Винс Флин
Врагът сред нас (33)

33.

На борда на „Вирджиния“, Оманския залив

Капитан Пийт Халбърг беше пръв кандидат за язва. Четирийсет и петгодишният випускник на военноморската академия в Анаполис никога не избухваше и не губеше самообладание. Нито със съпругата си, нито с шестте си деца, а още повече с членовете на екипажа. Халбърг трупаше стрес, като го прибираше в стомаха си, като му помагаше и със силно кафе. Обикновено най-малко десет чаши на ден.

Единствената му утеха бяха двайсетте минути с боксовия чувал, които прекарваше в двигателния отсек на подводницата. Това, а също и шишенцето антрацитни таблетки, които поглъщаше за седмица. Тази сутрин специално атмосферата на мостика беше доста мрачна.

Командването на която и да е подводница беше изпълнено със стрес, но в същото време даваше и голямо удовлетворение. Командването на най-новата американска бързоходна нападателна подводница само по себе си вече отреждаше място сред избраните. ВМС на САЩ бяха поверили на Халбърг шедьовър на техниката за два милиарда долара и му бяха дали да командва сто трийсет и четиричленен екипаж. Плаването минаваше рутинно до преди два дена, когато получиха съобщение от Командира на отряд подводни сили или КПС 54. Заповядано им беше да се отделят от ударната група на самолетоносача „Дуайт Д. Айзенхауер“, който патрулираше в Персийския залив и да се насочат към Оманския залив. Там Халбърг и екипажът му трябваше да дебнат и да следят една от трите ирански подводници клас „Кило“, която спешно беше излязла от пристанището.

Малко след полунощ те последваха по маршрута му либийски танкер, зареден със суров петрол, през Ормузкия проток и навлязоха в дълбоките води на Оманския залив. Със своите сто двайсет и пет метра „Вирджиния“ беше по-дълга с пет метра от дълбочината на плавателния канал. На света нямаше друг клас подводници, които можеха дори само да се доближат до техническите характеристики на „Вирджиния“. Нейните възможности обаче не бяха безгранични. Халбърг и екипажът му облекчено въздъхнаха, когато стигнаха до дълбините на Оманския залив. Силата на „Вирджиния“ се състоеше в нейната невидимост, огнева мощ и скорост. За да се възползва от тях обаче, й беше необходимо пространство за маневриране. Ако Персийският залив можеше да се оприличи на магистрала с шест платна по време на сух слънчев ден, то Ормузкият проток беше тъмна и тясна уличка по време на тъмна дъждовна нощ. Широк едва четирийсет и три километра в най-тясната си част, протокът беше осеян с острови и гъмжеше от плаващи кораби. Повечето от съдовете бяха дълги по триста метра супертанкери. Теченията бяха силни и при малко отклонение от основния мореплавателен път, непредпазливият капитан можеше да се натъкне на множество неотбелязани на картите останки от разбити кораби.

Ръководейки се от информацията, получена от КПС 54, Халбърг и неговият помощник-капитан Денис Стрилзък изчислиха най-вероятната локация на иранската подводница. Определиха си мрежа за патрулиране, след което Халбърг предаде командването на дежурния офицер и отиде да поспи няколко часа. Четири часа по-късно се събуди и със свежи сили се върна на мостика. Движейки се с пет възела в час в източно направление, широкообхватният лек боен съд улови сигнала на „Килото“, плуващо със същата скорост, но в противоположна посока, успоредно на иранската брегова ивица.

Подобна маневра можеше да се очаква. Иранците бяха прибягвали до нея десетки пъти. Извеждаха подводниците си от базата в Бандар Абас посред бял ден, за да ги види целият свят и после в надводно положение преминаваха през протока. Щом минеха през плавателния канал, те се потапяха и увеличаваха скоростта до максимум. Обикновено намаляваха до пет възела в района северно от Мускат, Оман и започваха да описват сложни осморки, за да се уверят, че не ги преследват американски подводници. После бавно се придвижваха на север и продължаваха успоредно на иранския бряг, точно в граничната ивица на териториалните си води, търсейки някой американски боен кораб, зад който да се залепят и проследят през протока.

Когато Халбърг влезе в контролната зала, Стрилзък му разясни накратко обстановката.

— Преди около трийсет минути те се насочиха към международни води и включиха на максимална скорост ето тук, в шелфа. — Стрилзък посочи мястото на картата, на което дъното на Оманският залив рязко се вдигаше от хиляда на сто метра. Това място се намираше точно на входа на Ормузкия проток.

Халбърг отпи от кафето си.

— Не виждам логика.

— И аз. Защо ще си правят толкова труд да изчезнат и после ще излязат под носа ни?

— Освен ако нарочно искат да ги забележим — предположи Халбърг.

— И аз си мислех същото. — Стрилзък му подаде съобщението на КПС 54. — Това дойде преди около час.

Халбърг прочете набързо съобщението без очила. Най-голямото му дете учеше в колеж и той много се гордееше с факта, че все още не му трябваха очила за четене. От съобщението ставаше ясно, че в иранската военноморска база в Бандар Абас е настъпило силно оживление. Останалите две подводници клас „Кило“ — „Тарек“ и „Нур“, бяха напуснали на пожар базата, посред нощ, заедно с четири по-малки миниподводници.

Стрилзък посочи към най-близкия цветен монитор и добави:

— Тези спътникови фотографии са направени в 04.00 часа. Светещите точки са фрегатите. Май възнамеряват да изкарат целия си флот.

Халбърг погледна към щурманската маса. Старите хартиени карти бяха заместени от цветен компютърен екран, който изобразяваше тактическа информация в реално време. С помощта на сложната навигационна система дисплеят показваше точното местоположение на „Вирджиния“, на иранската подводница, която следяха и буквално на всеки друг морски съд в Оманския залив. Халбърг натисна един бутон и мащабът на дигиталната карта стана по-голям, за да се види тактическата обстановка в Персийския залив. Две от шестте ирански подводници бяха изчезнали. Останалите четири се бяха насочили на северозапад, към ударната група на „Айзенхауер“. Халбърг предположи, че липсващите подводници също са се насочили натам. Той патрулираше из тези води вече близо двайсет години, но досега иранците не се бяха държали толкова агресивно.

Халбърг върна картината отново на непосредствената зона на неговата отговорност и погледна към иранската „Кило“, която бяха идентифицирали като „Юсеф“, най-модерната от подводния им флот. Тя като че пазеше входа за Ормузкия проток.

— Защо не идеш да поспиш малко? — предложи Халбърг на Стрилзък. — Ще започна следващата смяна по-рано.

— Сигурен ли си?

— Напълно. — Халбърг се настани в креслото си в Центъра за командване и контрол и помоли да му донесат чаша кафе. Докато изучаваше разположението на силите в района с помощта на купищата екрани в ЦКК, той незнайно защо беше обзет от чувството, че днешният ден няма да е скучен и монотонен както обикновено.