Жозеф Бедие
Романът за Тристан и Изолда (2) (възобновен от Жозеф Бедие)

II
Морхолт от Ирландия

Тристан тогава твърдо каза:

„Да, като рицар ще го пазя!“

(Из поемата „Сир Тристрем“^[1],

от неизвестен автор)

Когато се върнал при крал Марк, Тристан го заварил в голяма скръб ведно с цялото му баронство. Защото ирландският крал бил подготвил цяла флотилия, за да разори корнуолската земя, ако и този път, както правел това от петнадесет години насам, Марк откажел да изплати някакъв данък, останал още от дедите му. И тъй, трябва да знаете, че според отдавнашни договори за примирие ирландците имали право да задигат от Корнуол първата година триста ливри мед, втората — триста ливри чисто сребро, а третата — триста ливри злато. На четвъртата година обаче те откарвали в робство триста левент-момци и триста петнадесетгодишни момичета, избрани по жребий от корнуолските семейства. А тази година посланието на ирландския крал било донесено от един рицар е гигантски ръст на име Морхолт, който бил брат на ирландската кралица и не знаел поражение от никого досега. Но крал Марк повикал е тайни писма най-знатните си барони, да се посъветва с тях.

В уреченото време, когато воините се събрали в сводестата зала на двореца и Марк заел своето място под балдахина, Морхолт казал така:

— Кралю Марк, чуй за последен път волята на ирландския крал, моя господар. Той настоява да изплатиш най-сетне данъка, който му дължиш. Тъй като дълго време отказваше да направиш това, той нареди още днес да ми предадеш триста левент-момци и триста петнадесетгодишни момичета, избрани по жребий от корнуолските семейства. Корабът ми чака в пристанището на Тинтажел, за да ги откарам като наши роби. Ако ли въпреки всичко — изключвам само теб, кралю Марк, както е прието в такива случаи — някой от твоите барони иска да докаже в единоборство с мен, че нашият крал няма право на този данък, аз ще приема неговото предизвикателство. Кой от вас, корнуолски сеньори, нека да се бие за свободата на тази страна?

Воините се спогледали скришом и навели глави. Един си казвал: „Нещастнико, виж само ръста на Морхолт от Ирландия: по-силен е от четирима здрави мъже. Виж меча му: нима забравяш, че е омагьосан и откъсва главите на най-храбрите воини от толкова години насам, откакто ирландският крал изпраща този великан да предизвиква двубои по васалските земи? Смъртта ли си търсиш, клетнико? Нима ще тръгнеш срещу съдбата си?“ Друг си мислел: „За робски труд ли ви отгледах, синове мои, и вас, мили дъщери — да радвате враговете ли? Но моята смърт не би могла да ви спаси!“ И всички мълчали.

Морхолт повторил:

— Кой от вас, корнуолски сеньори, ще приеме предложението ми? Обещавам му честна битка: за три дни с лодки ще стигнем на остров Свети Самсон^[2], който се намира в открито море срещу Тинтажел. Там вашият рицар и аз ще се бием един срещу друг и той ще се прослави по целия си род, че е опитал храбростта си в такава битка.

Всички продължавали да мълчат, а Морхолт приличал на ловен сокол, затворен в клетка с малки птичета: той влиза и те онемяват.

Морхолт заговорил за трети път:

— Е добре, благородни корнуолски сеньори, щом това решение ви се струва най-похвално, хвърляйте жребий за децата и аз ще ги откарам с кораба! Но не вярвах, че в тази страна живеят само роби.

Тогава Тристан паднал на колене пред крал Марк и продумал:

— Кралю, благоволете да отредите на мен това право, аз ще се бия.

Напразно крал Марк искал да го отклони от това решение. Та той съвсем отскоро бил станал рицар; нима ще му помогне безумната храброст? Но Тристан дал своята дума на Морхолт и Морхолт приел дързостта му.

* * *

В уречения ден Тристан стъпил на една покривка от блестяща пурпурна коприна и наредил да го въоръжат за големия подвиг. Облякъл дълга бойна ризница, сложил шлем от искряща стомана. А рицарите плачели от състрадание към храбреца и от срам за себе си. „О, Тристан — думал всеки, — храбри рицарю, момко млади, защо не аз, а ти отиваш на бой? Моята смърт би причинила по-малко скръб по тази земя!…“ Закънтели всички камбани: и тия от баронските владения, и тия от бедните селища; старци, жени и дена плачели и се молели за Тристан и го провеждали чак до морския бряг. Те вярвали в него и се надявали, защото и най-малката искрица разпалва надеждата в сърцата на хората.

Тристан се качил в една лодка и я насочил към острова Свети Самсон. А Морхолт вече бил вдигнал на своята мачта яркочервено платно и първи стигнал на острова. Той завързвал лодката си на брега, когато Тристан стъпил на свой ред на сушата и блъснал с крак лодката си в морето.

— Какво правиш, рицарю? — запитал Морхолт. — Защо не привърза лодката си като мен?

— Защо ми е, рицарю? — отвърнал Тристан. — Нали само един от нас ще се върне жив оттук: една лодка не му ли стига?

Като се предизвиквали така с обидни думи, двамата навлезли в острова, готови за двубой.

Никой не видял лютата битка. Само морският вятър на три пъти донасял до брега страшни викове. Тогава, в знак на траурна скръб, жените пляскали е ръце в такт, а другарите на Морхолт, скупчени пред своите шатри, гърлено се смеели. Най-после към три часа следобед в далечината пламнало яркочервено платно; лодката на ирландеца се откъснала от острова и над брега отекнали тревожни викове: „Морхолт! Морхолт!“ Но лодката ставала все по-голяма и изведнъж на гребена на една вълна всички забелязали силуета на рицар, който се извисявал в предната част на ладията и размахвал в ръцете си по един меч: това бил Тристан. Веднага двадесетина лодки полетели към него, а младежите се хвърлили във водата и заплували насреща му. Храбрецът скочил на брега и докато жените прегръщали и целували железните брони на краката му, той извикал към другарите на Морхолт:

— Ирландски сеньори, Морхолт се би достойно. Вижте: мечът ми е пречупен, част от острието остана забита в черепа му. Отнесете това парче стомана, сеньори, това е данъкът на корнуолци!

След това тръгнал нагоре към Тинтажел. С весели викове край него тичали освободените деца и размахвали в ръце зелени клончета, а от прозорците се развявали яркоцветни завеси. Сред радостни песни, звън на камбани, писъци на рогове и тромби, които биха заглушили и небесните гръмове, Тристан пристигнал в замъка и паднал в прегръдките на крал Марк; а кръвта бликала от раните му.

Другарите на Морхолт приближили с кораба до ирландския бряг много отчаяни. По-рано, винаги когато се завръщал в пристанището Вайзефорт, Морхолт се радвал да види отново своите ликуващи воини, които го поздравявали на тълпи, и сестра си — кралицата, и племенницата си — Изолда Русокосата със златните коси, чиято хубост блестяла като утринна зора. Много нежно го посрещали те и лекували раните му, когато бил ранен, защото познавали балсами и отвари от билки, които можели да съживят ранени и дори мъртъвци. Но какво биха помогнали сега вълшебните церове, билките, набрани в тайна доба, чудотворните питиета? Той лежал мъртъв, завит в еленови кожи, а парчето от неприятелския меч стърчало забито в черепа му. Изолда Русокосата внимателно го извадила и го положила като драгоценна реликва в едно ковчеже от слонова кост. Сведени над гигантското тяло на убития, майката и дъщерята безкрайно възхвалявали мъртвия и проклинали с тежки думи убиеца. И траурната скръб обхващала всички жени подред. От този ден Изолда Русокосата намразила името Тристан от Лоноа.

А в Тинтажел Тристан вехнел ден след ден: от раните му изтичала отровна кръв. Лечителите открили, че Морхолт го е пробол с отровно острие и тъй като техните отвари и противоотровни церове не можели да го спасят, оставили го на божията милост. От раните му се носело такова тежко зловоние, че и най-скъпите му приятели не приближавали до него, никой освен крал Марк, Горвенал и Динас от Лидан. Само те могли да останат до леглото му: любовта им била по-силна от ужаса и отвращението. Най-после Тристан заръчал да го пренесат в една усамотена колиба на морския бряг: прострян досами морските вълни, той очаквал смъртта. И си мислел: „Да, вие ме изоставихте, кралю Марк, мене, дето спасих честта на вашата страна? Не, аз зная, благородни вуйчо, че бихте дали живота си заради моя; но какво струва сега вашата обич? Аз трябва да умра. Колко е хубаво все пак да погледам слънцето, а сърцето ми все още е силно и храбро. Искам да опитам късмета си сред морските вълни… Нека ме отнесат надалече, сам-самичък. В кои земи? Не зная, но може би там, дето ще се намери някой да ме изцери. И може би един ден ще ви служа отново, скъпи вуйчо, като ваш арфист, като ваш ловец и добър воин.“

Толкова се молил той, че накрая крал Марк чул молбата му. Той го положил в една лодка без платна и без гребла, а Тристан поискал да турят до него и арфата му. За какво са му платна, щом ръцете му не могат да ги вдигнат? За какво са му гребла? За какво му е мечът? И както моряк по време на дълго плаване хвърля през борда трупа на своя стар приятел, тъй Горвенал с треперещи ръце тласнал в открито море лодката, където гаснел животът на скъпия му син. И морето я понесло…

Седем дни и нощи то кротко я люшкало на вълните си. Навремени Тристан докосвал струните на арфата, за да приспи мъката си. Най-после морето неусетно го изтласкало до някакъв бряг. А точно тази нощ от близкото пристанище били излезли рибари, за да хвърлят мрежите си в открито море. Те натискали греблата, когато ниско над вълните дочули нежна, но жива и бодра мелодия. Неподвижни, с отпуснати гребла над вълните, те дълго слушали безмълвно; при първото просветване на зората забелязали блуждаещата лодка. „Такава неземна музика — шепнели те — е обгръщала кораба на свети Брендан^[3], когато плавал към Райските острови по бялото като мляко море.“ Те хванали отново греблата, за да стигнат до лодката, която се люшкала на вълните и не давала други признаци за живот освен звуците на арфата. Но колкото посече приближавали, мелодията отслабвала и съвсем стихнала, когато спрели до лодката: ръцете на Тристан безжизнено били отпуснати над все още трептящите струни. Приютили го те в своята лодка и се върнали в пристанището да предадат ранения в ръцете на своята милосърдна господарка, която може би щяла да го излекува.

Уви! Това пристанище било Вайзефорт, където почивал Морхолт, а господарката била Изолда Русокосата. Тя единствена била посветена в тайните на лековитите билки и отвари и можела да го спаси, но и тя единствена от всички жени на света желаела неговата смърт. Когато съживен от нейните изкусни грижи дошъл на себе си, Тристан разбрал, че морските вълни са го изхвърлили на гибелна за него земя. Но храбро решен да защищава докрай живота си, той бързо успял да намери правдоподобни думи и да разкаже, че бил скитащ жонгльор, който пътувал с търговски кораб за Испания, там да изучи изкуството да гадае по звездите; пирати нападнали кораба и той, ранен, едва успял да се спаси с тази лодка. Повярвали му: никой от другарите на Морхолт не познал красивия рицар от остров Свети Самсон, така грозно отровата била изменила чертите на лицето му.

А когато след четиридесет дни Изолда Златокосата почти го изцерила и в отмалелите ръце и крака започнал да се връща младежкият плам, той решил, че трябва да бяга; измъкнал се тайно и след много премеждия отново се върнал при крал Марк.