Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Разкази на ханджията (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Bride of Lammermoor, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция
vens (май 2009)
Окончателна корекция
NomaD (май 2009)

Издание:

Уолтър Скот. Ламермурската невеста

Издателство на Отечествения фронт, София, 1990

Първо издание

Редактор: Боряна Василева.

Художник: Константин Жеков.

Художествен редактор: Мария Табакова.

Технически редактор: Божана Цекова.

Коректор: Ани Георгиева.

История

  1. — Добавяне

Шотландци, чуйте, братя мили,

ако сте нещо съгрешили,

недейте го разказва.

Един тук слуша дъх стаил и

във тефтер си отбелязва.

Бърнс[1]

ПЪРВА ГЛАВА

Да си изкарваш хляба с разни

цапотеници безобразни,

с дрънкулки шарени и празни —

                просия си е то!

Старинна песен

Малцина бяха посветени в моята тайна, докато съчинявах тези редове, които едва ли ще станат достояние на обществото, преди да е починал авторът им. Но дори да се лъжа, трябва да призная, че нямах амбиции да постигна почетно отличие, digito monstrari[2]. Признавам, че ако съм хранил в душата си такива упования, би ме възрадвала по-скоро мисълта да остана скрит зад завесата като изобретателния кукловод на Пънч и на жена му Джоун и да се радвам на смайването и догадките на публиката ми. Тогава навярно ще чуя познавачите да изричат похвали за творбите на неизвестния автор Питър Патисън[3] и тези похвали, породили възторг у чувствителната публика, да завладеят вниманието на младежта и увлекат дори възрастните; критикът ще побърза да ги окачестви като произведения на някой много известен писател, а в литературните среди и салони непрекъснато ще се говори за това кой и кога ги е създал. Но едва ли ми е отредено такова щастие приживе; за нещо повече не бих могъл и да мечтая.

Твърде съм закостенял в своите навици, твърде зле познавам светските привички, за да претендирам или да се надявам на почестите, с които са удостоявани съвременниците ми в литературата. Освен това едва ли бих се издигнал в собствените си очи, ако ме сметнат за достоен да заема макар за кратко време място сред „лъвовете“ на нашата голяма столица. Не бих могъл да скачам на крака, да се обръщам към публиката, разкрил пред нея достойнствата си, като се почне от рошавата грива и се свърши с пискюлчето на края на опашката, „да рева, че съм твоето славейче“[4], а после кротко да се отпускам по корем като добре дресирано животно от шатрата на някой панаир — и всичко това за една-едничка чашчица кафе и жалък резен хляб с масло, тънък като вафла. Не бих могъл да смеля грубото ласкателство, с което на вечеринката стопанката гощава дресираните си животни с такова усърдие, с каквото иска да предразположи папагалите да бъбрят весело и остроумно пред гостите и. Не бих могъл заради такова признание да се принудя да ходя на задните си лапи и ако съм лишен от друга възможност, бих предпочел като пленения Самсон цял живот да въртя хромела вместо да забавлявам филистимлянските дами и велможи. С това не ще покажа неприязън — била тя искрена или престорена — към първите велможи на онези царства. Те си имат своето място, аз — моето, и ако се наложи да се сблъскаме, както става в старинната басня за чугуненото и глиненото гърне, потърпевшата страна ще бъда неизбежно аз. Но тези страници са друго нещо. Като ги разгръщат и четат, когато им се прииска, като се забавляват с тях, силните на деня няма да породят в душата на автора празни надежди, а покажат ли към тях пренебрежение или изрекат обида, не ще му причинят страдания; защото при общуването с тези, които упорито се стремят да го развличат, велможата рядко успява да избегне едното или другото.

Овидий изразява[5] по-дълбоко и по-мъдро от мен тези чувства в един-единствен ред и ще си позволя да го цитирам тук:

Parve, neс invideo, sine me, liber ibis in urbem.[6] Впрочем прочутият изгнаник веднага отхвърля тази мисъл, но аз не споделям скръбта му, задето не може лично да придружи съчинението си до пазара, където се продават литература, удоволствия и разкош. И дори да не бяха известни много такива примери, щеше да бъде достатъчна само историята с бедния ми приятел и съученик Дик Тинто, за да ме възпре в желанието ми да търся щастие и слава — заслужен дар за онези, които се трудят в полето на изящните изкуства.

Като наричаше себе си художник, Дик Тинто обикновено не забравяше да спомене, че произхожда от стария род Тинто от Ланаркшир, а в някои случаи намекваше, че до известна степен накърнява достойнството си, като изкарва прехраната си с молив. Но ако потеклото му беше наистина такова, навярно предците му бяха изпитали още по-силно унижение като например този добър човек баща му, принуден да работи като шивач в село Лангдирдум в западната част на страната: занятие полезно и несъмнено честно, но разбира се, не особено аристократично. Ричард, тоест Дик, се родил под скромната стряха на шивача и противно на своите наклонности започнал още от дете да учи този скромен занаят. Старият Тинто обаче не успял да тържествува от победата, постигната над вродените склонности на сина му. Защото постъпил като онова момченце, което се опитвало да запуши с пръст отвора на една чешма; струята, разгневена от поставената й преграда, се изплъзнала встрани и обляла нещастника от глава до пети. Така се случило и с бащата Тинто. Защото многообещаващият му чирак не само изхабил всичката му креда, като се упражнявал да рисува върху шивашкия тезгях, ами започнал да прави и карикатури на най-достойните клиенти на баща си, те възроптали и заявили, че няма да търпят бащата да ги обезобразява със своите дрехи, а синът му да ги прави за смях на всички. Съзнавайки, че го заплашват позор и разорение, старият шивач се примирил със съдбата си, отстъпил пред молбите на сина си и му разрешил да опита щастието си на друго поприще, което по-добре подхожда на наклонностите му.

По онова време в Лангдирдум живеел един странствуващ поклонник на четката, който упражнявал изкуството си sub Jove frigido[7] и покорявал сърцата на всички местни момчетии, най-вече на Дик Тинто. А тогава още не съществувал обичаят да се икономисва всичко и в резултат на подобни недостойни ограничения да се заменя с най-сух надпис символичното изображение на занаята, преграждайки по този начин пътя на художниците към дотогава винаги открития и достъпен източник за усъвършенствуване и доходи. Тогава още не било разрешено да се пише върху мазилката на входа за кръчмата или на табелата на някоя странноприемница: „Старата сврака“ или „Главата на сарацина“, заменяйки с безстрастни думи живия образ на пернатата бъбрица или смръщения лик на страшния мохамеданин изпод чалмата му. В онези далечни и непридирчиви времена умееха да уважават нуждите на всички съсловия и изписваха фирмите на кръчмите — тези емблеми на веселието — така, че те да бъдат разбираеми за всеки, без разлика на положение и звание, като не забравяха, че онзи бедняк, който не може да прочете и сричка, може да обича чашата хубава бира не по-малко от грамотните си съседи или дори от самия пастор. Следвайки този високолиберален принцип, кръчмарите показваха характера на своята професия с картинни символи, а рисувачите на фирми, макар да не се хранеха обилно, поне не гладуваха съвсем.

Дик Тинто постъпил на учение при достойния представител на тази, както казахме, отживяла професия и както се случва често с много гении в изкуството, започнал да рисува с бои, преди да има някаква представа за истинска рисунка. Неговата вродена наблюдателност скоро му помогнала да се избави от грешките на учителя си и да не се нуждае повече от неговите наставления. Особено добре Дик умеел да рисува коне, които били любимото изображение по фирмите в шотландските села; проследявайки развитието на младия художник, ще установим със задоволство как той лека-полека започва да скъсява гърбовете и да удължава краката на тези благородни животни, в резултат на което те все по-малко приличали на крокодили и все повече — на самите себе си. Клеветниците — те винаги са готови да преследват таланта с настървение, съответствуващо на неговите успехи — пуснали, слухове, че Дик веднъж бил нарисувал кон с пет крака вместо с четири. За негово оправдание бих могъл да се позова на аргумента, че художниците се ползуват със свободата да създават каквито искат, дори най-необикновени и неправилни съчетания и няма нищо непозволено в това да представиш любимия си предмет на изображение с един крайник повече. Но аз свято почитам паметта на покойния приятел и не ми допада такава зле обоснована защита. Видял съм с очите си фирмата, за която става дума; тя и сега се полюшва възторжено в Лангдирдум и съм готов да се закълна, че онова, което са сметнали за пети крак на коня, по погрешка или по недоразумение, е всъщност опашката и като вземем под внимание позата, в която е изобразено благородното животно, фигурата е въведена и изпълнена с най-голямо майсторство и смелост. Конят стои на задните си крака и опашката, която опира о земята, образува нещо като point d’appui[8], придавайки на цялата фигура устойчивостта на триножник; в противен случай би било непонятно как конникът ще може да се удържи в тази поза, без да тупне назад. За щастие дръзкият замисъл станал притежание на човек, който го оценил достойно, и когато Дик, достигнал нова степен на съвършенство, се усъмнил дали е редно така дръзко да се отклонява от приетите норми в изкуството и пожелал да нарисува портрет на съдържателя като изкупление за тази своя незряла творба, трезвомислещият клиент отхвърлил благородното предложение, вероятно съзнавайки, че всеки път, когато бирата му не успее да развесели посетителите в заведението, те, щом погледнат, към фирмата, веднага ще изпаднат в най-прекрасно настроение.

Целта ми тук не е да проследявам как Дик Тинто усъвършенствувал майсторството си и как обуздавал разпаленото си въображение, следвайки правилата на изкуството. Когато видял картините на своя съвременник, шотландския Теннърс, както тогава заслужено наричаха Уилни, пелената паднала от очите му. Той захвърлил четката, заловил се за пастелите и въпреки глада и тежкия труд, неизвестния и несигурен утрешен ден продължил да следва избрания от него път, овладявайки изкуството на живописта йод ръководството на учители, по-добри от първия му наставник. Но въпреки това най-ранните, неумели опити на гениалния художник като детските стихове на Поуп, ако можехме да ги възпроизведем, ще останат завинаги скъпи за ранните другари на Дик Тинто. Така над вратата на скромната кръчмица на една малка уличка в Гандърклу още стоят изрисуваните от него скара и висока халба с похлупак… Но вече чувствувам, че е време да се простим с тази тема, защото бих говорил за приятеля си дълго, дълго.

Животът в бедност и в постоянна борба за съществуване принудиха Дик Тинто да прибегне до средство, обичайно за събратята му по четка: като не беше в състояние да наложи данък върху вкуса и щедростта, той се зае да вземе този данък от хорската суетност — с една реч започна да рисува портрети. И ненадейно, след като няколко години не знаехме нищо един за друг, по времето когато Дик вече бе достигнал голямо майсторство и се беше издигнал високо над първоначалните си опити, а не обичаше дори да му се намеква за тях, ние отново се срещнахме в село Гандърклу, където аз заемах сегашната си длъжност, а Дик правеше копия на човешките лица, сътворени от всевишния по негов образ и подобие, и вземаше по гвинея за парче. Това наистина бе жалко възнаграждение, но на първо време то беше предостатъчно да задоволи скромните потребности на моя приятел: Дик държеше стая в странноприемница „Уолас“ и си позволяваше шеги по адрес на самия съдържател, но се отнасяше с уважение и почтително внимание към камериерката, коняря и слугата в кръчмата.

Приятни бяха тези безгрижни дни, ала те не продължиха дълга. Негова милост леърд[9] Гандърклу с жена си и трите си дъщери, свещеникът, акцизният агент, високоуважаваният ми покровител мистър. Джедедаа Клийшботам и десетина арендатори, и фермери си осигуриха, безсмъртие чрез четката на Тинто, но след това, работата, му започна да замира; а от мазолестите ръце на селяните, водени в ателието на художника от чиста амбиция, рядко можеше да се изтръгне повече от една или дори половин крона.

Но макар че хоризонтът се забули с облаци, бурята позаглъхна. Съдържателят на странноприемницата се отнасяше по християнски с наемателя си, който си плащаше добре, докато имаше пари. Внезапната поява в официалния салон на семеен портрет в стил Рубенс, на който бе изобразен самият стопанин на заведението, с жена си и дъщерите си, говореше красноречиво, че Дик все пак бе намерил начин да замени плодовете на изкуството срещу необходимите му средства за живот.

И все пак няма нищо по-несигурно от подобни източници. Сега самият Дик стана прицел за насмешките на стопанина, без да може да се защити или да му отвърне със същото; триножникът бе отнесен на тавана, където нямаше място дори да го изправят, а художникът престана да посещава седмичните сбирки на местното общество, чиято душа и сърце бе някога. Приятелите на Дик Тинто започнаха да се боят да не би той да заприлича на животното, известно под името ленивец, което, като унищожи докрай листата на приютилото го дърво, се свлича на земята и умира от гладна смърт. Осмелих се да намекна на Дик за заплашващата го опасност, посъветвах го да напусне гостоприемните предели, изчерпани докрай от него, и да използува безценния си дар на друго място.

— Има една причина, поради която не мога да се махна оттук — тъжно изрече приятелят ми и стисна ръката ми със сериозен израз на лицето.

— Сметката, която не си платил? — попитах аз с искрено съчувствие. — Ако скромните ми средства са в състояние да те избавят от бедата…

— Не, не, за бога — прекъсна ме благородният младеж, — как мога да прехвърля на раменете на приятеля си товара на собствените си несполуки! Имах средство да си възвърна свободата; по-добре е да пълзиш из някой нечист канал, отколкото да останеш в затвора.

Не разбрах какво имаше предвид приятелят ми. Музата на живописта явно бе измамила очакванията му, а каква ли друга богиня би могъл да призове на помощ? Това остана тайна за мен. Разделихме се, без да се обясним докрай и се видяхме едва три дни по-късно на прощалната гощавка, която собственикът на странноприемницата даде по случай заминаването на Дик за Единбург.

Заварих приятеля си в прекрасно настроение: той си свирукаше, докато прибираше в пътната торба боите, четките, палитрата и една чиста риза. А долу, в салончето, ни чакаше студено говеждо и две халби чудесен портер, по което аз заключих, че Дик си заминава, без да наруши добрите отношения с хазаина. Да си призная, любопитството ми беше силно изострено и нямах търпение да разбера как приятелят ми е успял тъй бързо да оправи работите си. А въпросът какви земни сили са му помогнали да се измъкне така щастливо, ме хвърляше в догадки.

Той забеляза нетърпението ми и като ме хвана за ръката, рече:

— Приятелю, бих скрил дори от теб унижението си, което ми се наложи да понеса, за да мога достойно да се разделя с Гандърклу. Но защо да се опитвам да скрия онова, което ще се разбере от само себе си? Цялото село, цялата енория, целият свят скоро ще узнаят до каква бедност е изпаднал Ричард Тинто.

Внезапна мисъл проряза като мълния главата ми — бях забелязал, че през тази паметна сутрин хазаинът снове из странноприемницата с чифт нови-новенички кадифени панталони, вместо със старите, износени, от манчестърски рипс.

— Как! Ти си се принизил до бащиния занаят? — възкликнах аз и стиснал палеца и показалеца на дясната ръка, бързо ги прокарах от бедрото до рамото си, като че правех дълга тропоска. — Заловил си се отново за иглата, а, Дик?

В отговор на нелепото ми предположение Дик само се намръщи и изсумтя, както постъпваше, когато беше крайно възмутен, а после мина с мен в съседния салон и ми показа облегнатото на стената изображение на величествената глава на сър Уилям Уолас[10], така страшна, както в онзи миг, когато е била отсечена по заповед на злодея Едуард. Картината беше нарисувана на дебела дъска, отгоре с желязна скоба и явно бе предназначена за фирма на странноприемницата.

— Ето, приятелю — каза Тинто. — Ето славата на Шотландия и моя позор. Или по-точно позорът на онези, които вместо да поощряват художниците, като им помагат да служат на изкуството, ги тласкат към подобни недостойни и низки крайности.

Опитах се да успокоя моя обиден и възмутен приятел. Напомних му, че не бива да подражава на елена от една известна басня, като презира таланта, с чиято помощ е превъзмогнал затруднението си, докато другите му необикновени качества на портретист и пейзажист са се оказали безсилни да му помогнат. Възторжено похвалих изпълнението, както и замисъла на картината и го уверих, че той не само ще се избави от позора, като изложи на показ един толкова съвършен образец на таланта си, а напротив, ще стане още по-прочут.

— Да, прав си, друже мой, прав си — отвърна Дик и ме обгърна с поглед, грейнал от възторг. — Защо да се срамувам от това, че могат да ме нарекат… — той се запъна, докато намери търсената дума — уличен художник. Нима Хогарт не се е изобразил точно такъв на една от най-добрите си гравюри? Доменикино или друг някой от древността, а в наше време Морланд не са се притеснявали от този вид изкуство. Къде е казано, че само богатите и знатните трябва да се наслаждават на произведенията на изкуството, не са ли предназначени те да будят възхищение у всички? Статуите се излагат под открито небе; защо Живописта да бъде по-недостъпна от сестра си, наречена Скулптура? Но, драги мой, настъпи време да се разделим; до час ще дойде дърводелецът, за да постави тази… фирма, и право да си кажа въпреки всичките си разсъждения и утешителните ти слова бих предпочел да се разделя с Гандърклу, преди да е настъпило събитието, за което става дума.

Пристъпихме към прощалното угощение, предложено ни от сърдечния хазаин, и тръгнах да изпратя Дик по пътя му за Единбург. Сбогувахме се на миля от селото в момента, когато отекнаха шумни възгласи — момчетата приветствуваха окачването на новата емблема на странноприемницата — Главата на Уолас. Дик Тинто ускори крачка, за да се отдалечи по-скоро от веселите викове — нито предишният занаят, нито скорошните разсъждения можеха да го примирят с ролята на живописец, който рисува кръчмарски фирми.

Талантът на Дик бе забелязан и оценен достойно в Единбург. Няколко прочути ценители на изкуството го удостоиха със съвети и покани за обяд. Но тези господа се оказаха по-щедри на съвети, отколкото на средства; по мнението на самия Дик парите биха му донесли по-голяма полза, отколкото най-мъдрият съвет. Затова той се насочи към Лондон, този вселенски пазар на таланти, където стоката винаги е изобилна, а купувачите са малко.

Признат безспорно за изключително надарен художник, Дик, чието самолюбие и сангвиничен характер не му позволяваха дори за миг да се усъмни в крайния си успех, се вля стремително в тълпата на онези, които се боричкаха и блъскаха да напреднат и да се прославят. Едни от тях му се удаде да отблъсне, а други пък отблъснаха него. Накрая благодарение на упоритостта си той постигна задоволителна известност: рисува картини за наградата на Сдружението, участвува със свои произведения на изложбата в Съмърсет хаус и охули организационния комитет. Но на бедния Дик бе съдено да загуби битката и така желаното от него поприще, където се сражаваше с безстрашие и дързост. В изящните изкуства няма средно положение между блестящия успех и пълния провал, а тъй като амбицията и усърдието не помогнаха на Дик да си спечели слава, той бе обречен да понесе несгодите, които са жребият на неуспелия. Известно време го покровителстзуваха двама-трима ценители, които се славеха със своята оригиналност и във всичко изразяваха мнение, обратно на общоприетото, но скоро художникът им доскуча и те го изоставиха така, както разглезеното дете захвърля своята играчка. Тогава, изглежда, злощастието го е притиснало в лапите си и не го е пуснало до преждевременната му кончина. Смъртта избави Тинто от жалката му стаичка на Суолоу стрийт, където хазайката му го тормозеше да й даде дължимото, а отвън го причакваха съдебните пристави. „Морнинг поуст“ посвети на паметта му четвърт колонка с великодушната констатация, че в почерка на този живописец се долавял значителен талант, макар картините му да страдали от схематичност. И веднага след това се съобщаваше, че известният търговец на гравюри мистър Варниш, който разполага с няколко рисунки и скици на Ричард Тинто, кани знатните господа и други джентълмени, желаещи да попълнят колекциите си от съвременна живопис, незабавно да се запознаят със споменатите произведения. Така завърши житейския си път Дик Тинто — печално доказателство за неоспоримата истина, че изкуството не търпи посредствеността и че този, който не може да се изкачи на върха на стълбата, не бива да стъпва дори на първото стъпало.

Паметта за Тинто ми е скъпа, най-вече споменът за нашите беседи, в които често обсъждахме темите на настоящите ми занимания. Дик се радваше на моите успехи и предлагаше да отпечатаме разкошно илюстровано издание със заглавки, винетки и culs de lampe[11], осъществени от неговата ръка, движена от приятелски чувства към автора и любов към родния край. Той дори склони един стар инвалид, сержант, да му позира за Ботуел[12], който служил в лейбгвардията на Чарлс II, и започна да рисува хандърклуския глашатай за портрета на Дейвид Дийнс. Дик ми предложи да обединим усилията си, но изказа много забележки, като прибави значителна доза здрава критика към похвалите, които съчиненията ми често имаха щастието да изтръгват.

— Героите ти, драги Патисън — казваше той, — твърде много пустословят, непрестанно бръщолевят. — Тези изящни изрази Дик бе усвоил от речника на една странствуваща театрална трупа, за която бе рисувал декорите. — Цели страници от книгите ти са пълни с дрънканици и диалози.

— Но древният философ е обичал да повтаря: „Говори, за да мога да те опозная“ — възразих аз, — и ми се струва, че няма по-занимателно и ефикасно средство, с което да представиш personae dramatis пред читателя, от диалога, където всеки герой разкрива присъщия си характер.

— Съвсем измамна мисъл! — възкликна Тинто. — Омразна ми е като празна кана. Не отричам, че разговорите имат известна ценност за човешкото общуване и съвсем не поддържам теорията на онзи питагорейски първенец, който твърди, че на чашка разговорът се опорочава. Но не мога да се съглася и с това, че когато човекът на изкуството желае да убеди публиката в правдоподобността на изобразяваното събитие, той трябва да го предава с помощта на диалог. Напротив, вярвам, че повечето ти читатели — ако твоите истории бъдат някога отпечатани — ще признаят заедно с мен, че посвещаваш често цяла страница на разговори за някоя дреболийка, която може да се предаде с две думи, докато, ако изобразиш точно и с необходимите нюанси позите, маниерите и самата случка, би запазил всичко ценно и би избягнал безкрайните „каза той“ и „отвърна тя“, с които толкова обичаш да обременяваш всяка страница.

— Забравяш разликата, която съществува между четката и перото — казах аз. — Живописта — това безгрижно и безмълвно изкуство, както го нарича един от най-добрите съвременни поети — прибягва по необходимост до окото, понеже не разполага със средства, с които да привлече вниманието на ухото; поезията и подобните на нея други видове словесност са принудени да разчитат на слуха, ако искат да събудят интерес, който не би могъл да се пробуди чрез зрението.

Но не успях да разколебая мнението на Тинто с тези доводи, изградени, както той се изрази, на лъжлива предпоставка. Дик възрази:

— За съчинителя на романси[13] описанието изпълнява ролята на рисунъка и колорита за художника. — Думите са също багри и ако писателят ги употребява с нужното умение, всяка сцена, която той ще извика пред мисления взор на читателя, ще бъде не по-малко ярка от яснотата, с която живописецът би я представил пред погледа на зрителя, осъществена като гравюра или платно. И в двата случая законите са едни и същи; прекаленото увлечение по диалога, тази многословна и отегчителна форма, доведе до смесване на художественото повествование с драмата — съвсем различен вид литературно съчинение, в което диалогът е самата основа, защото, като изключим репликите, всичко останало — костюмите, лицата, движенията на артистите — е предназначено за окото. Няма нищо по-скучно от дългото повествование, написано под формата на драма — продължи Дик, — и всеки път, когато ти прекъснеш повествованието с дълги разговори, като го приближаваш към този жанр, то става сдържано и неестествено; освен това изгубваш способността да привлечеш вниманието на читателя и да възбудиш въображението му, а във всички други случаи смятам, че сравнително добре успяваш да се справиш.

Поклоних се в знак на благодарност за комплимента, изречен навярно с единствената цел да бъде облекчаващ лек, и незабавно изявих готовност да напиша — или поне да се опитам да напиша — роман в стил по-близък до гореописаните правила, където героите ще действуват повече, а ще говорят по-малко, отколкото във всички досегашни мои литературни опити. Дик кимна одобрително и прибави с покровителствен тон, че като награда за моето покорство ще дари на музата ми сюжет, който преди време много го заинтригувал, предвид на неговото собствено изкуство.

— Ако се вярва на легендата — допълни той, — тази история наистина е достоверна; обаче оттогава са изминали над сто години и е разумно да се усъмниш в точността на малките детайли на сюжета.

Изрекъл тези думи, Тинто отвори папката си и извади една рисунка; това била скицата, както ми обясни, на бъдеща картина с размери четиринадесет на осем фута[14]. Тази скица, майсторски интерпретирана, както биха се изразили специалистите, изобразяваше старинна зала, уредена и обзаведена, казано на съвременен език, според вкуса на елизабетинската епоха[15]. Светлината, проникваща в стаята през горната половина на висок прозорец, падаше върху женска фигура с необикновена хубост; жената сякаш бе застинала в безмълвно отчаяние, очаквайки изхода от спора между други две лица — млад мъж във вандайковски костюм[16] от времето на крал Чарлс I Стюарт и друга жена, която, ако се съди по възрастта и сходството в чертите, беше майка на първата. Младият мъж, с израз на поругана гордост — това личеше по отметнатата му глава и протегнатата напред ръка, — не толкова молеше, колкото настояваше за нещо, което му принадлежи по право, пред по-възрастната жена, а тя го слушаше с явно неудоволствие и гняв.

Тинто ми показа тази скица със загадъчен възторг в душата си: гледаше я с такава наслада, с каквато любящият родител гледа своя многообещаващ син, предвкусвайки високото място, което ще заеме детето му в света, и как то ще прослави бащиното име. Отпьрво подържа рисунката в изпънатата си ръка, сетне я поднесе по-близо и накрая я сложи върху скрина, затвори долните капаци на прозореца, защото падащата отгоре светлина му изглеждаше по-подходяща, отстъпи няколко крачки, като накара и мен да се отдръпна с него, заслони с длан очи, за да навлезе по-дълбоко в същността на темата, и свърши с това, че похаби една детска тетрадка, навивайки я на тръба, както постъпват любителите. Долових, че степента на възторга ми не съответствува на неговите очаквания.

— Мистър Патисън — възкликна живо той, — винаги съм мислел, че си надарен с добро око!

Признах, че не съм лишен от нормално зрение.

— И все пак, кълна се в честта си, ти си се родил слепец, щом не можа от пръв поглед да разбереш сюжета и смисъла на тази скица. Не се готвя да хваля работата си, оставям това на другите; съзнавам недостатъците си; рисунъкът и колоритът още са далеч от съвършенството, макар да се надявам, че след време ще станат по-добри в резултат на практиката. Но композицията, позите и изражението на лицата — нима те не разказват цялата история на всеки, който погледне тази скица? Ако успея да нарисувам моята картина, без да принизя първоначалния си замисъл, името Тинто вече няма да бъде замъглявано от завист и интригантство.

— Твоята скица много ми харесва — казах аз. — но за да мога да я оценя напълно, ще трябва да ме запознаеш със сюжета; необходимо е да зная за какво се разказва.

— Тъкмо това ме възмущава — отговори Тинто. — Ти толкова си свикнал с тези бавно наслагващи се, сиви подробности, че си изгубил способността за мигновено и живо прозрение, което проблясва в ума и ни кара, виждайки някоя картина, която отразява изразително и точно определен момент от живота на героите, да отгатнем по техните пози и лица не само миналото и настоящето им, но и — открехвайки завесата на бъдещето, — да узнаем това, което ги очаква занапред.

— Тогава според теб, любезни Дик, живописта превъзхожда маймуната на прочутия Хинес де Пасамонт, която не си пъхала носа в нищо по-далечно от миналото и настоящето. И друго: живописта превъзхожда дори самата природа, от която черпи сюжетите си, защото, смея да те уверя, любезни Дик, че и да можех да надникна в тази елизабетинска зала и да съзра с очите си представените от теб хора, пак нямаше на йота да проумея техните истории и нямаше да вникна по-дълбоко, отколкото сега, когато гледам тази твоя скица. Наистина, ако се съди по разнежения поглед на младата жена и по грижливостта, с която си изрисувал стройния крак на младежа, мога да предположа, че става дума за любов.

— И ти наистина ли ще допуснеш едно такова смело предположение? — каза Тинто. — А страстта, с която този пламтящ от гняв младеж брани правата си; покорното, безмълвно отчаяние на младата жена; мрачният вид на по-възрастната дама, чийто поглед макар да ни подсказва, че тя чувствува неправотата си, изразява и твърда решителност да не отстъпва от намеренията си…

— Ако лицето на тази дама изразява всички тези чувства, драги Тинто — прекъснах го аз, — твоето умение на живописец може да се мери само с драматичния талант на мистър Пъф от „Критикът“[17], който предава цяла сложна фраза само чрез изразителното поклащане на главата на лорд Бърли[18].

— Скъпи мой Питър — отвърна Тинто, — ти, както виждам, си непоправим; все пак аз ще се отнеса снизходително към недосетливостта ти и няма да те лиша от удоволствието да разбереш картината ми, а едновременно с това и да спечелиш тема за твоето перо. Трябва да узнаеш в такъв случай, че миналото лято, когато правех скици в Ийст Лодиан и в Берикшир, не устоях на съблазънта да посетя Ламермурските планини, където, както се говори, са се запазили някои останки от минали времена. Особено силно впечатление ми направиха развалините на един старинен замък и там някога се е намирала тази, както ти я нарече, елизабетинска зала. Отседнах за два-три дни в близката ферма, а старата стопанка на тази ферма добре познаваше историята на замъка и събитията, случили се в него. Едно от тях ми се стори така интересно и необикновено, че мигом бях раздвоен в желанието си да нарисувам старинните руини на фона на планинския пейзаж и да отразя в исторически аспект необикновените събития, за които бях научил. Ето записките ми. — И с тези думи Дик ми подаде връзка листа, на които сред карикатури и скици на кули, мелници, едновремешни фронтони и гълъбарници личаха редове, нахвърлени ту с молив, ту с перо.

Заех се, доколкото ми бе възможно, да разгадавам същността на ръкописа и като почерпих от него историята, която сега предлагам на моите читатели, се опитах, следвайки макар само отчасти съвета на приятеля ми Тинто, да я облека в описателна, а не в драматична форма. И все пак слабостта ми към диалога понякога вземаше връх и тогава героите ми както множеството подобни на тях лица в бъбривия ни свят, започваха да се увличат в разговори вместо в действия.

Бележки

[1] Стиховете от Шекспир са превод на Валери Петров; Чосър е в превод на Александър Шурбанов; останалите стихове, балади и шотландски народни песни са преведени от Евгения Начева—Пенчева. — Б.пр.

[2] За да не ме сочат с пръст (лат.). — Б.пр.

[3] Псевдоним на Уолтър Скот. — Б.пр.

[4] Шекспир, „Сън в лятна нощ“, I действие, 2 сцена. — Б.пр.

[5] Древноримският поет Публий Овидий Назон (43 пр.н.е. — 17 н.е.), заточен от император Август на брега на Черно море, в късните си произведения („Скръбни послания“ и „Послания от Понт“) непрестанно се оплаквал от своята съдба и молел да го върнат в Рим. По-нататък се цитират тези негови „Скръбни послания“. — Б.пр.

[6] Не ти завиждам, малка книжчице, че без мен ще се упътиш за града (лат.). — Б.пр.

[7] Под студеното небе (лат.). — Б.пр.

[8] Опорна точка (фр.). — Б.пр.

[9] Титла на шотландски земевладелец. — Б.пр.

[10] Национален герой на Шотландия, водил успешна борба през XIII век срещу англичаните. Жертва на предателство, той бил екзекутиран в 1305 г. по заповед на английския крал Едуард I. — Б.пр.

[11] Винетки на края на глава в книга (фр.). — Б.пр.

[12] Герои от романа „Пуритани“ на Уолтър Скот. — Б.пр.

[13] Тук авторът има предвид литературно произведение в проза, в което реалистичното се преплита с романтичното и фантастичното при голямо идеализиране на герои, обстановка и събития. — Б.пр.

[14] Един фут (стъпка) е равен на 30,48 см. — Б.пр.

[15] Периодът, през който е била на трона английската кралица Елизабет I Тюдор — втората половина на шестнадесети век. — Б.пр.

[16] Облеклото на изобразяваните от прочутия фламандски художник представители на английската аристокрация от първата половина ла XVII век. — Б.пр.

[17] Герой на Шеридан от споменатата комедия. — Б.пр.

[18] Друг герой от същата комедия, който изразявал всичко само с движения на главата си. — Б.пр.