Винс Флин
Врагът сред нас (8)

8.

Исфахан, Ядреният комплекс

Кавгите продължиха почти цяла сутрин. Ашани се чувстваше така, сякаш беше на дълъг път с кола заедно с дъщерите си в пубертетска възраст. Повечето хора трепереха от Имад Мухтар. Поради неговите тесни връзки с фанатизираните хардлайнери и склонността му към насилие и жестокости най-разумно беше да не му заставаш на пътя. Фарахани обаче, дали от глупост или не, беше решил да не отстъпва за нищо. Докато Мухтар изброяваше слабостите в охраната на комплекса с отсечения ритъм на военен инструктор, Фарахани се възмущаваше като някой творец на изкуството, чиято творба беше охулена. Двамата си сипеха нападки един на друг, конфликтът ескалираше и на Ашани му се прииска спешно да го извикат от службата, за да може да си тръгне оттук.

Ашани се подпря на стената на кабинета на Фарахани, докато Мухтар правеше списък на досиетата, които искаше лично да прегледа. Фарахани издиша облак цигарен дим и поклати глава.

— Познавам този човек много добре. Той никога не би предал Революцията.

Ашани никога не беше ставал свидетел на подобна твърдоглавост от страна на Фарахани. Може би след всичките месеци в комплекса най-накрая му беше писнало да му пращат проверяващи от Техеран, които да оспорват всяко негово действие. И така да беше, Мухтар далеч не спадаше към безмозъчните бюрократи, които само гледаха да си покрият задниците. Още на четиринайсет години той беше влязъл в редиците на палестинската терористична група „Отряд 17“. На двайсет вече беше осъзнал, че Ясер Арафат е само един корумпиран мегаломан и се отцепил от ООП. Мухтар основал малко известната група, наречена „Ислямски джихад“, която на свой ред беше дала основата на друга организация — „Хизбула“. На следващата година той промени политическия пейзаж в Близкия Изток като с помощта на коли и камиони, натъпкани с експлозиви, изравни със земята посолството на САЩ, казармите на американската морска пехота и на френските миротворци в Бейрут. След тези три кървави атентата Мухтар и хората му пристъпиха към серия от отвличания, които още повече нажежиха политическата обстановка в региона до края на десетилетието. Мухтар беше човек на действието и не се колебаеше да прибягва до насилие. Без да му мигне окото убиваше онези, които не споделяха неговата доктрина за джихада — всичко или нищо. Та дори и да бяха негови братя по вяра, мюсюлмани.

— Трима от най-добрите ти учени са били отровени — опонира му Мухтар.

— Никъде в границите на обекта не бяха открити следи от отрова — отвърна Фарахани.

— Тогава кой според теб ги е отровил?

— Сигурен съм, че еврейските свине имат пръст в това, но тъй като се е случило извън комплекса, разследването не е от моята компетентност. — Фарахани погледна към Ашани. — Ако искаш да знаеш кой ги е убил, попитай Азад.

— Аз знам кой ги е убил! — почти извика Мухтар. — Работата е там, че се опитвам да ти набия в дебелата глава, че евреите имат шпиони в страната ни. От доста време душат наоколо. Специално са взели на мушка тези трима учени, защото те бяха научният гръбнак на програмата ни за обогатяване на уран.

— Всеки може да направи подобно предположение. Няма да споря с теб. Били са отровени в университета, не тук. Тук няма еврейски шпиони. Не е възможно.

— Искам да говоря с този човек. — Мухтар вдигна папката с личното досие.

Фарахани предизвикателно се изправи и отговори:

— Този човек произлиза от семейство, чиято репутация е извън всякакво съмнение.

Ашани видя как Мухтар стисна юмруци и ноздрите му се разшириха като на разярен бик. Чак сега загря. И как не го беше забелязал през цялото време? Фарахани произлизаше от горда персийска фамилия, чиито корени датираха от древните династии. Членовете й бяха изключително набожни. Те бяха усетили, че шахът ще падне от трона и за да съхранят влиянието и богатството си, оказаха подкрепа на Аятолах Хомейни и неговите революционери. Фарахани много се гордееше със своя знатен произход и за него беше невероятно унижение да приема заповеди от някакъв си палестински помияр като Мухтар.

Ашани за секунди предвиди как ще се развие конфликтът. Ако Мухтар разбереше, че Фарахани гледа на него надменно, от висотата на персийския си произход, неминуемо щеше да има насилие и шансовете Фарахани да се прости с живота си или да остане трайно осакатен бяха много големи. Братът на Фарахани, който беше член на Върховния съвет, щеше много да се ядоса. Но Мухтар беше твърде ценен кадър, за да се лиши от него и затова щяха да го пратят обратно на фронта в Ливан. Силните на деня щяха да се запитат защо Ашани не се е намесил и не е предотвратил трагичния завършек. Колкото и да се изкушаваше да остави събитията да се развият по логичния им сценарий, Ашани все пак реши, че така само ще си усложни живота.

Той се оттласна от стената и се намеси в разговора:

— И аз го познавам. Наистина е от добро семейство, но именно затова трябва да говорим с него.

Фарахани погледна объркано Ашани, почти разочаровано.

— Той ще бъде честен с нас — продължи министърът на разузнаването и сигурността. — Ако е забелязал нещо или пък някой е събудил подозренията му, той няма да го скрие от нас.

Фарахани се замисли.

— Добре — отговори Мухтар. — Къде е той?

Ашани погледна часовника си. Наближаваше обед.

— Защо не пратиш хора да го заведат до кафето? — Ашани не даде никаква възможност на Фарахани да се възпротиви и отвори вратата на кабинета. — Ще ви чакам при асансьора.

Мухтар се присъедини към него в коридора няколко секунди по-късно. Той настигна министъра на разузнаването и му каза:

— Този Фарахани е идиот.

Ашани сви рамене.

— Имад, извън министерството не взимам лично решения.

— А би трябвало.

— Трябва да погледнеш нещата откъм другата им страна. Макар и да не блести с ума си, той е неподкупен.

— Прекалено много се е привързал към тези хора и е наивен.

— Едва ли това има значение.

— Какво искаш да кажеш?

— Така или иначе доста открито разгласихме програмата. Американците разбраха, че обектът в Натанз е само за заблуда. Наляхме милиони долари във фалшивия ядрен комплекс, за да атакуват него, ако се стигне дотам. Планът беше добър. Населението в района е малобройно. Американците щяха да клъвнат на въдицата и да оставят този комплекс непокътнат.

— Наистина ли знаят, че Натанз е за заблуда? — По тона на Мухтар личеше, че това е новина за него.

— Да. Сега те заедно с израелците са наясно, че сме скрили всичките яйца в една кошница.

— Не мисля, че ще нападнат. Поне не и по въздуха. Вече доста разклатиха позициите си в международната общност.

Ашани се поколеба дали да каже това, което му беше на ума. Част от него искаше да поспори с Мухтар:

— Преди година бих се съгласил с теб.

— И какво се промени оттогава?

Двамата стигнаха до асансьора и се спогледаха. Бяха с еднакъв ръст, Ашани — по-слаб, а Мухтар — по-набит.

Министърът прошепна заговорнически:

— Нашият добър приятел стана прекалено приказлив в желанието си да види Израел заличен от картата на света.

— Не споделяш ли възгледите му? — попита мнително Мухтар.

— Не съм казал такова нещо. Просто не съм сигурен дали е разумно да отправяш заплахи, ако не си готов да се защитиш.

Мухтар кимна едва забележимо.

— Стореното-сторено. Няма как да се върне назад. Важното сега е да гарантираме пълната безопасност на комплекса, а аз не мисля, че този малоумник е подходящ за задачата.

Ашани не искаше да се замесва още повече в тази бъркотия.

— Аз не съм толкова убеден, че няма да ни нападнат по въздух. Достатъчно е само един бомбардировач B-2 да нахлуе във въздушното ни пространство. Изобщо няма да го видим. Те са направени по технологията „Стелт“, летят на височина петнайсет хиляди метра и носят боен товар над осемнайсет тона. Не се съмнявам, че американците са разработили нова бомба, която може да пробие всичките етажи на комплекса.

— Ще им трябва ядрена бомба. — Мухтар поклати глава. — А те никога не биха стигнали дотам. Освен това не американците ме тревожат. Ръцете им са вързани в Ирак, където се накиснаха в голяма каша. Европейските им съюзници не биха допуснали подобно нападение. Повече ме притесняват евреите, а американците не биха им дали от новите B-2.

— Тогава как ще ни спрат евреите според теб?

— Струва ми се, че ще продължат с диверсиите и тайните операции. Ще убият още наши учени, но това само временно ще ни забави. Накрая сигурно ще се опитат да унищожат това място. Въпросът обаче е: Как?

Ашани не го беше грижа особено много за Мухтар. Той имаше склонна към насилие и жестокости натура и затова не се котираше високо в цивилизована среда. В същото време обаче не биваше и да го подценява. Мухтар беше успял в начинания, в които се бяха провалили цели държави. Нападенията на атентаторите-самоубийци и ракетните атаки, а не ООН и заплахите от санкции, бяха причината евреите накрая да се съгласят да отстъпят на палестинците част от територията си. Нямаха заслуга в това и Египет, Сирия, Йордания и другите съседни арабски страни, които заплашваха Израел с война. Стратегията на войната беше изпробвана многократно и всеки път се оказваше дяволски трудно да прогонят евреите от онази шепа земя. Мухтар беше боец, способен да предугажда ходовете на противниците си.

Ашани понечи да отговори, но го прекъсна Фарахани, който каза, че въпросният учен вече обядвал в кафетерията. Вратите на големия асансьор се отвориха и Ашани подкани Мухтар да влезе първи. Водачът на „Хизбула“ се поколеба и подсъзнателно се нацупи, но после стъпи в стоманената кабина. Ашани наблюдаваше поведението му с нов интерес. Последва го в асансьора и се приближи до задната стена, където Мухтар беше заел позиция като хванато натясно животно. Очевидно главатарят на „Хизбула“ не обичаше затворените и тесни пространства. Когато вратите се затвориха, Мухтар притвори очи и си измърмори нещо.

Асансьорът рязко се оттласна и после бавно се понесе нагоре. Ашани погледна номерата на етажите над вратата и в същото време изрече:

— Дамиен Шоспиед.

— Кой?

— Дамиен Шоспиед. Чувал ли си го?

— Не.

— Французин, който през осемдесет и първа работеше в реактора в Озирак, в Ирак.

— И за какво ми го казваш?

— Излезе, че е бил израелски шпионин. Поставил радиомаяци из целия комплекс и израелските пилоти знаеха точно къде да хвърлят бомбите.

— И израелците го убиха — добави троснато Фарахани. — Така се отнасят те с хората си.

Ашани пренебрегна шефа на сигурността и съсредоточи вниманието си върху Мухтар.

— Предполага се, че е загинал във въздушната бомбардировка.

— Предполага се?

— Така твърдяха иракчаните и французите, но аз нито за миг не съм им вярвал.

— Защо?

— През годините се появи информация, че френското разузнаване ДЖСЕ е работило съвместно с Мосад по тази операция.

Фарахани изсумтя.

— Типична ционистка пропаганда.

Мухтар също го пренебрегна и попита Ашани:

— Каза, че е загинал при нападението.

— Така твърдят.

— Откриха ли тялото му?

— Части от тялото му. Бомбардировката беше доста разрушителна.

— Значи мислиш, че французите са играли и с двете страни?

Ашани кимна.

— Те получиха от Ирак милиони, за да помогнат за построяването на реактора, а после помогнаха на Израел да го унищожи.

— Това са спекулации — намеси се Фарахани.

— Изводи, основаващи се на информация, до която ти нямаш достъп — поправи го Ашани.

Фарахани се намръщи в знак на несъгласие.

— Виждам, че си скептично настроен. Нека ти задам един въпрос. Имаш ли доверие на руските ни приятели, които ни помагат за ядрената програма?

— Да.

Мухтар се изсмя арогантно.

— Значи си глупак. Руснаците са по-лоши и от саудитците. Те биха продали и собствените си деца за достатъчно пари.

Ашани понечи да каже нещо, някакъв анекдот за руснаците, но думите не излязоха от устата му. Точно в този миг се случи нещо неочаквано. И макар и Ашани да не знаеше какво точно беше, той веднага разбра, че никак не е на добро.

В началото се чу тътен, който сякаш идваше под тях. На Ашани му се стори, че шумът е отдалечен и приглушен, но скоро надеждата му угасна, след като последва нова експлозия, много по-мощна от предишната. Асансьорът силно се разтресе, светлините замигаха и после за ужас на Ашани невидима сила го задърпа към вратата. Вакуумът в асансьорната шахта изсмукваше въздухът от кабината. Времето застина за момент. Тримата мъже се спогледаха шокирани и после един по един заотваряха уста като риби на сухо. Докато се мъчеха да удовлетворят най-належащата си физиологична потребност — да вдишат и да напълнят дробовете си с кислород, мястото беше разтърсено от много по-силна вторична експлозия. Асансьорът мигом се изстреля нагоре, увисна за част от секундата и с цялата си тежест се устреми надолу. Обезопасяващото стоманено въже се опъна като струна и кабината рязко се спря. От инерцията и тримата изпопадаха на пода. Светлините отново замигаха, но се стабилизираха.

Ашани се претърколи настрани и се озова лице в лице с Мухтар. Очите на терориста бяха изпълнени със страх. Ашани задържа дъха си и погледна към вратата. Въздухът със съскащ звук отново започна да се връща в кабината. Имаше миризма на изгоряло, но ставаше за дишане. Фарахани се изправи на колене и протегна ръце към таблото.

— Трябва да се измъкнем оттук. Те се целят в асансьорните шахти.

— Какво? — попита Мухтар, останал без въздух.

— Американците се целят във вентилационните и асансьорните шахти.

Ашани се приповдигна на едното си коляно. Усети, че асансьорът се движеше отново. Той беше добре запознат с американската тактика на бомбардиране — да уцелят с противобункерната бомба с лазерно насочване отвора на някоя от вентилационните шахти. Именно заради това иранците бяха взели допълнителни обезопасителни мерки. Нито един от вентилационните проводи не продължаваше без прекъсване от повърхността до най-долното ниво под земята, където беше разположен реакторът. Всеки от надземните отвори на шахтите беше покрит с допълнителни щитове-решетки.

Фарахани се опита да отвори с пръсти вратата, докато Мухтар заудря с юмрук по бутона за отваряне.

Ашани се поизправи още. Като че ли напускането на относително безопасната кабина на асансьора не беше много добра идея. Определено това беше първата вълна от бомби. Със сигурност щеше да последва втора. Изведнъж пространството се разцепи от силно скърцане, което накара Ашани инстинктивно да потрепне. То започна като стон, който постепенно се усили и стана нетърпим. Подобен на предсмъртен агонизиращ писък на гигантски бозайник. Стонът беше придружен от силен пукот. Асансьорът отново се разтърси, при което Фарахани загуби равновесие и падна върху Мухтар и го притисна в ъгъла.

Имаше нещо много познато в шума, но Ашани не можеше да се досети какво е. Изведнъж вратите започнаха да се отварят и пред него се появи странна картина. Тъй като беше прекарал цяла сутрин под земята, последното, което очакваше да види, беше синьото небе. Винаги бяха очаквали американците или евреите да ги нападнат през нощта. В разгара на експлозиите Ашани беше изгубил представата за време. Почти веднага мозъкът му осъзна, че нещо друго също не беше наред. Независимо дали беше ден или нощ той не би трябвало да може да гледа към небето, а към тавана на най-долното подземно ниво.

Мухтар отмести Фарахани от себе си и го бутна към вече напълно разтворените врати. Ашани се изправи и предпазливо пристъпи напред. Мозъкът продължаваше да му подава сигнали, че нещо не е наред. В съзнанието му още отекваше ужасното подобно на стон скърцане. Подобно на мъгла, надигнала се от океана, пред вратите се вдигна гъст облак прах и закри всичко. В главата му забиха тревожни камбани, щом започна да осъзнава какво се случваше. Бе чул същото това скърцане преди много години, когато беше участвал в тайна операция срещу иракска нефтена платформа. Така скърцаше стоманата, когато се огъваше и чупеше.

Фарахани изтича навън и тутакси изчезна от погледа им. Само викът му отекна отдолу. Мухтар го последва на секундата. Последвалата реакция на Ашани беше по-скоро импулсивна, отколкото продиктувана от съзнателно решение. Той сграбчи терориста за ризата. Онзи увисна с единия крак във въздуха. Ашани бавно го издърпа обратно в асансьора и почти веднага след това съжали за стореното. А ако Ашани имаше и най-смътна представа за проблемите, които Мухтар щеше да му създаде в последвалите няколко седмици, той на мига би го бутнал в бездната към неговата смърт.