Винс Флин
Врагът сред нас (32)

32.

Улицата беше блокирана от двата края от полицейски патрулни коли. Едната от колите, синьо-бяла на цвят, отби в страни и даде път на колоната на Ашани. Трите коли спряха точно пред кафето. Ашани отвори вратата и щом кракът му стъпи на тротоара, маскираните от охраната мигом се разпръснаха и заеха позиции. На Ашани тези мерки му се струваха малко пресилени. Продължи към кафето заедно с шефа на охраната и човека от ЦРУ. Заведението беше малко — десетина метра на дължина и четири-пет метра на ширина. Подът беше облицован с правоъгълни бежови плочки. В местата, където минаваха повече хора, настилката беше потъмняла от сиво в черно, а целият под беше изхабен. Ашани се огледа. Белите стени бяха придобили жълт оттенък от дима в залата. Неволно се сети за белите си дробове, но за щастие вече се чувстваше много по-добре. Дано докторът да се окажеше прав и да не му останеха трайни увреждания.

— Да ви поръчам ли нещо за пиене, господин министър? — попита го Ридли. — Директор Кенеди трябва да пристигне всеки момент.

— Да, бих искал чай, моля.

Ридли погледна въпросително към шефа на охраната на Ашани и онзи кимна с глава.

Ашани доближи една от масите по̀ към дъното на залата и седна на синия стол от фибростъкло. Накани се да провери за подслушвателни устройства, но размисли. Американците бяха толкова напреднали в техническо отношение, че само щеше да си загуби времето. По-вероятно беше да използват лазери или микрофони с насочено действие, за да подслушат разговора им. Ридли се появи с чаша чай и бурканче с мед. На Ашани му се стори доста интересно, че ЦРУ знаеше за предпочитанието му да пие чая с мед, но не го показа външно. Благодари му и тъкмо щеше да сипе от меда в чашата, когато видя американската си колежка с нейния антураж.

Ашани остави меда и се изправи. Един едър мъж с автомат влезе в залата преди Кенеди, огледа, отмести се настрани и направи жест на директора на ЦРУ, че може да влезе. Кенеди прекрачи прага на кафето и свали големите си черни очила.

Ашани се беше срещал лично с директора на ЦРУ два пъти досега. Според нейното досие, с което той разполагаше, тя беше на четирийсет и шест години, най-младият ръководител на американската шпионска централа и първата жена начело на организацията. Имаше докторска степен по арабистика и живееше разведена с един син на възраст около десет години. Ашани знаеше за тази малко известна подробност, защото преди няколко години Мухтар и неговите животни от „Хизбула“ се бяха обърнали към него с предложение да отвлекат момчето. Азад тогава реагира много остро и отказа дори да разгледа възможността за подобна операция.

— Директор Кенеди, приятно ми е да ви видя отново — поздрави Ашани и протегна ръка.

Кенеди се усмихна.

— Иска ми се срещата ни да беше при други обстоятелства, министър Ашани.

— Моля, казвайте ми Азад.

— Само ако вие се обръщате към мен с Айрини.

— Разбира се. Седнете, моля — той махна към стола срещу него. — Да ви поръчам ли нещо за пиене?

— Малко чай няма да откажа. — Кенеди придърпа стола и седна. Ашани погледна шефа на личната си охрана и му кимна към бара, а после отново седна на мястото си. Изгледа лицето й няколко секунди. Стори му се спокойна и уравновесена. Или умееше много добре да се справя със стреса, или беше много добра актриса. Заради липсата на бръчки около очите й предположи, че е първото.

— Не е необходимо да носите хиджаб заради мен — каза той.

— Не ми пречи — отвърна Кенеди. — Като момиче носех такъв.

— Живяла сте в чужбина? — Ашани се престори на изненадан, макар и тази подробност от биографията й да не беше тайна за него.

— Да, в Кайро, Дамаск, после в Бейрут.

Ашани кимна и продължи с преструвките.

— Но… сигурна съм, че знаете за Бейрут.

— Какво за Бейрут? — попита я той с наивна физиономия.

— Не съм дошла тук да отварям стари рани, но смятам, че е много важно да сме искрени един към друг, ако искаме да намерим решение на създалата се бъркотия.

Ашани се поколеба, след което отговори:

— Съгласен съм.

— Тогава ми е трудно да повярвам, че като министър на иранското разузнаване вие не знаете, че баща ми загина при атентата срещу американското посолство в Бейрут през 1983 година. — Кенеди се изкуши да добави, че атентатът беше извършен от „Хизбула“ и финансиран от Иран, но нямаше нужда да казва очевидното. Ашани много добре знаеше кой беше виновен за зверския терористичен акт и също толкова добре знаеше, че и Кенеди знае.

Азад отпи от чая и тихо и съчувствено каза:

— Съжалявам за баща ви. Аз не съм привърженик на всичкото това насилие. Прекалено много невинни хора изгубиха живота си.

Човекът на Ашани поднесе на Кенеди пареща чаша чай и се оттегли. Кенеди взе чашата в двете си длани и добави:

— Ужасно много загинаха.

— В моята страна мнозина си задават въпроса наистина ли са такъв злодей Съединените щати — продължи иранският шеф на разузнаването, като в същото време допря длани до масата и се наведе напред към Кенеди. — Вие на практика ни отървахте от Саддам и от талибаните. Както много добре ви е известно, шиитите и сунитите не се обичат много. Ние спираме да се бием един с друг, само когато някой като вас застане на пътя ни.

— Колкото и тъжно да е това, е вярно.

Настъпи неловко мълчание.

— Изправени сме пред ситуация, която, боя се, може да излезе от контрол — накрая изрече Ашани. — В правителството ни има хора, които искат кървава разплата за разрушението в Исфахан. Персийската ни чест и гордост го изисква.

— Гордостта може да изиграе много лоша шега.

— Да, права сте, но се боя, че сред колегите ми не са много онези, които споделят това мнение. Те искат някой да си плати за нанесената обида.

— Тогава да насочат усилията си срещу бунтовниците и да оставят нас и Израел на мира. Или се боят да си признаят, че имат вътрешен проблем?

— Не съм дошъл тук, за да обсъждам вътрешните работи на моето правителство — отвърна Ашани с малко по-сериозен тон. — Дойдох да ви изслушам и заедно да намерим решение на проблема.

Кенеди отпи от чая.

— Президентът Аликзандър умува дали да не установи ограничени дипломатически отношения с вас.

— Интересно. И каква ще е ползата за моето правителство?

— Имате двайсет-трийсет процента инфлация. Внасяте четирийсет процента от петрола си, макар че разполагате с вторите по големина след Саудитска Арабия петролни запаси. Икономиката ви е пред срив. Изправени сте пред надигащи се вътрешни размирици и най-вероятно както преди те ще бъдат смазани в кръв от религиозните екстремисти. Макар че този път успехът им не е толкова сигурен. — Кенеди спря, за да даде възможност на Ашани да оспори думите й. Той обаче се въздържа и тя продължи: — Ако откликнете на подадената от нас ръка и се съгласите, че е дошло време за двете ни страни да погребат старата вражда и да договорят траен мир, основаващ се на взаимно уважение както към Исляма, така и към свободата, ще издигнем взаимоотношенията си на ниво, което ще стимулира американските инвестиции в Иран.

— Мнозина мои сънародници вярват, че вие стоите зад разрушението на комплекса в Исфахан.

Кенеди го погледна в очите.

— Давам ви думата си: ние нямаме нищо общо с инцидента.

— Вероятно е така. Казвам ви само, че хардлайнерите ще искат нещо по-конкретно, отколкото обещанията американските банки да инвестират в страната ни.

— Американските финансови институции ще следват официалната политика на американското правителство. Затова и президентът е готов да ви предложи заем от един милиард долара, гарантиран от държавата.

Ашани реагира изненадан.

— Каква е целта?

— Парите трябва да бъдат изразходвани за построяването на нови рафинерии. Заемите ще бъдат освободени от лихви за първите три години, а след това лихвата ще бъде фиксирана на пет процента.

— Парите трябва да отидат за рафинерии?

— Президентът смята, че само така ще получи съгласието и подкрепата на Конгреса за отпускането им.

— Искате от нас да се откажем от ядрената си програма ли?

— Не. — Кенеди поклати глава. — Не публично.

— Но тайно — да.

— Би било добре.

— Ще трябва да се съобразим и с онези членове на правителството, които са обсебени от мисълта да станем ядрена сила.

Кенеди се наведе към него и прошепна:

— Икономиката ви е на път да се срине. На прага сте на нова революция, само че този път вие ще бъдете свалените от власт. Предлагаме ви възможност да избегнете най-лошото.

Ашани се почеса по брадата, замисли се и погледна към прашната външна врата на кафето. Макар оттук полезрението му да беше ограничено, той наброи петима души, екипирани, въоръжени и нащрек. Техеран можеше да заприлича на това място до година-две, ако не успееха да стабилизират иранската икономика. Едно нещо го безпокоеше обаче. Ашани погледна в очите Кенеди и попита:

— Защо?

— Защо какво?

— Защо ни предлагате помощ?

Кенеди кимна. Въпреки сравнително либералните виждания на Ашани, не можеше да се преодолее лесно факта, че той беше прекарал целия си съзнателен живот в страната, която обвиняваше Америка буквално за всяко зло на планетата.

— Защото смятаме, че хората като вас, Азад, не са малко. Порядъчни хора, които искат да сложат край на ненавистта и насилието. Кой знае кой ще дойде на власт след една втора революция. Каква е гаранцията, че няма да са по-големи фундаменталисти и няма да мразят повече Запада от сегашното правителство? Горчивият опит ни е показал, че икономическата нестабилност в Близкия Изток само благоприятства религиозните фанатици, проповядващи омраза. Искаме да възкресим персийската нация и персийската гордост. Искаме да вземете в ръце съдбата си. Искаме да видим прогреса ви в науката и здравеопазването. Искаме да ви видим благополучни и преуспели. Ако не за друго, то най-малкото за да престанете да ни обвинявате за всеки ваш провал.

По лицето на Ашани се изписа силно напрежение и концентрация. Всичко, което Кенеди каза дотук, беше самата истина. Но да убедиш в правотата й хората, чиято власт се крепеше на омразата към Америка, щеше да е неимоверно трудно.

Кенеди се досещаше какво си мислеше шефът на иранското разузнаване.

— Знам, че е рисковано. Затова аз съм тук, а не държавният секретар Уика. Президентът изпрати мен, защото ви познава и защото съм доказала, че двете ни страни могат да си сътрудничат добре.

— Всичко това е вярно, но подобна крачка ще е прекалено голяма за нас.

— Каква алтернатива имате, Азад? — Кенеди посочи с ръка улицата отвън. — Това ли искате? Коли-бомби и вражди между религиозни фракции, отвличания и непрекъснати кръвопролития? И двамата знаем, че страната ви е по-близо до тази апокалиптична картина, отколкото моллите биха признали.

Със сведени очи Ашани бавно кимна.

— И какво е вашето решение тогава?

Ашани не се съмняваше, че предложението на Кенеди е възможно най-оптималното решение, но трудно щеше да убеди в това Върховния водач. Той се върна мислено към Аматула. Нафуканият президент би побеснял от гняв, ако чуеше за американското предложение. Все пак имаше известен шанс Върховният водач да приеме предложението като възможност за народа да избегне години на болка и страдания. Накрая Ашани за сетен път погледна директора на ЦРУ в очите и каза:

— Искрено се надявам страните ни да постигнат трайно приятелство и тази среща да влезе в историята. Длъжен съм обаче да ви предупредя, че ще ми бъде много трудно да спечеля на наша страна Върховния съвет.

— Знам, че ще е трудно, но в името на двете ни нации ще се моля за успеха ви.