тях!

Онзи, който беше с нея, отвърна с няколко особени думи, а после в градината влезе Плакси с едно голямо куче.

Тя спря с широко отворени от изненада и (надявах се) от радост очи, но бързо пак се намръщи. Сложи ръка върху главата на кучето и остана за малко така, без да проговори. Забелязах, че се е променила. Носеше мръсни кадифени панталони и синя риза. Сивите очи, чувствените, но решителни устни, за които напоследък си мислех, че лъжат за характера й, непокорната кестенява коса с едва забележим червен оттенък — всичко това си беше същото. Но бледото й преди лице сега беше загоряло от слънцето и без никакъв грим. Не си беше сложила дори червило. Пращеше от здраве, но под очите имаше сенки и устните й бяха свити. Странно колко много неща може да забележиш за няколко секунди, когато си влюбен!

Плакси вдигна ръка от главата на кучето, протегна я към мен и се усмихна:

— Е, хубаво, щом като си ни надушил, най-добре ще е да ти се доверим. — В гласа й пролича известно смущение, но и нотка на облекчение.

— Нали така, Сириус? — обърна се тя към голямото куче.

Тогава за пръв път се вгледах в това забележително същество. Явно не беше обикновено куче. Най-много приличаше на немска овчарка, може би с примес на дог или мастиф, защото беше огромно. Козината му беше с къс косъм и забележително гъста и лъскава, особено по врата, където образуваше къдрава яка. Приличаше на коприна и би му придавала изнежен вид, ако с нещо не подсказваше твърд и упорит нрав. Копринена жица — така я нарече веднъж Плакси. По гърба и главата беше черна, но по хълбоците, краката и корема преминаваше в светлокафяво. Над очите също имаше две светлокафеви петна, поради които муцуната му напомняше маска или гръцка статуя с отметнат нагоре шлем. Това, което отличаваше Сириус от всички други кучета, беше огромният му череп. Всъщност, не беше толкова голям, колкото бихте очаквали в същество с човешки интелект, защото — както ще обясня по-нататък — методът на Трелоун не само увеличаваше обема на мозъка, но и подобряваше структурата на нервните влакна. Все пак Сириус имаше много по-голяма глава от всяко друго обикновено куче. Поради високото чело и копринената козина приличаше на прочутото шотландско гранично коли — най-благородното овчарско куче. По-късно научих, че този блестяща порода наистина е допринесла за създаването му. Но черепът му беше много по-голям от този на граничното коли. Сводът му беше почти наравно с дългите уши, по които приличаше на немска овчарка. За да поддържат тежката глава, вратът и раменете бяха силно развити. При първата ни среща Сириус определено напомняше лъв. Козината по гърба му беше настръхнала, сякаш подозрителността му към мен я бе вчесала обратно. Сивите очи приличаха на вълчи, с тази разлика, че зениците бяха кръгли като на куче, а не две тесни ивици като при вълците. Общо взето, той беше величествен звяр, слаб и жилав като обитател на джунглата.

Без да сваля поглед от мен, той отвори уста, показа наниз от остри бели зъби и издаде странен звук, завършващ на висока нотка като въпрос. Плакси отговори:

— Да, това е Робърт. Верен ми е до смърт, нали ти казах. — Тя се усмихна умолително и продължи: — Може да ни бъде полезен.

Сириус учтиво помахна пухкавата си опашка, но продължи да ме гледа студено в очите.

Пак настъпи неловко мълчание. Накрая Плакси каза:

— Цял ден се занимавахме с овцете горе в планината. Не сме обядвали и съм ужасно гладна. Заповядай вътре, ще направя нещо да хапнем всички.

Преди да влезем в малката кухня с каменен под, тя допълни:

— Сириус разбира всичко, което казваш. Ти отначало няма да му разбираш, затова ще ти превеждам.

Докато Плакси приготвяше храната и сновеше напред-назад, аз й говорех. Сириус седна на пода срещу мен и ме заразглежда с нескрита тревога. При тази гледка Плакси възкликна с малко остър тон, който бързо премина в нежност:

— Сириус! Казвам ти, че е свестен. Недей да бъдеш толкова подозрителен!

Кучето стана, изрече нещо на странния си език и излезе в градината.

— Отиде да донесе дърва за огъня — обясни Плакси и после понижи глас: — О, Робърт, хубаво е, че си тук, макар че не исках да ме намериш.

Станах, за да я прегърна, но тя ме спря:

— Не, не сега!

Сириус се върна с една цепеница между зъбите. Изгледа ни накриво, видимо провеси опашка, хвърли дървото в камината и пак излезе.

— Защо не сега? — извиках аз.

— Заради Сириус… О, скоро ще разбереш. — Тя замълча и после каза: — Робърт, не трябва да очакваш, че ще бъда само твоя, че ще ти принадлежа напълно и с цялото си сърце. Твърде много съм отдадена на… на работата на баща ми.

Възразих и я грабнах в прегръдките си.

— Милият ми Робърт, ти си изцяло човек — въздъхна тя и сложи ръка на рамото ми, но веднага я отдръпна и добави: — Не, това не бях аз, обади се самката в мен. Но аз ще ти кажа, че не мога да се държа така, както искаш, поне не изцяло.

Тя се обърна към отворената врата и извика:

— Сириус, закуска!

Той отвърна с лай и след малко влезе, като се стараеше да не поглежда към мен.

Плакси разстла покривка на пода, постави на нея купичка с чай и ми обясни:

— Обикновено се храни два пъти на ден — на обед и вечер. Но днес е различно.

Тя сложи пред него голяма филия хляб, парче сирене и купичка със сладко.

— Това ще ти стигне ли? — попита тя.

Той отвърна с одобрително ръмжене.

Двамата с Плакси седнахме да закусим с хляб, дажба масло и кекс, приготвен по военновременна рецепта. Тя започна да ми разказва историята на Сириус. От време на време й задавах някакъв въпрос или пък Сириус я прекъсваше със странната си реч, състояща се от скимтене и ръмжене.

Съдържанието на този и много други разговори за миналото ще предам в следващите глави. Междувременно трябва да кажа следното. Ако Сириус не присъстваше, нямаше да повярвам на тази история, но забележките му, макар да бяха кучешки и неразбираеми, с интонацията си говореха за човешки интелект и предизвикваха смислени отговори от страна на Плакси. Той очевидно разбираше разговора, коментираше и следеше моята реакция. Затова, въпреки че бях слисан, не посрещнах с недоверие разказа за произхода и кариерата на Сириус. Отначало ме обзе силна тревога — толкова дълбоко замесена във всичко това беше Плакси. Започнах да разбирам защо в любовта ни винаги имаше нещо недоизказано и защо не се върна при мен след смъртта на майка си. Вътрешно обмислях кой е най-добрият начин да я освободя от това „нечовешко робство“. Но колкото повече ми разказваше, толкова повече разбирах, че в тази странна връзка между нея и кучето имаше нещо истински красиво, нещо свято. (Последната дума употребих мислено). И с това проблемът ми стана още по-труден.

По едно време, когато Плакси каза, че често е копнеела да ме види, Сириус произнесе някакво по-продължително слово. Докато говореше, той се приближи до Плакси, постави предните си лапи върху облегалката на стола и много нежно и деликатно я целуна по бузата. Тя прие тази ласка сдържано, без да се отдръпне, както обикновено постъпват хората, когато някое куче се опитва да ги близне. Но излъчването на здраве от лицето й се засили, очите й се навлажниха и тя се обърна към мен, като продължаваше да гали лъскавия пухкав врат на Сириус:

— Трябва да ти кажа, Робърт, че двамата със Сириус израснахме неразделни, той ме обича така, както само кучетата могат да обичат, особено сега, откакто се върнах, въпреки че не се чувствам длъжна да остана с него, защото вече може сам да се грижи за себе си. Но каквото и да се случи, аз… как се изрази ти, Сириус, милото ми глупаче? — Той вмъкна бързо някакво изречение и тя продължи: — О, да, аз съм дирята, която той винаги ще следва, търсейки Бог.

Тя обърна лице към мен с усмивка, която никога няма да забравя. Не мога да забравя и как се смутих от искрения и приповдигнат тон на кучето. По-късно установих, че в силно емоционални моменти Сириус беше склонен да се изразява доста високопарно.

Той направи още някаква забележка с лукав вид и помръдна опашка. Плакси се засмя, пак се обърна към него и лекичко го тупна по муцуната.

— Звяр такъв, това няма да го преведа на Робърт.

Сириус я целуна, а аз изпитах внезапен пристъп на ревност. (Мъж да ревнува от куче!) Но последвалият превод на кратката му реч ме изпълни с по-великодушни чувства. Вече започнах да кроя планове как двамата с Плакси ще създадем на Сириус дом и ще му помогнем да изпълни призванието си, каквото и да е то. Но както ще стане ясно по-нататък, съдбата ни беше отредила друго.

По време на тази странна закуска Плакси ми обясни, че както сигурно съм се досетил, Сириус е върховното постижение на баща й, отгледан е като член на семейство Трелоун, сега работи в овцефермата, а самата тя се грижи едновременно за домакинството и за овцете — прави това, за което на него му липсват ръце.

След закуската помогнах на Плакси да измие чиниите, а Сириус обикаляше около нас и ми се струваше, че ревнува, задето можех да свърша нещо полезно с ръцете си. После тя каза, че двамата трябва да отидат до фермата по работа преди да се е стъмнило. Реших да тръгна пеш към Фестиниог, да си взема багажа и да се върна вечерта с влака до Траусвинит. Имах намерение да преспя в местната страноприемница. Забелязах, че при тези думи Сириус тъжно провеси опашка. А като обявих, че се каня да прекарам цяла седмица в околността с надеждата да се виждаме по-често, той съвсем оклюма.

— През деня съм заета, но вечер може — каза Плакси.

Преди да си тръгна, тя ми даде папка с документи, за да ги прочета на спокойствие. Това бяха научните изследвания на баща й, включително дневникът му за развитието и възпитанието на Сириус. Тази папка, заедно с дневника на самата Плакси и откъслечните бележки на Сириус, които получих много по-късно, наред с многобройните дълги разговори с Плакси и със Сириус, когато се научих да разбирам говора му, са главните „източници“ на настоящия разказ.

Възнамерявам свободно да използвам въображението си, за да запълвам празнините в много случаи, за които източниците ми дават само бегла представа. Въпреки че работех в едно министерство (преди да ме мобилизират във военновъздушните сили), аз съм и писател; убеден съм, че с въображение и самокритичност, човек често може да проникне в същността на събитията, дори да разполага с оскъдни данни. Затова ще ви разкажа изумителната история на Сириус така, както мога.