Жозеф Бедие
Романът за Тристан и Изолда (19) (възобновен от Жозеф Бедие)

XIX
Смъртта

Нашата любов ни води към смъртта.

(Данте)

Току-що завърнал се на бретонска земя в Кархес, случило се тъй, че за да помогне на скъпия си другар Кахердин, Тристан воювал с някакъв барон на име Бедалис. Попаднал на засада, поставена от Бедалис и братята му, Тристан убил седемте братя. Но самият той бил ранен от удар с копие, а копието било намазано с отрова.

С много мъка се добрал до замъка Кархес и наредил да му превържат раните. Дошли лечители, но никой не успял да го издери от отровата, защото те дори не могли да познаят от какъв произход е тя. Не успели да приготвят пластир, за да го наложат върху раните му и да изтеглят отровата; напразно мачкали и стривали разни корени, билки; приготвяли отвари, а Тристан ставал все по-зле — отровата се разливала по тялото му, той залинял и ребрата му започнали да се броят.

Той усетил, че животът му си отива. Разбрал, че смъртта му е неизбежна. И отново поискал да види Изолда Русокосата. Но как да отиде при нея? Толкова е отслабнал, че морето ще го погуби; пък и дори да успее да стигне до Корнуол, как ще се спаси от своите врагове там? Отровата не му давала покой, той окайвал съдбата си и очаквал смъртта.

Един ден повикал тайно Кахердин и му разкрил болката си, защото двамата се обичали с най-искрена любов. Поискал в стаята да няма никого, докато разговарят с Кахердин, и дори никой да няма в съседната стая. Изолда, жена му, се учудила много на това странно желание. Съвсем уплашена, тя пожелала да чуе разговора. Облегнала се отвън на стаята точно срещу стената, до която опирало леглото на Тристан. Докато подслушвала, един от верните й хора дебнел навън, за да не я изненада някой.

Тристан събрал сили, изправил се, подпрял се на стената, а Кахердин седнал до него и двамата, с навлажнени от скръб очи, започнали да жалят за бойното си другарство, той без време прекъснато, за голямото си приятелство и любовните терзания, които ги свързвали един други.

— Мили мой приятелю — рекъл Тристан, — аз съм на чужда земя, нямам си родители, нито приятели, освен теб, Кахердин; ти беше единственият в тази страна, който ми даде радост и утеха. Животът ме напуска, бих искал да видя за сетен път Изолда Русокосата. Но как, с каква хитрост да й съобщим, че имам нужда от нея? Ах! Ако познавах някой вестоносец, който ще склони да отиде при нея, тя ще дойде начаса, толкова много ме обича! Кахердин, приятелю мой, в името на нашето приятелство и бойната ни дружба, умолявам благородното ти сърце: заради мен вземи присърце молбата ми и занеси известие от мен, а аз ще остана ваш верен слуга и ще ви обичам повече от всички хора!

Кахердин видял колко отчаяно плаче Тристан, как скръбно окайва съдбата си; сърцето му се разнежило от умиление и той отвърнал:

— Скъпи приятелю, не плачи повече, аз ще изпълня докрай желанията ти. То се знае, че заради обичта си към теб съм готов да тръгна и срещу смъртта. Никакво бедствие, никаква тревога не ще ми попречат да направя всичко, което е по силите ми. Кажи сега, какво искаш да съобщя на кралицата, за да се подготвя за дългото пътуване?

Тристан отвърнал:

— Приятелю, бъди благословен! А сега чуй молбата ми. Вземи този пръстен: това е знак между нея и мен. А когато пристигнеш в нейното кралство, постарай се да влезеш в двореца като търговец. Покажи й копринени платове, направи така, че тя да види този пръстен: сигурен съм, че веднага ще намери някаква хитрост, за да разговаря тайно с теб. Тогава й кажи, че й пращам моите поздрави от сърце; че само тя може да ми донесе утеха; кажи й също, че ако не дойде, аз ще умра; кажи й да си спомни за преживените наслади и за големите ни мъки, и за големите ни скърби, за радостите и за нежностите на нашата истинска любов; да си спомни за питието, което изпихме заедно на кораба в морето; ах, смъртта си ние изпихме там! Да си спомни за клетвата, която й дадох, винаги да обичам само нея: аз удържах на думата си!

Скрита зад стената, Изолда Белоръката чула тези думи и едва не припаднала.

— Бързай, приятелю, върни се скоро при мен; ако закъснееш, няма да ме свариш жив. Давам ти срок от четиридесет дни да доведеш Изолда Русокосата. Пази в тайна заминаването от сестра си или пък й кажи, че отиваш да търсиш лечител. Ще вземеш моя хубав кораб, вземи със себе си две платна. Едното бяло, другото черно.^[1] Ако водиш кралица Изолда, на връщане вдигнете бялото платно, а ако не я водиш — опънете на кораба черното платно. Това е, приятелю, нямам какво повече да кажа: бог да ви закриля и дано се върнете жив и здрав!

Той въздъхнал, заплакал отново, а Кахердин също заплакал, целунал Тристан за сбогом и тръгнал.

При първия полъх на вятъра корабът излязъл в открито море. Моряците изтеглили котвите, вдигнали платното и корабът потеглил с попътен вятър, а носът му порел високите и дълбоки вълни. Носели разкошни стоки: копринени платове, боядисани в невиждани цветове, прекрасни кухненски съдове от Тур, вина от Поату, испански ловни соколи. С тази хитрост Кахердин се надявал да се добере до Изолда. Осем дни и нощи корабът се носел по вълните и плавал с опънати платна към Корнуол.

Женският гняв е гибелен и всеки мъж трябва да се пази от него! Този, когото една жена най-много е обичала, нему тя ще отмъсти най-жестоко. Любовта на жените идва бързо, но така бързо идва и омразата; а дойде ли враждата, тя трае по-дълго от приятелството. Жените умеят да сдържат любовта си, но не и омразата си. Изправена до стената, Изолда Белоръката чула всяка дума. А тя толкова много обичала Тристан!… Едва сега узнала за любовта му към друга жена. И завинаги запомнила това, което чула. Как ще си отмъсти тя един ден на този, когото най-много обичала в света! Въпреки всичко не се издала, а когато отворили вратите, влязла в стаята на Тристан и прикривайки гнева си, продължила да го приласкава и нежно да се грижи за него, както подобава на една влюбена жена. Нежно му говорела, целувала го по устните и го питала дали Кахердин ще се върне скоро с лечителя, който трябвало да го изцери… А все си мислела за своето отмъщение.

* * *

Кахердин продължил да плава с кораба, докато хвърлил котва в пристанището на Тинтажел. Взел на ръката си голям ястреб, взел някакъв плат в необикновен цвят и една купа с красиво изработена резба: подарил всичка това на крал Марк и любезно го помолил за мирното му покровителство, та да може свободно да търгува в кралството му, без да се страхува от неприятности с военните съгледвачи по търговските работи или с виконта. И кралят дал позволението си в присъствието на всички придворни.

Тогава Кахердин предложил на кралицата красива брошка, изработена от чисто злато.

— Кралице — казал той, — златото е хубаво. — И като свалил от ръката си пръстена на Тристан, сложил го до скъпоценното украшение. — Вижте, кралице, златото на тази брошка е по-блестящо, по въпреки това златото на този пръстен е по-ценно.

Когато Изолда познала пръстена със зеления яспис, сърцето й трепнало, тя пребледняла и страхувайки се от това, което ще чуе, привлякла Кахердин по-настрана, близо до един прозорец, уж по-добре да разгледа и спазари пръстена. Кахердин бързо изрекъл:

— Господарке, Тристан е ранен с отровен меч и бере душа. Той ви съобщава, че само вие можете да му помогнете. Припомня ви големите мъки и страдания, които заедно сте преживели. Запазете пръстена, той го дава за вас.

Изолда отвърнала в несвяст:

— Приятелю, ще тръгна с вас. Утре заранта корабът ви да бъде готов да отплава.

* * *

На другата сутрин кралицата казала, че иска да излезе на лов със соколи, и наредила да приготвят кучетата и птиците й за лов. Но дук Андрет, който я дебнел по петите, заминал заедно с нея. Когато били в полето, недалече от морския бряг, прелетял фазан. Андрет пуснал след него един от соколите да го хване, но времето било ясно и хубаво, соколът излетял и се изгубил.

— Погледнете, сеньор Андрет — казала кралицата, — соколът кацна ей там, на пристанището, върху мачтата на някакъв непознат кораб. Чий е той?

— Господарке — отвърнал Андрет, — това е корабът на онзи бретонски търговец, който вчера ви подари една златна брошка. Да отидем да си вземем сокола.

Кахердин бил хвърлил една дъска за мостче към брега и излязъл да посрещне кралицата:

— Господарке, заповядайте, ако обичате, на моя кораб и аз ще ви покажа скъпоценните си стоки.

— На драго сърце, сеньор — съгласила се кралицата.

После слязла от коня и тръгнала право към дъската, минала по нея и стъпила на кораба. Андрет я последвал и тръгнал по дъската, но Кахердин, застанал на борда, го ударил с греблото; Андрет се олюлял и паднал в морето. Поискал да се изправи, но Кахердин отново го ударил с греблото и го потопил във водата, като извикал:

— Смърт за предателя! Тъй ти се пада заради всички глини, които си причинил на Тристан и кралица Изолда!

По такъв начин бог отмъстил на злодеите, които толкова много ненавиждали влюбените! И четиримата сега са мъртви: Генелон, Гондони, Деноален, Андрет.

Котвата била вдигната, мачтата изправена, платната опънати. Свежият утринен вятър свирел по въжетата на мачтата и издувал платната. Като излязъл от пристанището, корабът се устремил в открито море по бялналата се вода, блестяща в далечината под лъчите на слънцето.

В Кархес Тристан линеел. Той копнеел да види Изолда. Вече нищо не го утешавало и ако все още бил жив, то било, защото я очаквал. Всеки ден изпращал някого на брега да следи дали корабът се връща и какъв цвят е платното му; друго желание не останало вече в сърцето му. Скоро наредил да го занесат на крайбрежната скала в Пенмарх^[2], откъдето се взирал в морските далнини, докато слънцето се скриело зад хоризонта.

* * *

Чуйте, сеньори, една тъжна история, трогателна за всички, които обичат. Изолда вече приближавала брега; в далечината се появила крайбрежната скала в Пенмарх и корабът се носел по-весело. Но внезапно се извил буреносен вятър, блъскал право в платното и завъртял кораба. Моряците се втурнали срещу вятъра и въпреки волята си обърнали кораба назад. Бурята се развихрила още повече, вдигнали се огромни вълни, просторът се смрачил, морето почерняло, дъждът прииждал на пристъпи. Въжетата на мачтата започнали да се късат, моряците свалили платната и лъкатушели с кораба по вълните и срещу вятъра; за нещастие били забравили да вдигнат на борда лодката, завързана в задната част на кораба, която скачала, подхвърляна от вълните, докато въжето се скъсало и морето я отнесло.

Изолда извикала:

— Уви! Клета аз! Бог не иска да живея и да видя отново моя любим Тристан поне един-единствен път; той иска да ме погълне това море. Тристан, да бях говорила с теб поне още веднъж, сега нямаше да съжалявам за своята смърт. Приятелю, бог не иска да дойда при теб и това ми тежи най-много, боли ме, че не мога да те видя. Смъртта не е нищо за мен; щом волята на бога е такава, аз я приемам; но, приятелю, когато научиш за нея, тя ще умреш от мъка, зная това. Нашата любов е такава, че ти не можеш да умреш без мен, нито аз без теб. Чувствувам, че твоята смърт ще бъде моя смърт. Уви! Приятелю, не се сбъдна желанието ми да умра в твоите обятия, да легна в твоя ковчег, но така ни било писано. Ще умра сама, ще изчезна в морето без теб. Може би няма да узнаеш за смъртта ми, ще поживееш още и дълго ще чакаш да дойда. Ако е рекъл бог, може и да оздравееш дори… Ах! Може би след мен ще обикнеш друга жена, ще обикнеш Изолда Белоръката! Не зная какво ще стане с теб, приятелю; но ако разбера, че си мъртъв, няма да живея нито миг повече. Дано бог ни сбере, приятелю — или да те изцеря, или и двамата да умрем от една и съща болка!

Тъй ридаела кралицата по време на бурята. Но след пет дни морето стихнало. Кахердин радостно вдигнал бялото платно до най-високата част на мачтата, така че Тристан отдалече да го види. Кахердин вече виждал бретонския бряг… Уви! Почти веднага след бурята настъпило затишие, морето се укротило и станало гладко като стъкло, вятърът престанал да издува платната и моряците напразно лъкатушели с кораба нагоре и надолу, напред и назад. Те забелязали брега на хоризонта, но бурята била отнесла кораба далеч от пристанището, тъй че не могли да хвърлят котва до брега. На третата нощ Изолда сънувала, че държи в скута си главата на голям глиган, която изцапала роклята й с кръв, и така усетила, че вече няма да види жив своя любим.

Тристан много бил отслабнал, за да може да бди на скалата в Пенмарх, и от дълги дни, откъснат от брега, плачел за Изолда, а тя все не идвала. Унил и изнемощял, той стенел, въздишал, мятал се; едва намирал сили да не умре от своя копнеж.

Най-после вятърът се усилил и бялото платно грейнало. Тогава Изолда Белоръката си отмъстила.

Тя се доближила до леглото на Тристан и рекла:

— Приятелю, Кахердин пристига. Видях кораба му в морето; макар и бавно, приближава към брега; все пак аз го познах; дано докара този, който ще ви изцери!

Тристан трепнал:

— Скъпа приятелко, сигурна ли сте, че това е неговият кораб? Тогава кажете, какво е платното?

— Добре го видях, опънали са го високо на мачтата, защото имат слаб вятър. Знайте, че то е съвсем черно.

Тристан се обърнал към стената и промълвил:

— Не мога повече, животът ме напуска.

Три пъти повторил: „Изолда, приятелко!“ На четвъртия — издъхнал.

Тогава из целия дом заплакали рицарите, другарите на Тристан. Свалили го от леглото, положили го на един разкошен килим и покрили тялото му с плащаница.

* * *

Над морето вятърът се усилил и заблъскал в средата корабното платно. Корабът стигнал бързо до брега. Изолда Русокосата стъпила на сушата. Дочула плачове и ридания по улиците, звън на камбани от църкви и манастири. Попитала местните хора какви са тези погребални звуци и тези плачове.

Един старец й казал:

— Господарке, голяма скръб ни сполетя. Тристан, честният, храбрият, е мъртъв. Той беше щедър към сиромасите, помагаше на клетниците. Това е най-страшното бедствие, което някога е връхлетявало страната ни.

Изолда слушала думите му и не можела да проговори. Мълчаливо тръгнала към двореца. Вървяла по улицата със свалена гимпа от главата. Бретонците я гледали и се удивлявали — никога досега не били виждали такава женска хубост. Коя е тя? Откъде идва?

Обезумяла от нещастието, което причинила, Изолда Белоръката нареждала с висок глас над трупа на Тристан. Другата Изолда влязла и рекла:

— Благородна госпожо, изправете се и ми позволете да приближа. Аз повече от вас имам право да го оплача, повярвайте ми. Аз повече го обичах.

Тя се обърнала на изток и отправила молитва към бога. После повдигнала плащаницата и легнала до него, до тялото на своя приятел, целунала го по устните и по лицето и нежно го притиснала до себе си; така, тяло до тяло, сляла устни с неговите, издъхнала тя, умряла до него, от болка по своя приятел.

Когато научил за смъртта на влюбените, крал Марк прекосил морето, пристигнал на бретонска земя и заповядал да направят два ковчега, единия от халцедон — за Изолда, другия от берил — за Тристан. Откарал той с кораба си в Тинтажел обичните им тела. Погребал ги в два гроба, отляво и отдясно до църковния олтар. Но през нощта от гроба на Тристан избуяла една зеленолиста къпина с жилави вейки, с дъхави цветове, която се издигнала над църквата и се спуснала над гроба на Изолда. Местните хора отрязали къпината; на другия ден тя отново израснала, все така зелена, все така разцъфнала, все така жилава и устремена към гроба на Изолда Русокосата. На три пъти искали да я унищожат: напразно. Най-после разказали за чудото на крал Марк: кралят забранил да режат повече къпината.

* * *