Жозеф Бедие
Романът за Тристан и Изолда (17) (възобновен от Жозеф Бедие)

XVII
Динас от Лидан

Приятелко, от този час —

ни вий без мен, ни аз без вас.^[1]

(Мари дьо Франс)

И тъй, Динас се върнал в Тинтажел, изкачил стълбите и влязъл в залата. Крал Марк и Изолда Русокосата били седнали под балдахина над шахматната дъска. Динас се настанил на една табуретка до кралицата, уж за да наблюдава по-добре играта, и преструвайки се, че й показва фигурите, на два пъти сложил ръката си на шахматната дъска: втория път Изолда познала пръстена с яспис на ръката му. Изведнъж й се отщяло да играе. Тя бутнала леко ръката на Динас тъй, че няколко пионки паднали в безредие.

— Виждате ли, сенешале — казала тя, — вие объркахте играта ми, и то така, че не ще мога да продължа.

Марк напуснал залата, Изолда се оттеглила в стаята си и поканила сенешала:

— Приятелю, вие сте пратеник на Тристан?

— Да, кралице, той е в Лидан, укрива се в замъка ми.

— Истина ли е, че се е оженил в бретонските земи?

— Кралице, казали са ви истината. Но той твърди, че не ви е изневерил; че нито един ден не е престанал да ви обича повече от всички жени, че ще умре, ако не ви види пак поне веднъж; умолява ви да склоните на това заради обещанието, което сте му дали последния път, когато е разговарял с вас.

Кралицата замълчала известно време, мислейки за другата Изолда. Най-после продумала:

— Да, последния път, когато той говори с мен, добре си спомням, казах това:

„Ако някога отново видя пръстена със зеления яспис, ни кула, ни крепостен замък, ни кралска забрана ще ме възпрат да изпълня волята на моя приятел, независимо дали е мъдрост или безумие…“

— Кралице, след два дни всички придворни ще трябва да напуснат Тинтажел, за да отидат в Бялата степ; Тристан ви известява, че ще бъде скрит в един трънлив гъсталак край пътя. Той ви моли да бъдете милостива към него.

— Вече казах: пи кула, ни крепостен замък, ни кралска забрана ще ме възпрат да изпълня волята на моя приятел.

На другия ден, докато целият дворец се приготвял да напусне Тинтажел, Тристан, Горвенал, Кахердин и неговият оръженосец облекли ризниците, взели мечовете и щитовете си и по тайни пътища се отправили към уговореното място. През гората минавали два пътя, които водели до Бялата степ: единият бил хубав, застлан с камъни, откъдето трябвало да мине кралската свита, другият — каменлив и изоставен. На този път Тристан и Кахердин оставили на пусия двамата си оръженосци да пазят конете и щитовете им. Те самите се промъкнали през гората и се скрили в един гъсталак. На пътя пред този гъсталак Тристан оставил един лешников клон, в който се вплитал храст орлови нокти.

Не след дълго по пътя се задало шествието. Най-отпред била кралската свита. След нея идвали в строен ред конегледачите и налбантите, готвачите и виночерпците, после — капеланите, водачите на хрътки и други ловни кучета, соколарите, които носели птиците на лявата си ръка, после ловците, после рицарите и бароните; те стъпвали бавно, добре строени двама по двама и било чудно да ги видиш седнали горделиво и наперено на конете, натруфени с кадифе, по което блестели златни накити. По-сетне минал и самият крал Марк и Кахердин се възхитил, като видял доверените му хора, двама отсам, двама оттам, всички облечени в златно сукно или в багреница.

Тогава се явила свитата на кралицата. Отпред вървели перачките и камериерките, след тях — жените и дъщерите на бароните и графовете. Те крачели една след друга: всяка от тях била придружавана от млад рицар. Най-накрая вървял един параден кон, възседнат от най-хубавата жена, която някога Кахердин бил виждал: тя имала стройно тяло и красиво лице, възнисък ханш, дълги вити вежди, засмени очи, ситни зъби; рокля от червена коприна обвивала тялото й; тънък наниз от златни накити и скъпоценни камъни украсявал гладкото й чело.

— Това е кралицата — прошепнал Кахердин.

— Кралицата? — учудил се Тристан. — Не, това е Камий, нейната прислужница.

Тогава се появила една друга девойка на сиво-бял параден кон; по-бяла от февруарски сняг, по-румена от роза; светлите й очи трепкали като звездици в изворна вода.

— Ето, виждам я, това е кралицата! — казал Кахердин.

— О! Не — казал Тристан, — това е Бранжиен, довереницата на кралицата.

Но пътят изведнъж просветнал, сякаш слънцето внезапно бликнало през листата на високите дървета: появила се Изолда Русокосата. От дясната й страна яздел дук Андрет, бял ден да не види!

В този миг от трънливия храсталак се понесли трелите на синигерчета и чучулиги; Тристан изливал в тези мелодии цялата си нежност. Кралицата познала сигнала на своя приятел. Тя съгледала на пътя лешниковия клон, в който здраво се бил вплел храст орлови нокти, и една мисъл пронизала сърцето й: „И с нас е така, приятелю; нито вие без мен, нито аз без вас.“^[2] После спряла парадния си кон, слязла от него, приближила към една кобила-раванлия, която на гърба си носела малка кучешка колибка, пищно украсена със скъпоценни камъни; там върху червено килимче лежало кученцето Пти-Крю; тя го взела в прегръдките си, милвала го с ръка, галила го с хермелиновата си мантия, радвала му се от сърце. После, като го оставила в колибката му, се обърнала към трънливия храсталак и се провикнала:

„Хвала вам, горски птици, дето зарадвахте сърцето ми с вашите песни! Докато моят господар Марк препуска към Бялата степ, аз искам да отседна в моя замък Сен Любен. Птици мои, придружавайте ме дотам; тази вечер ще ви се отплатя богато, като на добри менестрели.“

Тристан запомнил тези думи и се зарадвал. Но Андрет коварният вече бил нащрек. Той помогнал на кралицата да възседне коня си и шествието се отдалечило.

* * *

А сега чуйте едно злополучно приключение. В същото време, когато минавало кралското шествие, по-нататък, на другия път, където Горвенал и оръженосецът на Кахердин пазели конете на своите господари, ненадейно се появил един въоръжен рицар на име Блехери. Отдалеч той познал Горвенал и щита на Тристан. „Какво виждам? — рекъл си той. — Това е Горвенал, а другият рицар е самият Тристан.“ Пришпорил своя кон към тях и извикал: „Тристан!“ Но двамата оръженосци вече били обърнали конете си и побягнали. Блехери препуснал след тях и повтарял:

— Тристан! Спри, заклевам те в храбростта ти!

Но оръженосците не се обръщали.

Тогава Блехери извикал:

— Тристан! Спри, заклевам те в името на Изолда Русокосата!

На три пъти той заклел бегълците в името на Изолда Русокосата. Напразно: те избягали и Блехери успял да стигне само един от конете им и го отвлякъл като плячка. След това пристигнал в замъка Сен Любен в момента, когато кралицата току-що се била настанила. Той издебнал сгода, когато била сама, и й рекъл:

— Кралице, Тристан е тука. Видях го на изоставения път, който идва от Тинтажел. На три пъти му извиках да спре, заклевайки го в името на Изолда Русокосата; по той се беше уплашил и не посмя да ме изчака.

— Благородни сеньор, вие говорите лъжи и безумия: как би могъл Тристан да е в този край? Как ще е избягал от вас? Как няма да спре, след като сте го заклели в името ми?

— Все пак, кралице, аз го видях, за доказателство хванах един от конете му. Вижте го, напълно оседлан, ей там на коневръза.

Но Блехери забелязал, че Изолда е разгневена. От това му домъчняло, защото той обичал Тристан и кралицата. Разделил се с нея, съжалявайки, че е разговарял за това.

А Изолда заплакала и си казала: „Горко ми! Прекалено дълго живях, щом дочаках деня, в който Тристан се подигра с мен и ме опозори! По-рано, ако някой неприятел го закълнеше в името ми, мигновено би се хвърлил с меч срещу него, а сега? Но той е храбър в битките: щом е избягал от Блехери, щом не е благоволил да се спре при името на своята любима, ах, значи, той принадлежи на другата Изолда! Защо се е върнал? Той ме измами, той поиска да ме опозори на всичко отгоре! Не му ли стигнаха миналите ми страдания? Тогава нека на свой ред се върне опозорен при Изолда Белоръката.“

Тя извикала Перинис Доверения и му предала всичко, което Блехери й разказал. Накрая добавила:

— Приятелю, търси Тристан по изоставения път, който води от Тинтажел до Сен Любен. Ще му кажеш, че не е достоен за моята почит и да не бъде толкова дързък да се осмели и приближи до мен, защото ще накарам стражите и слугите да го прогонят.

Перинис тръгнал да го търси и не се отказал, докато не намерил Тристан и Кахердин. Предал им думите на кралицата.

— Братко — извикал Тристан, — добре ли чух какво каза? Как ще съм избягал от Блехери, като виждаш, че дори конете ни не са при нас! Горвенал ги пазеше, ние не го намерихме там, където го оставихме, и все още го търсим.

В този момент Горвенал и оръженосецът на Кахердин се завърнали: те разказали какво се случило с тях.

— Перинис, благородни, скъпи приятелю — рекъл Тристан, — върни се бързо при твоята господарка. Кажи й, че й пращам поздрави и почит, че не съм изневерил на честната си дума и че тя ми е по-скъпа от всичките жени на света; кажи й още да те прати отново при мен, за да ми донесеш нейната прошка: аз ще чакам тук, докато се върнеш.

Перинис се озовал отново при кралицата и разказал какво е чул и видял. Но тя не му повярвала.

— Ах! Перинис, ти беше моят най-близък и доверен приятел и баща ми беше те определил още като дете да ми служиш вярно. Но Тристан чародеят те е спечелил с лъжите и подаръците си. И ти ме измами: махай се!

Перинис паднал на колене пред нея:

— Господарке, чувам тежки думи. Никога досега не съм бил по-нещастен, но не ме е грижа за мен: мъчно ми е за вас, господарке, задето обиждате моя господар Тристан и после ще бъде твърде късно да съжалявате за това.

— Махай се, не ти вярвам! И ти, Перинис, Перинис Доверения, и ти ме измами!

Тристан дълго чакал Перинис да му донесе прошката на кралицата. Но Перинис не се появил.

* * *

На сутринта Тристан навлякъл едно широко дрипаво наметало. Боядисал тук-там лицето си с яркочервена боя и орехова шума така, че заприличал на болен, чието лице е разядено от проказа. Взел в ръцете си танурче от жилесто дърво, за да събира милостиня, както и едно кречетало на прокажен.

Така преобразен той навлязъл в улиците на Сен Любен и преправяйки гласа си, почнал да проси милостиня от всеки срещнат. Дали ще може поне да зърне кралицата?

Най-после тя излязла от замъка; Бранжиен и придворните дами, слугите и стражите я придружавали. Кралицата вървяла по пътя, който води към църквата. Прокаженият тръгнал след слугите, като тракал настоятелно с кречеталото и молел с печален глас:

— Кралице, подайте нещо на бедния; нали виждате в каква немотия съм!

По стройното му тяло, по осанката му Изолда го познала. Тя изтръпнала цялата, но не благоволила да сведе погледа си към него. Прокаженият дълго я умолявал и било много жално да го слушаш и да гледаш как се тътри след нея:

— Кралице, не се гневете, че се осмелявам да се приближа до вас; смилете се над мен, аз заслужавам това!

Но кралицата извикала слугите и стражите.

— Изгонете този прокажен! — заповядала тя.

Слугите го блъскали, удряли го. Той не се подчинявал и се провикнал:

— Кралице, имайте милост към мен!

Тогава Изолда избухнала в силен смях. Смехът й все още кънтял, когато влизала в църквата. Като чул смеха й, прокаженият си отишъл. Кралицата направила няколко крачки в църковната зала; после краката й се подкосили и паднала на колене, с чело, опряно в пода, и с кръстосани напред ръце.

Същия ден Тристан се сбогувал с Динас толкова отчаян, сякаш бил загубил ума си, и корабът му се отправил за бретонските земи.

Уви! Кралицата бързо се разкаяла. Когато Динас от Лидан й казал, че Тристан е отпътувал така опечален, тя взела да вярва, че Перинис й е казал истината: че Тристан не е избягал и не е чул да споменават името й; че тя го е прогонила твърде несправедливо. „Какво направих? — питала се тя. — Аз ви изгоних, вас, Тристан, приятелю! Отсега нататък вие ще ме намразите и никога вече няма да ви видя. Никога няма да научите нито за разкаянието ми, нито за наказанието, което искам да си наложа и да ви дам мъничко доказателство за угризението, което ме измъчва!“

От този ден, за да се накаже за своята безумна грешка, Изолда Русокосата навлякла на голото си тяло и започнала да носи козинява власеница.