Винс Флин
Врагът сред нас (44)

44.

Мосул, Ирак

Рап мина през късия тунел от чували и оттам влезе във фургона с кабинетите. Докато вървеше, гледаше последната от шестте фотографии, които беше направил. С всяка следваща крачка цветовете ставаха по-ярки. Речта за кастрацията мина гладко. Той я беше изнесъл на всеки от тримата пленници и всеки от тях я прие по-различен начин. Първият, онзи, на когото Рап беше разбил устата, избра пълно изключване. Преди речта той беше изсипал цял куп ругатни и се държа предизвикателно като непослушен тийнейджър. Докато Рап му описваше обаче как ще го лиши от атрибутите на мъжествеността, у пленника прогресивно се изпаряваше всякакво желание за съпротива. Или беше решил, че не е разумно да дразни повече Рап, или пък се мъчеше да измисли някакъв план, с който да остане сред сексуално активните. Най-вероятно лъжа, разбира се.

Вторият, полицаят, беше или невероятен актьор, или абсолютен психопат. С всяка следваща дума за това какво ще му направи Рап, мъжът реагираше с още по-бурен смях. Държеше се по онзи умопобъркан начин, какъвто Рап беше виждал и преди. Или беше превъртял от страх, или беше много опитен. Границата между двете състояния беше доста тънка. Вместо да си губи времето с него, Рап реши да провери дали се преструва или е луд, побъркан фанатик.

Армейските медици бяха отрязали крачолите на панталона, за да могат да превържат раните от куршуми в коляното и задните му части. Той продължаваше да лежи в носилката, като краката му бяха завити с тъмнозелено армейско одеяло, върху което беше завързан с ремъци. Рап рязко дръпна одеялото под ремъците и оголи гениталиите му. После извади ножа и го доближи до лицето му.

— Как се казваш? — попита го спокойно Мич.

Вместо отговор мъжът се изсмя истерично. Рап опря острието в левия му тестис и повтори въпроса. Тук пленникът премина в налудничав кикот. Рап натисна острието, завъртя го и го извади, сякаш загреба с лопата. От острието излетя парче плът и се залепи върху студената стоманена стена на килията.

Мъжът се завъртя и задърпа в носилката, крещейки с всичка сила. След десет секунди спря да вие, погледна Рап с насълзени очи и продължи да се хили като побъркан.

Рап го изгледа отвисоко и каза само:

— След пет минути ще се върна за другия.

След това отиде при последния пленник — онзи, когото беше предпочел да остави жив. Тъй като той беше по-млад от другите двама поне с десет години, Рап предположи, че ще му е най-лесно да го пречупи. След като му изнесе речта за кастрацията, Рап стана, направи втора фотография и му каза, че му дава няколко минути за размисъл и най-вече да си представи какъв ще е животът без мъжкото му достойнство.

Отиде в приемната на фургона и намери там Стилуел и Ридли, застанали зад бюрото, вторачили се в един широкоекранен плосък монитор. Рап им показа фотографията на мъжа, чийто ляв тестис току-що беше отрязал, и каза:

— Няма начин този да е полицай.

Ридли посочи към екрана и отвърна:

— Току-що говорих по телефона с Чък О’Брайън. Мисля, че е прав. Ти прекали.

— За какво говориш, по дяволите?

— Говоря за това, че отряза тестиса на оня нещастник. Мислеше, че наблюдаваме пленниците само на един монитор ли?

— О…, не ми казвай, че и ти си се размекнал.

— Не става дума за размекването, макар че не съм много сигурен дали методите ти са уместни… Става дума за факта, че това е военна база на Съединените щати. И не е някаква мрачна миризлива дупка в Афганистан. Военните записват всичко, записват кой влиза и кой излиза, а войниците сплетничат повече и от махленски клюкарки. Да не говорим за медиите, а и не ми се мисли какво ще се случи, когато този се обърне към адвокат.

— Този никога няма да стигне до адвокат — грубо отговори Рап.

— Не бъди сигурен.

— Напротив, сигурен съм, защото като му отрежа патката, ще го замъкна в някоя от онези килии и ще му пръсна мозъка пред очите на другите двама.

— Мич! — изкрещя Ридли. — Не можеш да го направиш. От Багдад са изпратили екип от специалисти по разпити. Те са най-добрите в занаята. Ще извлекат и последното парче информация от тях.

Рап скръсти ръце пред гърдите си.

— Страхотно. Тогава да си вземем нещо за обяд, чаша кафе, да отидем на излет и да оставим професионалистите да си свършат работата. Звучи ми чудесно. После, след една седмица или след един месец, когато окончателно приключат и изстискат информацията от пленниците, ще се опитаме да намерим и върнем Айрини. През това време не се и съмнявам, че те ще се отнасят с нея като с кралица.

— Няма да им трябва цял месец.

— А на мен ще ми отнеме не повече от час.

— Мич — Ридли въздъхна. — Лично мен не ме е грижа какво ще правиш, стига да не оставяш видими следи по телата на пленниците.

— А аз лично пет пари не давам какво мислиш, Роб. Тук не сме във Вашингтон, а в проклетата военна зона. И нашият шеф, директорът на ЦРУ, човекът, който познава всеки един наш шпионин и агент във всички страни по света, беше отвлечен. Да не мислиш, че тези типове ще чакат да дойде екип специалисти от Дамаск? Екип, който няма да оставя следи? — Лицето на Мич се изкриви от ярост и той изкрещя: — Ще я изтезават и ще я накарат да си каже и майчиното мляко! И аз няма да седя тук безучастно и да споря с теб какво ще правя и какво не. — Рап взе шестте фотографии и ги хвърли на бюрото на Стилуел. — Сканирайте ги и ги вкарайте в системата. Вижте дали няма да съвпаднат. Къде е Маркъс?

— Не знам.

— Намерете го.

Стилуел взе фотографиите и точно в този миг звънна телефонът. Той вдигна слушалката с другата ръка.

— Началник резидентура, Мосул. — Заслуша се и погледна към Рап. — Да, момент така. — Подаде слушалката на Рап. — От Белия дом е… президентът иска да говори с теб.

За миг Рап се поколеба дали да приеме обаждането. През по-голямата си част кариерата му се беше основавала на прошки, а не на разрешения. Това обаче беше президентът, не някой колега от Ленгли. Рап си припомни разговора, който бяха провели на борда на „Еър Форс-1“. Аликзандър не му се струваше като човек, който би се опитал да го върже на каишка. Въпреки това Рап неохотно протегна ръка и взе слушалката.