Жозеф Бедие
Романът за Тристан и Изолда (15) (възобновен от Жозеф Бедие)

XV
Изолда Белоръката

Гневът на жената е страшен

и всеки от него се плаши.

Тя днес със любов ни дарява,

а утре с омраза отравя.

(Томас)

Влюбените не можели да живеят, нито да умрат един без друг. За тях раздялата не била живот, нито смърт, а живот и смърт едновременно.

През морета, през острови и кралства Тристан искал да избяга от своето нещастие. Върнал се в родната Лоноа, където Рохалт Честната дума приел сина си със сълзи на умиление; но тъй като не могъл да живее мирно и тихо в своята страна, Тристан тръгнал през херцогства и кралства да търси нови подвизи. От Лоноа във фризийските земи, оттам в Гавоа, от Германия в Испания, той служил не на един господар и извършил много подвизи. Но цели две години нямал никаква вест от Корнуол, не срещнал ни един приятел, не получил никакво известие оттам.

Тогава си помислил, че Изолда го е разлюбила и го е забравила.

* * *

Но един ден се случило тъй, че както яздели двамата с Горвенал, те навлезли в бретонска земя, минали през опустошено поле: навсякъде виждали разрушени стени, запустели села, изгорели нивя, а конете им тъпчели пепелища и въглени. Сред пустата степ Тристан си мислел:

„Аз съм уморен и изтощен. За какво ми са тези подвизи? Дамата на сърцето ми е далеч от мен, никога повече няма да я видя. Какво ли не преживях заради нея от две години насам, къде ли не скитах? Никаква вест от нея. В Тинтажел кралят я почита и трепери над нея: тя си живее щастливо. Сигурно звънчето на вълшебното куче е свършило добра работа! Тя ме забравя и малко я е грижа за минали скърби и радости, малко я е грижа за клетника, дето скита по тази опечалена земя. Но няма ли и аз да забравя тази, която ме забрави? Няма ли да срещна някого, който да ме изцери един ден от моята злочестина?“

Два дни Тристан и Горвенал кръстосвали през полета и градове, без да видят дори един човек, дори кокошка или куче. На третия ден, рано следобед, те наближили един хълм, на който се издигал стар параклис и съвсем близо до него имало отшелническа обител. Отшелникът не носел дрехи от плат, а козя кожа и козиняви дрипи на гърба. Прострян на пода, с голи колена и лакти той се молел на Мария-Магдалена да му вдъхне спасителни молитви. Посрещнал гостите с „добре дошли“ и докато Горвенал настанявал конете, помогнал на Тристан да свали оръжието си. После сложил пред тях нещо за ядене. Не им предложил вкусни ястия, а ечемичен хляб, замесен с пепел и изворна вода. След като вечеряли и нощта ги заварила седнали до огъня, Тристан запитал коя е тази опустошена земя.

— Благочестиви сеньор — казал отшелникът, — това е бретонската земя, която се владее от дук Хоел. Доскоро това беше прекрасна страна, богата със зелените си поля и плодородни ниви: тук мелници, по-натам ябълкови градини, другаде чифлици; но граф Риол от Нант разори тази земя: конниците му подложиха всичко на огън и плячкосаха каквото им попадна пред очите. Така е на война; хората на графа забогатяха, и то не за ден и два.

— Братко — подхванал Тристан, — защо граф Риол е опозорял така вашия сеньор Хоел?

— Ще ви кажа, сеньор, повода за войната. Знайте, че Риол беше васал на дук Хоел. А дукът има дъщеря, по-хубава от всички кралски дъщери, и граф Риол искаше да я вземе за жена. Но баща й отказа да я даде на някакъв васал и граф Риол се опита да я отвлече насила. Много воини загинаха заради тази крамола.

Тристан запитал:

— Дук Хоел може ли още да се брани?

— С голяма мъка, сеньор. Макар че последният му замък Кархес още се държи, защото стените му са здрави, както е здраво и сърцето на сина на дук Хоел, Кахердин, славния рицар. Но врагът ги притиска и те гладуват: дали ще могат да издържат дълго?

Тристан попитал на какво разстояние се намира замъкът Кархес.

— Сеньор, само на две мили оттук.

Разделили се и легнали да спят. На сутринта, след като отшелникът изпял молитвите си и поделил с тях ечемичния хляб, замесен с пепел, Тристан се сбогувал с доблестния човек и препуснал с коня към Кархес.

Когато спрял в подножието на затворените крепостни стени, той видял една дружина воини, които стояли на пътя край замъка, и ги попитал за дук Хоел. Хоел бил сред воините си заедно със сина си Кахердин. Той му се представил и Тристан му рекъл:

— Аз съм Тристан, крал на Лоноа, и Марк, корнуолският крал, е мой вуйчо. Научих, сеньор, че вашите васали са ви напакостили, и дойдох да ви предложа помощта си.

— Уви! Сеньор Тристан, вървете си по пътя и дано бог да ви се отплати! Как да ви приема у дома? Вече привършихме припасите; нямаме ни зрънце жито, само бакла и ечемик, колкото да не умрем от глад.

— Нима ви питам за това? — казал Тристан. — Аз две години живях по горите само от треви, корени и дивеч и нека ви кажа, че този живот ми харесваше. Наредете да ми отворят тази врата.

Тогава Кахердин казал:

— Приемете го, татко, щом е толкова смел, да делим с него добро и зло.

* * *

Приели го с почит. Кахердин поканил своя гост да разгледа яките стени на крепостта, добре укрепени от всички страни със сводести бойници, зад които дебнели стрелците с арбалети. От високата кула той му показал далече в полето шатрите и бойните флагове, разположени от дук Риол. Когато отново се върнали пред входа на замъка, Кахердин казал на Тристан:

— А сега, благородни приятелю, да се качим в залата, където са майка ми и сестра ми.

Хванати за ръка, двамата влезли в стаята на жените. Майката и дъщерята седели на разкошна покривка и украсявали със сърмена бродерия една свещеническа мантия, като пеели някаква тъкаческа песен; в нея се разказвало как хубавицата Доет, седнала под един цъфнал глог в полето, очаква и скърби за своя любим Доон, който все не идва на срещата. Тристан ги поздравил и те му отвърнали, после двамата рицари приседнали до тях. Като показал епитрахила, който майка му везала, Кахердин казал:

— Вижте, благородни приятелю Тристан, каква работничка е нашата господарка, майка ми, как чудно умее да украсява свещенически мантии и епитрахили, за да ги направи подаяние на бедните манастири! И ръцете на сестра ми, под които така чевръсто пробягват златните нишки по бялата коприна! Честна дума, мила сестро, съвсем заслужено ви наричат Изолда Белоръката!

Като разбрал, че се казва Изолда, Тристан се усмихнал и я загледал с по-нежен поглед.

И тъй, граф Риол бил построил лагера си на три мили от Кархес и вече дни наред воините на дук Хоел не се осмелявали да преминат оградата на замъка, за да го нападнат. Но още на следния ден Тристан, Кахердин и дванадесет млади рицари излезли от замъка, облечени с бойни ризници и шлемове, препуснали под еловите гори чак до неприятелските шатри и нападнали из засада една кола от обоза на граф Риол, като успели да я задигнат. От този ден, променяйки хитростта с дързост, те събаряли и унищожавали зле охраняваните им шатри, нападали конвоите и обозите им, наранявали или убивали техните воини и никога не се връщали в Кархес без плячка. Така Тристан и Кахердин започнали да се отнасят с доверие и обич един към друг и си дали клетва за взаимно приятелство и бойна дружба. И никога не изменили на тази клетва, както ще разберете и от самия разказ.

Когато се връщали от конните набези, говорейки си за рицарска доблест и кавалерство, Кахердин често хвалел на своя приятел сестра си Изолда Белоръката, скромната, прекрасната.

* * *

Една сутрин, когато зората току-що се била пукнала, един стражник бързо се спуснал от своята кула, тичал през залите и крещял:

— Сеньори, много спите! Ставайте, Риол ни нападна!

Рицари и граждани грабнали оръжието и се втурнали към стените на крепостта; всички видели как в полето проблясват шлемове и на рицарските копия се веят триъгълни копринени флагчета; цялата войска на Риол настъпвала в боен ред. Дук Хоел и синът му Кахердин веднага разгърнали за бой първите рицарски части пред вратите на крепостта. Когато наближили на един изстрел с лък, нападателите пришпорили конете си с наведени копня, а стрелите валели върху тях като априлски дъжд.

Но Тристан на свой ред се въоръжил заедно с тези, които стражникът последни събудил. Стегнал броните на краката си, сложил туниката, тесните гамаши и златните шпори, облякъл бойната ризница, нагласил удобно шлема си, за да диша свободно, скочил на коня си и го пришпорил напред из полето. С вдигнат пред тялото щит, той извикал:

— Кархес!

Тъкмо навреме: воините на Хоел вече отстъпвали към коловите ограждения на замъка. Тогава било страшно да се гледа бъркотията от повалени коне и ранени воини, ловките удари на младите рицари, и тревата, която ставала кървава под краката им. Начело на всички Кахердин гордо се спрял, виждайки, че срещу него се е втурнал един смел барон, братът на граф Риол. Двамата се срещнали с насочени копия. Нантиецът счупил своето, без да засегне Кахердин, който с един по-сигурен удар пробил щита на противника и забил в него лъскавото си копие чак до флагчето. Повдигнат от седлото, рицарят се смъкнал на една страна и паднал от коня.

При вика на своя брат дук Риол се хвърлил стремглаво срещу Кахердин. Но Тристан му препречил пътя и когато се сблъскали, копието на Тристан се счупило в ръцете му, а това на Риол срещнало гърдите на противниковия кон, забило се в плътта му и конят се проснал мъртъв на тревата. Тристан бързо скочил на крака с вдигнат меч в ръката.

— Страхливец! — извикал той. — Жестока смърт за този, който оставя рицаря, за да рани коня му! Няма да излезеш жив от това място!

— Мисля, че лъжете! — отвърнал Риол, като връхлетял срещу него с коня си.

Но Тристан избегнал удара и замахвайки с меча си, тежко стоварил острието му върху шлема на Риол, като смачкал лицевата част и откъснал предпазителя на носа. Копието отскочило от рамото на рицаря и намерило хълбока на коня, който се олюлял и грохнал на свой ред. Риол успял да се измъкне и се изправил: и двамата без коне, с пробити щитове, с разкъсани ризници се хвърлили в атака гърди срещу гърди. Най-после Тристан ударил Риол в челната част на шлема, точно където блестял скъпоценният камък. Обръчът на шлема не издържал, а ударът бил толкова силен, че баронът паднал на колене и опрял ръце на тревата.

— Изправи се, ако можеш, рицарю! — извикал Тристан. — В лош час си дошъл на бойното поле и трябва да умреш!

Риол се изправил отново, но Тристан пак го съборил е един удар, който разсякъл шлема му, срязал металния подшлемник и отворил черепа му. Риол помолил за милост, поискал да бъде пощаден животът му и предал меча си на Тристан. Тъкмо навреме, защото нантийците прииждали от всички страни на помощ на своя господар. Но господарят им вече се бил признал за победен.

Риол обещал на дук Хоел да отиде в затвора, отново да се закълне във вярност и почит, да възстанови изпепелените градове и села. По негова заповед боят стихнал и войската му се оттеглила.

Когато победителите се върнали в Кархес, Кахердин казал на своя баща:

— Сеньор, повикайте Тристан и го поканете да остане: няма по-добър рицар от него, а родината ни има нужда от такъв храбър барон.

След като се посъветвал с доверените си хора, дук Хоел повикал Тристан:

— Приятелю, не бих могъл да ви се отплатя с обич за това, че спасихте владенията ми. Ето защо искам да ви се издължа по друг начин. Дъщеря ми Изолда Белоръката е родена в семейство на дукове, крале и кралици. Вземете я, аз ви я давам.

— Господарю, вземам я — казал Тристан.

Ах, сеньори, защо изрекъл тези думи?! И само заради тях той умрял.

* * *

Решението е взето, срокът — определен. Дукът идва с приятелите си, Тристан — със своите. Капеланът пее литургия. В присъствието на всички, пред манастирската врата, по закона на Светата църква, Тристан се венчава за Изолда Белоръката. Сватбеното тържество било голямо и пищно.

Но вечерта, когато приятелите му помагали да свали дрехите си, като теглили тесния ръкав на туниката му, случайно смъкнали от пръста му пръстена със зеления яспис, пръстена на Изолда Русокосата, който ясно звъннал на плочите. Тристан погледнал и го видял. Тогава старата му любов отново се пробудила и той разбрал грешката си.

Спомнил си деня, когато Изолда Русокосата му дала този пръстен: било в гората, където заради него тя преживяла горчиви дни. И легнал до другата Изолда, той отново видял мороайската колиба. Какво безумие обхванало сърцето му, та обвинил приятелката си в измяна? Не, заради него тя бе преживяла толкова нещастия, а той самият й бе изневерил. Но сега той съчувствувал и на съпругата си Изолда, скромната, прекрасната. Двете Изолди са го обикнали в злокобен час. И пред двете той не бе удържал на честната си дума.

А Изолда Белоръката се учудвала, когато го чувала да въздиша до нея в леглото. Най-после малко срамежливо му рекла:

— Скъпи господарю, да не съм ви обидила с нещо? Защо поне веднъж досега не ме целунахте? Покажете грешката ми и аз ще я изкупя щедро, ако мога.

— Приятелко — казал Тристан, — не се сърдете, но аз вече съм дал обет на друга жена. Неотдавна в друга страна победих един дракон и без малко да загина, но си спомних за божията майка: обещах й, че след като тя милостиво ме спаси от чудовището, ако някога имам съпруга, цяла година ще се въздържам да я прегръщам и целувам…

— Щом е така — рекла Изолда Белоръката, — аз смирено ще понеса всичко това.

Но на сутринта, когато слугините натъкмявали гимпата на омъжените жени на главата и, тя тъжно се усмихнала и си помислила, че няма право на това украшение.