Жозеф Бедие
Романът за Тристан и Изолда (8) (възобновен от Жозеф Бедие)

VIII
Скокът от параклиса

Кой зърне стана й и нейното лице

и не усети милост в своето сърце —

той трябва да е някакъв злодей.

(Берул)

Из целия град в тъмната нощ се разнася новината: Тристан и кралицата са хванати; кралят иска да ги убие. Богати и бедни, всички плачат.

„Уви! Трябва скръбно да плачем! Тристан, храбри рицарю, нима ще умреш от такова грозно предателство? И ти, благородна и почитана кралице, в кое кралство може някога да се роди толкова хубава и толкова мила кралска дъщеря? Това ли е, гърбаво джудже, плодът на твоите магьосничества? Дано никога не види божия лик този, който те срещне и не забие копието си в твоето тяло. Тристан, скъпи, благородни приятелю, когато Морхолт, дошъл да похити чадата ни, слезе на този бряг, никой от нашите барони не посмя да се опълчи с оръжие срещу него, всички мълчаха като неми. Само ти, Тристан, отиде на бой заради всички нас, корнуолските мъже, и уби Морхолт; а той те нарани с копие, от което за малко не умря заради нас. Днес, като си спомняме тези неща, нима имаме право да се съгласим с твоята смърт?“

Ридания и викове се понесли над града; всички хукнали към двореца. Но кралят бил така разгневен, че никой от бароните не намерил сили и кураж да дръзне и каже поне една дума, за да сломи волята му.

Денят наближавал, нощта си отивала. Още пред изгрев-слънце Марк пришпорил коня си към мястото, където обикновено провеждал съдебните процеси. Той наредил да се изкопае яма в земята и там да се струпат остри и жилави лозови пръчки, бели и черни трънаци, изскубнати с корените.

В часа на първата молитва заповядал да се разгласи шумно из страната, че свиква веднага корнуолските мъже. И те заприиждали е шум и врява: нямало човек да не плаче с изключение на джуджето от Тинтажел. Тогава кралят заговорил така:

— Сеньори, заповядах да се издигне тази трънена клада за Тристан и кралицата, защото те съгрешиха пред закона.

Но всички извикали към краля:

— На съд, кралю! Първо съдебен процес, прошка^[1] и съдебна защита! Да ги убием без съд, е подло и престъпно! Кралю, отсрочка и милост за тях!

Марк отвърнал разгневено:

— Не, нито отсрочка, нито милост, нито съдебна защита, нито присъда! В името на нашия бог, който е създал този свят, ако някой още веднъж се осмели да поиска такова нещо, пръв ще пламне на кладата!

И той заповядал да запалят огъня и най-напред да идат да доведат Тристан от замъка.

Тръните пламнали. Всички млъкнали. Кралят чакал.

Слугите изтичали до стаята, където влюбените строго били пазени. Повели Тристан, чиито ръце били вързани с въжета. За бога! Било истинско унижение да го водят така! Очите му се навлажнили от обидата, но какво ще му помогнат сълзите? Отвели го позорно вързан; а кралицата крещяла, почти обезумяла от мъка:

— Нека ме убият, приятелю, за да се спасите вие, и това ще бъде най-голямата радост за мен!

Стражата и Тристан излезли от града и се отправили към кладата. Но след тях препуснал някакъв конник, настигнал ги, скочил в движение от бойния си кон: това бил Динас от Лидан, добрият сенешал. Щом чул врявата от това злощастно събитие, той долетял от своя замък Лидан и пяната, потта и кръвта от пришпорването блестели по хълбоците на коня му:

— Синко, бързам към мястото на кралския съд. Може би бог ще ме благослови да направя такова съдебно следствие, което да помогне и на двамата; той вече ми повелява да облекча поне малко мъките ти. Приятели — казал той на слугите, — искам да го заведете с отвързани ръце. — И Динас отрязал позорните въжета. — Ако се опита да избяга, нали държите мечове в ръцете си?

После целунал Тристан по устните, скочил на седлото и препуснал напред.

* * *

И тъй, чуйте колко милостив е господ-бог. Той не поискал смъртта на грешника, благосклонно приел сълзите и жалбите на бедните хора, които го умолявали да спаси нещастните влюбени. Близо до пътя, по който водели Тристан, на върха на висока скала, току над морето, се издигал малък параклис, обърнат на север.

Стената на олтара била иззидана в самия край на скалата, която стръмно се спускала към морето с остри, каменисти ръбове; на полукръглата стена към пропастта имало прозорец със стъклопис, изкусно творение на някакъв праведник.

Тристан се обърнал към тези, които го пазели:

— Сеньори, вижте този параклис; разрешете ми да вляза в него. Преди смъртта си искам да помоля бога да бъде милостив към мен, задето така го обидих. Сеньори, параклисът няма друг изход освен този тук; всеки от вас държи меч в ръцете си; добре знаете, мога да мина само през тази врата и след като се помоля на бога, ще трябва да се предам в ръцете ви!

Един от стражата казал:

— Можем да му разрешим.

Пуснали го да влезе. Той изтичал през църквата, прекосил олтара, стигнал до стъклописа, отворил прозореца и скочил… По-добре този скок, отколкото смъртта на кладата пред такова събрание!

Но знайте, сеньори, че бог милостиво го пощадил: вятърът издул дрехите му, повдигнал го и го спуснал на едни широк камък в подножието на скалата. Корнуолци и днес наричат тази скала „Скокът на Тристан“.

А пред входа на параклиса продължавали да го чакат. Но то било напразно, защото сега сам бог го взел под своята закрила. Той тичал: рохкият пясък се слягвал под стъпките му. Паднал, обърнал се, в далечината видял кладата: пламъкът фучал, димът се виел нагоре. Той тичал.

Препасал меч, препускайки с все сила, Горвенал се измъкнал от града: кралят щял да заповяда да го хвърлят на кладата на мястото на господаря му. Настигнал Тристан в степта и Тристан извикал:

— Учителю! Бог се смили над мен! Ах! Защо стана така с мен, клетника? Щом Изолда я няма, нищо не ми трябва. По-добре да се бях пребил при скока! Аз се спасих, Изолда, а теб ще те убият. Изгарят я заради мен; а аз ще умра заради нея.

Горвенал му рекъл:

— Любезни господарю, успокойте се, гневът е лош съветник. Вижте този шумнат храсталак, опасан с широк ров; да се скрием в него: по този път минават много хора; те ще ни кажат какво е станало и ако изгорят Изолда, синко, кълна се в бога, син на Мария, никога да не легна под покрив, докато не отмъстим за нея.

— Скъпи учителю, мечът ми не е в мен.

— Ето, аз ти го донесох.

— Добре, учителю, вече не се боя от нищо освен от бога.

— Синко, под дрехата си имам още нещо, което ще те зарадва: ей тази лека и здрава ризница, която може да ти послужи.

— Дай, скъпи учителю. С помощта на бога, в когото вярвам, сега ще освободя моята любима.

— Не, не бързай толкова — казал Горвенал. — Бог навярно ти е отредил по-сигурно отмъщение. Помисли, не е по силите ти да се приближиш до кладата; хората я обграждат от всички страни и се страхуват от краля: който иска освобождаването ти, пръв ще посегне да те удари. Изчакай, синко, нали си чувал: безумието не е храброст. Изчакай…

* * *

И тъй, когато Тристан се хвърлил от скалата, някакъв бедняк го видял да се изправя и да бяга. Той изтичал в Тинтажел и се промъкнал до стаята на Изолда.

— Кралице — казал той, — не плачете повече. Вашият приятел се спаси!

— Господи — възкликнала тя, — как да ти се отблагодаря за това! Сега и да ме връзват или развързват, да ме помилват или убиват — все ми е едно!

А злодеите така жестоко били стегнали въжетата около китките на ръцете й, че бликнала кръв. Но тя рекла с усмивка:

— Ако заплача от тази болка сега, когато бог в своята доброта току-що е изтръгнал моя любим от тези злодеи, значи, не бих била достойна за него!

Когато до краля достигнала новината, че Тристан е избягал през прозореца, той пребледнял от гняв и заповядал на своите воини да доведат Изолда при него.

Повели я; тя се явила пред входа на залата, протегнала нежните си ръце, от които капела кръв. Откъм улицата се надигнала протестна гълчава:

— О, боже! Милост за нея! Благородна кралице, почитана наша кралице, с каква скръб зачерниха земята ни тези, които подло те предадоха! Проклети да са трижди!

Завлекли кралицата до трънената клада, която пращяла от пламъците. Тогава Динас, лиданският сеньор, паднал в краката на краля:

— Господарю, изслушан ме: дълго време честно ти служих, без нито веднъж да ти изменя, без да се облагодетелствувам от това; защото нито един бедняк, нито един сирак, нито една старица не са ми дали дори пукната пара за сенешалството, което изпълнявам в двореца открай време. Като отплата за всичко обещай, че ще помилваш кралицата. Искаш да я изгориш без съд: това значи да извършиш престъпление, тъй като тя не признава греха, в който я обвиняваш. Премисли още веднъж всичко. Ако изгориш тялото й, вече няма да има сигурност в кралството ти: Тристан избяга; той добре познава полетата, горите, бродовете на реките, планинските проходи, а е добър воин. Наистина, ти си му вуйчо и той няма да воюва срещу теб, но ще избие всичките ти барони, васалите ти, които свари да нападне от засада.

А четиримата барони пребледнели от страх при тези думи: те вече виждали как Тристан ги дебне в засада.

— Кралю — продължил сенешалът, — ако е истина, че съм ти служил вярно цял живот, предай ми Изолда; аз ще отговарям за нея като неин пазител и неин поръчител.

Но кралят хванал ръката на Динас и дал клетва в името на светците, че незабавно ще я накаже.

Тогава Динас скочил на крака:

— Кралю, аз се връщам в Лидан и отказвам да ти служа повече.

Изолда го погледнала с тъжна усмивка. Той яхнал бойкия си кон и се отдалечил с наведена глава, разгневен и мрачен.

Изолда приближила до пламъците. Тълпата наоколо крещяла, проклинала краля, проклинала предателите. По лицето на кралицата потекли сълзи. Облечена била в таена сива туника, през която проблясвала тънка златна нишка; златна нишка била вплетена и в косите и, които се спускали чак до земята. Само човек със злодейско сърне можел да гледа такава хубост, без да се смили над нея. Боже! Как стегнато били вързани ръцете й!

Но ето, сто болни от проказа, обезобразени, е проядена и белезникава плът, дотичали на своите скърцащи като кречетала патерици, затълпили се пред кладата, а изпод подутите им клепачи кървясалите очи се наслаждавали на гледката.

Ивен^[2], най-отвратителният от тях, извикал на краля със своя писклив глас:

— Господарю, ти искаш да хвърлиш жена си в тази жарава; това е добра присъда, но възмездието е твърде кратко. Силният огън бързо ще я изгори, силният вятър бързо ще пръсне пепелта й. И когато след малко пламъкът стихне, страданието вече ще е свършило. Искаш ли да ти предложа по-тежко наказание, така че тя да живее, но в голямо безчестие и винаги да желае смъртта? Искаш ли, кралю?

Кралят отвърнал:

— Да, за нея животът в голямо безчестие е по-лош от смъртта… Който ми предложи такова изтезание, ще предпочета него.

— Господарю, тогава ще кажа накратко какво съм намислил. Виж, тука с мен са моите сто другари. Дай ни Изолда и нека тя бъде жена на всички ни! Болестта разпалва нашите желания. Дай я на твоите прокажени; никоя благородница никога не е имала по-лош край. Виж, дрипите лепнат по раните ни, които постоянно текат. На нея й харесваше при теб, радваше се на скъпи платове, украсени с меки кожички, на скъпоценни накити, на разкошни зали с цветен мрамор; тя, която се наслаждаваше на хубави вина, на почести и радости, когато разбере, че твоите прокажени я задирят, когато се наложи да влезе в нашите мръсни и схлупени бордеи и да спи с нас, тогава Изолда Прекрасната, Русокосата, ще признае греха си и ще съжалява за тази хубава трънена клада!

Кралят го изслушал, изправил се и дълго стоял неподвижен. Най-после изтичал към кралицата и я хванал за ръката. Тя извикала:

— Милост, господарю, по-добре ме изгорете, изгорете ме!

Кралят я предал. Ивен я повел и стоте болни налитали към нея от всички страни. Като слушали виковете и крясъците им, всички сърца се свивали от мъка и състрадание. Но Ивен бил радостен. Изолда си отивала, Ивен я отвеждал. Грозното шествие напуснало града.

Тръгнали по пътя, където Тристан дебнел в засада. Горвенал въздъхнал:

— Какво ще правиш, синко? Ето я твоята любима!

Тристан пришпорил коня си от гъстия храсталак:

— Ивен, ти доста време я придружаваш: пусни я сега, ако искаш да живееш!

Но Ивен разкопчал наметалото си:

— Дръжте се, приятели! Хващайте тоягите! Удряйте с патериците! Дойде време да покажем храбростта си!

Тогава се открила чудна гледка: прокажените отметнали своите наметала, изправили се на болните си крака, запъхтели, закрещели, размахали патериците си: един заплашва, друг ръмжи. На Тристан му било противно да ги удря; разказвачите твърдят, че Тристан убил Ивен: но това са мерзости; не, той е бил необикновено храбър за такова недостойно отмъщение. Ала Горвенал откъртил здрав дъбов клон и го стоварил по черепа на Ивен: бликнала черна кръв и потекла чак до разкривените му ходила.

Тристан отново взел кралицата: от този момент тя вече не усещала никаква болка. Той срязал въжетата на ръцете й; и като минали през полето, Тристан, Изолда и Горвенал потънали в дебрите на Мороайската гора^[3]. Там, в бездънните гори, Тристан се чувствувал в безопасност, както зад стените на укрепен замък.

Малко преди залез-слънце те спрели в подножието на някакъв връх; страхът омаломощил кралицата; тя отпуснала глава на рамото на своя любим и заспала.

На сутринта Горвенал скришом взел лъка на един горски пазач и две назъбени, снабдени с пера стрели, които дал на Тристан: добрият стрелец издебнал един сърнен и го убил. Горвенал събрал наръч сухи клони, чукнал с огнивото, блеснала искра и той наклал голям огън, за да опекат дивеча. После Тристан насякъл вършини, направил колиба и я покрил със стара шума. Изолда я постлала с гъсти треви.

Така, дълбоко в пустата гора за бегълците започнал суров, но щастлив живот.