Жозеф Бедие
Романът за Тристан и Изолда (12) (възобновен от Жозеф Бедие)

XII
Присъдата с горещото желязо^[1]

И бог направи тука чудо!

(Берул)

Скоро след това Деноален, Андрет и Гондони се почувствували в безопасност: вероятно Тристан живеел в някоя задморска страна, твърде далеч, за да ги достигне. Затова един ден по време на лов, когато кралят, заслушан в лая на кучетата, спрял коня си сред някакъв требеж, тримата приближили с конете към него:

— Кралю, чуй думата ни. По-рано ти осъди кралицата без присъда и това беше незаконно; днес я оправдаваш без присъда: не е ли пак незаконно? Тя никога не е доказвала своята невинност и бароните в кралството упрекват и двама ви. По-добре я посъветвай сама да потърси правосъдие от бога. Какво ще й коства на нея, невинната, да се закълне пред мощите на светците, че никога не е изпадала в грях? Така изисква обичаят и с това леко изпитание завинаги ще бъдат разсеяни всички подозрения.

Марк ядосано отвърнал:

— Бог да ви накаже, корнуолски сеньори, дето непрекъснато търсите моя позор! Заради вас прогоних племенника си; какво искате още? Да изгоня кралицата в Ирландия? Какви са новите ви оплаквания? Нали Тристан обяви, че е готов да я защищава от предишните ви оплаквания? За да я оневини, той ви предложи честен двубой и вие всички добре чухте това. Защо не грабнахте срещу него щитовете и мечовете си? Сеньори, вашите искания към мен надвишиха правата ви: треперете от страх, защото ще повикам тук този, когото прогоних заради вас!

Тогава страхливците се разтреперили: те си представили как Тристан се завръща и обезкървява телата им.

— Господарю, ние ви даваме искрения си съвет заради вашата чест, както подобава на ваши верни хора; но отсега нататък ще си мълчим. Забравете гнева си към нас, нека отново се помирим!

Но Марк се надигнал от седлото на коня:

— Вън от кралството ми, злодеи! Ние никога няма да се помирим! Заради вас прогоних Тристан: сега е ваш ред, вън от кралството ми!

— Така да бъде господарю! Замъците ни са непристъпни, заградени са отвсякъде с остри колове и стръмни скали!

И без да го поздравят, те обърнали назад конете си.

* * *

Без да дочака кучетата и ловците, Марк препуснал с коня си към Тинтажел, изкачил стълбите към залата и кралицата чула бързите му стъпки да отекват по плочите.

Тя станала да го посрещне, поела меча му, както обикновено правела това, и се поклонила чак до земята. Марк я хванал за ръцете и я изправил. Когато вдигнала очи към него, Изолда забелязала благородните черти на лицето му, измъчено от гнева: точно такъв го видяла тя някога, освирепял пред кладата. „Ах! — помислила си тя. — Приятелят ми е разкрит, кралят го е хванал!“

Сърцето й се вледенило и тя безмълвно паднала в краката на краля. Той я взел в обятията си и нежно я целунал; постепенно тя дошла на себе си.

— Приятелко, приятелко, какво ви измъчва?

— Боя се, господарю: видях ви така разгневен!

— Да, върнах се много ядосан от този лов.

— Ах! Господарю, ако вашите ловци са ви огорчили, нима трябва да вземате така присърце ловджийските сръдни?

При тези думи Марк се усмихнал:

— Не, приятелко, не моите ловци ме ядосаха, а тия, които отдавна ни мразят, ти ги познаваш, Андрет, Деноален и Гондони; но аз ги изгоних от моето кралство.

— Господарю, какво зло са се осмелили да кажат за мен?

— Какво те е грижа? Нали ги прогоних.

— Господарю, всеки има право да изкаже мисълта ся. Но аз също имам право да узная упрека, хвърлен върху мен. А от кого ще го науча, ако не от вас? Сама в таза: чужда страна, аз нямам никого освен вас, господарю, да ме защищава!

— Е, добре. Те твърдяха, че е редно да докажеш невинността си с полагане на клетва и да изтърпиш проверката с горещото желязо. „Нима не трябва — казваха те — кралицата сама да поиска тази присъда? Това изпитание е леко за този, който знае, че е невинен. Какво ще й коства тогава?… Бог е истински съдник; той завинаги ще разпръсне старите съмнения…“ Ето, това искаха те. Но да оставим тези неща. Аз ги прогоних, нали ти казах.

Изолда потръпнала, погледнала краля:

— Господарю, известете им да се върнат отново в двореца ви. Аз ще докажа невинността си с клетва.

— Кога?

— След десет дни.

— Този срок е много малък, приятелко.

— За мен е твърде дълъг. Но настоявам дотогава да съобщите на крал Артур да дойде на коя с негово високоблагородие Говен, с Жирфлет, Ке^[2] сенешалът и сто негови рицари до границата на кралството ви в Бялата степ, на брега на реката, която разделя двете кралства. На това място искам да дам клетва пред тях, а не само пред вашите барони: защото веднага щом дам клетва, бароните ви отново ще настояват пред вас, за да ми наложат ново изпитание, и изтезанията ни няма да свършат никога. Но те не ще посмеят вече, ако крал Артур и неговите рицари са поръчители на присъдата.

* * *

Докато въоръжените херолди, пратеници на крал Марк, бързали към Кардуел при крал Артур, Изолда тайно изпратила при Тристан своя верен слуга, Перинис Русокосия.

Като избягвал утъпканите пътеки, Перинис тичал през горите, докато стигнал до колибата на Ори, горския пазач, където Тристан го очаквал от дълги дни. Перинис му доложил за случилото се, за новото вероломство и му съобщил деня на присъдата, часа и точното място:

— Сеньор, моята господарка заръча в уречения ден да бъдете в Бялата степ, без оръжие, преоблечен като богомолец, така умело преобразен, че никой да не ви познае. За да стигне до мястото на присъдата, тя ще трябва да премине с лодка реката; вие ще чакате на другия бряг, там, където ще бъдат рицарите на крал Артур. Види се, тогава ще можете да й помогнете. Господарката ми се страхува от деня на присъдата: но тя се осланя на милостта на бога, който вече е успял веднъж да я измъкне от ръцете на прокажените.

— Върни се при кралицата, добри ми приятелю Перинис: кажи й, че ще изпълня всичко по волята й.

И тъй, сеньори, когато Перинис се връщал към Тинтажел, по пътя си случайно видял в един гъсталак същия горски пазач, който неотдавна открил влюбените, заспали в колибата, и ги предал на краля. Веднъж, когато бил пиян, той се похвалил за своето предателство. Сега бил изкопал дълбока яма за вълци и глигани и умело я покривал с клони и листа. Той видял, че слугата на кралицата се спуска към него и поискал да избяга. Но Перинис го притиснал към ръба на ямата:

— Издайник, ти предаде кралицата, защо бягаш сега? Остани там, до гроба, който сам си се погрижил да изкопаеш!

Тоягата му се извъртяла във въздуха със свистене. Тоягата и черепът му се счупили едновременно и Перинис Русокосия, Перинис Доверения, бутнал с крак тялото в ямата, покрита с клони.

* * *

В деня, определен за присъдата, крал Марк, Изолда и корнуолските барони яздили на коне до Бялата степ и пристигнали в празнично шествие до реката, а наредени по дължината на другия бряг, рицарите на крал Артур ги поздравявали със своите блестящи флагове.

На брега пред тях седял някакъв нещастен богомолец, загърнат в пелерината си, по която висели раковини^[3]; той поднасял дървеното си танурче и просел милостиня с пронизителен и печален глас.

С помощта на греблата корнуолските лодки приближавали. Когато стигнали крайбрежните плитчини, Изолда помолила рицарите, които я придружавали:

— Сеньори, как ще мога да стигна твърда земя, без да изцапам дългата си рокля е тази тиня? Би трябвало някой лодкар да ми помогне.

Един от рицарите извикал към богомолеца:

— Хей, приятелю, запретни пелерината си, нагази във водата да пренесеш кралицата, ако не се страхуваш, че ще подгънеш крака насред път, като виждам как си грохнал.

Странникът взел кралицата на ръце. Тя тихо му прошепнала: „Приятелю!“ После още по-тихо му казала: „Падни на пясъка.“

Като стигнал на пясъчния бряг, той се олюлял и паднал заедно с кралицата, която държал в обятията си. Оръженосци и лодкари грабнали гребла и канджи и прогонил и нещастника.

— Оставете го — рекла кралицата, — не виждате ли, че дългото странствуване е отнело силите му.

И като откъснала от дрехата си накит от чисто злато, хвърлила го на пилигрима.

На зелената морава, пред кралския флаг на Артур, била разстлана копринена покривка от Никея, на която били наредени мощите на светците, извадени от кутийки и ковчези. Негово високоблагородие Говен^[4], Жирфлет и Ке сенешалът ги пазели.

След като пламенно се молила на бога, кралицата свалила скъпите накити от шията и от ръцете си и ги раздала на бедните просяци; после свалила пурпурната си мантия и изящната си гимпа и също ги подарила; дала ленената си рокля и обувките си, украсени със скъпоценни камъни. Останала само по туника без ръкави и така, е голи ръце и крака, застанала пред двамата крале. Бароните наоколо мълчаливо и угрижено я гледали със сълзи на очи. Близо до мощите пламтяла жарава. Тръпнеща от страх, тя протегнала дясната си ръка към мощите на светците и рекла:

— Кралю на Логр и кралю на Корнуол, сеньор Говен, сеньор Ке, сеньор Жирфлет, и всички вие, които ще бъдете поръчители пред мощите на светците и пред всички свети мощи в света, заклевам се, че никога мъж, роден от жена, не ме е държал в обятията си с изключение на крал Марк, моя господар, и на бедния пилигрим, който преди малко падна пред очите ви. Кралю Марк, одобрявате ли тази клетва?

— Да, кралице, и нека бог покаже справедливата си присъда!

— Амин! — казала Изолда.

Приближила до жарника, пребледняла и олюляваща се.

Всички мълчали: желязото било червено. Тя протегнала голите си ръце към жарника, хванала желязната пръчка, направила девет крачки с нея, после я хвърлила и простряла напред кръстосаните си ръце с разтворени длани.

И всички видели, че плътта й била по-невредима от плода на дървото. Тогава от всички гърди се изтръгнал силен вик на възхвала към бога.