Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Как закалялась сталь, 1933 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Людмил Стоянов, 1944 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Идеи и идеали
- Октомврийската революция
- Първа световна война
- Соцреализъм
- Фашизъм — комунизъм — тоталитаризъм
- Човек и бунт
- Оценка
- 4,5 (× 21 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- rumboni (2011 г.)
- Корекция и форматиране
- zelenkroki (2011 г.)
Издание:
Николай Островски. Как се каляваше стоманата
Роман
Превел от руски: Людмил Стоянов
1977, Народна култура, София
Художествено оформление: Иван Кьосев
Николай Островский
Как закалялась сталь
Издательство „Молодая гвардия“
Москва 1973
Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Карамфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев
Деветнадесето издание
Литературна група IV
Тематичен номер 04-9536372511/5554-12-77
Редактор: Стефка Цветкова
Художник: Иван Кьосев
Художник-редактор: Ясен Васев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Людмила Стефанова, Петя Калевска
Дадена за набор: 15.X.1976 г.
Подписана за печат: януари 1977 г.
Излязла от печат: май 1977 г.
Формат 84Х108/32
Печатни коли 24 1/2
Издателски коли 20.58
Тираж 60125
Цена 1,90 лв.
ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4
ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул. „Ракитин“ 2
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Как се каляваше стоманата (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Вижте пояснителната страница за други значения на Как се каляваше стоманата.
| Как се каляваше стоманата | |
| Как закалялась сталь | |
_-_Ostrowski,_Wie_der_Stahl.jpg) | |
| Автор | Николай Островски |
|---|---|
| Създаване | 1930 г. СССР |
| Първо издание | 1936 г. СССР |
| Оригинален език | руски |
| Жанр | роман |
| Как се каляваше стоманата в Общомедия | |
„Как се каляваше стоманата“ (на руски: Как закалялась сталь) е автобиографичен роман на съветския писател Николай Островски. Той е написан в стил социалистически реализъм. За първи път започва да се публикува през 1932 година в списанието „Млада гвардия“, а през 1936 година излиза отделна книга. Романът е екранизиран 4 пъти: два пъти в СССР, един път в Югославия и един път в Китай. В романа се разказва за младия революционер Павел Корчагин и неговата борба на страната на болшевиките по време на гражданската война (1918 – 1921).
Романът отразява събитията от епохата на Гражданската война, гражданската война в Украйна, германската окупация на Харков (1918) и намесата на Антантата, Полско-съветската война, дискусиите сред младите хора за НЕП, „лявата опозиция“, призива на Ленин към партията и Комсомола, участието на Комсомола в „работническата опозиция“, Троцкизма, възстановяването на националната икономика и социалистическото строителство в първите години на съветската власт.
Публикуваният текст на романа се различава значително от ръкописа на автора.
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Част първа
Град Шепетовка, Волин. 12-годишният Павка Корчагин слага тютюн в тестото на омразен учител-свещеник и е изключен от училище. Майка му го устройва като майстор в гарата. Един ден той е принуден да остане на смени, заспива до отворен кран и чакалнята се наводнява. Сервитьорът Прохор брутално пребива Павка, но по-големият брат на Павка, депо механик Артьом, пребива Прохор в отмъщение. Павка получава работа в електроцентрала.
1917 г. Германците навлизат в Малорусия. Те принуждават Артьом и другарите му да управляват локомотив с войски, за да се справят с партизаните, но машинистите убиват кондуктор, спират влака и бягат. Морякът Жухрай учи Павка на изкуството на английския бокс и му разказва за болшевиките и Ленин. Павка се среща с дъщерята на лесовъда, Тоня Туманова. Той напада петлюровски войник, който ескортира Жухрай, освобождавайки приятеля му. Петлюровците искат да застрелят Павка, но той успява да заблуди атаман Черняк, който е дошъл да провери. Петлюровците организират погром на еврейското население, но скоро градът е освободен от червените. Павка се присъединява към отряда, след което е преместен в Първа конна армия. Участва в Гражданската война и Полско-съветската война. В битка с поляците край Лвов Павка е тежко ранен от шрапнели в главата и ослепява с едното око. С помощта на Жухрай получава работа в Чека.
Част втора
Бялото движение вдига въстание в града, но болшевиките разкриват заговора и арестуват участниците му. Зимата наближава и се оказва, че предателите от ръководството на Желеском са водили дърводобив не по железопътната линия, а дълбоко в гората до Боярка, невъзможно е да се транспортират приготвените дърва за огрев. Болшевиките решават да построят теснолинейка, но в Боярка няма къде да живеят, освен разрушената училищна сграда. Търпейки трудности, доброволците строят теснолинейка заедно с Павка, Павел среща Тоня, която се е омъжила за железопътен инженер. Покосен е от тиф, другарите му погрешно го смятат за мъртъв.
Павел работи в електротехнически работилници в Киев, той и другарите му влизат в раздор с меншевиките. Павел не се щади, здравето му се влошава, трудоспособността му се губи. Редакция не го приема поради неграмотност. Изпратен е на почивка в санаториум на Черно море, където от професорите научава, че го очаква „трагедията на неподвижността“. Павел отсяда в къщата на приятелката на майка си Албина Кюцам и се жени за дъщеря ѝ Тая. Скоро е парализиран, останалото око ослепява. Павел решава да не се отказва, става писател. Трудна операция в Москва не дава резултат. Павел пише книга „Роден от бурята“ за другарите си от Кавалерията. Но първите глави, вече завършени и изпратени за рецензия, се губят по пощата на връщане. Павел започва отначало. Ако книгата се провали, той планира да се самоубие. Получават положителна рецензия от издателя и книгата е одобрена за публикуване.
История
Написване на романа
Николай Островски пише на приятеля си Пьотр Новиков:[1]
| „ | Опитвах се да пиша очерци от Гражданската война, за комсомолския живот, описвах интересни събития, типове. Веднъж в началото на 1920-те години случайно попаднах на среща на писателя Сергей Мстиславски с младежта на Киев. Мстиславски призова участниците в срещата да опишат героизма на Гражданската война и трудовото ежедневие. „Сега, помислих си, уцелих право в целта! Нека ви покажа моите писания!“ И след срещата помолих Мстиславски да прегледа бележките ми. Той като цяло ги одобри, но направи редица съществени забележки относно езика и начина на писане и ме посъветва да уча. Но тогава нямаше време за учене. | “ |
Многократно спомняйки си за съвета на Сергей Мстиславски да се научи да пише, след като получава втора инвалидна пенсия през 1925 г., Островски се отдава изцяло на литературни изследвания. През есента на 1927 г. той уведомява Новиков с писмо, че ще напише „историко-лирично-героичен разказ“ за военните дела на Кавалерийската бригада. През февруари Островски постъпва в Задочния комунистически университет към Комунистическия университет „Я. М. Свердлов“, катедра „Западна и американска история“ в Москва, и потвърждава на Новиков, че писателската му дейност напредва. След като се среща с Новиков през лятото на 1928 г., Островски го информира, че разказът е завършен и изпратен в Одеса на бивши „котовци“ за обратна връзка. Няколко години по-късно обаче Новиков научава от Александра Жигирева, член на партията с предреволюционен опит, която се среща с Островски в санаториум в Сочи през лятото на 1929 г., че ръкописът не се е върнал от Одеса[1]. Според Жигирева „той много е говорил за работата си в Комсомола и е скърбил за изгубения ръкопис“.
В края на 1930 г. писателят, който е тежко болен и почти сляп, започва да пише романа. Първоначално той пише текста на романа на ръка, но поради болестта си ред след ред е трудно разбираем и не е доволен от темпото си на писане. Един ден писателят моли асистента си да вземе картонена папка и да изреже в нея ивици с размер на ред и така се ражда идеята за диапозитив. В началото това не се получава много добре, но техниката на използване на диапозитив се подобрява с всеки изминал ден - отначало в диапозитива слагат по един лист, след което започват да слагат пакет хартия наведнъж. Авторът работи нощем в мълчание, номерира написаната страница и я хвърля на пода. След известно време ръката му започва да го боли и отказва. От този момент нататък романът започва да се пише под диктовка. Той диктува бавно, на отделни фрази, с дълги почивки между тях. В процеса на писане възникват трудности с хартията, които се разрешават с големи трудности. През цялата 1931 г. тече усилена работа по първата част на романа; до май са написани първите пет глави, а до 25 октомври са завършени всичките девет глави от първата част на романа.
Първи издания
През април 1932 г. писателят получава поръчка от издателство за втория том на романа. Поради рязко влошаване на здравето си той се премества на юг към морето, където продължава да работи върху произведението. Втората част на романа е написана изцяло под диктовка и е завършена до средата на 1932 г. След публикуването ѝ Островски пише: „Книгата е публикувана, което означава, че е призната! Това означава, че има за какво да се живее!“.[2]
Ръкописът, изпратен до списание „Млада гвардия“, получава отрицателна рецензия: „Изобразените типажи са нереалистични“. Островски обаче постига втора рецензия на ръкописа, която е предмет на инструкция от партийните органи. След това ръкописът е активно редактиран от заместник-главния редактор на списанието Марк Колосов и главния редактор, писателката Анна Караваева.[3] Островски признава голямото участие на Караваева в работата по текста на романа; той отбелязва и участието на Александър Серафимович, който, както се изразява авторът, му е дал цели дни от почивката си.
Руският държавен архив за литература и изкуства (РГАЛИ) разполага с фотокопия на ръкописа на романа, в които е записан почеркът на 19 души. Официално се смята, че авторът е диктувал текста на книгата на доброволни секретари. В писмата си Островски разказва подробно за работата си по романа; има мемоари на съвременници, които са били свидетели на работата на писателя по книгата. Текстуални изследвания потвърждават авторството му.[4]
През април 1932 г. списание „Млада гвардия“ започва да публикува романа на Островски. През ноември същата година първата част на романа е публикувана като отделна книга, последвана от втората част. Романът придобива голяма популярност, след като авторът се запознава с журналиста и общественик Михаил Колцов, който публикува есе, наречено „Смелост“ за Николай Островски във вестник „Правда“.[5] Островски е награден с орден „Ленин“. Украинското правителство построява нова къща за него в Сочи, на улицата, кръстена на него. На писателя е даден апартамент в Москва на улица „Тверская“ (тогава улица „Горки“). По това време това вече е признание за статута му на класик на съветската литература. През 1936 г. Народният комисариат на отбраната му присъжда почетното звание бригаден комисар. Ушива се специална униформа, в която Островски почти винаги е сниман. Много хора искат да се срещнат с него.[6]
Промени в тескта на романа
Романът е публикуван по време на прехода от новата икономическа политика към държавно изграждане в СССР, по време на който се извършва промяна в идеологията и е завършено поражението на Троцкизма и неговите поддръжници. Под пряк и косвен натиск както от редакторите на издания на романа прииживе, така и от самоцензурата на автора, текстът на романа е многократно редактиран в подготовка за публикуване, както със, така и без одобрението на автора. В резултат на това текстовете му се различават значително един от друг в оригиналния ръкопис на автора, в първото издание в списанието, в първото пълно издание на украински (1934 г.)[7] и в първото полско издание (1934 г.).[8] Т. нар. „Първо пълно издание, отпечатано според текста на ръкописа“ от 1935 г., също се различава значително от ръкописа, където Островски успява да настоява за своето и да възстанови най-важните отхвърлени фрагменти от текста.
През 1926 г. като отделна книга със заглавието „Стоманата се каляваше“ (Закалялась сталь) в СССР е издадена повест за гражданската война от А. И. Бусигин. През 1937 г. тя е включена в списъка с книги, подлежащи на изтегляне от библиотеки и книжарници; целият тираж е изтеглен напълно.[9]
През 1937 г., по случай 20-годишнината от Октомврийската революция, е публикувано 36-ото издание на романа, книгата е преведена на чужди езици. През 1937 г. тя е издадена в повечето западноевропейски страни, публикувани са либретото и сценарият, създадени през 1935 г. от Островски и Мойсей Зац, издадени от издателство „Искусство“ под заглавието „Как се каляваше стоманата. Лит. сценарий“ (Как закалялась сталь. Лит. сценарий). По същото време започват театрални постановки (от Евгений Габрилович, Фьодор Бондаренко, В. Торски, А. Донати, Всеволод Мейерхолд). Междувременно започва Голямата чистка и следват масови арести,[10] включително на някои от споменатите в книгата и свързаните с нея хора - Иван Мусулбас, А. Пузиревски и др. Михаил Колцов, благодарение на когото цялата страна научава за самия факт на съществуването на парализирания млад писател и неговата книга, е арестуван като „враг на народа“.
През 1937-1941 г. романът въпреки това е интензивно превеждан и публикуван на езиците на народите на СССР (комски, марийски, чеченски, южноалтайски),[11] а също така е преиздаван по време на войната, в обсадения Ленинград,[12] включително издания за старши класове и младежи[13], особено интензивно през първото следвоенно десетилетие.[14]
Първите изследвания и публикации на фрагменти от ръкописа на романа, невключени в никакви публикации поради цензурни, редакционни и авторски причини, се появяват едва през 60-те и 70-те години на 20. век.[15][16]
При преиздаването на тритомните събрани съчинения на Николай Островски, публикувани през 1989 и 2004 г., изследователят, биограф и литературен учен Е. Бузни за първи път цитира в бележките най-значимите заличени текстове и глави от романа, базирани на оригиналите на ранните ръкописи на романа.
Като цяло, както отбелязват редица изследователи[17][18][19], от добре познатия каноничен текст на романа са премахнати следните епизоди, изключително важни за съвременното разбиране на психологията на младежта от онези години: участието на Павел Корчагин в „Работническа опозиция“, споменаванията на дискусията за профсъюзите, епизодите с Л. Троцки в армията и на фронта, разгорещените дискусии от онези години с троцкисти и опозиционери, довели до разкол в работническата, младежката безпартийна, партийна и комсомолска среда, сюжетните линии за фалшивия студентски живот на „опортюнистите“ по време на НЕП, за агресивния филистеризъм в ежедневието, любовната история на главния герой, която отразява в оригиналната публикация в списанието, първото украинско издание и ръкописа някои лични факти за разпадането на семейните отношения на Николай Островски.
Източници
- ↑ а б Новиков П. Н. Счастье быть бойцом. — М.: Молодая гвардия, 1986, с. 45, 70, 77; Новиков П. Н. Счастье быть бойцом. — Харьков: Прапор, 1979; Островский Н. А. Письма к другу / подгот. А. Лиханов, В. Шмитков. — М.: Молодая гвардия, 1968
- ↑ Р. П. Островская. Николай Островский. — 2-е изд. — М. : Молодая гвардия, 1975. — Вып. 1 (540), с. 125-160
- ↑ А. А. Караваева. Книга, которая обошла весь мир. — М.: Книга, 1970
- ↑ Вж. Прохоров Е. История текста романа «Как закалялась сталь» // Текстология произведений советской литературы. Вопросы текстологии. Вып. 4. М.: Наука, 1967. С. 278—324.; Матвиенко О. И. Роман Н. А. Островского «Как закалялась сталь» и морфологическое сознание 1930-х годов. Саратов, 2008
- ↑ Кольцов М. Е. Мужество : [арх. 10 мая 2018] // Правда : газета. — 1935. — 17 марта. — С. 4
- ↑ Тайны романа «Как закалялась сталь»: В Китае до сих пор Павка Корчагин — самый популярный герой Подробнее на livelib.ru: https://www.livelib.ru/articles/post/61600-tajny-romana-kak-zakalyalas-stal-v-kitae-do-sih-por-pavka-korchagin-samyj-populyarnyj-geroj // Посетен на 2025-8-15.
- ↑ Островський, Микола Олексійович. Як гартувалася сталь [Текст] / М. О. Островський; пер. з рос. О. П. Варавва. — 1.вид. — Киев ; Одесса : Молодий більшовик, 1934. Изданието се озовава в специално хранилище още преди войната, заради посвещението му на опозорения Пленум на Централния комитет на ЛКСМУ. След Великата отечествена война това издание е премахнато от библиотеките, защото преводачът му на украински, Алексей Варава, сътрудничи на германските окупатори и емигрира в Западна Европа по време на тяхното отстъпление.
- ↑ Jak sig hartowala stal [Текст] : Tlum Kaczyna / W. Ostrowski. — Moskwa : Mloda gwardja, 1934
- ↑ Запрещенные книги русских писателей и литературоведов 1917—1991
- ↑ XX век. Хроника человечества
- ↑ Издания КЗС в хронологическом порядке в фондах Национальной Российской Библиотеки
- ↑ Островский Н. А. Как закалялась сталь : Роман : В 2-х ч. — Ленинград : Гослитиздат, 1942
- ↑ Островский Н. А. Как закалялась сталь : [Роман] : [Для ст. возраста] / Н. Островский; [Вступ. статья: Анна Караваева. «О Николае Островском»] [Ил. А. Пахомов]. — Москва ; Ленинград : Изд. и ф-ка дет. книги Детгиза, 1944 (Москва)
- ↑ Островский Н. А. Как закалялась сталь : Роман в 2 частях. — [Москва] : Мол. гвардия, 1946 (напеч. Воен. изд-вом)
- ↑ С. Трегуб. Н. Островский. Как закалялась сталь: Неизданные страницы // Октябрь : журнал. — 1964. — № 12. с. 177—180
- ↑ А. Шамро. Путешествие по роману «Как закалялась сталь» // Молодой коммунист : журнал. — 1974. — № 7. с. 65.; А. Шамро. Путешествие по роману «Как закалялась сталь» // Молодой коммунист : журнал. — 1974. — № 9. с. 2.; А. Шамро. Путешествие по роману «Как закалялась сталь» // Молодой коммунист : журнал. — 1975. — № 8. с. 3
- ↑ Е. Н. Бузни. Литературное досье Николая Островского. — Литрес, 2017
- ↑ О. И. Матвиенко. Роман «Как закалялась сталь» и массовое сознание 1930-х годов // Тыняновский сборник. — М. : Водолей, 2009. — Вып. 13 : XII-XIII-XIV Тыняновские чтения. Исследования. Материалы. с. 649—662
- ↑ Елена Толстая-Сегал. К литературному фону книги «Как закалялась сталь» // Cahiers du Monde Russe Année. — 1981. — Т. 22, № 4 (декабрь). с. 375—399
Външни препратки
 
|
Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Как закалялась сталь“ в Уикипедия на руски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.
ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни. |
Девета глава
Октоподът има изпъкнало око, главата му е котешка, тялото — мътночервено, в средата зелено и прелива с ярки блясъци. Октоподът гъмжи с десетки пипала; те са като змийско кълбо, извиват се и люспите на кожата им отвратително шумят. Октоподът се движи. Той го вижда почти до очите си… Пипалата плъзнаха по тялото, те са студени и парят като коприва. Октоподът изважда жилото си и то се впива в главата като пиявица, свива се конвулсивно и изсмуква кръвта му. Той чувствува как кръвта се прелива от тялото му в набъбващото туловище на октопода… А жилото смуче, смуче и там, дето се е впило в главата, болката е непоносима.
Далече-далече някъде се чуват човешки гласове:
— Какъв е сега пулсът му?
И още по-тихо отговаря друг глас, женски:
— Пулсът му е сто тридесет и осем. Температурата му е тридесет и девет и пет. През всичкото време бълнува.
Октоподът изчезна, но болката от жилото остана. Павел чувствува: нечии пръсти докосват ръката му над китката. Той се мъчи да отвори очи, но клепачите му са толкова тежки, че няма сили да ги вдигне. Защо е тъй горещо? Изглежда, майка му е запалила печката. Но пак някъде говорят:
— Сега пулсът му е сто двайсет и две.
Той се мъчи да отвори клепачи. А вътре е огън. Душно.
Пие му се вода, как му се пие! Ей сега ще стане, ще се напие. Но защо не става? Иска да се помръдне само, но тялото му е чуждо, непослушно, не е неговото тяло. Ей сега майка му ще донесе вода. Той ще й каже: „Искам вода.“ Около него нещо мърда. Не се ли приближава пак октоподът? Ето го, ето червения цвят на окото му…
Отдалече се чува тих глас:
— Фрося, донесете вода!
„Чие е това име?“ — мъчи се да си спомни Павел, но от много усилия потъва в тъмнина. Изплува оттам и отново си спомни: „Пие ми се вода…“
Чува гласове:
— Май идва на себе си.
И вече по-ясно, по-близо нежен глас:
— Искате ли вода, болният?
„Нима съм болен или пък това не се отнася за мене? Та нали съм болен от тифус, ето каква е работата…“ И за трети път се мъчи да вдигне клепачи. Най-сетне успява. Първото, което усети в тясната цепнатинка на отварящото се око, беше някакво червено кълбо над главата, но него го скрива нещо тъмно, това тъмно се навежда към него и устните усещат твърдия край на чашата и влага, живителна влага. Вътрешният огън угасва.
Прошепна със задоволство:
— Сега ми е добре.
— Болният, виждате ли ме?
Пита онова тъмно, застанало над него, и като заспиваше вече, все пак успя да отговори:
— Не виждам, а чувам…
— Кой можеше да предположи, че ще оживее? А той, моля ви се, успя да издраска. Поразително здрав организъм. С право можете да се гордеете, Нина Владимировна. Вие буквално го върнахте към живота.
И женският развълнуван глас:
— О, много се радвам!
След тринадесетдневно безсъзнание Корчагин дойде на себе си.
Младото тяло не се остави да умре и силите му бавно се връщаха. Това беше втори живот, всичко изглеждаше ново, необикновено. Само главата лежеше неподвижно с непреодолима тежест в гипсовата кутия и нямаше сили да я помръдне от мястото й. Но усещането на тялото се върна и пръстите на ръката се свиваха и разпущаха.
Нина Владимировна, младши лекар в клиническата военна болница, прелистваше на малката масичка в квадратната си стая дебела тетрадка с лилави корици. С дребен, наклонен почерк там бяха нахвърляни кратки бележки:
„26 август 1920 година
Днес ни докараха от санитарния влак група тежко ранени. На леглото в ъгъла до прозореца сложиха червеноармеец с разбита глава. Той е едва на седемнайсет години. Предадоха ми връзка негови документи, намерени в джобовете му, сложени в плик, заедно с лекарските бележки. Казва се Корчагин, Павел Андреевич. Там имаше: оръфана членска карта № 967 от Украинския комунистически младежки съюз, изпокъсана червеноармейска книжка и препис от заповед по полк. В нея пишеше, че се изказва благодарност на червеноармееца Корчагин за смело изпълнено разузнаване. И записка, написана очевидно от ръката на стопанина:
«В случай че умра, моля другарите да пишат на роднините ми: град Шепетовка, депото, до шлосера Артьом Корчагин.»
Раненият е в безсъзнание от момента на удара от парче граната на 19 август. Утре ще го гледа Анатолий Степанович.
27 август
Днес прегледахме раната на Корчагин. Тя е много дълбока, пробита е черепната кост, от което е парализирана цялата дясна страна на главата. В дясното око има кръвоизлив. Окото е подуто.
Анатолий Степанович искаше да извади окото, за да избегне възпаление, но аз го убедих да не прави това, докато има още изгледи отокът да спадне. Той се съгласи.
Ръководеше ме изключително естетическо чувство. Ако момъкът оживее, защо да се обезобразява, като му се извади окото!
Раненият бълнува през всичкото време, мята се, около него трябва да има постоянно човек. Аз му отделям доста време. Много ми е жал за младостта му и искам да направя всичко възможно, за да го изтръгна от смъртта.
Вчера след смяната прекарах няколко часа в болничната стая; той е най-тежко раненият. Вслушвам се в бълнуванията му. Понякога бълнува тъй, като че разказва. Научавам много неща от живота му, но понякога страшно псува. Псувните му са ужасни. Болно ми е някак да слушам от него такива страшни псувни. Анатолий Степанович каза, че няма да издържи. Старецът мърмори сърдито:
«Не разбирам как могат да приемат в армията вчерашни деца! Това е възмутително.»
30 август
Корчагин и до днес не е дошъл в съзнание. Той лежи в специалната стая, за умиращите. Край него почти неотлъчно седи санитарката Фрося. Оказа се, че тя го познава. Работили са някога заедно. С какво топло внимание се отнася тя към тоя болен! Сега и аз чувствувам, че положението му е безнадеждно.
2 септември
Единадесет часът вечерта. Днес е забележителен ден за мене. Моят болен Корчагин дойде на себе си, оживя. Прескочи трапа. Последните два дни не си ходих у дома.
Не мога да изкажа колко съм щастлива, че е спасен още един. Една смърт по-малко в нашата стая. Най-радостното в тежката ми работа е оздравяването на болните. Те се привързват към мене като деца.
Дружбата им е искрена и проста и когато се разделяме, понякога дори плача. Малко е смешно, но така е.
10 септември
Днес написах първото писмо на Корчагин до близките му. Писа, че е леко ранен, че скоро ще оздравее и ще иде при тях; той изгуби много кръв, бледен е като платно и е още много слаб.
14 септември
Корчагин се усмихна за пръв път. Усмивката му е хубава. Обикновено е сериозен не за годините си. Поправя се поразително бързо. С Фрося са приятели. Аз често я виждам до леглото му. Тя очевидно му е разправила за мен, разбира се, прехвалила ме е и болният ме посреща с едва забележима усмивка. Вчера ме попита:
— Какви са тия черни петна по ръката ви, другарко доктор?
Аз не му казах, че това са следи от пръстите му, които до болка стискаха ръката ми при бълнуването.
17 септември
Раната на челото на Корчагин изглежда добре. Нас, лекарите, ни поразява това наистина безкрайно търпение, с което раненият понася превръзките.
Обикновено в такива случаи има много пъшкания и капризи. А този мълчи и когато мажат с йод отворената рана, се изопва като струна. Често губи съзнание, но изобщо през всичкото време не е издал нито стон.
Вече всички знаят: ако Корчагин пъшка, значи, изгубил е съзнание. Отде това упорство у него? Не знам.
21 септември
За пръв път изведоха Корчагин с количка на големия балкон на болницата. С какво око гледаше градината, колко жадно дишаше свежия въздух! На увитата му с марля глава е отворено само едното око. И това око, блестящо, живо, гледаше света така, като че го виждаше за първи път.
26 септември
Днес ме извикаха в приемната, дето ме чакаха две момичета. Едната беше много хубава. Те помолиха да им разреша да видят Корчагин. Наричаха се Тоня Туманова и Татяна Бурановска. Името на Тоня ми е известно. Корчагин го повтаряше понякога в бълнуването. Разреших свиждането.
8 октомври
Корчагин се разхожда за пръв път самостоятелно в градината. Той неведнъж ме пита кога ще го изпишем. Отговорих му, че скоро. Двете приятелки идват при болния всеки приемен ден. Сега знам защо той не пъшкаше и въобще не пъшка. На въпроса ми той отговори:
— Четете романа «Стършел», тогава ще разберете.
14 октомври
Изписахме Корчагин. Разделихме се много сърдечно, снехме превръзката от окото, остана само на челото. Окото ослепя, но външно видът му е нормален. Беше ми много мъчно да се разделя с този добър другар.
Така е винаги: оздравяват и ни напущат, за да не се срещнем може би никога вече. На прощаване каза:
— По-добре да беше ослепяло лявото — как ще стрелям сега?
Той още мисли за фронта.“
Първите дни след изписването от лазарета Павел живя у Бурановски, дето беше отседнала и Тоня.
Той веднага се опита да въвлече Тоня в общата работа. Покани я на градското събрание на комсомола. Тоня се съгласи, но когато излезе от стаята, дето се обличаше, Павел прехапа устни. Тя беше облечена твърде изящно, преднамерено изискано, и той не се решаваше да я води при събратята си.
Тогава стана и първото им спречкване. На въпроса му защо се е облякла така, тя отвърна обидено:
— Никога не съм се приспособявала към общия тон; ако ти е неудобно да вървиш с мен, аз ще остана.
А тогава в клуба му беше тежко да я гледа тъй издокарана между избелелите рубашки и блузки. Другарите му приеха Тоня като чужда. Тя чувствуваше това и гледаше всички презрително и предизвикателно.
Секретарят на комсомола на товарното пристанище, носачът Панкратов, плещест момък в груба брезентена рубашка, извика Павел настрана. Погледна го недружелюбно и като изгледа накриво Тоня, каза:
— Ти ли си довел тук тая хубавица?
— Да, аз — остро му отвърна Корчагин.
— М-да… — проточи Панкратов. — Видът й никак не отива за нас, мирише на буржоазия. Как са я пуснали тук?
Павел почувствува, че кръвта му запулсира в слепите очи.
— Тя е моя другарка и аз я доведох тук. Разбираш ли? Тя не е враждебно настроена към нас, само, виж, по отношение на облеклото… вярно е, но не винаги трябва да се слага етикет на хората по дрехите. Аз също знам какъв човек може да се доведе тук, затова, другарю, излишно е да се месите.
Искаше да каже още нещо грубо, но се сдържа, защото разбираше, че Панкратов изразява общото мнение, и цялото си възмущение пренесе върху Тоня.
„Нали й казах! За кой дявол й са тия фасони?“
От тази вечер тяхната дружба започна да се разстройва. С чувство на горчивина и учудване следеше Павел как се руши тази наглед толкова здрава дружба.
Минаха още няколко дни и всяка нова среща, всеки разговор внасяше все по-голяма отчужденост и глуха неприязън в отношенията им. Евтиният индивидуализъм на Тоня ставаше непоносим за Павел.
Нуждата от скъсване беше ясна и за двамата.
Днес и двамата дойдоха в застланата с окапали кафяви листа Търговска градина, за да си кажат последната дума. Стояха край перилата над стръмния наклон; долу проблясваха сивите води на Днепър; срещу течението под грамадния мост плуваше влекач, уморено шляпаше по водата с перките на колелата и влачеше подире си две тумбести гемии. Заникът багреше със златни петна остров Труханов и с ярък пламък стъклата на къщурките.
Тоня гледаше златните лъчи и промълви с дълбока тъга:
— Нима дружбата ни ще угасне, както сега гасне слънцето?
Той я гледаше, без да откъсва очи от нея; сбърчил здраво вежди, тихо отвърна:
— Ние вече говорихме за това, Тоня. Ти, разбира се, знаеш, че те обичах, и любовта ми все още може да се върне, но за това ти трябва да бъдеш с нас. Аз не съм вече онзи Павлуша, който бях по-рано. И ще ти бъда лош мъж, ако смяташ, че трябва да принадлежа първо на тебе, а после на партията. Аз ще принадлежа първо на партията и после на тебе и на останалите близки.
Тоня гледаше тъжно синята река и очите й се напълниха със сълзи.
Павел наблюдаваше познатия профил, гъстата кестенява коса и в сърцето му преля вълна от жалост към момичето, някога тъй скъпо и близко.
Предпазливо сложи ръка на рамото й.
— Зарежи всичко, което те свързва. Ела при нас. Заедно ще доунищожаваме господарите. При нас има много добри момичета, те заедно с нас понасят цялата тежест на ожесточената борба, заедно с нас понасят всички лишения. Те може би не са толкова образовани като тебе, но защо, защо не искаш да бъдеш с нас? Ти казваш, че Чужанин искал да те овладее силом, но той е изрод, а не боец! Казваш, че те посрещнали недружелюбно, но защо си се облякла като за буржоазен бал? Гордостта те е тласнала: няма санким да се приспособявам към тия мръсни рубашки. Ти намери смелост да обикнеш работник, а не можеш да обикнеш идеята. Жал ми е да се разделя с теб и бих искал да те помня с добро.
Той млъкна.
На другия ден Павел видя на улицата заповед с подписа на председателя на губернската Чека Жухрай. Сърцето му трепна. С големи усилия се добра до матроса — не го пускаха. Такъв шум вдигна, че часовоите щяха да го арестуват. Все пак се наложи.
Срещата с Фьодор беше сърдечна. Едната ръка на Фьодор беше откъсната от снаряд. Веднага се разбраха за работата:
— Ще душим тук контрата, докато събереш сили за фронта. Ела още утре — каза Жухрай.
Борбата с белополяците свърши. Червените армии, които бяха почти пред стените на Варшава, изразходвали всички материални и физически сили, откъснати от базите си, не можаха да превземат последния рубеж и отстъпиха. Стана „чудото на Висла“ — както поляците наричат отстъплението на червените от Варшава. Белопанска Полша остана да живее. Мечтата за Полска съветска социалистическа република засега не можа да се осъществи.
Страната, заляна с кръв, имаше нужда от почивка.
Павел не можа да се види със своите, тъй като градчето Шепетовка беше пак заето от белополяците и отново стана временна граница на фронта. Водеха се преговори за мир. Павел прекарваше дни и нощи в Чеката, като изпълняваше разни поръчения. Живееше в стаята на Фьодор. Като научи за завземането на градеца от поляците, Павел се натъжи:
— Как така, Фьодор, значи, майка ми ще остане в чужбина, ако примирието свърши с това?
Но Фьодор го успокояваше:
— Сигурно границата ще мине през Горин по реката. Тъй че градът ще остане у нас. Скоро ще узнаем.
От полския фронт се прехвърляха дивизии на юг. Възползувал се от затишието, откъм Крим изпълзя Врангел. И в същото време, когато републиката напрягаше всички сили на полския фронт, врангеловци се придвижиха от юг на север покрай Днепър и се насочиха към Екатеринославска губерния.
Възползувана от свършването на войната с поляците, страната хвърли своите армии към Крим, за да ликвидира това последно контрареволюционно гнездо.
През Киев се отправяха на юг ешелони, натоварени с хора, коли, кухни, оръдия. В участъковата транспортна Чека кипеше трескава работа. Целият тоя поток от железопътни състави създаваше „запушалки“ и тогава гарите се задръстваха до невъзможност, движението спираше, тъй като нямаше нито една свободна линия. А телеграфните апарати бълваха ленти с ултимативни телеграми. В тях се заповядваше да се освободи пътят за еди-коя си дивизия. Пълзяха безкрайни, напръскани с чертички ленти и на всяка от тях пишеше: „Извънредно… да се счита като бойна заповед… веднага да се освободи пътят…“ И почти във всяка се казваше, че за неизпълнение виновните ще бъдат изправени пред революционния военен трибунал.
А отговорността за „запушалките“ се падаше на УТЧК[1].
Тук се втурваха с изваден наган командирите на частите, за да искат незабавно придвижване на ешелоните им съгласно еди-коя си телеграма на командира на армията, под еди-какъв си номер.
Никой от тях не искаше да чуе, че това е невъзможно да стане. „С последни сили макар — пропускай напред!“ И се изсипваха страшни псувни. В особено сложни случаи бързо извикваха Жухрай. И тогава готовите да се застрелят едни други разгорещени хора се усмиряваха.
Желязната фигура на Жухрай, ледено спокойна, и глухият глас, който не допускаше възражения, караха извадените нагани да се връщат в кобурите.
Павел се измъкваше от стаята и отиваше на перона с остра болка в главата. Чекистката работа действуваше разрушително върху него.
Веднъж върху един открит вагон, пълен със сандъци снаряди, Павел видя Серьожа. Брузжак скочи върху него от платформата, едва не го събори на земята и здраво го стисна в прегръдките си:
— Павка, дяволе, веднага те познах!
Приятелите не знаеха просто какво да се питат един друг, какво да си разказват. Толкова много бяха преживели през това време. Питаха и без да дочакат отговор, сами си отговаряха. И не забелязаха сигналите. Едва когато вагоните бавно запълзяха, те се откъснаха един от друг.
Какво можеха да направят! Срещата се прекъсна, влакът набираше скорост. И за да не изпусне влака, Серьожа за последен път извика нещо на приятеля си и затича по перона, хващайки се за отворената врата на фургона; няколко ръце го подхванаха и го вкараха вътре. А Павел стоеше и гледаше подир него и едва сега си спомни, че Серьожа не знае за смъртта на Валя. Нали не бе се връщал в родния град, а той, Павел, изпусна да му каже това, сащисан от срещата.
„Нека си пътува спокойно, по-добре, че не знае“ — мислеше Павел. Той не подозираше, че вижда приятеля си за последен път. И Сергей, застанал на покрива на вагона, изложил гърдите си срещу напора на есенния вятър, също не подозираше, че пътува срещу смъртта.
— Сядай, Серьожа — подканяше го Дорошенко, червеноармеец с прогорен на гърба шинел.
— Нищо, ние с вятъра сме приятели. Нека ме пронизва — отвръщаше Серьожа засмян.
А след седмица той загина в първия бой сред есенната украинска степ.
Слепият куршум дойде отдалече.
Потрепера от удара. Пристъпи срещу острата болка, която разкъса гърдите му, олюля се, не извика, прегърна въздуха, буйно притисна ръце към гърдите си и наведен, като че се готвеше за скок, се удари в земята с вкочаненото си тяло и сините му очи се устремиха неподвижно в степния безкрай.
Нервната обстановка в работата на Чека се отрази върху неукрепналото здраве на Павел. Болките от контузиите зачестиха и най-сетне веднъж, след две безсънни нощи, той изгуби съзнание.
Тогава се обърна към Жухрай:
— Как мислиш, Фьодор, ще бъде ли правилно, ако мина на друга работа? Имам голямо желание да ида в главните работилници по моята професия, инак чувствувам, че тук няма да ме бъде. В комисията ми казаха, че не съм годен за военна служба. Но тук е по-лошо от фронта. Ето тия два дни, когато ликвидирахме бандата на Сутир, съвсем ме съсипаха. Трябва да си почина от престрелките. Ти разбираш, Фьодор, че от мене ще излезе лош чекист, щом като едва се държа на краката си.
Жухрай погледна загрижено Павел:
— Да, не изглеждаш добре. Трябваше отдавна да те освободим, но за това съм виновен аз, че от много работа не обърнах внимание.
В резултат на този разговор Павел се озова в грубкома на комсомола с документ, в който се казваше, че той, Корчагин, се изпраща на разпореждане на комитета.
Едно пъргаво момче с дръзко нахлупен над носа каскет хвърли поглед на бележката и весело намигна на Павел:
— От Чека? Приятно учреждение. Заповядай, ще ти намерим работица на бърза ръка. Имаме глад за момчета. Къде да те сложим? В губпродкома[2]? Не? Не бива. Отиваш ли в агитбазата[3] на пристана? Не? Напразно. Хубаво местенце. Специална дажба. Павел прекъсна момчето:
— Искам да ида в главните железопътни работилници.
Момчето го изгледа учудено:
— В главните работилници ли? Хм… там не искат хора от нас. Всъщност иди при Устинович. Тя ще те нареди някъде.
След кратък разговор с мургавата девойка беше решено: Павел отива секретар на комсомолския колектив при работилниците, без откъсване от производството.
А в това време пред вратите на Крим, в тясното гърло на полуострова, край древната граница, която е отделяла някога кримските татари от запорожките курени, стоеше обновена и страшна с укрепленията си белогвардейска крепост — Перекоп.
Зад Перекоп, в Крим, чувствувайки се в пълна безопасност, се давеше във винени пари натиреният тук от всички краища на страната, обречен на гибел стар свят.
И през една есенна, влажна нощ десетки хиляди синове на трудовия народ влязоха в студената вода на пролива, за да преплуват през нощта Сиваш и да ударят в тил врага, заровил се в укрепленията. Между хилядите беше и Иван Жарки, грижливо понесъл на глава картечницата си.
И когато на разсъмване Перекоп закипя в луда треска, когато през телените мрежи се втурнаха право срещу фронта хиляди хора, в тила на белите, на Литовския полуостров, се катереха на брега първите колони, преплували Сиваш… И един от първите, които изпълзяха на каменистия бряг, беше Жарки.
Пламна невиждано жесток бой. Конницата на белите се хвърляше в дива, зверска атака срещу хората, изпълзели от водата. Картечницата на Жарки сееше смърт, без да спре нито за миг своя бяг. И лягаха купища хора и коне под оловния дъжд. С трескава бързина Жарки слагаше все нови и нови ленти.
Перекоп кипеше от стотици оръдия. Сякаш самата земя пропадаше в бездънна пропаст и хиляди снаряди, разкъсали с див вой небето, се мятаха и носеха смърт, пръскайки се на най-дребни късчета. Разровена, изранена, земята политаше нагоре, като закриваше слънцето с черни буци.
Главата на гадината беше смазана и в Крим нахлу червеният поток, нахлуха страшните в последния си удар дивизии на Първа конна. Обзети от конвулсивен страх, белогвардейците обсаждаха в паника заминаващите от пристана параходи.
Републиката прикрепваше към износените рубашки, там, дето бие сърцето, златните кръгчета на ордените на Червеното знаме и между тях беше рубашката на картечаря-комсомолец Иван Жарки.
Мирът с поляците бе сключен и градецът, както се надяваше Жухрай, остана в Съветска Украйна. Граница стана реката на тридесет и пет километра от града. В едно паметно утро през декември 1920 година Павел наближаваше познатите места.
Слезе на покрития със сняг перон, мимоходом погледна надписа „Шепетовка 1-ва“ и веднага свърна наляво към депото. Попита за Артьом, но шлосера го нямаше. Като закопча хубаво шинела си, Павел бързо тръгна през гората към градеца.
Мария Яковлевна се обърна на почукването и каза: „Влез.“ И когато през вратата се промъкна една фигура, цялата засипана със сняг, тя позна скъпото лице на сина си, хвана се с ръце за сърцето и не можа да продума от неизмерима радост.
Майката притисна слабичкото си тяло към гърдите на сина и обсипвайки лицето му с безброй целувки, заплака с щастливи сълзи…
А прегърналият я Павел гледаше мълчаливо изтерзаното от мъка и очакване майчино лице, набраздено от бръчки, и чакаше, докато тя се успокои.
Щастието пак блесна в очите на измъчената жена и през тия дни майката не можеше да се наприказва, да се нагледа на сина, когото не се надяваше вече да види. Радостта й беше безкрайна, когато след два-три дни през нощта в стаичката нахълта и Артьом с походна торба през рамо.
Обитателите на малката квартирка на Корчагини се завръщаха. След тежки изпитания и несгоди оцелелите от смъртта братя се събраха.
— Какво ще правите сега? — питаше Мария Яковлевна синовете си.
— Ще се заемем пак с лагерите, майко! — отвърна Артьом.
А Павел, след като прекара две седмици в къщи, замина обратно за Киев, дето го чакаше работа.