Николай Островски
Как се каляваше стоманата (9)

Девета глава

Октоподът има изпъкнало око, главата му е котешка, тялото — мътночервено, в средата зелено и прелива с ярки блясъци. Октоподът гъмжи с десетки пипала; те са като змийско кълбо, извиват се и люспите на кожата им отвратително шумят. Октоподът се движи. Той го вижда почти до очите си… Пипалата плъзнаха по тялото, те са студени и парят като коприва. Октоподът изважда жилото си и то се впива в главата като пиявица, свива се конвулсивно и изсмуква кръвта му. Той чувствува как кръвта се прелива от тялото му в набъбващото туловище на октопода… А жилото смуче, смуче и там, дето се е впило в главата, болката е непоносима.

Далече-далече някъде се чуват човешки гласове:

— Какъв е сега пулсът му?

И още по-тихо отговаря друг глас, женски:

— Пулсът му е сто тридесет и осем. Температурата му е тридесет и девет и пет. През всичкото време бълнува.

Октоподът изчезна, но болката от жилото остана. Павел чувствува: нечии пръсти докосват ръката му над китката. Той се мъчи да отвори очи, но клепачите му са толкова тежки, че няма сили да ги вдигне. Защо е тъй горещо? Изглежда, майка му е запалила печката. Но пак някъде говорят:

— Сега пулсът му е сто двайсет и две.

Той се мъчи да отвори клепачи. А вътре е огън. Душно.

Пие му се вода, как му се пие! Ей сега ще стане, ще се напие. Но защо не става? Иска да се помръдне само, но тялото му е чуждо, непослушно, не е неговото тяло. Ей сега майка му ще донесе вода. Той ще й каже: „Искам вода.“ Около него нещо мърда. Не се ли приближава пак октоподът? Ето го, ето червения цвят на окото му…

Отдалече се чува тих глас:

— Фрося, донесете вода!

„Чие е това име?“ — мъчи се да си спомни Павел, но от много усилия потъва в тъмнина. Изплува оттам и отново си спомни: „Пие ми се вода…“

Чува гласове:

— Май идва на себе си.

И вече по-ясно, по-близо нежен глас:

— Искате ли вода, болният?

„Нима съм болен или пък това не се отнася за мене? Та нали съм болен от тифус, ето каква е работата…“ И за трети път се мъчи да вдигне клепачи. Най-сетне успява. Първото, което усети в тясната цепнатинка на отварящото се око, беше някакво червено кълбо над главата, но него го скрива нещо тъмно, това тъмно се навежда към него и устните усещат твърдия край на чашата и влага, живителна влага. Вътрешният огън угасва.

Прошепна със задоволство:

— Сега ми е добре.

— Болният, виждате ли ме?

Пита онова тъмно, застанало над него, и като заспиваше вече, все пак успя да отговори:

— Не виждам, а чувам…

— Кой можеше да предположи, че ще оживее? А той, моля ви се, успя да издраска. Поразително здрав организъм. С право можете да се гордеете, Нина Владимировна. Вие буквално го върнахте към живота.

И женският развълнуван глас:

— О, много се радвам!

След тринадесетдневно безсъзнание Корчагин дойде на себе си.

Младото тяло не се остави да умре и силите му бавно се връщаха. Това беше втори живот, всичко изглеждаше ново, необикновено. Само главата лежеше неподвижно с непреодолима тежест в гипсовата кутия и нямаше сили да я помръдне от мястото й. Но усещането на тялото се върна и пръстите на ръката се свиваха и разпущаха.

Нина Владимировна, младши лекар в клиническата военна болница, прелистваше на малката масичка в квадратната си стая дебела тетрадка с лилави корици. С дребен, наклонен почерк там бяха нахвърляни кратки бележки:

„26 август 1920 година

Днес ни докараха от санитарния влак група тежко ранени. На леглото в ъгъла до прозореца сложиха червеноармеец с разбита глава. Той е едва на седемнайсет години. Предадоха ми връзка негови документи, намерени в джобовете му, сложени в плик, заедно с лекарските бележки. Казва се Корчагин, Павел Андреевич. Там имаше: оръфана членска карта № 967 от Украинския комунистически младежки съюз, изпокъсана червеноармейска книжка и препис от заповед по полк. В нея пишеше, че се изказва благодарност на червеноармееца Корчагин за смело изпълнено разузнаване. И записка, написана очевидно от ръката на стопанина:

«В случай че умра, моля другарите да пишат на роднините ми: град Шепетовка, депото, до шлосера Артьом Корчагин.»

Раненият е в безсъзнание от момента на удара от парче граната на 19 август. Утре ще го гледа Анатолий Степанович.

 

27 август

Днес прегледахме раната на Корчагин. Тя е много дълбока, пробита е черепната кост, от което е парализирана цялата дясна страна на главата. В дясното око има кръвоизлив. Окото е подуто.

Анатолий Степанович искаше да извади окото, за да избегне възпаление, но аз го убедих да не прави това, докато има още изгледи отокът да спадне. Той се съгласи.

Ръководеше ме изключително естетическо чувство. Ако момъкът оживее, защо да се обезобразява, като му се извади окото!

Раненият бълнува през всичкото време, мята се, около него трябва да има постоянно човек. Аз му отделям доста време. Много ми е жал за младостта му и искам да направя всичко възможно, за да го изтръгна от смъртта.

Вчера след смяната прекарах няколко часа в болничната стая; той е най-тежко раненият. Вслушвам се в бълнуванията му. Понякога бълнува тъй, като че разказва. Научавам много неща от живота му, но понякога страшно псува. Псувните му са ужасни. Болно ми е някак да слушам от него такива страшни псувни. Анатолий Степанович каза, че няма да издържи. Старецът мърмори сърдито:

«Не разбирам как могат да приемат в армията вчерашни деца! Това е възмутително.»

 

30 август

Корчагин и до днес не е дошъл в съзнание. Той лежи в специалната стая, за умиращите. Край него почти неотлъчно седи санитарката Фрося. Оказа се, че тя го познава. Работили са някога заедно. С какво топло внимание се отнася тя към тоя болен! Сега и аз чувствувам, че положението му е безнадеждно.

 

2 септември

Единадесет часът вечерта. Днес е забележителен ден за мене. Моят болен Корчагин дойде на себе си, оживя. Прескочи трапа. Последните два дни не си ходих у дома.

Не мога да изкажа колко съм щастлива, че е спасен още един. Една смърт по-малко в нашата стая. Най-радостното в тежката ми работа е оздравяването на болните. Те се привързват към мене като деца.

Дружбата им е искрена и проста и когато се разделяме, понякога дори плача. Малко е смешно, но така е.

 

10 септември

Днес написах първото писмо на Корчагин до близките му. Писа, че е леко ранен, че скоро ще оздравее и ще иде при тях; той изгуби много кръв, бледен е като платно и е още много слаб.

 

14 септември

Корчагин се усмихна за пръв път. Усмивката му е хубава. Обикновено е сериозен не за годините си. Поправя се поразително бързо. С Фрося са приятели. Аз често я виждам до леглото му. Тя очевидно му е разправила за мен, разбира се, прехвалила ме е и болният ме посреща с едва забележима усмивка. Вчера ме попита:

— Какви са тия черни петна по ръката ви, другарко доктор?

Аз не му казах, че това са следи от пръстите му, които до болка стискаха ръката ми при бълнуването.

 

17 септември

Раната на челото на Корчагин изглежда добре. Нас, лекарите, ни поразява това наистина безкрайно търпение, с което раненият понася превръзките.

Обикновено в такива случаи има много пъшкания и капризи. А този мълчи и когато мажат с йод отворената рана, се изопва като струна. Често губи съзнание, но изобщо през всичкото време не е издал нито стон.

Вече всички знаят: ако Корчагин пъшка, значи, изгубил е съзнание. Отде това упорство у него? Не знам.

 

21 септември

За пръв път изведоха Корчагин с количка на големия балкон на болницата. С какво око гледаше градината, колко жадно дишаше свежия въздух! На увитата му с марля глава е отворено само едното око. И това око, блестящо, живо, гледаше света така, като че го виждаше за първи път.

 

26 септември

Днес ме извикаха в приемната, дето ме чакаха две момичета. Едната беше много хубава. Те помолиха да им разреша да видят Корчагин. Наричаха се Тоня Туманова и Татяна Бурановска. Името на Тоня ми е известно. Корчагин го повтаряше понякога в бълнуването. Разреших свиждането.

 

8 октомври

Корчагин се разхожда за пръв път самостоятелно в градината. Той неведнъж ме пита кога ще го изпишем. Отговорих му, че скоро. Двете приятелки идват при болния всеки приемен ден. Сега знам защо той не пъшкаше и въобще не пъшка. На въпроса ми той отговори:

— Четете романа «Стършел», тогава ще разберете.

 

14 октомври

Изписахме Корчагин. Разделихме се много сърдечно, снехме превръзката от окото, остана само на челото. Окото ослепя, но външно видът му е нормален. Беше ми много мъчно да се разделя с този добър другар.

Така е винаги: оздравяват и ни напущат, за да не се срещнем може би никога вече. На прощаване каза:

— По-добре да беше ослепяло лявото — как ще стрелям сега?

Той още мисли за фронта.“

 

 

Първите дни след изписването от лазарета Павел живя у Бурановски, дето беше отседнала и Тоня.

Той веднага се опита да въвлече Тоня в общата работа. Покани я на градското събрание на комсомола. Тоня се съгласи, но когато излезе от стаята, дето се обличаше, Павел прехапа устни. Тя беше облечена твърде изящно, преднамерено изискано, и той не се решаваше да я води при събратята си.

Тогава стана и първото им спречкване. На въпроса му защо се е облякла така, тя отвърна обидено:

— Никога не съм се приспособявала към общия тон; ако ти е неудобно да вървиш с мен, аз ще остана.

А тогава в клуба му беше тежко да я гледа тъй издокарана между избелелите рубашки и блузки. Другарите му приеха Тоня като чужда. Тя чувствуваше това и гледаше всички презрително и предизвикателно.

Секретарят на комсомола на товарното пристанище, носачът Панкратов, плещест момък в груба брезентена рубашка, извика Павел настрана. Погледна го недружелюбно и като изгледа накриво Тоня, каза:

— Ти ли си довел тук тая хубавица?

— Да, аз — остро му отвърна Корчагин.

— М-да… — проточи Панкратов. — Видът й никак не отива за нас, мирише на буржоазия. Как са я пуснали тук?

Павел почувствува, че кръвта му запулсира в слепите очи.

— Тя е моя другарка и аз я доведох тук. Разбираш ли? Тя не е враждебно настроена към нас, само, виж, по отношение на облеклото… вярно е, но не винаги трябва да се слага етикет на хората по дрехите. Аз също знам какъв човек може да се доведе тук, затова, другарю, излишно е да се месите.

Искаше да каже още нещо грубо, но се сдържа, защото разбираше, че Панкратов изразява общото мнение, и цялото си възмущение пренесе върху Тоня.

„Нали й казах! За кой дявол й са тия фасони?“

От тази вечер тяхната дружба започна да се разстройва. С чувство на горчивина и учудване следеше Павел как се руши тази наглед толкова здрава дружба.

Минаха още няколко дни и всяка нова среща, всеки разговор внасяше все по-голяма отчужденост и глуха неприязън в отношенията им. Евтиният индивидуализъм на Тоня ставаше непоносим за Павел.

Нуждата от скъсване беше ясна и за двамата.

Днес и двамата дойдоха в застланата с окапали кафяви листа Търговска градина, за да си кажат последната дума. Стояха край перилата над стръмния наклон; долу проблясваха сивите води на Днепър; срещу течението под грамадния мост плуваше влекач, уморено шляпаше по водата с перките на колелата и влачеше подире си две тумбести гемии. Заникът багреше със златни петна остров Труханов и с ярък пламък стъклата на къщурките.

Тоня гледаше златните лъчи и промълви с дълбока тъга:

— Нима дружбата ни ще угасне, както сега гасне слънцето?

Той я гледаше, без да откъсва очи от нея; сбърчил здраво вежди, тихо отвърна:

— Ние вече говорихме за това, Тоня. Ти, разбира се, знаеш, че те обичах, и любовта ми все още може да се върне, но за това ти трябва да бъдеш с нас. Аз не съм вече онзи Павлуша, който бях по-рано. И ще ти бъда лош мъж, ако смяташ, че трябва да принадлежа първо на тебе, а после на партията. Аз ще принадлежа първо на партията и после на тебе и на останалите близки.

Тоня гледаше тъжно синята река и очите й се напълниха със сълзи.

Павел наблюдаваше познатия профил, гъстата кестенява коса и в сърцето му преля вълна от жалост към момичето, някога тъй скъпо и близко.

Предпазливо сложи ръка на рамото й.

— Зарежи всичко, което те свързва. Ела при нас. Заедно ще доунищожаваме господарите. При нас има много добри момичета, те заедно с нас понасят цялата тежест на ожесточената борба, заедно с нас понасят всички лишения. Те може би не са толкова образовани като тебе, но защо, защо не искаш да бъдеш с нас? Ти казваш, че Чужанин искал да те овладее силом, но той е изрод, а не боец! Казваш, че те посрещнали недружелюбно, но защо си се облякла като за буржоазен бал? Гордостта те е тласнала: няма санким да се приспособявам към тия мръсни рубашки. Ти намери смелост да обикнеш работник, а не можеш да обикнеш идеята. Жал ми е да се разделя с теб и бих искал да те помня с добро.

Той млъкна.

На другия ден Павел видя на улицата заповед с подписа на председателя на губернската Чека Жухрай. Сърцето му трепна. С големи усилия се добра до матроса — не го пускаха. Такъв шум вдигна, че часовоите щяха да го арестуват. Все пак се наложи.

Срещата с Фьодор беше сърдечна. Едната ръка на Фьодор беше откъсната от снаряд. Веднага се разбраха за работата:

— Ще душим тук контрата, докато събереш сили за фронта. Ела още утре — каза Жухрай.

Борбата с белополяците свърши. Червените армии, които бяха почти пред стените на Варшава, изразходвали всички материални и физически сили, откъснати от базите си, не можаха да превземат последния рубеж и отстъпиха. Стана „чудото на Висла“ — както поляците наричат отстъплението на червените от Варшава. Белопанска Полша остана да живее. Мечтата за Полска съветска социалистическа република засега не можа да се осъществи.

Страната, заляна с кръв, имаше нужда от почивка.

Павел не можа да се види със своите, тъй като градчето Шепетовка беше пак заето от белополяците и отново стана временна граница на фронта. Водеха се преговори за мир. Павел прекарваше дни и нощи в Чеката, като изпълняваше разни поръчения. Живееше в стаята на Фьодор. Като научи за завземането на градеца от поляците, Павел се натъжи:

— Как така, Фьодор, значи, майка ми ще остане в чужбина, ако примирието свърши с това?

Но Фьодор го успокояваше:

— Сигурно границата ще мине през Горин по реката. Тъй че градът ще остане у нас. Скоро ще узнаем.

От полския фронт се прехвърляха дивизии на юг. Възползувал се от затишието, откъм Крим изпълзя Врангел. И в същото време, когато републиката напрягаше всички сили на полския фронт, врангеловци се придвижиха от юг на север покрай Днепър и се насочиха към Екатеринославска губерния.

Възползувана от свършването на войната с поляците, страната хвърли своите армии към Крим, за да ликвидира това последно контрареволюционно гнездо.

През Киев се отправяха на юг ешелони, натоварени с хора, коли, кухни, оръдия. В участъковата транспортна Чека кипеше трескава работа. Целият тоя поток от железопътни състави създаваше „запушалки“ и тогава гарите се задръстваха до невъзможност, движението спираше, тъй като нямаше нито една свободна линия. А телеграфните апарати бълваха ленти с ултимативни телеграми. В тях се заповядваше да се освободи пътят за еди-коя си дивизия. Пълзяха безкрайни, напръскани с чертички ленти и на всяка от тях пишеше: „Извънредно… да се счита като бойна заповед… веднага да се освободи пътят…“ И почти във всяка се казваше, че за неизпълнение виновните ще бъдат изправени пред революционния военен трибунал.

А отговорността за „запушалките“ се падаше на УТЧК^[1].

Тук се втурваха с изваден наган командирите на частите, за да искат незабавно придвижване на ешелоните им съгласно еди-коя си телеграма на командира на армията, под еди-какъв си номер.

Никой от тях не искаше да чуе, че това е невъзможно да стане. „С последни сили макар — пропускай напред!“ И се изсипваха страшни псувни. В особено сложни случаи бързо извикваха Жухрай. И тогава готовите да се застрелят едни други разгорещени хора се усмиряваха.

Желязната фигура на Жухрай, ледено спокойна, и глухият глас, който не допускаше възражения, караха извадените нагани да се връщат в кобурите.

Павел се измъкваше от стаята и отиваше на перона с остра болка в главата. Чекистката работа действуваше разрушително върху него.

Веднъж върху един открит вагон, пълен със сандъци снаряди, Павел видя Серьожа. Брузжак скочи върху него от платформата, едва не го събори на земята и здраво го стисна в прегръдките си:

— Павка, дяволе, веднага те познах!

Приятелите не знаеха просто какво да се питат един друг, какво да си разказват. Толкова много бяха преживели през това време. Питаха и без да дочакат отговор, сами си отговаряха. И не забелязаха сигналите. Едва когато вагоните бавно запълзяха, те се откъснаха един от друг.

Какво можеха да направят! Срещата се прекъсна, влакът набираше скорост. И за да не изпусне влака, Серьожа за последен път извика нещо на приятеля си и затича по перона, хващайки се за отворената врата на фургона; няколко ръце го подхванаха и го вкараха вътре. А Павел стоеше и гледаше подир него и едва сега си спомни, че Серьожа не знае за смъртта на Валя. Нали не бе се връщал в родния град, а той, Павел, изпусна да му каже това, сащисан от срещата.

„Нека си пътува спокойно, по-добре, че не знае“ — мислеше Павел. Той не подозираше, че вижда приятеля си за последен път. И Сергей, застанал на покрива на вагона, изложил гърдите си срещу напора на есенния вятър, също не подозираше, че пътува срещу смъртта.

— Сядай, Серьожа — подканяше го Дорошенко, червеноармеец с прогорен на гърба шинел.

— Нищо, ние с вятъра сме приятели. Нека ме пронизва — отвръщаше Серьожа засмян.

А след седмица той загина в първия бой сред есенната украинска степ.

Слепият куршум дойде отдалече.

Потрепера от удара. Пристъпи срещу острата болка, която разкъса гърдите му, олюля се, не извика, прегърна въздуха, буйно притисна ръце към гърдите си и наведен, като че се готвеше за скок, се удари в земята с вкочаненото си тяло и сините му очи се устремиха неподвижно в степния безкрай.

 

 

Нервната обстановка в работата на Чека се отрази върху неукрепналото здраве на Павел. Болките от контузиите зачестиха и най-сетне веднъж, след две безсънни нощи, той изгуби съзнание.

Тогава се обърна към Жухрай:

— Как мислиш, Фьодор, ще бъде ли правилно, ако мина на друга работа? Имам голямо желание да ида в главните работилници по моята професия, инак чувствувам, че тук няма да ме бъде. В комисията ми казаха, че не съм годен за военна служба. Но тук е по-лошо от фронта. Ето тия два дни, когато ликвидирахме бандата на Сутир, съвсем ме съсипаха. Трябва да си почина от престрелките. Ти разбираш, Фьодор, че от мене ще излезе лош чекист, щом като едва се държа на краката си.

Жухрай погледна загрижено Павел:

— Да, не изглеждаш добре. Трябваше отдавна да те освободим, но за това съм виновен аз, че от много работа не обърнах внимание.

В резултат на този разговор Павел се озова в грубкома на комсомола с документ, в който се казваше, че той, Корчагин, се изпраща на разпореждане на комитета.

Едно пъргаво момче с дръзко нахлупен над носа каскет хвърли поглед на бележката и весело намигна на Павел:

— От Чека? Приятно учреждение. Заповядай, ще ти намерим работица на бърза ръка. Имаме глад за момчета. Къде да те сложим? В губпродкома^[2]? Не? Не бива. Отиваш ли в агитбазата^[3] на пристана? Не? Напразно. Хубаво местенце. Специална дажба. Павел прекъсна момчето:

— Искам да ида в главните железопътни работилници.

Момчето го изгледа учудено:

— В главните работилници ли? Хм… там не искат хора от нас. Всъщност иди при Устинович. Тя ще те нареди някъде.

След кратък разговор с мургавата девойка беше решено: Павел отива секретар на комсомолския колектив при работилниците, без откъсване от производството.

 

 

А в това време пред вратите на Крим, в тясното гърло на полуострова, край древната граница, която е отделяла някога кримските татари от запорожките курени, стоеше обновена и страшна с укрепленията си белогвардейска крепост — Перекоп.

Зад Перекоп, в Крим, чувствувайки се в пълна безопасност, се давеше във винени пари натиреният тук от всички краища на страната, обречен на гибел стар свят.

И през една есенна, влажна нощ десетки хиляди синове на трудовия народ влязоха в студената вода на пролива, за да преплуват през нощта Сиваш и да ударят в тил врага, заровил се в укрепленията. Между хилядите беше и Иван Жарки, грижливо понесъл на глава картечницата си.

И когато на разсъмване Перекоп закипя в луда треска, когато през телените мрежи се втурнаха право срещу фронта хиляди хора, в тила на белите, на Литовския полуостров, се катереха на брега първите колони, преплували Сиваш… И един от първите, които изпълзяха на каменистия бряг, беше Жарки.

Пламна невиждано жесток бой. Конницата на белите се хвърляше в дива, зверска атака срещу хората, изпълзели от водата. Картечницата на Жарки сееше смърт, без да спре нито за миг своя бяг. И лягаха купища хора и коне под оловния дъжд. С трескава бързина Жарки слагаше все нови и нови ленти.

Перекоп кипеше от стотици оръдия. Сякаш самата земя пропадаше в бездънна пропаст и хиляди снаряди, разкъсали с див вой небето, се мятаха и носеха смърт, пръскайки се на най-дребни късчета. Разровена, изранена, земята политаше нагоре, като закриваше слънцето с черни буци.

Главата на гадината беше смазана и в Крим нахлу червеният поток, нахлуха страшните в последния си удар дивизии на Първа конна. Обзети от конвулсивен страх, белогвардейците обсаждаха в паника заминаващите от пристана параходи.

Републиката прикрепваше към износените рубашки, там, дето бие сърцето, златните кръгчета на ордените на Червеното знаме и между тях беше рубашката на картечаря-комсомолец Иван Жарки.

 

 

Мирът с поляците бе сключен и градецът, както се надяваше Жухрай, остана в Съветска Украйна. Граница стана реката на тридесет и пет километра от града. В едно паметно утро през декември 1920 година Павел наближаваше познатите места.

Слезе на покрития със сняг перон, мимоходом погледна надписа „Шепетовка 1-ва“ и веднага свърна наляво към депото. Попита за Артьом, но шлосера го нямаше. Като закопча хубаво шинела си, Павел бързо тръгна през гората към градеца.

Мария Яковлевна се обърна на почукването и каза: „Влез.“ И когато през вратата се промъкна една фигура, цялата засипана със сняг, тя позна скъпото лице на сина си, хвана се с ръце за сърцето и не можа да продума от неизмерима радост.

Майката притисна слабичкото си тяло към гърдите на сина и обсипвайки лицето му с безброй целувки, заплака с щастливи сълзи…

А прегърналият я Павел гледаше мълчаливо изтерзаното от мъка и очакване майчино лице, набраздено от бръчки, и чакаше, докато тя се успокои.

Щастието пак блесна в очите на измъчената жена и през тия дни майката не можеше да се наприказва, да се нагледа на сина, когото не се надяваше вече да види. Радостта й беше безкрайна, когато след два-три дни през нощта в стаичката нахълта и Артьом с походна торба през рамо.

Обитателите на малката квартирка на Корчагини се завръщаха. След тежки изпитания и несгоди оцелелите от смъртта братя се събраха.

— Какво ще правите сега? — питаше Мария Яковлевна синовете си.

— Ще се заемем пак с лагерите, майко! — отвърна Артьом.

А Павел, след като прекара две седмици в къщи, замина обратно за Киев, дето го чакаше работа.