Винс Флин
Врагът сред нас (47)

47.

Имад Мухтар се беше преоблякъл в костюм и бяла риза, макар и да беше предпочел да не си слага вратовръзка. В момента слизаше по старите стълби бавно и предпазливо. Фактът, че не можаха да се измъкнат от града, не го притесняваше. Още от самото начало той беше преценил, че ще е доста трудно да изминат близо стотината километра до иранската граница, но си струваше да се опита. Американците обаче реагираха много по-бързо, отколкото беше предполагал. Неговите хора изпратиха наблюдателен екип в един изоставен завод на половината път между Мосул и границата. Не щеш ли обаче два американски хеликоптера „Блекхоук“ кацнаха само на някакви си стотина метра от завода и от тях изскочиха над двайсет души. Мухтар беше принуден да се върне, след като беше изминал близо трийсет километра. На всичкото отгоре трябваше да си проправят път през мрежата от пропускателни пунктове, които американците бяха поставили по пътищата.

Мухтар разполагаше с резервно скривалище в града. Място, където американците не бяха добре дошли. Той продължи надолу по стъпалата на джамията, към влажното подземие, където чакаше директорът на ЦРУ. Мухтар беше много доволен от акцията, но само допреди няколко минути. Кенеди беше извадена от джипа без драскотина и после бяха напуснали мястото на атаката точно на време. Поне с такова впечатление беше останал.

Току-що обаче му съобщиха лошата новина: бяха изгубили трийсет и четири души. В началото Мухтар счете информацията за неточна и невярна. Как биха могли да изгубят толкова много хора само в една операция? Започна да осъзнава цялата сериозност на положението, когато попита къде е Али Абас, човекът за свръзка на „Хизбула“ в Мосул. Абас беше посредничил при сделката с местния шеф на полицията. Когато му отговориха, че Абас е един от убитите, първата му реакция беше да провери информацията. Ако Абас беше жив, целият план беше в опасност. Абас познаваше в детайли цялата организационна структура на „Хизбула“. И то не само в Мосул, а и в Ливан. Знаеше също, че акцията беше извършена по пряка заповед на президента на Иран. Това можеше да усложни още повече нещата. Абас познаваше всички бойци, знаеше всяка една тайна квартира и кой местен чиновник получаваше подкупи от тях.

Някой трябваше да бъде изпратен незабавно на мястото на атаката, за да разбере дали е имало пленени. Затова попита за Рашид Дадарши, командирът на „Кудс“. Дадарши беше изключително способен боец. Той със сигурност разполагаше с хора, които да проникнат на място и да поразпитат. Но новата информация беше още по-неприятна и от предишната. Заместникът на Дадарши му каза, че командирът му не се е върнал от акцията.

На Мухтар чак не му се вярваше. Беше видял и двамата само секунди преди да се насочи към джипа с Кенеди. Какво би могло да им се случи за толкова кратък интервал от време? Най-накрая стигна до последното стъпало, водещо до второ подземие под Голямата джамия. И той отново се запита дали постъпва правилно като се укрива тук. Абас беше този, който му каза за джамията — че спокойно могат да поверят на имама дори живота си. Дадарши не знаеше за това и Мухтар се успокои с мисълта, че ако по някаква случайност американците са заловили Абас жив, ще им трябват най-малко двайсет и четири часа, докато го накарат да проговори. Във всички случаи криенето в джамията беше за предпочитане пред риска да се придвижват с Кенеди посред бял ден по улици, гъмжащи от американски войници и местни полицаи.

Когато имамът разкри на Мухтар тайната за древните тунели под джамията, той реши, че е по-добре да изчака тук, поне до падането на мрака. За нещастие заповедта беше прекалено категорична: забранено му беше да убива Кенеди, освен ако самият Аматула не му нареди пряко. Единственото изключение беше, ако ги нападнат внезапно. Ако подобно нещо се случеше, щяха да хвърлят вината за смъртта й върху сунитските бунтовници. Той се изкуши да влезе в килията в дъното на тесния коридор и да приключи с това веднъж завинаги. Просто да й вкара един куршум в главата и да хвърли трупа й в реката. Изкушението да я поразпита обаче беше не по-малко силно. Та нали затова беше поел риска да стигне до иранската граница. Тя беше много умна жена и щеше да му е необходимо време да отсее лъжите й от истината. Мухтар не се съмняваше, че ще може да го направи, но нямаше да е никак лесно. Щяха да му трябват месеци на упорити разпити, но добитата информация щеше да е толкова ценна, че с нейна помощ „Хизбула“ можеше да се издържа в следващите десет години. Да не говорим какъв ефект щеше да има това върху тяхната репутация. Ала всяко нещо с времето си. Беше дал думата си на президента Аматула, че ще му даде този силен пропаганден коз.

Един от командосите от „Кудс“ стоеше на пост пред вратата. Мухтар пооправи сакото си и го попита:

— Как е тя?

Мъжът сви рамене.

— Засега няма проблеми.

— Искам нещата да останат така.

Мухтар рязко отвори вратата и влезе във влажния каменен килер. Помещението беше широко приблизително три и дълго седем метра, високо едва два метра. Вътре беше поставена лампа, включена в удължител, който се губеше някъде към коридора. Миризмата на влага и застоялият въздух създаваха потискаща атмосфера. Мухтар се приближи до Кенеди и погледна голите й крака, стърчащи от одеялото, в което я бяха увили. Наведе се и свали брезентовия чувал от главата й. Тя вдигна глава към него и премигна няколко пъти. Мухтар покри краката й с одеялото.

— Извинете, че чак сега идвам, доктор Кенеди — започна той на английски. Беше много горд с направеното проучване и с оригиналния си подход, който беше измислил. Беше прочел във „Вашингтон Пост“ статия, в която пишеше, че най-близките й приятели се обръщали към нея с „доктор“. — Едва преди трийсет минути разбрах, че сте била взета за заложник. Добре ли се отнасяха с вас?

Кенеди спря да мига и впи изпитателно очи в Мухтар.

— Извинете… а вие сте…?

Мухтар се усмихна.

— Човек, който би искал да поправи тази грешка преди някой друг да е пострадал.

— Много мило от ваша страна. За местната администрация ли работите?

— Би могло да се каже. Аз съм нещо като наемник на свободна практика.

Кенеди добре знаеше, че в Ирак бяха много разпространени отвличанията срещу откуп. Това си беше прераснало в цяла индустрия заедно с безпристрастните парламентьори, които прибираха авансово една трета от сумата на откупа.

— Разбирам — отвърна Кенеди и се опита да се подпре на лакът.

— Дайте да ви помогна. — Мухтар я хвана за раменете и й помогна да седне на земята.

Одеялото частично падна от нея и оголи сутиена и вързаните й китки. Мухтар извади нож и отряза пластмасовите ремъци-белезници на китките, коленете и глезените й.

Кенеди веднага хвана одеялото и закри оголената си плът.

— Благодаря ви… Извинете, не ми казахте името си.

— Можете да ми викате Мохамед.

— Разбира се — отвърна с подозрение в тона Кенеди. Със същия успех можеше да го нарича и Джон Доу. — Казахте, че е станала грешка. Извинете, но ми е трудно да го повярвам.

— Сигурен съм, че не го вярвате. Мога да ви обясня. — Мухтар хвърли поглед към пазача, седнал в ъгъла и на арабски му каза да го остави за малко насаме с пленничката. Прегърбеният мъж бавно стана от стола и излезе от стаята.

— Тук в Мосул полицията е страшно корумпирана. Те не знаеха, че вие сте в конвоя.

Кенеди се досети, че нарочно не са казали на полицията.

— Тогава кой са мислели, че е в конвоя?

— Не ми казаха. Споменаха само, че ще бъде някой, за когото ще могат да вземат голям откуп.

— Свързахте ли се с моето правителство?

— Още не.

— Защо?

Мухтар нервно се огледа назад и почти прошепна:

— Някои от тях искат да ви убият, други искат да преговарят с правителството ви, трети предпочитат да ви продадат на друго правителство.

— За кого говорите?

— За една местна група, но е много влиятелна. Приличат повече на вашата мафия, отколкото на местните милиции.

— Сунити ли са?

Мухтар сви рамене.

— Не мога да кажа, но искам да знаете, че работя за освобождаването ви… и че ще направя всичко по силите ми да не падне и косъм от главата ви.

— Благодаря ви.

Мухтар стана.

— Сега трябва да вървя. Първо обаче бих искал да ви фотографирам.

Кенеди се поколеба.

— За ваше добро е. Така ще мога да докажа, че сте жива.

На Кенеди идеята й се стори уместна. Загърна се с одеялото и изправи снагата си доколкото й позволяваше счупеното ребро.

Мухтар й направи снимка с цифровия фотоапарат, след което добави:

— По някое време ще дойда да ви видя пак. Искате ли да ви донеса нещо?

Тя би искала да й донесат много неща, но реши да се придържа само към основното:

— Искам да отида до тоалетна.

— Ще видя дали ще може да се уреди. Нещо друго?

— Някакви дрехи няма да ми навредят.

— Разбира се. Ще видя какво мога да направя.

Преди Мухтар да излезе, той й се усмихна утешително и затвори вратата. После направи знак на пазачите да го последват по коридора.

Когато се отдалечиха достатъчно, Мухтар с приглушен тон им каза на фарси:

— Изчакайте пет минути и сложете при нея гърне да ходи по нужда. Искам да я гледате как го прави. Ако се стеснява от вас, скъсайте гащите й, но не я изнасилвайте. Още не. Когато свърши, може да я понапляскате, но не я удряйте в лицето. После й сложете пак качулката. Разбрахте ли?

Двамата мъже се усмихнаха и кимнаха с глави.

— Добре. Ще се върна след час.