Олаф Стейпълдън
Сириус (11)

Глава 9
Сириус и религията

Сириус се прибирал към лабораторията след прекарания с Плакси ден, потънал в мрачни мисли за човешките недостатъци, за собствената си самота и безразличието на вселената, когато започнало да го обзема вълчето настроение. Отчаянието винаги имало такова въздействие върху него, а Сириус бил отчаян. Копнеел за самоизява, но не можел да намери начин да я постигне. Като малко кученце искал да стане генерал, да поведе човешките армии със свръхчовешко умение към свръховешка победа. Комично неосъществима мечта! По-късно решил, че ще изследва сибирската тундра или прериите (мислел, че тези земи подхождат на темперамента му). Но как би могло едно куче да вземе със себе си необходимото оборудване, без това да предизвика вълнение сред местните жители? Може би да се захване с отглеждането на овце в Австралия или пък някои видове лов в Канада? Не, сега вече станало болезнено ясно, че всичко било неподходящо, всичко било невъзможно за него. Той щял да си остане домашен любимец и свръхлабораторно животно по съвместителство.

И все пак някакъв странен глас дълбоко в него повтарял: „Направи нещо! Ти имаш уникални способности. Ти си единствен и съществуваш, за да оставиш отпечатък върху земята. Намери призванието си. Трудно ти е наистина, но трябва да го намериш, иначе си загубен!“. Друг път гласът казвал: „Човечеството е твоята глутница. Ти не си човек, но хората са те създали и ти си за тях. Тъкмо защото си различен, можеш да им дадеш онова прозрение, което не биха могли да постигнат сами“. Дали пък не можел да изпълни мисията си чрез музиката? Завладели го грандиозни фантазии. „Сириус, неповторимият композитор-куче, не само промени същността на човешката музика, вплитайки в нея елементи на изтънчения кучешки слух. В несравнимите си произведения той разкри дълбоката идентичност зад външното разнообразие на всички души, независимо към кой животнски вид спадат — кучешки, човешки или свръхчовешки“.

Но не! Това било невъзможно! Хората никога нямало да му обърнат внимание. А и защо си въобразявал, че притежава гения, с който ще проникне дълбоко в непроницаемата човешка душа?

По пътя към къщи Сириус чул познатия заядлив глас, приканващ го да изрази своя „дух“. Сириус му отвърнал с вътрешно ръмжене. Какво можел да направи? Нищо. Той бил несполучлив експеримент, грешка. Изобщо не е трябвало да се ражда.

Почувствал непреодолим порив да беснее из улиците. Животът му нямал смисъл. Защо да не го захвърли, защо да не убие колкото може повече от тези смешни двуноги маймуни с огромни глави, преди те да го убият? „Няма да го сторя, няма! — повтарял си той — Нищо, че са маймуни и разклонени червеи, те всъщност са направени от същата мая, от която съм направен и аз“. Сякаш за да избяга от себе си, той ускорил ход и накрая хукнал с всичка сила към уединението на жилището си. До късно през нощта се разхождал напред-назад из стаите. Тези часове са повратна точка в живота му, затова ще цитирам част от описанието, написано от самия него на другата сутрин. Стилът е малко бомбастичен и отразява болезненото му душевно състояние.

„Обикалях из стаята без да спра, силно удрях рамо в стената при всеки завой, ръфах пердето при всяко минаване. Драматизирах нещата. Вживявах се в ролята си на затворено в клетка животно. Камбаните на параклисите и църквите отмерваха всеки четвърт час. С настъпването на нощта, шумът от улицата утихна. Яростно си припомнях миризмата на Плакси — обичана и отблъскваща, аромата на последната кучка, с която бях — толкова сладка, но и толкова измамна, обещаваща ми прелестна, но несъществуваща душа. После изведнъж изникваше приятелската миризма на Айдуол и на стадо овце, пропито с дъх на мъгла. Мирисът на Пю — запотен и възбуден. Аромат на скреж. Летен ден. Вятър от морето. Промяна в посоката на вятъра от запад на изток. Заешки следи. Вбесяващата миризма на котка. Богатото и изтънчено ухание на лисица. Менажерия. Хлороформ и двамата грубияни, които ме нападат. Лек полъх на страдание, от който ти се свива гърлото и който понякога долита от онези части на лабораторията, където никога не съм ходил.

Под този порой от миризми има вълна от приглушени звуци — различни човешки гласове, кучешки лай, блеене на овце и агнета, вятър, стенещ или ревящ, откъслечна човешка музика и теми от моите песни.

Целият ми живот ме връхлетя под формата на миризми и звуци. И осезание, защото чувствах ръката на Плакси на гърба си, хрущенето на кости между зъбите си, нежния хълбок на младата сетерка, която срещнах преди много години във Фестиниог.

Споходиха ме и видения, само че неясни, променливи. Зърнах Томас, който ме разглеждаше с присвити устни и Плакси, която ми се усмихваше.

Докато ме завладяваха спомени, в главата ми една след друга бушуваха най-различни мисли, най-вече ужас и негодувание от властта на човека над мен. Как бих могъл да се спася от разрухата, която вече е започнала в мен? Кой ще ми помогне? Томас не разбира истински съществото, което сам е създал. Елизабет винаги е готова да ме изслуша и да ме успокои, но някак все успява да представи оплакванията ми за детински. А Плакси сега е толкова далече от мен. Казвахме си, че главното е «духът» и че «по дух» сме свързани завинаги. А сега? Дали наистина сме вярвали, че този «дух» съществува? Кой знае! В края на краищата, ние сме само две животни, притежаващи известна степен на интелигентност. Животни от различни видове, предопределени никога да не постигнат хармония, да бъдат винаги в разногласие и неизбежно да се отдалечават едно от друго.

Защо, защо мечтите са толкова омайни, а осъществяването им носи такова горчиво разочарование?

Но изведнъж, както се разхождах из малката стая, се случи странно нещо. Сякаш блуждаещото ми въображение се натъкна на едно ново качество, различно от всичко, което съм знаел досега и същевременно по-познато и по-близко от миризмата на Плакси в любящо настроение, по-пронизително омайващо от уханието на кучките, по-примамливо от лисича следа.

Не, не трябва да романтизирам нещата. Това е научен доклад. Всъщност не ме споходи никаква нова сетивна способност. Но нещо се случи в съзнанието ми, което не знам как точно да опиша. Ако може да се нарече ухание, то това е благоуханието на любовта, на мъдростта и сътворението — тези неща за самите себе си, независимо дали ще се увенчаят с успех и щастие или не. Усещането ме разтърси с такава свежест и сила, че беше напълно ново за мен. Всъщност това беше благоуханието, чиято следа криволичи през пропасти и скали и опасва вселената, което винаги ме е примамвало. Но сега, в състояние на превъзбуда, почувствах това с такава свежест и острота, че трябваше да драматизирам нещата и да го представя като някакво ново качество — нито миризма, нито звук, нито форма, но все пак най-подобно на омайна миризма.

И аз тръгнах подир нея. Престанах да се разхождам и легнах на пода, протегнах предните си лапи и сложих глава на тях. Изхвърлих от главата си всички стари аромати и следвах тази нова диря, обладан от непреодолим подтик. Колкото повече напредвах, толкова по-силна, чиста и прекрасна ставаше следата. Понякога я губех, но се връщах назад и пак я откривах. Понякога се изморявах, отпусках се и тя отслабваше. Но отново се настървявах за лов и колкото повече напредвах, колкото повече се скъсяваше разстоянието между мен и плячката, толкова по-ясно и по-непреодолимо ставаше уханието.

Накрая се случи нещо ужасно. Когато приближих, качеството на божествената цел някак се промени. Изящната сладост на уханието си оставаше все така примамлива, но към нея се примеси някакъв нов аромат — остър, парлив, задушаващ, горчив, нежен и страшен. В него имаше нещо, което ми завъртя главата, също както хлороформа. И нещо свирепо, като миризмите на тигъра и лъва, само че с такава неумолимост, каквато не може да излъчва никое земно същество. Вече не можех да се откажа. Със замъглено съзнание продължавах да вървя по следата. Нещото, което преследвах, сигурно е източникът на всички миризми във вселената, както и на всички ужаси. Жадувах за него. Трябва, трябва да го достигна, макар че накрая несъмнено не аз него, а то мен ще погълне. Очевидно онова, което така бясно преследвах, трябва да е самото нещо, което хората наричат Бог — обичан, прекрасен и страшен.

После плячката сякаш прикри следите си и ме сломи. Сега като си спомням, не мога да възпроизведа момента на агония и блаженство — агонията на посечената ми самоличност и блаженството на освободения ми дух. Беше така, сякаш… не знам как да го кажа… сякаш следата, която отначало обещаваше най-сочна плячка, а после най-страшен, но омайващ противник, накрая се оказа не Вселенският тигър, а Вселенският господар, свръхчовешкият господар, когото моята свръхкучешка природа така отчаяно търсеше, за да ме обладае и да ме успокои, да ми наложи абсолютна вярност и подчинение.

Върховният момент премина. Спомням си само, че щом свърши, изпитах такова спокойствие, каквото дотогава не бях изпитвал — струва ми се, че никога няма да го загубя напълно. Сега виждах цялата вселена по съвсем нов начин, сякаш черно-бялото ми зрение изведнъж придоби величието на цветовете. Но тези цветове нямаха връзка със сетивата. Това бяха цветовете, които само очите на духа различават. Всички неща, всички хора, които бях виждал в сивотата на ежедневието, сега бяха наситени с несравнимото богатство на това ново качество, което наричам цвят, за да му придам нов смисъл, точно както звуците придобиват нов смисъл в речта и музиката. Видях нещата със собствените им истински цветове, но потопени в музиката на единното цяло. Дори и сега, на другия ден след този величествен миг, който изчезна и остави в съзнанието ми само сияйна диря, все още виждам всичко оцветено от светлината на духа“.

Следва послепис:

„Горното е записано в деня след прозрението ми, ако е било прозрение. Сега, след като измина още един ден, го прочетох отново и виждам, че изобщо не предава онова, което ми се случи. Това са сантиментални словоизлияния. Те не възпроизвеждат преживяното от мен, а го замъгляват. Но съм сигурен, че наистина ми се случи нещо голямо. И доказателството ще бъде моят живот. Ще го променя. Повече няма да бездействам. Ще остана верен на науката, но ще бъда верен и на новата светлина в мен. Ще бъда скептик по отношение на всичко, освен на едно нещо, което не допуска скептицизъм (стига веднъж да си го видял ясно), а то е, че е важно да бъдеш колкото може по-ускорен дух и да посветиш живота си на духовното ускоряване на света. Дори се каня да стана «хрътка на духа». Кой, аз ли? Аз, мързеливецът, който вечно намира извинения, за да не си свърши работата? Голяма шега, няма що! Като разглеждам въпроса с научна безпристрастност, не се и съмнявам, че ще се отклоня от този път преди да е дошъл краят на седмицата. Но дори и да е така, онова, което ми се случи по-миналата нощ, ще остави следа. А като разглеждам всичко в светлината на нещото… не, за Бога! Никога няма да се отклоня. Поне не във важните неща!“

С доста притеснение Сириус съвестно предал тези бележки на Томас. Дали те били забавни за Томас или го ядосали? Или може би ги приел с безпристрастния подход на учен просто като психологически данни? Сириус така и не разбрал какво всъщност мислел Томас по този въпрос. Големият физиолог се отнесъл с уважение и дори малко стеснително. Надявал се, че Сириус няма нищо против документът да се препише на машина в три екземпляра — както казал, „за архивите на лабораторията, а и за да го покажа на няколко приятели, стига да не възразяваш“.

Тези очевидно мистични преживявания предизвикали у Сириус нов интерес към религията. Чрез един от гостите на Томас той открил литературата на мистицизма и скоро започнал да посвещава голяма част от времето си на Света Катерина Сиенска, Свети Йоан Кръстител, Якоб Бьоме, Веданта и тъй нататък. Томас се принудил да му доставя такива книги, но щом станело дума за това, започвал да мирише кисело и неодобрително, макар с думите и поведението си да показвал разбиране.

У Сириус се събудило силно желание да обсъжда религията с искрено вярващи християни. Изглежда обаче, че такива нямало сред близките приятели на Томас, посветени в тайната за разумността на Сириус. Те или имали строго научни възгледи в тесния смисъл на думата, или пък били склонни да кажат: „Дълбоко в себе си човек усеща, че в религията сигурно има нещо, но Бог знае какво е то“. Общуването с тях само засилвало желанието на Сириус да не се предава, но не му помогнало с нищо.

Понякога Сириус висял пред входа на параклиси и църкви, за да гледа как вярващите влизат и излизат от сградата и наострял свръхчувствителните си уши, за да долови отзвука от музиката, молитвите, уроците и проповедите. Обстоятелството, че като обикновено куче не му било позволен достъп в светата сграда, засилвало чувството му за изолираност и малоценност и готовността му да повярва, че каквото и да твърдят противниците на религията, тъкмо между тези стени човек постига най-висшите си изживявания.

Веднъж така силно закопнял за истината, че не успял да се сдържи и извършил нещо много глупаво. Това се случило през един горещ летен ден. Сириус гледал как хората влизат в малка методистка църква. Противно на обичая, не затворили вратите преди началото на службата. Отвътре се изливали пламенни молитви и ентусиазирани химни. За неговата изтънчена чувствителност музиката била недодялана, а изпълнението й — вулгарно, но тъкмо тези несъвършенства засилили убеждението му, че в случая музиката е небрежно нахвърлян символ на някакво висше преживяване. Всички стихове могат да бъдат и искрени, независимо колко набързо са надраскани. Подразнен, но и омагьосан от варварските звуци, Сириус пристъпвал крачка по крачка, докато накрая прекосил прага. Влязъл по време на молитвата. Свещеникът бил притворил очи в благоговение. Гласът му звучал много набожно, но издавал самодоволна сервилност. Като си служел с традиционните строфи за разкаянието и вярата, но без истинско вътрешно чувство, свещеникът потвърдил греховността на цялото човечество и възхвалявайки своя бог без капка съмнение, той го помолил за прошка и вечна благословия за себе си и за паството. Привели гърбове над църковните пейки, богомолците приличали на овце в кошара. Само че миризмата им в този горещ ден била безпогрешно човешка.

Когато молитвата свършила, свещеникът отворил очи, видял голямото куче, застанало на пътеката, посочил театрално с пръст към Сириус й възкликнал:

— Кой доведе това животно в божия дом! Изгонете го!

Към Сириус се насочили няколко мъже с черни сака и раирани панталони. Очаквали да отстъпи пред тях, но Сириус не помръднал и останал с вдигната глава и опашка, а козината по гърба му настръхнала. Едва доловимото ръмжене, напомнящо далечна гръмотевица, накарало нападателите да се поколебаят. Сириус се озърнал наоколо. Всички погледи били насочени към него — едни го гледали с възмущение, други се забавлявали. Той бавно се обърнал към вратата. Мъжете, които искали да го изхвърлят, предпазливо се приближили. Единият казал: „Ти си добро куче. Върви си вкъщи“, но другият се опитал да го мушне с чадъра си и безразсъдно докоснал хълбока му. Сириус подскочил с лай, който проехтял в църквата и преследвачите се дръпнали назад. Той ги поизгледал няколко секунди, развеселен от лесната си победа. Козината на гърба му прилегнала. Помахнал неопределено с опашка и тръгнал към изхода. После му хрумнало да се пошегува. На вратата пак се обърнал с муцуна към паството и с ясен и верен глас, макар и без думи, изпял припева на химна, който чул преди да влезе. Когато излизал, в църквата се разнесъл женски писък. Свещеникът с доста смутен глас казал:

— Приятели, най-добре всички заедно пак да се помолим.

Друг път тръгнал след оркестъра на Армията на спасението и по едно време се прехласнал дотолкова, че започнал да приглася на тромпетите. Службата под открито небе, както споделил с Томас, го изпълвала с необяснима увереност, че ще получи спасение. Най-много му харесал един химн, който всички изпълнявали с огромно въодушевление и чийто рефрен бил: „Греховете ни са измити от кръвта на Агнеца“. Сириус не се сдържал и тихичко запял с другите. Недоумявал как метафорите, използвани в химна, се съотнасят към религията на любовта, но песента по необясним начин го завладяла. Изпитвал неясно и нелогично чувство, че най-нежните нотки в живота му се свързват в едно с всичко най-вълче в него. Пак усетил в ноздрите си прелъстителната миризма на козела и понито, които убил. Вината му била измита. Нямал разумен довод — просто изпитвал такова чувство. Тези човешки животни, към които се присъединил и той, по някакъв начин разтоварвали греховете си върху Агнеца и изпитвали недодялано въодушевление от общността помежду си. Самоличността им се била разтворила в обособилия се дух на групата. Умовете им били упоени, те напълно се отказали от усилието да мислят ясно и да чувстват точно и се предали на общото настроение за някаква универсална, космична, одухотворена „общност“ на всички индивидуални души във всички светове. Такива чувства изпитвал Сириус, докато варварската мелодия заливала сетивата му. Но с друга част на мозъка си възприемал звука на тромпетите, ударите на барабаните и хората, които пеели, колкото им глас държи, като нещо съвсем чуждо — като вой на непознато животно в джунглата. Не по този начин, обаждал се един протестиращ глас в него, не чрез отхвърляне на ясната мисъл и емоциите заради успокояващото усещане, че си част от тълпата, ще намериш основния дух, макар той да е един и същ и в тези хора, и в теб. Духът можел да бъде открит единствено чрез най-ясно формулирано, най-точно самосъзнание и съзнание за другия — например в онези редки случаи на духовно съгласие с Плакси, когато именно чрез различията помежду си двамата разбирали колко еднакви са всъщност. Да, понякога изпитвал същото и с Томас, по малко по-друг начин, когато интелектите им се придвижвали по стръмната пътека на някакъв спор, а Томас винаги го водел напред към върха, откъдето сякаш се виждала цялата вселена.