Винс Флин
Врагът сред нас (16)

16.

Техеран, Иран

Ашани откри, че контролираните къси вдишвания помагаха да намали кашлицата. Той беше прегърнал страничната облегалка на дивана, а до него седяха главнокомандващият въоръжените сили и външният министър. Върховният водач седеше сам на отделно кресло, само на метър от Ашани, точно срещу него. Стаята беше лишена от всякакви технически устройства. Никакви компютри и плазмени телевизори. Нито диапроектори или подвижни екрани. Нямаше дори конферентна маса. Интериорът по нищо не се отличаваше от този на шаховете и аятоласите преди векове. Различни съветници и простосмъртни идваха да се жалват, а монархът се произнасяше като висша съдебна инстанция. Той не се интересуваше от детайлите по изпълнението. За всичко се грижеха съветниците. Системата даваше на Върховния водач и удобството да си приписва заслугите за всичко положително и да се дистанцира от всичко отрицателно, което се случваше в страната.

Стените бяха голи с едно-единствено изключение. Над дясното рамо на Върховния водач беше окачена негова фотография в рамка. Между стола му и мястото, където се бях разположили Наджар и Аматула, беше поставено иранското знаме, в опит да се придаде по-делова и официална атмосфера на мрачната стая. Президентът и председателят на Съвета на пазителите бяха свалили маските и изобщо не криеха враждебните си чувства. Те бяха съперници, противници и всички присъстващи тук добре го знаеха. Двамата седяха като на тръни, леко раздалечени и наклонени настрани: Наджар към Върховния водач, а Аматула — към Ашани.

Когато лекарят му каза, че би искал да го прегледа в болницата, Ашани се беше поколебал само секунда. Той си даваше сметка, че е важно да присъства на срещата, ако не за друго, то поне да не позволи на Аматула да стовари вината за случилото се върху него, а също и да му попречи да повлияе на Върховния водач за отприщването на някоя глупава и неразумна кампания за възмездие. Но имаше и едно друго нещо, което не му даваше мира. Той беше силно разтревожен от видяното в дълбоката дупка, образувала се на мястото на доскорошния център на иранската научна мисъл и гордостта на нацията. И по-точно, той беше разтревожен от онова, което не беше видял.

Да, наранената персийска гордост изискваше да отвърнат на удара. Ашани и повереното му министерство щяха да играят ключова роля в тези действия, каквито и да бъдеха те. Да прибегнат до класически военен контраудар би било глупаво, но въпреки всичко неколцина от членовете на Съвета щяха да призоват към тотална пълномащабна война с Израел. В следващите няколко седмици щеше да има доста дрънкане на оръжие, но в крайна сметка Техеран щеше да възложи на своите подръчни помощници да свършат черната работа. Тази част от акцията на възмездие нямаше да срещне особени трудности. В Близкия Изток беше пълно с бедни палестинци, които с радост биха посрещнали възможност да станат атентатори-самоубийци и да се превърнат в мъченици.

По-непосредствената грижа на Ашани беше да защити себе си и своите хора. Някой щеше да го отнесе за станалото в Исфахан. Човек би си помислил, че Министерството на разузнаването не би станало обект на чистка, но с президент като Аматула никой не можеше да бъде сигурен. Когато той представяше своята версия на случилото се, фактите не го интересуваха. Ситуацията щеше да загрубее. Когато настъпеше неизбежният момент за играта „натопи другия“, силите в Съвета със сигурност щяха да се прегрупират, да се разрушат стари и да се създадат нови съюзи. Кой щеше да се опита да пренапише историята? Кой щеше да отстъпи? Кой кого щеше да удари с нож в гърба? Всичко беше възможно. Затова и Ашани не можеше да си позволи да лежи безучастно в болницата, докато докторите му бъркат и надничат в тялото.

Върховният водач произнесе молитва и даде сигнал на приятеля си Наджар да започне.

Наджар погледна към генерал-майор Дадрес.

— Генерале, да чуем вашия доклад.

Като всички останали в стаята и Дадрес беше с брада. Неговата обаче беше по-гъста и боядисана в масленочерно. Дадрес имаше широко чело и оредяваща около слепоочията коса. Облечен беше в зелена армейска униформа и поведението му издаваше силна неловкост. Генералът се наведе напред и каза:

— По наша преценка нападението е станало малко след дванайсет на обяд. Не е регистриран радарен контакт с бомбардировачите, поради което сме склонни да мислим, че са изпратили бомбардировач B-2. Вероятно е летял на таван близък до обичайния, който е петнайсет хиляди метра.

— Доколкото си спомням, руснаците ни уверяваха, че тяхната нова противовъздушна ракетна система ще може да засече американските „стелтове“ — недоволно отбеляза Наджар.

— Те предупредиха, че бомбардировачите ще са уязвими, когато отворят люковете на бомбения отсек.

— А нашите ВВС нищо ли не са засекли?

— Тъй вярно.

— Направо чудесно — мрачно промърмори Наджар. — Двайсет и седем милиона долара за противовъздушна система, която не върши никаква работа.

Съмненията на Ашани се засилиха. Той беше запознат с принципа на действие на самолетите „стелт“. Бомбардировачите трябваше да са се „открили“ за иранските радари в интервал от пет-десет секунди, докато хвърлят бомбения си товар. На Ашани не му беше известно досега американците да са използвали скъпите си бомбардировачи в дневно време. И защо американците биха изложили на опасност струващите милиарди самолети в дневен бомбен рейд? Отговорът беше много прост за Ашани — B-2 не бяха и припарвали до Исфахан.

— Има един пилот — обади се Аматула. — Той е идентифицирал израелски изтребител-бомбардировач в района. В момента хората ми го разпитват.

Наджар бавно обърна глава към президента.

— Чух тази вечер коментара ти по телевизията. Гледах и интервюто с твоя пилот. Не съм много склонен да му повярвам.

— Ти по рождение си скептик — контрира го Аматула.

— Не чуваш ли какво ни казва Дадрес? ВВС не са засекли нищо. Те смятат, че „стелтовете“ са летели на височина шестнайсет хиляди метра. Гражданските самолети летят на десет-дванайсет хиляди. Какво зрение трябва да е имал твоят пилот, та да ги види от такова разстояние?

— Шестнайсет хиляди метра е само преценка на оператори на РЛС, които не са успели да си свършат както трябва работата. По-скоро бих повярвал на думите на опитния пилот.

— Така ли? — Наджар се обърна към Дадрес: — Генерале, с колко бомбардировача „стелт“ разполага Израел?

— С нито един, доколкото ми е известно.

— А ако американците им бяха дали няколко, щяха ли да изрисуват звездата на Давид в синьо-бяло на крилете им?

— Не.

Наджар кимна и изчака да чуе отговорът на Аматула.

— Можеш да се занимаваш и да човъркаш колкото си искаш в подробностите на случилото се, но за всички е ясно, че зад това пъклено дело стоят евреите и американците.

— Дори и така да е, Съветът ще ти бъде благодарен, ако по време на национална криза първо се консултираш преди да бързаш да се перчиш пред камерите.

Погледът на Аматула се насочи към Върховния водач.

— Моите извинения.

Аятолах Насири прие извинението със съвсем леко кимване и с тих глас попита Наджар:

— Колко са жертвите?

Наджар се обърна към Голан Мошени, ръководителят на националната ядрена програма, и го попита, вече по-високо:

— Колко са?

Мошени беше едър и тежеше близо сто и петдесет килограма. По челото му беше избила пот.

— Шейсет и седем учени и техници. Имахме късмет, че са ударили по обедно време. Двайсет и трима учени и техници са били в обедна почивка извън обекта, когато бомбата е паднала върху комплекса.

— Късмет? — иронично повтори Аматула. — Едва ли случилото се може да се нарече късмет. А също и всичко, с което си свързан.

„Ето, започна се“, каза си Ашани. Аматула беше избрал жертвения агнец. Той от години подкрепяше Мошени и навсякъде го хвалеше като човека, в който е съсредоточена надеждата и бъдещето на Иран. Освен ръководството на ядрената програма, президентът изглежда очакваше от него и да възпира всякакво проникване на неприятелски самолети във въздушното пространство над обекта.

— Можеше и да е по-лошо — отвърна Мошени в отчаян опит да се защити.

Аматула сплете длани в скута си. Късите му крака едва стигаха до пода.

— Ядрената ни програма беше направена на пух и прах, посред втория ни по големина град е зейнала токсична дупка, а Западът ни се присмива. Обясни ми моля ти се колко по-лошо можеше да е? — Той вдигна ръце във въздуха. — Много искам да ни обясниш как можеше да е по-лошо.

Мошени силно се изчерви. Той предпочете да мълчи и не пророни дума. Неловкостта и притеснението му бяха очевидни за всички.

— Радиацията беше ли овладяна? — попита Наджар.

— Да.

— Какво е останало от комплекса?

— Оборудването може да се извади и използва, но ще трябва да се премести на друго място.

— В Натанз ли? — попита Наджар.

— Бих препоръчал да е там.

Наджар рязко се обърна към Аматула:

— Спомням си, че ти настояваше главният ни ядрен обект да бъде построен в Исфахан, а не в Натанз. Казваше, че американците никога нямало да нападнат район, който е разположен в центъра на града.

Председателят на Съвета на Пазителите имаше предвид двата основни ядрени комплекса на Иран. Натанз беше вдълбан в планината, на стотици километри от Исфахан, в безлюдно място. Години наред бяха водили разгорещени спорове къде да бъдат изградени най-важните за програмата обекти. Аматула беше наложил Исфахан поради причината, спомената от Наджар, както и защото учените силно лобираха за това място. На никой от тях не му се искаше да се мести заедно със семейството си в забравен от Бога район, какъвто беше Натанз.

Аматула реши да спечели малко време с характерната за него мазна усмивка.

— Нищо подобно — каза той. — Само застанах зад препоръките на другите. — Президентът хвърли поглед към вицепрезидента по атомната енергия.

— Нали ти твърдеше, че Исфахан ще издържи на всякакви бомби и ракети на американците?

— Ако съм дал подобна гаранция, то е било на базата на оценката и съветите на експертите.

— Ти гарантира. Добре си спомням.

Аматула въздъхна тежко.

— Експертите, които не са ми пряко подчинени, твърдяха, че обектът би издържал на всякакъв удар с изключение само на ядрен. Очевидно американците са изобретили някакво ново оръжие. Аз съм политик, не учен, приятелю. Нито съм военен специалист или ясновидец, който предрича бъдещето.

— Май отсега нататък ще трябва да се отнасяме към думите ти с по-малко доверие.

Аматула се почувства силно засегнат.

— Дълбоко съм обиден, ако ме вините за случилото се днес. Не съм дошъл тук да говоря за миналото, а за да разбера от вас как ще накараме американците и евреите да си платят. — Президентът огледа за секунда събралите си и погледът му пробяга по лицата им. — Разбираемо е, че някои от нас са ядосани, но сега ни е необходимо да оставим гнева настрана и да се фокусираме върху ответния удар срещу нашите врагове. Та нима някой от вас се е противопоставял на ядрената ни програма?

— Разбира се, че ще отвърнем на удара — отговори вече по-спокойно и балансирано Наджар — но някой трябва да си понесе отговорността. Никой от присъстващите в тази стая не се застъпваше така силно за ядрената програма, както ти. Неколцина от нас от самото начало се бояха, че всичко ще свърши по този начин. Че ще изсипем милиарди от националното ни богатство и враговете ни в един ден ще го разрушат. Ако знаех, че ще тръгнеш да говориш пред медиите толкова свободно за правото ни да създаваме ядрени оръжия и ще заплашваш открито Израел, че ще го заличиш от лицето на земята, никога нямаше да подкрепя тази авантюра.

— Аз… — отново понечи да се защити Аматула.

— Не ме прекъсвай, когато говоря — сряза го Наджар. — Мисля, че трябва да бъдеш свален от поста. — Той направи пауза, за да даде време на Аматула да осмисли сериозността на казаното. — Но за нещастие, не можем да го направим точно сега. И знаеш ли защо?

Аматула поклати глава.

— Не можем, защото ако го сторим, евреите ще излязат да танцуват от радост по улиците. Това ще е двойна победа за тях. Независимо дали те харесвам или не, ти си този, който ни е нужен в момента, за да наелектризира народа и да го накара да се съсредоточи върху външния враг и възмездието.

Притеснението и тревогата на лицето на Аматула тутакси се смениха с гордост и вълнение.

— Народът ще застане зад нас, обещавам ви. Ще ударим по евреите и янките както никога досега. И аз знам точно къде ще ги ударим. Ще ги накараме да си платят за всичката наглост и вероломност. Ще ги унищожим.