Винс Флин
Врагът сред нас (17)

17.

„Еър Форс-1“

Рап почука на вратата на президентския кабинет, изчака секунда и влезе. Аликзандър беше седнал зад бюрото, а Кенеди — на стола срещу него. Рап затвори вратата и седна на облегалката на канапето, разположено веднага вдясно.

Кенеди вдигна поглед към него.

— Тъкмо обсъждахме какво да кажа на Азад — обясни тя.

Рап си представи иранския министър на разузнаването и сви рамене.

— Кажи му: „Чух за вашия дребен инцидент. Съчувствам ви, но в интерес на истината ние се надявахме от доста време израелците да се погрижат за Исфахан.“

— Няма да свърши работа.

— Такава е истината.

— Ти какво откри? — попита го президентът.

— Израелците не говорят с никого. Като се започне от върха и се стигне до хората от най-долните нива на йерархията, никой не вдига телефона.

— Каква е твоята оценка?

— Те са го направили.

— Сигурен ли си?

— Сто процента.

— Мич, не можеш да дадеш стопроцентова гаранция — намеси се Кенеди.

— Добре… деветдесет и девет, точка, девет девет девет.

— Обясни ми по-подробно — каза президентът и кръстоса крака.

— Израелците са много потайни. Те умеят да пазят тайна и да координират действията си като никой друг. В момента умуват каква версия да изложат пред света, да излъжат, че нямат нищо общо със случилото се в Иран.

— Но защо не ни предупредиха? — попита Аликзандър.

— По-лесно е да поискаш прошка при свършен факт, отколкото да поискаш разрешение — отговори Кенеди.

— Точно така — съгласи се Рап.

Президентът се замисли и попита:

— Ами ако е било случайна авария?

— Не, това не е авария, сър, и пръст има Израел. Мълчанието им го потвърждава. Ако те наистина нямаха нищо общо със станалото, щяха да загреят телефоните ни и да ни питат защо не сме ги предупредили. Предполагам, че става дума за операция с много малко на брой участници. Била е ръководена от малък екип от Мосад. Вероятно са участвали и са били посветени няколко души от военните, министър-председателят и един-двама министри от правителството. Не знам как точно са успели да го направят, но са хванали иранците напълно неподготвени. Аналитиците от Ленгли прегледаха сателитните фотографии и записи. Няма абсолютно никакво движение преди обектът да се срути. Никакво суетене около казармата на охраната, никакво тичане на хора. Нищо необичайно.

— И защо това е толкова важно?

— Не е имало стрелба. Ако комплексът беше разрушен в резултат на специална операция на отряд командоси, охраната щеше да реагира. Затова и иранците си мислят, че е било бомбардировка от въздуха. Никой не е бил тревога, нито ги е предупредил за опасност. В един миг комплексът е бил на мястото си, в следващия вече го е нямало. Логично е да предположат, че са ги бомбардирали „стелтове“, макар че доколкото ми е известно, досега никога не сме провеждали бомбардировки с тях по дневно време.

Президентът погледна към Кенеди.

— Знам, че вече те питах, но възможно ли е израелците да са създали собствен „стелт“?

— Малко вероятно е.

— Но е възможно.

Рап категорично махна с ръка.

— Израелците нямат толкова пари, за да разработят подобен самолет. А дори и да го бяха направили, има още нещо, което подсказва, че става дума за диверсия, извършена от вътрешен човек. Когато се върнете във Вашингтон, министър Инглънд ще ви даде доклад на Пентагона за оценка на пораженията. Аз още не съм го чел, но знам какво ще пише в него.

— Как така?

— Бил съм на подобни мисии в тила и съм маркирал с лазер целите за момчетата от ВВС, да знаят къде да пуснат противобункерните бомби. Влизал съм в някои от онези центрове за управление и контрол след попадение в тях. Те съвсем не изглеждаха като на снимките от Исфахан. Бомбите пробиват дупки, срутват част от подовете и таваните, всичко отвътре е овъглено. Но не е като земята да се разтвори и да погълне цялата сграда.

— Тогава какво е било?

— Вкарали са техни хора вътре и то преди време. Тези хора са могли да се придвижат незабелязано, да поставят експлозивите и да взривят сградата. Само тази версия звучи логично.

Президентът се повъртя на стола наляво-надясно, докато осмисляше чутото. Накрая вдигна очи и каза:

— Какво значение има дали израелците са го унищожили от въздуха или по друг начин? В крайна сметка те са го сторили.

Рап се усмихна.

— Има значение, защото ни дава възможност да изградим алтернативна истина и да накараме иранците да изглеждат, че лъжат собствения си народ и света.

Президентът остана озадачен в първия момент. После погледна към Кенеди, после пак към Рап.

— Не те разбирам.

— Нито пък аз — обади се Кенеди.

— Чували ли сте за групата „Народни муджахидини на Иран“? НМИ? Те са под контрола на Националния съвет на иранската съпротива, който включва дисиденти от всякакви цветове. Повечето от тези дисиденти живеят в Европа — учени, учители, творци на изкуството… почти всеки, който е бил репресиран от моллите и е решил да напусне страната. По време на революцията през седемдесет и девета те бяха един от главните участници в свалянето на режима на Пахлави, но след като шахът избяга, видяха, че не са желани във властта. През 1981 година стотици високопоставени членове на съпротивата бяха арестувани и откарани в затвора Евин, където бяха разстреляни по заповед на Хомейни. НМИ е известно още с персийската си абревиатура МЕК. Добре, че са те да спасяват положението в Северен Ирак. Всеки път, когато сунитите прекалят с терористичните акции и нападенията или когато Иран изпрати в района някоя от своите бригади „Бадр“ да ни създава проблеми, ние се обаждаме на НМИ и проблемът се решава много бързо с тяхна помощ.

— Те не са ли в списъка с терористичните организации на Държавния департамент? — попита президентът.

— Лош ход на предишната администрация. Мислеха, че ще си спечелят червени точки пред Иран. Сега не е време за любезности с тях. Важното е, че се разраснаха и сега са сила, с която всички се съобразяват. Има няколко причини, поради които в Мосул е по-спокойно отколкото в Багдад и основната е МЕК. Иранското правителство искрено ги ненавижда, а и те не хранят топли чувства към хардлайнерите шиити в Техеран.

— И как се вписват те в кризата?

— Засега никак, но ние ще променим това.