Олаф Стейпълдън
Сириус (14)

Глава 12
Фермерът Сириус

Чак призори на другия ден Томас и Сириус стигнали до познатия път към Гарт и спрели пред къщата. Елизабет и Плакси още спели. Когато се събудили, те с изненада открили, че двамата вече са вкъщи. Поразило ги окаяното състояние на Сириус. Той бил мръсен, болезнено слаб, мълчалив и потиснат, а козината му била загубила обичайния си блясък.

Плакси, която току-що се била върнала от Кеймбридж след напрегнат и изпълнен с щастливи преживявания семестър, била настроена за весела ваканция. Освен това съзнавала, че последния път не се държала както трябва със Сириус и много искала да поправи това. Заела се да се „отнася мило“ към него. Изкъпала го и грижливо сресала козината му. Извадила трънче от едната му лапа и превързала раната на другата. Той се оставил в нейните уверени и нежни ръце и вдишвал тънката миризма, която за него била най-вълнуващата й черта. Плакси настоявала да й разкаже за всичко, което е правил в Къмбърланд и той й разказал — всичко с изключение на главното. Ясно било, че крие нещо, но тя не го насилвала, макар да подозирала, че той иска да й го каже. Сириус наистина копнеел да се изповяда пред нея. Споменът за престъплението непрекъснато го измъчвал. Бил извършил убийство. Това била голата истина и трябвало да я приеме. Безсмислено било да се преструва, че е убил Туейтс при самозащита, защото стискал гърлото му много по-дълго, отколкото било нужно, за да го обезвреди. Не, това било убийство и рано или късно сигурно щели да разберат, че Томас е потулил истината. Но дори и да не го разкриели, цялото нещо щяло завинаги да му тежи, не само поради страха от възмездие, а защото унищожил същество, което, макар и от друг биологичен вид, все пак било свързано с него по дух. Жадувал за съчувствието на Плакси, но се страхувал от ужаса й. Освен това Томас го бил предупредил да не казва на никого.

През тази коледна ваканция Сириус и Плакси дълго разговаряли за себе си и приятелите си, за изкуство, особено за музиката на Сириус, за философия и религия, за неговите преживявания при Джефри, за войната, която не можели да отминат, макар че и за двамата била много далечна и нереална, а освен това „не била избухнала по тяхна вина“.

Но въпреки че отначало имали да си кажат много неща, скоро двамата започнали да потъват в мълчание и колкото повече време минавало, толкова по-чести и по-дълги ставали тези периоди. Той мислел за бъдещето си, тя се отдавала на спомени. Върнал се копнежът й по човешка компания. Обонянието му казвало, че Плакси е в онази фаза, в която е готова за любовта на себеподобните си. Държала се ту подчертано нежно, ту съвсем отчуждено. Искала да поддържа общуването помежду им, само че в такива моменти бездната между човешкото и кучешкото изглеждала твърде голяма. Но не винаги. Понякога разпалването на сексуалните чувства в човешкото животно се свързвало с обичта й към кучето и тя проявявала към него съвсем нова стеснителност, която от своя страна пораждала сексуални нюанси и в неговата обич. В такива случаи, ако не се възпротивяла, той я прегръщал с нова нежност и страст. Но тези епизоди били редки и след тях обикновено настъпвала тревожна отчужденост от страна на Плакси. Струвало й се, както призна много по-късно, че в такива моменти предприема някаква необратима стъпка, която ще я откъсне от себеподобните й. Но докато траели, тези мигове били съвсем невинни и истински красиви.

Веднъж Сириус казал на Плакси:

— Музиката на нашите два живота е дует с вариации на три теми. Първата е разликата в биологичната ни природа — твоята на човек и моята на куче, и различните изживявания вследствие на това. Другата е любовта, изникнала между нас, въпреки че сме различни. Тя ни е събрала и ни е направила едно цяло въпреки различията. Всъщност тя се подхранва от тях. И третата е сексът, който ту ни разделя поради биологичната ни отдалеченост, ту ни събира поради любовта.

Гледали се един друг мълчаливо.

— Има и четвърта тема в нашата музика — добавил Сириус. — Или може би тя е обобщение на първите три. Това е нашият път към духа — заедно, макар и да сме на противоположни полюси.

— О, мили мой, аз истински те обичам — отвърнала Плакси с внезапна топлота. — Ние всъщност никога не сме на противоположни полюси, искам да кажа, не и по дух. Но всичко е толкова странно и плашещо. Ти разбираш, нали, че аз трябва да бъда човек като другите. Освен това, мъжете за мен понякога имат много по-голямо значение, отколкото кучките за теб.

— Разбира се — съгласил се Сириус. — Ти си имаш свой живот, аз — мой. Понякога сме единодушни, понякога в конфликт. Но естествено винаги сме едно цяло по дух.

Сириус се питал какво би станало, ако научела за Туейтс и осъзнал, че това не би променило нищо. Изведнъж разбрал, че през цялото време след убийството вътрешно се осъждал от името на Плакси и по тази причина изпитвал враждебност към нея. Само че потискал това чувство толкова дълбоко, че до този момент не го осъзнавал. Сега по някакъв начин му станало ясно, че Плакси няма да го осъди, осъзнал враждебността си и в същия миг тя изчезнала.

С напредването на ваканцията Плакси започнала усилено да учи.

Твърдяла, че много е изостанала. Когато накрая настъпил денят на заминаването, тя, както обикновено, била и радостна, и тъжна. На гарата намерила повод да отведе Сириус до едно по-спокойно място на перона.

— Напоследък пак се отдалечихме един от друг — казала му тя. — Но каквото и да става, аз никога не забравям, че съм човешката част от цялото Сириус-Плакси.

Той близнал ръката й и отвърнал:

— Ние двамата притежаваме едно общо съкровище — блестящия бисер на единството.

През ваканцията Сириус се вълнувал и от други неща освен от „общото съкровище“. Настоятелно обсъждал бъдещето си с Томас и Елизабет, а Плакси изпълнявала ролята на безпристрастен съдник. Сириус не желаел да се връща към в известен смисъл пагубния живот в Кеймбридж. Настъпил моментът, твърдял той, когато наистина трябва да опита силите си сам. Готов бил да приеме, че поне за известно време ще постигне самоизява чрез уменията си в овцевъдството, но това било възможно само като поеме отговорна роля, а не като си остане обикновено овчарско куче. Какво предлагал Томас по този въпрос?

Накрая изработили смел план. Поради недостиг на работна ръка Пю, чието здравословно състояние се влошавало, имал доста трудности с управлението на фермата. Томас решил да му разкаже цялата истина за способностите на Сириус и да му предложи да го вземе на работа не като овчарско куче, а като бъдещ съдружник. Тоест, официалният съдружник щяла да бъде лабораторията, която щяла да участва с капитал във фермата. Елизабет щяла да бъде местният представител на лабораторията и да помага в работата. Сириус като куче не можел да подписва договори и да притежава собственост, но щял да бъде фактическият партньор на Пю, който трябвало да го въведе в управлението на стопанството и пазара на овце и вълна. Важна допълнителна дейност щяла да бъде обучението на суперовчарки за продан.

Последвали няколко дълги разговора с Пю. Те се оказали от полза, защото му дали възможност да свикне да разбира говора на Сириус, докато Томас и Елизабет били там, за да му помагат. Старецът с готовност възприел духа на играта, макар да проявявал предпазливост и да се сещал за много трудности, всяка от които трябвало да се обсъди и реши поотделно. Мисис Пю изпитвала доста опасения. Тя тайно се страхувала, че не Бог, а Сатаната е сътворил чудото с човека-куче. Всъщност така и не повярвала напълно, че цялото нещо е дело на Томас. Дъщерята на Пю била единственият друг човек, който знаел за това, но тя вече се била омъжила и живеела в Долгели.

Не след дълго Сириус заел новата си длъжност в Кар Блай. Решили по принцип да спи в Гарт, тъй като изминавал разстоянието между двете къщи за няколко минути, но за всеки случай и в Кар Блай му отстъпили бившата стая на дъщерята. В новото му жилище Томас пренесъл книгите на кучето за овцете и овцевъдството, резервна ръкавица за писане и хартия. Сириус си взел и няколко колана и кошнички, направени специално да може да носи разни неща, а устата му да бъде свободна. Преди окачването на тези приспособления изисквало човешка ръка, но сега поради по-голямата си „сръчност“ и една хитроумно измислена закопчалка можел да слага и сваля коланите за секунди.

По самото отглеждане на овцете Пю нямало на какво да научи Сириус. Той имал непосредствен практически опит, много по-голяма научна подготовка и горял от желание да подобри породата на животните и да разработи пасищата. За управлението на стопанството обаче Сириус имал още много да учи. Освен проблемите по цените и счетоводството, трябвало да се запознае и със земеделската част на фермата, която макар и малка, имала съществено значение. Преди войната земеделието било изцяло подчинено на овцевъдството — произвеждали само сено, моркови и малко зърно. Но във военно време трябвало да обработват всяка педя земя, за да се изхранват и по онова време Пю вече отглеждал доста овес, ръж и картофи. Безръкият Сириус не можел да бъде много полезен в тази работа, но бил решен да я опознае и да се научи да я ръководи. Необходимостта да се наемат работници поставила на преден план въпроса за контактите на Сириус с външния свят. Томас изпитвал фобия към всякаква публичност и никак не искал да осведомява съседите за истинските способности на Сириус. Все пак било очевидно, че в новата си роля той няма да може да се представя за безмозъчно куче. Томас обаче настоявал, че хората трябва да научат истината постепенно. Така шокът щял да бъде по-малък. Отначало Пю щял да води прост разговор със Сириус на обществени места. Постепенно щяло да се разбере, че уважава мнението на кучето по всички въпроси, свързани с овцете. По този начин хората от околността щели малко по малко да свикнат със Сириус.

Отначало Сириус бил твърде зает с изучаването на новите си задължения и нямал време да обучава суперовчарки. Старият Айдуол и Мифани, млада кучка от същата порода, били изключително интелигентни и вършели далеч повече работа, отколкото можело да се очаква от обикновени кучета. Джуно, най-интелигентната суперовчарка, развила някакви мозъчни смущения и Пю бил принуден да я умъртви.

След известно време Сириус писал на Томас, че вече е готов за новото начинание и той му изпратил три кученца на подходяща за обучение възраст. Сириус вътрешно вярвал, че ако съвестно ги обучава себеподобен (макар и превъзхождащ ги по интелигентност), тези животни биха могли да се превърнат в нещо много повече от Айдуол, Мифани и дори Джуно. Освен това, тайно се надявал, че някое от тях или кученце от бъдещо котило би могло да се окаже същество на неговото умствено ниво. Трябвало обаче да признае, че това било слабо вероятно, защото Томас несъмнено би разпознал такова животно много преди да достигне подходящата за обучение възраст. Всъщност многобройните му опити да създаде още един Сириус завършили с неуспех. Сириус се оказал нещо като връхна точка. Всички усилия да бъде възпроизведен довеждали в най-добрия случай до кучета, притежаващи голям мозък и висока интелигентност, които обаче били твърде болнави, умирали в ранна възраст и често проявявали различни умствени отклонения. На практика, ако се постигнело увеличаване на мозъчните полукълба до определен размер, несъответствието между мозъка и нормалния кучешки организъм се оказвало прекалено голямо за стабилна жизнеспособност. Дори при човека, чийто мозък и тяло са се развивали паралелно в продължение на милиони години, големият мозък все пак затруднява организма и до известна степен е патологично образувание, затова в много случаи настъпват психически разстройства. При кучетата рязкото уголемяване на мозъка предизвиква още по-сериозно напрежение в организма.

Не само Сириус, но и Елизабет трябвало да научи много нови неща, свързани с работата във фермата. Тя прекарвала повечето време в Кеймбридж, но според уговорката трябвало да остава в Гарт за три-четири месеца. Елизабет вече била жена на средна възраст, но в добро здраве, освен това през Първата световна война работила известно време във ферма. Отначало на Пю му било почти невъзможно да се отнася към нея другояче освен като към гостенка, но двамата постепено изградили помежду си отношения, които идеално задоволявали чувството му за хумор. Тя възприела ролята на мързелива, вечно мърмореща слугиня, той — на взискателен господар. Доставяло му голямо удоволствие да я укорява за работата й, хокал я, че бездейства и заплашвал, че ако не си върши работата, ще я обади на Сириус и той ще я уволни. Тя, от своя страна, се държала с подигравателна сервилност и дързост, с която прикривала обичта си към него. Мисис Пю дълго време не разбирала, че постоянните им караници са съвсем приятелски. В началото тревогите й се засилвали от това, че Сириус, който участвал в играта, понякога влизал в ролята на вярно куче, което защитава любимата си господарка от заплашващия я злосторник. Един ден когато мисис Пю най-сериозно се мъчела да обуздае приказките на мъжа си, Пю я заплашил с пръст, намигнал на Елизабет и казал:

— Ех, само да знаеше, скъпа, какво правим ние двамата с мисис Трелоун, когато не си тук. Да, така е. Ние сме като двама влюбени, нали, мисис Трелоун?

Сириус и Елизабет били много заети през летния семестър. Томас успял да се измъкне и да прекара няколко седмици в Уелс, за да види как върви експериментът. Един път довел двама свои приятели учени да се запознаят със Сириус. Друг път, тъй като Сириус изпитвал силно желание да подобри местните мочурливи пасища, двамата отишли за няколко дена в Ейбъристуит, за да разгледат опитната станция. Сириус се върнал преизпълнен със смели идеи, които споделил с възприемчивия, но все пак предпазлив Пю.

В известен смисъл това сигурно било най-щастливото време от живота на Сириус, защото най-после почувствал, че използва свръхкучешките си способности докрай и постигнал независимост, която дотогава не познавал. Често имал неприятности, защото в много отношения бил неопитен и правел грешки, но работата била разнообразна, конкретна и (както казваше той) „оздравяваща духа“. Не му оставало време за дълбокомислени разсъждения, още по-малко за писане, но сега, когато вършел отговорна работа, не изпитвал вече същата нужда от интелектуални занимания. Освен това си обещал, че по-късно, когато свикне с работата, пак ще се върне към старите си литературни и музикални интереси.

Единственото му развлечение било музиката. Вечер, докато Елизабет се прозявала в креслото след ден, прекаран в работа на чист въздух, той слушал радио или грамофонни плочи. Често, когато излизал из пасищата с младите си ученици, пеел своите песни, някои от които — особено по-нечовешките — имали силно емоционално въздействие върху суперовчарките.

Освен това край него била и умната млада Мифани. Ти била красива кучка — коли, но с жилка от сетер. Била стройна като леопард и имала пухкава копринена козина. Сириус възнамерявал да се въздържа от каквито и да е сексуални отношения с подчинените си, а и смятал Мифани за запазена територия на Айдуол. Айдуол обаче остарявал. Той бил обикновена суперовчарка и поради това му било писано да достигне старост по-бързо от Сириус, който все още се намирал в разцвета на силите си. Когато се разгонила, Мифани отблъснала предишния си любовник и положила всички усилия да прелъсти Сириус. Известно време той не й обръщал внимание, но един ден се отдал на флирта с тази чаровница, която наистина не притежавала неговия ум, но все пак била свръхкуче. Айдуол, разбира се, се възпротивил, но Сириус бил по-млад и по-силен и естествено при необходимост можел да покаже на по-стария си събрат, че съпротивата му е безсмислена. Всъщност Айдуол изпитвал такова страхо почитание към Сириус и му бил толкова предан, че протестът му не стигнал по-далече от неодобрително скимтене и няколко възмутени изръмжавания.

Когато му дошло времето, Мифани родила пет кученца. Главите им били с нормални размери, но повечето имали на челото си големи бежови петна — отличителен белег на Сириус и на майка му преди него. След няколко седмици елзаската жилка в тях станала очевидна за всички. Явно било също, че ако Сириус не им е баща, то поне им е дядо. От него тръгнали немските овчарки, които станали обичайна гледка в този район. По едно време фермерите отчаяно се надявали (без никой да ги насърчава), че като пускат кучките си при човека-куче, ще станат собственици на свръхкученца. Въпреки че тази надежда неизбежно пропадала, елзаската жилка се оказала полезна за подобряването на местната овчарска порода. Но дори когато и двамата родители били суперовчарки, децата им се раждали обикновени кученца. Колкото до Сириус, той не изпитвал интерес към многобройните си лишени от разум потомци. Отнесъл се към трите мъжки и двете женски кученца от Мифани като към всички други. Едно мъжко и едно женско били удавени веднага след раждането. Другите три останали при майка си много по-дълго отколкото обикновено, докато нейното свръхкучешко, но все пак нечовешко майчино чувство отслабнало достатъчно, за да могат да й ги отнемат без да й причинят мъка. След това Сириус продал двамата си синове и дъщеря си.

Междувременно от Кеймбридж продължавали да изпращат свръхкученца за обучение. Повечето ставали суперовчарки, но поради войната умните животни на Томас намерили нова професия.

Наложените от войната ограничения сериозно пречели на работата в лабораторията. Томас предвиждал момента, когато ще трябва да прекратят дейността си или да преминат към някакви военни изследвания. Точно тогава, през пролетта на 1940 година, положението се променило и от нереална, войната изведнъж станала съвсем истинска. Падането на Холандия, Белгия и накрая Франция накарало англичаните да разберат, че наистина трябва да се бият за живота си. Томас дотогава считал войната за чудовищна глупост. Тя не заслужавала вниманието на умове, отдадени изцяло на напредъка в науката. Но накрая и той бил принуден да признае, че тази „чудовищна глупост“ не може да се пренебрегва, защото ще унищожи самата възможност за наука. Заел се с разрешаването на два проблема. Задал си въпроса дали сегашната му работа изобщо може да бъде от полза за спечелването на войната? И ако е безполезна, какъв вид военни задачи би могла да изпълнява лабораторията? Преценил, че суперовчарките, стига да може да ги произвежда в достатъчно голямо количество, биха могли да свършат много работа във войната. Вече се използвали обикновени кучета за разнасяне на съобщения на фронта и очевидно разумността на суперовчарките щяла да се окаже далеч по-полезна. Той се заел със задачата да открие опростен метод за масово производство на тези животни. Също така възложил на Сириус да обучи най-умните си кученца специално за такава куриерска работа.

Настъпил моментът, когато Томас бил готов да демонстрира три от животните си и след много настойчиви молби успял да стигне до висшето военно командване. Демонстрацията преминала блестящо. Томас получил уверения, че Военното министерство несъмнено ще използва неговите свръхкучета-куриери. Той прекарал дълги седмици в нетърпеливо очакване, написал много любезни писма и всеки път получавал отговор, че в момента се предприемат необходимите стъпки за осъществяване на идеята му. Всички служебни лица, с които разговарял, проявявали интерес и често били готови на всичко, за да помогнат на видния учен. Нямало обаче никакъв резултат. Огромната консервативна машина не реагирала. Междувременно цялата енергия на лабораторията била насочена към масово производство на свръхкучета за военни цели. По-интересната, но не толкова полезна работа за създаване на същества със способностите на Сириус била изоставена, а най-съкровената мечта на Томас — да стимулира човешки зародиш към свръхнормално развитие на мозъка — сега се превърнала в неосъществима фантазия.

Сириус разбирал не по-зле от Томас, че войната трябва да бъде спечелена, иначе всичко добро в господстващия вид щяло да загине. Но той живеел в отдалечен район, бил изцяло погълнат от новата си работа и освен това я разглеждал като достойна служба в полза на нацията или по-скоро на цялото човечество. Поради това не приемал войната така емоционално, както Томас. Освен това, макар една страна от характера му да се отъждествявала изцяло с прекрасния човешки вид, друга тайно и безразсъдно се радвала на нещастието, сполетяло тирана. С разума си той разбирал, че собственото му бъдеще зависи от бъдещето на Англия, но емоционално бил безразличен към войната по същия начин, по който по-късно милионите жители на Индия щели да бъдат към заплахата от Япония.

Когато Плакси се върнала вкъщи, атмосферата в Кар Блай й се сторила нереална. Разбира се, тя била впечатлена от успехите на Сириус. Той като че ли наистина бил намерил призванието си, дори от гледна точка на войната. Но я поразило безразличието му към страданията на човечеството и може би малко му завиждала за душевното спокойствие, което бил постигнал. Тя самата се разкъсвала между отвращение към цялата тази налудничава отвратителна жестокост и импулсивното желание да вземе участие в отчаяната битка за спасение на своя биологичен вид. В Кеймбридж Плакси се стараела да запази обичайното си хладнокръвие, защото толкова много от приятелите й не се интересували от нищо друго освен от войната, но тук, в Уелс, започнала да укорява Сириус, че живее в „рая на глупците“ и че всеки момент целият му познат и скъп свят може да бъде пометен от германското нашествие. Самата тя се чувствала неудовлетворена от работата си като преподавателка, която трябвало да започне в края на лятото. Предпочитала да се заеме с нещо по-полезно.

Сириус бил впечатлен от всички тези думи, но емоционално си оставал все така безразличен, както винаги. Може би трябвало да постъпи в армията и да стане куриер. (Но той и без това обучавал кучета-куриери.) По дяволите цялата тази война! Поне за момента бил намерил призванието си — да произвежда вълна и храна за господстващия вид, който и без това сигурно щял да се самоунищожи. Толкова по-добре! Толкова по-добре ли? Не, той всъщност не го мислел. Но дявол да го вземе, вината не била негова и не можел да отговаря за човечеството.

По това време Плакси много се интересувала от политика. За кратко време била член на комунистическата партия, но напуснала, защото „макар да са енергични и всеотдайни, те са едновременно непоносимо самоуверени и нечестни“. Въпреки това тя останала под влияние на марксизма, макар че трудно намирала в него място за вярата си в „духа“, а той играел все по-важна роля в живота й.

— Духът — казвала тя — трябва да бъде най-висшето от всички диалектични нива — висш синтез.

Когато била вкъщи, говорела надълго и нашироко на Сириус за „равни възможности за всички“, „класова война“, „диктатура на пролетариата“ и тъй нататък. Настоявала, че ако в края на краищата комунизмът не е пълната истина, то само с някаква велика нова идея, основана на него, би могло да се спечели войната и да се създаде поносим обществен ред. Сириус винаги се отнасял съчуствено към желанието за революционни обществени промени. Времето прекарано в Йист Енд му показало колко необходимо е това. Той от все сърце се съгласявал с идеята за обществена собственост върху средствата за производство и обществено планиране. Но сега, когато му бил възложен имот, за който да се грижи, за свое голямо учудване установил, че гледа на нещата от съвсем друг ъгъл.

— Това е напълно вярно — казвал й той, — но твоят нов обществен ред малко ме тревожи. Да не се каниш да слееш всички ферми в големи колективни стопанства? Намирисва ми на нещо доста опасно. Прекалено теоретично е. А какво ще стане с такива ексцентрични новаторски начинания като тези на Томас? Какво ще се случи с куриози като мен, ако изобщо бих съществувал? Работата е в това кой ще извършва общественото планиране. Най-лесно е да се каже — хората, но Бог да ни пази от тях. Те всъщност въобще не са способни да вършат тази работа. С нея ще се заеме малка група хора — демагози или босове. По някакъв начин трябва да направим така, че това да се върши от хора с будно съзнание. Именно хората с будно съзнание създават всичко ценно. Останалите са само овце.

— Но цялото това планиране естествено е предназначено за обикновените хора — твърдяла Плакси. — Тъкмо затова те трябва да определят целите на планирането и да го контролират. Хората с будно съзнание служат на обществото така, както овчарските кучета на овцете.

— Глупости — отвърнал Сириус, — банални клишета! Кучетата служат на господаря си, който използва и тях, и овцете.

— Но хората, ако са свободни, нямат друг господар освен самите себе си — възразила Плакси. — Хората като цяло са господарят.

— Не-не! — извикал Сириус. — Все едно да твърдиш, че овцете като цяло са си господар. Аз, във всеки случай, признавам само един-единствен абсолютен господар — духа, а не четирийсет и пет милиона четириноги или два милиарда двуноги овце.

— Но кой може да каже какви са изискванията на духа? — попитала веднага Плакси. — Кой ще разтълува духа?

— Как кой? Самият дух, разбира се — отвърнал Сириус, — който се проявява в умовете на своите служители, на своите овчарски кучета, на хората с будно съзнание.

— Но Сириус, скъпи, смешни мой Сириус, този път води право към фашизма. Има един лидер, който знае всичко, останалите правят каквото им се каже, а партия от верни кучета ги принуждава да го правят.

— Само че фашистката партия — възразил Сириус — не се състои от хора с будно съзнание. Членовете й нямат никаква представа що е дух. Те не познават миризмата му, не могат да чуят гласа му. В най-добрия случай те са побеснели овчарски кучета, диви кучета, глутница вълци, следващи водача си.

— Но скъпи мой Сириус, не разбираш ли, че те биха казали същото за нас? Кой би могъл да бъде съдник?

Сириус имал готов отговор:

— Кой е бил съдник в спора между Иисус и първосвещеника? Всеки друг, но не и обикновените хора, които са казали: „Разпни го!“. Истинският съдник е бил Христовият господар, духът, говорещ в ума на Христос, както и в ума на първосвещеника, но той не е пожелал да се вслуша в него. Работата е там, че щом служиш на духа, не може да служиш на никой друг господар. Това, което духът неизменно изисква, е любов, интелигентност, силни съзидателни действия в негова полза, любов към овцете като към индивиди, които трябва да постигнат всичко възможно, като към отделни носители на духа, а не само като към овче месо или красива пасторална гледка. Любов, интелигентност и съзидание — именно това представлява „духът“.

— Преподобният Сириус изнесе една от най-дълбоките си и полезни проповеди — отвърнала подигравателно Плакси.

Седели на тревата пред Гарт. Сириус шеговито се нахвърлил върху нея, повалил я и понечил да я захапе за гърлото. Тя била свикнала от детството си на такива битки — хванала го за ушите и ги задърпала силно. Още преди да успее да я стисне леко със зъби или да я близне с език, Сириус заскимтял за милост. Те се гледали отблизо и се усмихнали един на друг.

— Садистична кучка — казал й той. — Сладка жестока кучка!

Плакси сграбчила долната му челюст, а той леко стиснал ръката й с белите си зъби. Двамата се поборили на шега, докато накрая тя се изтощила и го пуснала.

— Лигльо такъв! — възкликнала възмутено тя и избърсала ръка в козината му.

Продължили да лежат в мълчание на тревата.

— Сигурно много си се забавлявал с Мифани? — казала внезапно Плакси.

Той усетил едва доловимо напрежение в гласа й и не отговорил веднага.

— Прекрасна е. Въпреки че е страшно глупава, всъщност има зачатък на душа.

Плакси откъснала стръкче трева, сложила го в устата си и се вгледала в далечните планини.

— И аз имах един любовник — казала тя. — Искаше да се ожени за мен, но щеше да е толкова ангажиращо. Тъкмо беше постъпил в Кралските военновъздушни сили. Искаше да имаме деца, много бебета и колкото може по-бързо. Но е много рано. Прекалено млада съм, за да се обвържа с някого завинаги.

Последвала дълга пауза, а после Сириус попитал:

— Той знае ли за мен?

— Не.

— С него ще бъде ли по-различно за… нас двамата?

— Аз не чувствам никаква разлика — отговорила бързо тя. — Но може би не го обичам достатъчно. Харесва ми много като човешко животно, сигурно както на теб Мифани ти харесва като кучка. И много го обичам като приятел. Но не знам дали това е достатъчно, за да се оженим. А трябва да се оженим заради децата, защото им е необходим баща. Те трябва да растат с родители.

Пак настъпило продължително мълчание. Тя го погледнала крадешком. Той се взирал в нея с леко наклонена на една страна глава и вдигнати вежди. Приличал на учуден териер.

— Ами омъжи се за него — казал й той накрая, — и си роди деца, щом като трябва. Разбира се, че трябва. Но всичко това е много по-сериозно, отколкото работата с кучките. О, Плакси, всъщност ние двамата сме женени един за друг завинаги. Той няма ли да поиска да развали това? Ще го приеме ли?

Тя нервно отскубнала стръкче трева.

— Знам, че по някакъв начин сме свързани по дух. Но ако заради това никога няма да мога да обичам някой мъж с цялото си сърце — толкова, че да искам да стана негова жена и да имам деца, — ще ненавиждам властта, която имаш върху мен.

Преди той да успее да отговори, Плакси го погледнала в очите и продължила:

— Не исках да кажа това. Не мога да мразя властта, която имаш върху мен. Само че… О, Господи, всичко е толкова объркано!

Очите й се напълнили със сълзи. Той понечил да докосне ръката й, спрял и после казал:

— Ако съсипвам живота ти, щеше да е най-добре Томас изобщо да не ме беше създавал.

Тя сложила ръка на рамото му.

— Ако ти не беше такъв, какъвто си, и аз нямаше да съм същата, нямаше да ни има и двамата такива, каквито сме — очарователни и ексцентрични. Дори понякога да те мразя, през цялото време много повече те обичам. И дори когато те мразя, знам (и най-доброто в мен го съзнава с радост), че аз не съм само Плакси, а човешката част от Сириус-Плакси.

Той веднага отвърнал:

— Но за да осъществиш истински тази част е нужно да бъдеш колкото може повече човек и да живееш пълноценно човешкия си живот. Е, да, разбирам. Да си човек, при това момиче, и то в Англия, и освен това от добро семейство, не може просто да имаш любовници и незаконно котило. Трябва ти съпруг. — Вътрешно добавил: „А аз сигурно от време на време ще убивам някой от твоя вид“.

Тогава го връхлетял споменът за убития Туейтс и контрастът между тази картина и сегашната идилична обстановка го изпълнил с отвращение. Изпитал чувството, че тича из пущинака в слънчев ден и изведнъж затъва в блато. Струвало му се, че само Плакси може да го измъкне оттам. Подчинил се на внезапния си вътрешен импулс и й разказал всичко.