Винс Флин
Врагът сред нас (15)

15.

„Еър Форс-1“

Рап би предпочел да води този разговор насаме, но удобният момент беше твърде кратък. Най-малкото, със сигурност Китай и Русия следяха Еър Форс-1 с разузнавателните си спътници и прихващаха или се опитваха да прихванат сигналите, излъчвани и приемани от самолета. Техническите специалисти от Пентагона и Агенцията за национална сигурност се кълняха, че комуникационната връзка с Вашингтон е сто процента защитена против подслушване, но Рап имаше причини да се съмнява в това. Той беше достатъчно на ти с историята и знаеше доста случаи, в които учените даваха подобни уверения и впоследствие се оказваше, че са се лъгали. Рап винаги си имаше едно наум — че такова нещо като абсолютно защитена комуникация не съществува. При все това работата му понякога не търпеше никакво отлагане и невинаги имаше възможност да говори със събеседниците си на четири очи.

Президентът го беше накарал сериозно да се замисли. Той винаги се беше възхищавал професионално на иранците и на изкусната им пропаганда. Водачите им разбираха, че ключът към оцеляването им е да накарат хората да мразят и винят Америка и Запада за всички техни беди. Нямаше значение дали обвиненията бяха подкрепени с доказателства или не. Важно беше само да разпалват националната гордост. И в близките седмици тази стратегия щеше да заработи с пълна сила. Америка отново щеше да бъде обвинена, с или без доказателства. Достатъчно беше само да ги заклеймят публично. Редовите иранци нямаше изобщо да се замислят дали Вашингтон наистина е замесен в разрушаването на комплекса или не. До такава степен им беше втълпявана омразата към големия Сатана Америка, че те щяха да се хванат на лъжата без да настояват пред водачите си за доказателства.

Именно осъзнаването на това обстоятелство и прагматизмът на президента накараха Рап да помисли за провеждането на класическа тайна операция. Щом Иран искаше да играе бързо и мръсно, тогава щеше да получи заслужен контраудар. И то такъв, че да затвори устата на гръмогласния им президент веднъж завинаги. Отсъствието на какъвто и да било самолет, било то американски, израелски или какъвто и да е друг, над обекта по времето на инцидента, оставаше само два възможни варианта. Първия Рап отхвърли веднага, защото познаваше израелските си колеги прекалено добре и защото шансовете една случайна злополука да доведе до такива тотални поражения бяха пренебрежимо малки. Вторият вариант беше, че зад разрушението все пак стояха израелците. И отново защото ги познаваше твърде добре, той не се съмняваше, че те по някакъв начин бяха успели да унищожат комплекса.

Мич щеше да разбере как точно много скоро. Кенеди беше уредила всичко. Един от „Гълфстриймите“ Г-5 на Управлението го чакаше на пистата във военновъздушната база „Андрюс“, за да го пренесе през океана, в Тел Авив. Тя също така беше споменала на шефа на Мосад, че Рап е на път към него и че докато кацне в Израел, ще е най-добре да си мълчи за назрялата криза в Иран.

За да вкара в действие плана си, Рап се нуждаеше от помощта на някой от Ленгли. Той можеше да проведе обаждането от собствения си спътников телефон, но тогава имаше голяма вероятност екипажът от ВВС на борда на самолета да улови разговора и да побеснее. Другата му възможност беше да поиска тяхната помощ и възможно най-сигурната им линия с Ленгли. Почти сигурно беше, че този вариант ще проработи, но така щяха да се издадат пред руснаците и китайците, че обаждането е важно. Накрая той реши да се обади по незащитен телефон. Щяха да го причислят към един от рутинните телефонни разговори и ако Рап използваше само неясни фрази, те изобщо нямаше да разберат за какво става дума. До президентския кабинет и конферентната зала имаше един отсек с кресла за съветниците му. Подобно на местата в първа класа на международен лайнер, креслата бяха големи, с предостатъчно място за краката на пътниците. Рап забеляза едно празно място и седна. Някакъв млад служител от персонала, на не повече от двайсет и пет години, откъсна очи от лаптопа си и изгледа Рап, сякаш искаше да го попита: „Кой по дяволите си ти?“ Вместо това каза:

— Извинете сър, но мястото е заето.

Рап си спомни, че сегашният му вид далеч не отговаря на стандартите на Белия дом и отговори:

— Няма нищо. Само набързо ще проведа един разговор и ще го освободя. — Той вдигна слушалката на бордовия телефон и набра номера на учреждението, намиращо се в Ленгли, Вирджиния. Онзи продължаваше да го гледа с любопитство.

— От пресата ли сте? — попита го служителят.

Рап му хвърли бегъл поглед.

— Добър опит, младши.

— Не виждам баджа ви — с по-твърд тон добави младежът. — И на журналистите тук не е разрешено да влизат.

— Бадж ли? На нас не ни трябват никакви скапани баджове — отвърна Рап с престорен мексикански акцент.

Служителят остана като гръмнат.

— „Пламтящи седла“. Не си ли го чувал?

По телефона се чу сигнал „свободно“.

— Не. — На младежа не му беше забавно. — Защо не носите документи за самоличност?

От другата страна на линията отговори женски глас:

— Офисът на Роб Ридли. Пени е на телефона.

— Здравей, Пени. Мич се обажда. Роб там ли е?

— Къде са документите ви за самоличност? — продължи да упорства младият чиновник.

— Почакай секунда, Пени. — Рап закри слушалката с длан и за първи път погледна досадника в очите. — Нека да позная… диплома по право? Бръшляновата лига, Мичиганския университет, някой от тях… където са те учили да бъдеш настоятелен и упорит.

— Дартмът.

— Браво на теб. Страхотен университет. А сега да те няма. — Рап посочи с палец към коридора. — Имам важен разговор. За теб ще е най-добре да се разкараш на секундата.

— Няма да търпя…

— Иди намери Тед Бърн и го попитай кой съм.

Младежът неохотно затвори лаптопа си и си тръгна.

Рап отново вдигна слушалката до ухото и повтори:

— Търся Роб.

— А какво ако не е, господин тежкар? Чух, че Потус те е накарал да се повозиш с него.

— Не очаквах точно днес да се занимаваш с клюки.

Потус беше английската абревиатура за „Президент на Съединените щати“. Ридли беше заместник-директор на група „Операции“ в близкоизточния отдел. Неговият отдел беше в центъра на надвисналата буря. Ридли беше бивш морски пехотинец, випускник на престижен университет и един от най-кадърните хора, с които Рап беше работил.

— Ти вече не се обаждаш никакъв. Само така разбирам какво се случва с теб.

— И какво се чува при теб?

— Ами… буквално всеки политик в града иска да му изнесем брифинг, за да може после да се изтъпанчи по телевизията и да твърди, че знае всичко. Моят колега в Израел не отговаря на обажданията ми, а линиите между Техеран и Бейрут са се нажежили до червено.

— Успя ли да се свържеш с някой от Мосад?

— Не. Опитах с някои мои стари познати, но и те не вдигат телефона.

— Значи не разполагаш с нищо.

— От тях — да. Но не бих казал, че съм напълно на тъмно. Само дето нямам нищо конкретно. Витаят различни слухове.

— Какво ще кажеш и ти да пуснеш един.

След известно мълчание Ридли отвърна:

— Целият съм в слух.

— Спомняш ли си оня образ, с който се запознахме в „Пясъчника“ миналата година? — Рап имаше предвид Ирак.

— Аз там се срещам с много образи. Бъди по-конкретен.

— Оня тип от НМИ.

— НМИ?

„НМИ“ беше съкращението на Народни муджахидини на Иран, но Рап не искаше да го произнася открито.

— Бяхме отседнали в двореца. Останахме там до четири сутринта. Пихме бренди и пушихме пури. Той ни разказа как викали на един местен водач надутия президент.

— А, да, сетил се.

— Знаеш ли къде е сега?

— Последния път когато бях там, той курсираше от Мосул до Багдад и обратно. Върти търговия с части за коли. Няма да повярваш, но бизнесът му процъфтява.

— Намери го и ми уговори среща с него.

— За кога?

— За утре сутринта. И си намери заместник да информира президента. Ти идваш с мен.

— Ще ми кажеш ли за какво става въпрос?

— Ще ти обясня в самолета. Среща в „Андрюс“ след два часа.

— Дадено.