Винс Флин
Врагът сред нас (52)

52.

Вашингтон, Окръг Колумбия

Президентът беше станал, подпрял брадичка с лявата си ръка. Беше свалил сакото, а ръкавите на чисто бялата му риза бяха навити до лактите. В общи линии беше изправена версия на скулптурата на Огюст Роден „Мислителят“. И така умислен крачеше напред-назад зад креслото си на края на дългата конферентна маса. Четири крачки до стената и обратно. В другия край на масата държавният секретар Уика говореше с приглушен тон по един от обемистите защитени срещу подслушване телефонни апарати. Тя беше вече изредила половин дузина ключови съюзници. На всички им обясняваше, че въпреки това, което са видели по телевизията, Съединените щати не са потопили иранския кораб. Президентът и сам щеше да проведе телефонните разговори, но бяха решили, че докато не получат абсолютно потвърждение от флота, той няма да рискува репутацията си.

Министърът на отбраната Инглънд седеше близо до президента, стиснал телефонна слушалка до ухото си. Плътният му баритон кънтеше из залата и затова повечето от другите членове на кабинета или бяха излезли в коридора, или се бяха отдалечили в другия край на залата като Уика. От време на време Инглънд вдигаше глава и предаваше на президента информацията, която му съобщаваха от Обединения щаб. Всички, като се започне от държавния секретар за флота и се свърши с командващия американските сили в района, бяха отрекли информацията, че американска подводница е нападнала и потопила иранската фрегата. В момента Инглънд се опитваше да се свърже и разговаря лично с Командира на оперативните подводни сили в района на Персийския залив.

В конферентната зала влезе Тед Бърн, шефът на президентския кабинет. На лицето му се беше изписала дълбока тревога и загриженост. Бърн бързо прекоси залата и се обърна към президента:

— Току-що говорих по телефона с Марк.

— Марк?

— Стивънс.

Марк Стивънс беше министърът на финансите. Аликзандър кимна на Бърн да продължи.

— Европейските пазари падат главоломно.

— По дяволите… Трябваше да го предвидя. Как са цените на петролните фючърси?

— Движат се нагоре като ракета. Скочиха на деветдесет долара за барел. Има слухове, че Иран призовава ОПЕК да наложат ембарго на Съединените щати.

Преди президентът да е взел решение какво да предприеме, залата беше огласена от министъра на отбраната:

— Сигурен ли си? — извика Инглънд. — Гледа ли записа? — Инглънд насочи очи към президента и добави: — Отлична работа, капитане. Изпрати ми го. — Министърът на отбраната доволно затвори слушалката и каза на президента: — Няма да повярваш. Когато иранската фрегата е била потопена от торпедо, ние сме имали подводница на мястото.

— Че кое му е странното? — не без сарказъм се намеси шефът на кабинета. — Иранците точно това и повтарят.

— Само че те твърдят, че ние сме потопили кораба им и естествено лъжат. Нашата подводница „Вирджиния“ е имала задача да преследва „Юсеф“, една от иранските подводници, клас „Кило“. „Вирджиния“ е проследила „Юсеф“ в протока и има записи от сонарите, от които става ясно, че „Юсеф“ е стреляла по фрегатата.

— Че защо за Бога те ще стрелят по собствения си кораб? — попита Бърн.

— Защото искат да изглежда все едно, че ние сме го направили — отвърна президентът.

— Именно — потвърди Инглънд. — Командирът на оперативните сили всеки момент ще ни изпрати записите от радиолокационния контакт и от попадението на торпедото в иранската фрегата.

В залата влезе заместник-директорът на ЦРУ, видимо развълнуван.

— Господин президент, преди малко разговарях с Рап. Той разполага с категорична информация, че отвличането на Кенеди е иранска операция.

В залата се възцари неколкосекундно мълчание.

— Каква точно информация? — попита президентът.

— Един от пленниците е признал, че е член на силите „Кудс“ — иранските специални части. Той е идентифицирал един от командирите си, а за третия твърди, че е от „Хизбула“.

Президентът огледа залата и останалите членове на Съвета по национална сигурност.

— Значи това не е била случайна атака на местни бунтовници?

— Не, сър. Всъщност, ние разполагаме с още по-уличаващи доказателства. — О’Брайън се обърна назад и кимна на служителя от техническия отдел, който беше влязъл с него в конферентната зала. На екрана на един от широкоекранните плазмени монитори се появиха серия от фотографии. О’Брайън посочи фотографията в горния ляв ъгъл и добави: — Тези кадри са направени при тайно наблюдение по време на кацането на иранския министър на разузнаването Ашани в Мосул тази сутрин. — Заместник-директорът посочи втората фотография. — Ето тук той се здрависва с нашия заместник-директор по операциите, отдела за Близкия Изток. Крайно вляво се вижда мъж, който върви в противоположната посока. — Пръстът на О’Брайън се премести на втората редица. — Ето го същият, насочва се право към полицейските коли. Рап е взел тази фотография и я е показал на единия от пленниците. Онзи не знаел името му, но казал, че непознатият пристигнал в Мосул тази сутрин и оглавил операцията по отвличането на Кенеди. Мъжът, когото Рап разпитвал — О’Брайън погледна някакъв лист за справка — ефрейтор Тахминех, казва, че не им било съобщено кого ще отвличат. Знаели само, че ще е жена и че трябва да бъде заловена жива.

Президентът гневно изгледа екрана.

— Кой е той?

— Имад Мухтар, сър, шеф на военизираното партизанско крило на „Хизбула“.

Президентът не можеше да повярва. Подобна дързост от страна на иранците беше нечувана и невиждана.

— Сигурен ли си?

О’Брайън погледна към президента с известно колебание.

— Сър, информацията пристига много бързо, нямахме възможност да я проверим, както следва. В интерес на истината, единствената фотография на Мухтар, с която разполагаме, е отпреди близо трийсет години.

— Значи не сте сигурни — каза президентът, без да се старае да прикрие раздразнението си.

— Позволете ми да довърша. Мич се е обадил на министър Ашани и го е попитал кой…

— Мич се е обадил директно на Ашани? — прекъсна го президентът.

— Да, сър. — О’Брайън се покашля и продължи: — След като пленникът… — заместник-директорът отново спря, за да се консултира със записките си.

— Ефрейтор… който ще да е там — прекъсна го отново ядосаният Аликзандър. — Не ми пука как се казва. Давай по-нататък, за разговора на Мич с Ашани.

О’Брайън видимо се притесни преди да продължи:

— Мич казал на Ашани, че ще го намери и ще го убие, ако Айрини не бъде освободена до един час.

— Много добре — възкликна министърът на отбраната.

Останалите членове на Съвета по националната сигурност обаче не реагираха със същия ентусиазъм.

— Какво е отговорил Ашани? — попита президентът.

— Ето тук се получава малко бъркотия. Според Мич Ашани бил искрено изненадан от цялата работа.

— Как така изненадан? — президентът посочи към екрана. — Та нали е бил на същия хеликоптер заедно с този Мукбар или както там му е името.

— Всичко, което правя, е да предам това, което Мич ми каза. Той мисли, че има голяма вероятност Ашани да е бил държан на тъмно.

— Или пък се опитва да спаси себе си — обади се Инглънд.

— Може би — отвърна О’Брайън. — Но именно Ашани е човекът, който е издал, че това е бил Мухтар.

— Може ли да потвърдим информацията чрез друг източник? — попита президентът.

— В момента Мич се занимава с това.

Президентът щеше да попита как точно, но размисли. Вместо това стисна зъби, обзет от гняв, и каза:

— Не мога да повярвам, че са имали наглостта да проведат подобна операция под носа ни и да мислят, че няма да разберем.

— Не знам дали щяхме да разберем, сър, ако Мич не беше пленил онези тримата. — По този начин О’Брайън намекна, че е грешал в опита си да озапти Рап.

— Може би е така — президентът се обърна към министъра на отбраната: — Какво целят с всичко това? Какво искат да постигнат?

— Не мога да преценя. Не бих нарекъл подобно поведение рационално.

— Съчувствие и симпатии, сър — намеси се държавния секретар Уика. Тя се приближи до групата, въртейки в дясната ръка марковите си очила. — Току-що проведох много полезен и показателен разговор с външния министър на Франция. Той каза, че иранският му колега се обадил с думите, че страната му била нападната от Съединените щати. Поискал Франция да инициира резолюция, с която ООН да осъди атаката и да поиска от САЩ да изплатят репарации както за потопената фрегата, така и за ядрения комплекс в Исфахан. Иранският външен министър призовал Съвета за сигурност на ООН да бъде свикан на спешно съвещание и да гласува резолюцията. Казал, че ако ООН не се погрижи за този проблем, ОПЕК ще го стори.

— Боже мили — изпъшка Бърн. — По-добре да намерим начин да противодействаме на тази кампания преди цените на петрола да са стигнали сто долара за барел.

— Цените ще се нормализират веднага щом шумотевицата утихне — намеси се Инглънд. — Важното е тази проклета иранска подводница да не потопи някой наш кораб и директор Кенеди да се върне при нас жива и здрава, колкото се може по-скоро. Мисля, че единствения начин да го направим е да подпалим огън под задниците на тези типове. Мисля, че трябва да свикате пресконференция и да изложите всички факти. Дори си мисля, че трябва да поставите ултиматум за връщането на Кенеди.

— Какъв ултиматум? — попита президентът.

— Бих нарекъл похищението акт за обявяване на война.

— Чакайте малко — Бърн вдигна ръце предпазливо. — Знам, че на някои от вас това може да се стори цинично и безсърдечно, но държа да ме изслушате. — Шефът на кабинета погледна към останалите съветници. — Може би това е цената, която трябва да платим за ликвидирането на тяхната ядрена програма.

— Тед, ние нямаме нищо общо с разрушаването на обекта в Исфахан — побърза да отговори Инглънд.

— Знам…, но имаме полза от това. — По реакцията на присъстващите той остана с впечатлението, че гледната му точка никак не им се понрави. — Искам само да кажа, че преди прибързано да се втурнем да воюваме, нека погледнем картината в нейната цялост. Загубата на един човек в замяна на това, че Иран няма да се сдобие с бомба, не е лоша сделка.

Обичайно спокойната Уика не можа да сдържи раздразнението си и злъчно подметна:

— Да, невероятно ценен съвет, Тед. Дори си мисля, защо да не се обадя на иранския външен министър и да уговорим размяна на пленници. Ти ще заемеш мястото на Айрини и с това ще считаме проблема за уреден.

Преди Бърн да е реагирал, в залата влезе прессекретарят на Белия дом и обяви, че иранският президент ще даде пресконференция всеки момент. Вниманието на всички се премести върху големите плазмени телевизори на стената. С изключение на един от екраните всички останали показаха брадатата физиономия на иранския президент Аматула, който се качи на подиума по сако и без вратовръзка.