Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Как закалялась сталь, 1933 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Людмил Стоянов, 1944 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Идеи и идеали
- Октомврийската революция
- Първа световна война
- Соцреализъм
- Фашизъм — комунизъм — тоталитаризъм
- Човек и бунт
- Оценка
- 4,5 (× 21 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- rumboni (2011 г.)
- Корекция и форматиране
- zelenkroki (2011 г.)
Издание:
Николай Островски. Как се каляваше стоманата
Роман
Превел от руски: Людмил Стоянов
1977, Народна култура, София
Художествено оформление: Иван Кьосев
Николай Островский
Как закалялась сталь
Издательство „Молодая гвардия“
Москва 1973
Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Карамфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев
Деветнадесето издание
Литературна група IV
Тематичен номер 04-9536372511/5554-12-77
Редактор: Стефка Цветкова
Художник: Иван Кьосев
Художник-редактор: Ясен Васев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Людмила Стефанова, Петя Калевска
Дадена за набор: 15.X.1976 г.
Подписана за печат: януари 1977 г.
Излязла от печат: май 1977 г.
Формат 84Х108/32
Печатни коли 24 1/2
Издателски коли 20.58
Тираж 60125
Цена 1,90 лв.
ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4
ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул. „Ракитин“ 2
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Как се каляваше стоманата (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Вижте пояснителната страница за други значения на Как се каляваше стоманата.
Как се каляваше стоманата | |
Как закалялась сталь | |
![]() | |
Автор | Николай Островски |
---|---|
Създаване | 1930 г. СССР |
Първо издание | 1936 г. СССР |
Оригинален език | руски |
Жанр | роман |
Как се каляваше стоманата в Общомедия |
„Как се каляваше стоманата“ (на руски: Как закалялась сталь) е автобиографичен роман на съветския писател Николай Островски. Той е написан в стил социалистически реализъм. За първи път започва да се публикува през 1932 година в списанието „Млада гвардия“, а през 1936 година излиза отделна книга. Романът е екранизиран 4 пъти: два пъти в СССР, един път в Югославия и един път в Китай. В романа се разказва за младия революционер Павел Корчагин и неговата борба на страната на болшевиките по време на гражданската война (1918 – 1921).
Романът отразява събитията от епохата на Гражданската война, гражданската война в Украйна, германската окупация на Харков (1918) и намесата на Антантата, Полско-съветската война, дискусиите сред младите хора за НЕП, „лявата опозиция“, призива на Ленин към партията и Комсомола, участието на Комсомола в „работническата опозиция“, Троцкизма, възстановяването на националната икономика и социалистическото строителство в първите години на съветската власт.
Публикуваният текст на романа се различава значително от ръкописа на автора.
Сюжет
Част първа
Град Шепетовка, Волин. 12-годишният Павка Корчагин слага тютюн в тестото на омразен учител-свещеник и е изключен от училище. Майка му го устройва като майстор в гарата. Един ден той е принуден да остане на смени, заспива до отворен кран и чакалнята се наводнява. Сервитьорът Прохор брутално пребива Павка, но по-големият брат на Павка, депо механик Артьом, пребива Прохор в отмъщение. Павка получава работа в електроцентрала.
1917 г. Германците навлизат в Малорусия. Те принуждават Артьом и другарите му да управляват локомотив с войски, за да се справят с партизаните, но машинистите убиват кондуктор, спират влака и бягат. Морякът Жухрай учи Павка на изкуството на английския бокс и му разказва за болшевиките и Ленин. Павка се среща с дъщерята на лесовъда, Тоня Туманова. Той напада петлюровски войник, който ескортира Жухрай, освобождавайки приятеля му. Петлюровците искат да застрелят Павка, но той успява да заблуди атаман Черняк, който е дошъл да провери. Петлюровците организират погром на еврейското население, но скоро градът е освободен от червените. Павка се присъединява към отряда, след което е преместен в Първа конна армия. Участва в Гражданската война и Полско-съветската война. В битка с поляците край Лвов Павка е тежко ранен от шрапнели в главата и ослепява с едното око. С помощта на Жухрай получава работа в Чека.
Част втора
Бялото движение вдига въстание в града, но болшевиките разкриват заговора и арестуват участниците му. Зимата наближава и се оказва, че предателите от ръководството на Желеском са водили дърводобив не по железопътната линия, а дълбоко в гората до Боярка, невъзможно е да се транспортират приготвените дърва за огрев. Болшевиките решават да построят теснолинейка, но в Боярка няма къде да живеят, освен разрушената училищна сграда. Търпейки трудности, доброволците строят теснолинейка заедно с Павка, Павел среща Тоня, която се е омъжила за железопътен инженер. Покосен е от тиф, другарите му погрешно го смятат за мъртъв.
Павел работи в електротехнически работилници в Киев, той и другарите му влизат в раздор с меншевиките. Павел не се щади, здравето му се влошава, трудоспособността му се губи. Редакция не го приема поради неграмотност. Изпратен е на почивка в санаториум на Черно море, където от професорите научава, че го очаква „трагедията на неподвижността“. Павел отсяда в къщата на приятелката на майка си Албина Кюцам и се жени за дъщеря ѝ Тая. Скоро е парализиран, останалото око ослепява. Павел решава да не се отказва, става писател. Трудна операция в Москва не дава резултат. Павел пише книга „Роден от бурята“ за другарите си от Кавалерията. Но първите глави, вече завършени и изпратени за рецензия, се губят по пощата на връщане. Павел започва отначало. Ако книгата се провали, той планира да се самоубие. Получават положителна рецензия от издателя и книгата е одобрена за публикуване.
История
Написване на романа
Николай Островски пише на приятеля си Пьотр Новиков:[1]
„ | Опитвах се да пиша очерци от Гражданската война, за комсомолския живот, описвах интересни събития, типове. Веднъж в началото на 1920-те години случайно попаднах на среща на писателя Сергей Мстиславски с младежта на Киев. Мстиславски призова участниците в срещата да опишат героизма на Гражданската война и трудовото ежедневие. „Сега, помислих си, уцелих право в целта! Нека ви покажа моите писания!“ И след срещата помолих Мстиславски да прегледа бележките ми. Той като цяло ги одобри, но направи редица съществени забележки относно езика и начина на писане и ме посъветва да уча. Но тогава нямаше време за учене. | “ |
Многократно спомняйки си за съвета на Сергей Мстиславски да се научи да пише, след като получава втора инвалидна пенсия през 1925 г., Островски се отдава изцяло на литературни изследвания. През есента на 1927 г. той уведомява Новиков с писмо, че ще напише „историко-лирично-героичен разказ“ за военните дела на Кавалерийската бригада. През февруари Островски постъпва в Задочния комунистически университет към Комунистическия университет „Я. М. Свердлов“, катедра „Западна и американска история“ в Москва, и потвърждава на Новиков, че писателската му дейност напредва. След като се среща с Новиков през лятото на 1928 г., Островски го информира, че разказът е завършен и изпратен в Одеса на бивши „котовци“ за обратна връзка. Няколко години по-късно обаче Новиков научава от Александра Жигирева, член на партията с предреволюционен опит, която се среща с Островски в санаториум в Сочи през лятото на 1929 г., че ръкописът не се е върнал от Одеса[1]. Според Жигирева „той много е говорил за работата си в Комсомола и е скърбил за изгубения ръкопис“.
В края на 1930 г. писателят, който е тежко болен и почти сляп, започва да пише романа. Първоначално той пише текста на романа на ръка, но поради болестта си ред след ред е трудно разбираем и не е доволен от темпото си на писане. Един ден писателят моли асистента си да вземе картонена папка и да изреже в нея ивици с размер на ред и така се ражда идеята за диапозитив. В началото това не се получава много добре, но техниката на използване на диапозитив се подобрява с всеки изминал ден - отначало в диапозитива слагат по един лист, след което започват да слагат пакет хартия наведнъж. Авторът работи нощем в мълчание, номерира написаната страница и я хвърля на пода. След известно време ръката му започва да го боли и отказва. От този момент нататък романът започва да се пише под диктовка. Той диктува бавно, на отделни фрази, с дълги почивки между тях. В процеса на писане възникват трудности с хартията, които се разрешават с големи трудности. През цялата 1931 г. тече усилена работа по първата част на романа; до май са написани първите пет глави, а до 25 октомври са завършени всичките девет глави от първата част на романа.
Първи издания
През април 1932 г. писателят получава поръчка от издателство за втория том на романа. Поради рязко влошаване на здравето си той се премества на юг към морето, където продължава да работи върху произведението. Втората част на романа е написана изцяло под диктовка и е завършена до средата на 1932 г. След публикуването ѝ Островски пише: „Книгата е публикувана, което означава, че е призната! Това означава, че има за какво да се живее!“.[2]
Ръкописът, изпратен до списание „Млада гвардия“, получава отрицателна рецензия: „Изобразените типажи са нереалистични“. Островски обаче постига втора рецензия на ръкописа, която е предмет на инструкция от партийните органи. След това ръкописът е активно редактиран от заместник-главния редактор на списанието Марк Колосов и главния редактор, писателката Анна Караваева.[3] Островски признава голямото участие на Караваева в работата по текста на романа; той отбелязва и участието на Александър Серафимович, който, както се изразява авторът, му е дал цели дни от почивката си.
Руският държавен архив за литература и изкуства (РГАЛИ) разполага с фотокопия на ръкописа на романа, в които е записан почеркът на 19 души. Официално се смята, че авторът е диктувал текста на книгата на доброволни секретари. В писмата си Островски разказва подробно за работата си по романа; има мемоари на съвременници, които са били свидетели на работата на писателя по книгата. Текстуални изследвания потвърждават авторството му.[4]
През април 1932 г. списание „Млада гвардия“ започва да публикува романа на Островски. През ноември същата година първата част на романа е публикувана като отделна книга, последвана от втората част. Романът придобива голяма популярност, след като авторът се запознава с журналиста и общественик Михаил Колцов, който публикува есе, наречено „Смелост“ за Николай Островски във вестник „Правда“.[5] Островски е награден с орден „Ленин“. Украинското правителство построява нова къща за него в Сочи, на улицата, кръстена на него. На писателя е даден апартамент в Москва на улица „Тверская“ (тогава улица „Горки“). По това време това вече е признание за статута му на класик на съветската литература. През 1936 г. Народният комисариат на отбраната му присъжда почетното звание бригаден комисар. Ушива се специална униформа, в която Островски почти винаги е сниман. Много хора искат да се срещнат с него.[6]
Промени в тескта на романа
Романът е публикуван по време на прехода от новата икономическа политика към държавно изграждане в СССР, по време на който се извършва промяна в идеологията и е завършено поражението на Троцкизма и неговите поддръжници. Под пряк и косвен натиск както от редакторите на издания на романа прииживе, така и от самоцензурата на автора, текстът на романа е многократно редактиран в подготовка за публикуване, както със, така и без одобрението на автора. В резултат на това текстовете му се различават значително един от друг в оригиналния ръкопис на автора, в първото издание в списанието, в първото пълно издание на украински (1934 г.)[7] и в първото полско издание (1934 г.).[8] Т. нар. „Първо пълно издание, отпечатано според текста на ръкописа“ от 1935 г., също се различава значително от ръкописа, където Островски успява да настоява за своето и да възстанови най-важните отхвърлени фрагменти от текста.
През 1926 г. като отделна книга със заглавието „Стоманата се каляваше“ (Закалялась сталь) в СССР е издадена повест за гражданската война от А. И. Бусигин. През 1937 г. тя е включена в списъка с книги, подлежащи на изтегляне от библиотеки и книжарници; целият тираж е изтеглен напълно.[9]
През 1937 г., по случай 20-годишнината от Октомврийската революция, е публикувано 36-ото издание на романа, книгата е преведена на чужди езици. През 1937 г. тя е издадена в повечето западноевропейски страни, публикувани са либретото и сценарият, създадени през 1935 г. от Островски и Мойсей Зац, издадени от издателство „Искусство“ под заглавието „Как се каляваше стоманата. Лит. сценарий“ (Как закалялась сталь. Лит. сценарий). По същото време започват театрални постановки (от Евгений Габрилович, Фьодор Бондаренко, В. Торски, А. Донати, Всеволод Мейерхолд). Междувременно започва Голямата чистка и следват масови арести,[10] включително на някои от споменатите в книгата и свързаните с нея хора - Иван Мусулбас, А. Пузиревски и др. Михаил Колцов, благодарение на когото цялата страна научава за самия факт на съществуването на парализирания млад писател и неговата книга, е арестуван като „враг на народа“.
През 1937-1941 г. романът въпреки това е интензивно превеждан и публикуван на езиците на народите на СССР (комски, марийски, чеченски, южноалтайски),[11] а също така е преиздаван по време на войната, в обсадения Ленинград,[12] включително издания за старши класове и младежи[13], особено интензивно през първото следвоенно десетилетие.[14]
Първите изследвания и публикации на фрагменти от ръкописа на романа, невключени в никакви публикации поради цензурни, редакционни и авторски причини, се появяват едва през 60-те и 70-те години на 20. век.[15][16]
При преиздаването на тритомните събрани съчинения на Николай Островски, публикувани през 1989 и 2004 г., изследователят, биограф и литературен учен Е. Бузни за първи път цитира в бележките най-значимите заличени текстове и глави от романа, базирани на оригиналите на ранните ръкописи на романа.
Като цяло, както отбелязват редица изследователи[17][18][19], от добре познатия каноничен текст на романа са премахнати следните епизоди, изключително важни за съвременното разбиране на психологията на младежта от онези години: участието на Павел Корчагин в „Работническа опозиция“, споменаванията на дискусията за профсъюзите, епизодите с Л. Троцки в армията и на фронта, разгорещените дискусии от онези години с троцкисти и опозиционери, довели до разкол в работническата, младежката безпартийна, партийна и комсомолска среда, сюжетните линии за фалшивия студентски живот на „опортюнистите“ по време на НЕП, за агресивния филистеризъм в ежедневието, любовната история на главния герой, която отразява в оригиналната публикация в списанието, първото украинско издание и ръкописа някои лични факти за разпадането на семейните отношения на Николай Островски.
Източници
- ↑ а б Новиков П. Н. Счастье быть бойцом. — М.: Молодая гвардия, 1986, с. 45, 70, 77; Новиков П. Н. Счастье быть бойцом. — Харьков: Прапор, 1979; Островский Н. А. Письма к другу / подгот. А. Лиханов, В. Шмитков. — М.: Молодая гвардия, 1968
- ↑ Р. П. Островская. Николай Островский. — 2-е изд. — М. : Молодая гвардия, 1975. — Вып. 1 (540), с. 125-160
- ↑ А. А. Караваева. Книга, которая обошла весь мир. — М.: Книга, 1970
- ↑ Вж. Прохоров Е. История текста романа «Как закалялась сталь» // Текстология произведений советской литературы. Вопросы текстологии. Вып. 4. М.: Наука, 1967. С. 278—324.; Матвиенко О. И. Роман Н. А. Островского «Как закалялась сталь» и морфологическое сознание 1930-х годов. Саратов, 2008
- ↑ Кольцов М. Е. Мужество : [арх. 10 мая 2018] // Правда : газета. — 1935. — 17 марта. — С. 4
- ↑ Тайны романа «Как закалялась сталь»: В Китае до сих пор Павка Корчагин — самый популярный герой Подробнее на livelib.ru: https://www.livelib.ru/articles/post/61600-tajny-romana-kak-zakalyalas-stal-v-kitae-do-sih-por-pavka-korchagin-samyj-populyarnyj-geroj // Посетен на 2025-8-15.
- ↑ Островський, Микола Олексійович. Як гартувалася сталь [Текст] / М. О. Островський; пер. з рос. О. П. Варавва. — 1.вид. — Киев ; Одесса : Молодий більшовик, 1934. Изданието се озовава в специално хранилище още преди войната, заради посвещението му на опозорения Пленум на Централния комитет на ЛКСМУ. След Великата отечествена война това издание е премахнато от библиотеките, защото преводачът му на украински, Алексей Варава, сътрудничи на германските окупатори и емигрира в Западна Европа по време на тяхното отстъпление.
- ↑ Jak sig hartowala stal [Текст] : Tlum Kaczyna / W. Ostrowski. — Moskwa : Mloda gwardja, 1934
- ↑ Запрещенные книги русских писателей и литературоведов 1917—1991
- ↑ XX век. Хроника человечества
- ↑ Издания КЗС в хронологическом порядке в фондах Национальной Российской Библиотеки
- ↑ Островский Н. А. Как закалялась сталь : Роман : В 2-х ч. — Ленинград : Гослитиздат, 1942
- ↑ Островский Н. А. Как закалялась сталь : [Роман] : [Для ст. возраста] / Н. Островский; [Вступ. статья: Анна Караваева. «О Николае Островском»] [Ил. А. Пахомов]. — Москва ; Ленинград : Изд. и ф-ка дет. книги Детгиза, 1944 (Москва)
- ↑ Островский Н. А. Как закалялась сталь : Роман в 2 частях. — [Москва] : Мол. гвардия, 1946 (напеч. Воен. изд-вом)
- ↑ С. Трегуб. Н. Островский. Как закалялась сталь: Неизданные страницы // Октябрь : журнал. — 1964. — № 12. с. 177—180
- ↑ А. Шамро. Путешествие по роману «Как закалялась сталь» // Молодой коммунист : журнал. — 1974. — № 7. с. 65.; А. Шамро. Путешествие по роману «Как закалялась сталь» // Молодой коммунист : журнал. — 1974. — № 9. с. 2.; А. Шамро. Путешествие по роману «Как закалялась сталь» // Молодой коммунист : журнал. — 1975. — № 8. с. 3
- ↑ Е. Н. Бузни. Литературное досье Николая Островского. — Литрес, 2017
- ↑ О. И. Матвиенко. Роман «Как закалялась сталь» и массовое сознание 1930-х годов // Тыняновский сборник. — М. : Водолей, 2009. — Вып. 13 : XII-XIII-XIV Тыняновские чтения. Исследования. Материалы. с. 649—662
- ↑ Елена Толстая-Сегал. К литературному фону книги «Как закалялась сталь» // Cahiers du Monde Russe Année. — 1981. — Т. 22, № 4 (декабрь). с. 375—399
Външни препратки
![]() ![]() |
Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Как закалялась сталь“ в Уикипедия на руски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.
ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни. |
Пета глава
Червените упорито преследваха частите на „главния“ атаман Петлюра. Полкът на Голуб бе извикан на фронта. В градеца останаха малко тилова охрана и комендантството.
Хората се раздвижиха. Еврейското население, възползувало се от временното затишие, погребваше убитите и животът в малките къщички на еврейските квартали пак се съживи.
В тихите вечери отдалеч достигаше неясен грохот. Някъде наблизо се водеха боеве.
Железничарите плъзнаха по селата да дирят работа.
Гимназията бе затворена.
В града бе обявено военно положение.
Грозна, начумерена нощ.
В такива нощи дори широко разтворените очи не могат да надвият тъмнината и хората се движат пипнешком, слепешката, с риск да си счупят главата в някоя канавка.
Еснафинът знае: в такова време е най-добре да си седиш у дома и да не палиш без нужда лампата. Светлината може да привлече някой неканен гост. По-добре си е на тъмно, по-спокойно. Има хора с неспокоен дух. Нека си ходят, еснафинът няма нищо общо с тях. Но той самият няма да излезе. Бъдете сигурни, няма да излезе.
И ето в една такава нощ вървеше човек.
Като стигна до къщичката на Корчагини, той предпазливо почука по рамката на прозореца, но не получи отговор и почука повторно, по-силно и настойчиво.
На Павка му се присънва: някакво странно същество, което не прилича на човек, насочва към него картечница; той се опитва да избяга, но няма къде, а картечницата трака някак страшно.
Прозорецът звънти от настойчиво чукане.
Павел скочи от леглото и се приближи до прозореца, като се мъчеше да види кой тропа. Но освен неясен, тъмен силует нищо не видя.
Беше сам в къщи. Майка му бе заминала при по-голямата си дъщеря, чийто мъж работеше като машинист в захарна фабрика. А пък Артьом беше се хванал ковач в съседното село, дето размахваше чука само за хляба.
Можеше да тропа само Артьом.
Павел реши да отвори прозореца.
— Кой е? — попита той в тъмнината.
Зад прозореца се раздвижи някаква фигура и груб, приглушен глас отвърна:
— Аз съм, Жухрай.
На перваза легнаха две ръце и редом с лицето на Павел изникна главата на Фьодор.
— Идвам да нощувам при теб. Приемаш ли ме, братле? — зашепна той.
— Разбира се — дружески отвърна Павел. — Иска ли питане! Влизай направо през прозореца.
Едрото тяло на Фьодор се провря с усилие през прозореца.
Фьодор затвори прозореца след себе си, но не се отдръпна веднага от него.
Стоеше и се ослушваше, а когато луната изплува иззад облаците и освети пътя, той го огледа внимателно и се обърна към Павел:
— Няма ли да събудим майка ти? Тя сигурно спи?
Павел каза на Фьодор, че освен него в къщи няма никого. Матросът се почувствува по-свободно и заговори по-високо:
— Тия кожодери, братле, сериозно са ми хвърлили око. Разчистват си сметките за последните бъркотии на гарата. Ако нашите хора бяха по-сплотени, можехме през време на погрома да устроим хубав прием на „сивожупанниците“. Но народът, знаеш, не се решава още да влезе в огъня. Пропадна работата. Та сега ме дирят. Два пъти ми устройваха хайка. Днес едва не ме спипаха. Доближавам се, знаеш, към къщи, разбира се, през задния двор, заставам зад плевнята. Гледам, в градината стои някой, прилепил се до вратата, но щикът му го издаде. Аз, разбира се, се измъкнах обратно. И дотичах при тебе. Тук, братле, пускам котва за няколко дни. Нали не възразяваш? Много добре.
Жухрай, сумтейки, събуваше изкаляните си ботуши.
Павел се радваше на идването на Жухрай. Напоследък електростанцията не работеше и той скучаеше сам в празната къща.
Легнаха да спят. Павел заспа веднага, а Фьодор дълго пуши. После стана от леглото и като стъпваше тихо с босите си крака, се приближи до прозореца. Дълго гледа към улицата, после се върна в леглото и заспа, победен от умората. Ръката, пъхната под възглавницата, лежеше върху тежкия „Колт“, като го сгряваше с топлината си.
Неочакваното нощно посещение на Жухрай и съвместният живот с него през тия осем дни имаха за Павел голямо значение. За пръв път той чу от матроса толкова много вълнуващи, важни и нови неща и тия дни станаха за младия огняр решаващи.
Притиснат като в капан от две засади, използувайки принудителното безделие, матросът предаваше на жадно слушащия Павел целия плам на яростта и острата си омраза към „жълто-сините“, задушили тоя край.
Жухрай говореше изразително, точно, разбрано и на прост език. За него нямаше нищо неразрешимо. Матросът знаеше ясно своя път и Павел почна да разбира, че цялото това множество от разни партии с красиви имена: социалисти-революционери, социалдемократи, полска социалистическа партия, са все злобни работнически врагове и че има само една революционна партия, непоколебима, бореща се против всички богати — болшевишката партия.
По-рано по тия неща в главата на Павел беше страшна бъркотия.
И големият, силен мъж, убеден болшевик, обветрен от морските бури, член на РСДРП (б) от хиляда деветстотин и петнадесета година, балтийският матрос Фьодор Жухрай разкриваше жестоката истина за живота пред младия огняр, вперил в него очарован поглед.
— Аз, братле, като дете бях също като тебе — казваше той, — не знаех де да си дяна силата, напираше непокорната ми природа. Живеех бедно. Гледаш понякога тия сити и наконтени господарски синчета и току те изпълни ненавист. Честичко ги биех безмилостно, но печалбата ми беше само страшен лобут от баща ми. Бориш ли се самичък — живота няма да го преобразиш. Ти, Павлуша, притежаваш всичко, за да бъдеш добър борец за делото на работниците, само че си много млад и имаш много слабо понятие от класовата борба. Аз, братле, ще ти разправя за истинския път, защото знам, че от тебе ще стане човек. Не мога да търпя тихите и прилизаните. Сега започва пожар из цялата земя. Робите въстанаха и ще потопят на дъното стария живот. Но за това са нужни храбри хора, не мамини синчета, а народ от здрава порода, който пред боя не бяга да се крие като хлебарката от светлината, а удря безмилостно.
Той удари силно с юмрук по масата.
Жухрай стана, пъхнал ръце в джобовете, намръщен, закрачи из стаята.
Бездействието го потискаше. Той много съжаляваше, че е останал в това градче, и убеден, че по-нататъшното му пребиваване тук е безполезно, твърдо реши да се прехвърли през фронта към червените части.
В града оставаше една група от девет члена на партията, които трябваше да ръководят работата.
„Ще минете и без мене, не мога вече да стоя със скръстени ръце. Стига, и без това загубих десет месеца“ — раздразнено мислеше Жухрай.
— Ти какъв си, Фьодор? — попита го веднъж Павел. Жухрай стана, пъхна ръце в джобовете си. Той не разбра веднага въпроса.
— Не знаеш ли какъв съм?
— Мисля, че си болшевик или комунист — тихо отвърна Павел.
Жухрай се разсмя и се удари шеговито по широките гърди, стегнати в моряшка фланелка.
— Това е ясно, братле. Това е също такъв факт, както и че болшевик и комунист е едно и също. — И той изведнъж стана сериозен. — Щом разбираш това, помни, че никому никъде не бива да го казваш, ако не искаш да ми разпорят корема. Разбра ли?
— Разбрах — твърдо отвърна Павел.
На двора се чуха гласове и без да се потропа, вратата се отвори. Жухрай бързо мушна ръка в джоба, но веднага я извади. В стаята влизаше с превързана глава Серьожа Брузжак, отслабнал и бледен. След него влязоха Валя и Климка.
— Здрасти, дяволе — усмихнат подаде ръка на Павел Серьожа. — Идем ти трима на гости, Валя не ме пуска сам, бои се. А Климка не пуска Валя сама, и той се бои. Макар че е червенокос, все пак главата му разбира къде е опасно да се пуска човек сам.
Валя шеговито прикри устата му с ръка.
— Ама бърборко — засмя се тя. — Днес Климка няма мира от него.
Климка се смееше добродушно, като показваше белите си зъби.
— Какво искате от болен човек? Кратуната му е смачкана, затуй не знае какво говори.
Всички се засмяха.
Серьожа, още незакрепнал от удара, седна на кревата на Павка и скоро между приятелите започна оживен разговор. Винаги весел, жизнерадостен, а сега притихнал и потиснат, Серьожа разказваше на Жухрай как петлюровецът го беше ударил.
Жухрай познаваше дошлите при Павка младежи. Той неведнъж бе ходил у Брузжакови. Харесваше му тая младеж, която още не бе намерила мястото си във водовъртежа на борбата, но ясно изразяваше стремежите на своята класа. И той внимателно слушаше разказите на младежите как всеки от тях е помагал да се укриват у тях еврейски семейства, за да ги спаси от погрома. Тая вечер той много говори за болшевиките, за Ленин и помогна на всеки от тях да разбере това, което става.
Късно вечерта Павел изпрати гостите си.
Жухрай излизаше вечер и се връщаше късно през нощта. Преди заминаването си уговаряше с другарите, които оставаха, какво да работят.
Тая нощ Жухрай не се върна. Като се събуди сутринта, Павел видя леглото празно.
Обзет от някакво неясно предчувствие, той бързо се облече и излезе от къщи. Като заключи квартирата и остави ключа на уреченото място, Павел отиде у Климка с надежда да научи нещо за Фьодор. Майката на Климка, набита, широколика жена с надупчено от шарка лице, переше и на въпроса на Корчагин не знае ли къде е Фьодор, отвърна троснато:
— Какво, да не би да си нямам друга работа, та да се занимавам с твоя Фьодор? Зарад него, дявола му неден, обърнаха цялата къща на Зозулиха. Тебе за какво ти е притрябвал? Ама компания! Намерил си приятели: Климка, тебе… — Тя с ожесточение търкаше прането.
Майката на Климка беше с остър език и свадлива.
От Климка Павел се отби у Серьожка. Разправи му за безпокойството си. Валя се намеси в разговора:
— Защо се тревожиш? Може да е останал у познати. — Но в гласа й нямаше увереност.
На Павел не му се седеше у Брузжакови. Той излезе, въпреки че го уговаряха да остане на обед.
Върна се в къщи с надеждата, че ще намери Жухрай. Вратата беше заключена. Спря се с тежко чувство: не му се искаше да влиза в празната квартира.
Няколко минути стоя замислен на двора и тласкан от някакво неясно чувство, отиде в плевнята. Покатери се на гредите под покрива и отстранявайки дантелите от паяжина, измъкна от тайното кътче завития в парцали тежък „Манлихер“.
Излезе от плевнята и усещайки в джоба вълнуващата тежест на револвера, тръгна към гарата.
Не научи нищо за Жухрай и като се връщаше обратно, край познатото имение на лесничея забави крачките си. С неясна надежда гледаше в прозорците на къщата, но градината и къщата бяха безлюдни. Когато имението остана зад него, той се обърна и погледна към покритите с ръждиви миналогодишни листа пътечки на градината. Тя изглеждаше изоставена и запустяла. Виждаше се, че не беше я докосвала ръката на грижлив стопанин, и от тази тишина и безлюдност на голямата стара къща му стана още по-тежко.
Последното спречкване с Тоня беше най-сериозно от всички по-раншни. То стана неочаквано, близо преди месец.
Крачейки бавно към града, пъхнал ръце дълбоко в джобовете си, Павел си спомни как избухна това спречкване.
При една случайна среща на улицата Тоня го покани у тях на гости.
— Мама и татко отиват у Болшански на имен ден. Ще бъда сама. Ела, Павлуша, ще четем една много интересна книга от Леонид Андреев, „Саша Жигульов“. Аз вече я прочетох, но с тебе ще я прочета с удоволствие още веднъж. Ще прекараме много хубава вечер. Ще дойдеш ли?
Под бялата шапчица, плътно прилепнала върху гъстата кестенява коса, две огромни очи гледаха Корчагин с очакване.
— Ще дойда.
И се разделиха.
Павел бързаше при машините и от мисълта, че го очаква цяла вечер заедно с Тоня, пещта сякаш гореше по-ярко и дървата пращяха по-весело.
Тази вечер на потропването му на широката входна врата отвори Тоня. Малко смутена, тя каза:
— Имам гости, не ги очаквах, Павлуша, но ти не бива да си ходиш.
Корчагин се обърна към вратата с намерение да си отиде.
— Ела — хвана го тя за ръкава. — Ще им бъде полезно да се запознаят с тебе. — И като го прегърна през рамо, тя го поведе през столовата към своята стая.
Щом влязоха в стаята, тя се обърна към седналите млади хора и каза с усмивка:
— Не се ли познавате? Павел Корчагин, мой приятел.
Около малката маса в средата на стаята седяха: Лиза Сухарко, хубавичка, мургава гимназистка, с капризно очертани устица и с кокетна прическа, някакъв непознат на Павел висок и слаб момък с чистичко черно сако, с прилизана, лъскава от брилянтин коса, сиви очи и скучаещ поглед, а между тях, с елегантна ученическа куртка — Виктор Лешчински. Него Павел забеляза най-напред още щом Тоня отвори вратата.
Лешчински позна веднага Корчагин и тънките му стрелковидни вежди се повдигнаха учудено.
Павел стоя мълком на вратата няколко секунди, като изгаряше Виктор с недоброжелателен поглед. Тоня побърза да наруши неловкото мълчание, като покани Павел да влезе, и каза, обръщайки се към Лиза:
— Запознайте се.
Сухарко стана, като разглеждаше с любопитство влезлия.
Павел рязко се обърна и бързо тръгна през полутъмната столова към изхода. Тоня го настигна едва на стълбата, хвана го за раменете и каза развълнувано:
— Защо си отиваш? Аз пък нарочно исках да се запознаят с теб.
Но Павел сне ръцете й от раменете си и рязко отвърна:
— Няма какво да ме излагаш на показ пред тоя негодник. Тая компания не е за мене. На тебе може да са ти приятни, но аз ги презирам. Не знаех, че дружиш с тях, инак не бих дошъл никога у вас.
Тоня го прекъсна с едвам сдържано възмущение:
— Кой ти е дал право да говориш така с мене? Аз питам ли те с кого дружиш и кой идва при теб?
Като слизаше по стъпалата към градината, Павел тръсна рязко:
— Е, нека си идват! Но аз вече няма да дойда. — И изтича към вратнята.
Оттогава не беше се виждал с Тоня. През време на погрома, когато Павел и монтьорът криеха еврейски семейства в електростанцията, за да ги спасят, спречкването с Тоня се забрави. Днес пак му се поиска да я срещне.
Изчезването на Жухрай и неизбежната самотност в къщи му действуваха потискащо. Сивото платно на шосето, още неизсъхнало от пролетната кал, с дупки, пълни с кафява каша, извиваше надясно.
Зад безсмислено издигнатата на самия път къща с олющена, келява стена се събираха две улици.
На кръстопътя край разбитата будка с изкъртена врата, с преобърната табела с надпис: „Продава се минерална вода“, Виктор Лешчински се сбогуваше с Лиза.
Задържал ръката й в своята, той й говореше, като я гледаше многозначително в очите:
— Нали ще дойдете? Няма да ме излъжете? Лиза отговаряше кокетно:
— Ще дойда, ще дойда, чакайте ме.
И на тръгване му се усмихна с обещаващите си кафяви, премрежени очи.
Като повървя десетина крачки, Лиза видя, че от завоя излязоха двама души на шосето. Отпред вървеше набит широкоплещест работник с разкопчано сако, под което се виждаше моряшка фланелка, с черен каскет, нахлупен над очите, и с тъмносини подутини под очите.
Той крачеше твърдо, с леко извити крака в жълти къси ботуши.
На три крачки от него, почти опрял щика в гърба му, вървеше петлюровец в сив жупан с два патронташа на пояса.
Под рошавия калпак две тесни очи зорко гледаха в тила на арестанта. Жълтите, пропити с махорка мустаци стърчаха настрани.
Лиза позабави крачки и премина на другата страна на шосето. А зад нея на шосето излизаше Павел.
Като сви надясно по пътя към къщи, той също видя идващите двама души.
Краката му се вдървиха. В първия от тях той веднага позна Жухрай.
„Ето защо не се върна!“
Жухрай се приближаваше. Сърцето на Корчагин заби със страшна сила. Мислите му хвърчаха една след друга, те не можеха да се уловят и подредят. Много малко време имаше за решаване. Едно беше ясно: Жухрай е загубен.
И загледан в приближаващите се, Павел се обърка в рояка нахлули чувства.
„Какво да правя?“
В последния миг си спомни: в джоба му има револвер. Щом минат край него, ще гръмне в гърба на тоя с пушката и тогава Фьодор е свободен. И от мигновеното решение вихърът на мислите му се успокои. Стисна здраво зъби до болка. Та едва вчера Фьодор му казваше: „А за това са нужни храбри хора…“
Павел бързо се огледа назад. Улицата към града беше празна. По нея нямаше жива душа. Отпред бързаше да пресече женска фигура в пролетно късо палто. Тя няма да попречи. Другата улица встрани от кръстопътя той не можеше да види. Само далече по пътя за гарата се мяркаха човешки фигури.
Павел се приближи към края на шосето. Жухрай видя Корчагин, когато той беше на няколко крачки от него.
Хвърли му бърз поглед. Трепнаха гъстите вежди. Позна го и от изненада забави крачките си. Гърбът му се натъкна на върха на щика.
— Ей, шавай, че ще те тресна с приклада — изписка конвоят с рязък фалцет.
Жухрай закрачи по-широко. Искаше да каже нещо на Павел, но се сдържа и махна с ръка като за поздрав.
За да не привлече вниманието на червеномустакатия, Павел пропусна край себе си Жухрай и се обърна настрана, сякаш всичко, което ставаше, му беше съвсем безразлично.
Но в главата му дълбаеше тревожна мисъл: „Ако гръмна в него и не улуча, куршумът може да попадне в Жухрай…“
Нима можеше да мисли, когато петлюровецът беше вече редом с него!
И ето какво стана: червеномустакатият конвоен се изравни с Павел; Корчагин се хвърли неочаквано върху него, хвана пушката му и с рязко движение я наведе към земята.
Щикът се удари със звън о камъка.
Петлюровецът не очакваше нападение, за миг се слиса, но веднага дръпна пушката към себе си с всичка сила. Павел я натисна с цялото си тяло и я удържа. Тресна изстрел. Куршумът удари в камъка, свирна и рикошира в канавката.
От изстрела Жухрай отскочи настрана и се обърна. Конвойният настървено дърпаше пушката от ръцете на Павел. Той я извърташе, като извиваше ръцете на момъка. Но Павел не пускаше пушката. Тогава разяреният петлюровец с рязко движение свали Павка на земята. Но и този опит да освободи пушката не сполучи. Падайки на паважа, Павел увлече след себе си и конвойния и нямаше в тоя момент сила, която би могла да го накара да изтърве пушката от ръцете си.
С два скока Жухрай се озова при тях. Железният му юмрук описа дъга и се стовари върху главата на конвойния, а след секунда, откъснат от лежащия на земята Корчагин и получил два тежки като олово удара в лицето, петлюровецът се строполи като чувал с картофи в канавката.
Същите силни ръце вдигнаха Павел от земята и го изправиха на крака.
На стотина крачки от пътя вървеше Виктор, като си подсвиркваше „Сърцето на красавицата е непостоянно“. Той беше още под влиянието на срещата с Лиза и обещанието й да дойде утре на среща край изоставения завод.
Между ревностните ухажори в гимназията се носеха слухове за Лиза Сухарко като за смело момиче в любовта.
Нахалният и самонадеян Семьон Заливанов разказа веднаж на Виктор, че е притежавал Лиза. И макар че Лешчински не вярваше напълно на Сьомка, все пак Лиза беше твърде интересен и примамлив обект и той реши утре да узнае истина ли е казаното от Заливанов.
„Стига да дойде, ще бъда решителен. Нали позволява да я целуват! И ако Сьомка не лъже…“ Мислите му се прекъснаха. Той се дръпна, за да даде път на двама петлюровци. Единият яздеше късоопашато конче, като размахваше брезентена кофа, очевидно отиваше да пои коня. Другият, с къса подьовка, с много широки сини панталони, беше хванал ездача за коляното и му разправяше нещо весело.
Като ги пусна да минат, Виктор понечи да продължи пътя си, но прокънтелият на шосето изстрел го спря. Обърна се и видя как ездачът дръпна коня и препусна по посока на изстрела. След него тичаше и другият, като придържаше сабята си с ръка.
Лешчински изтича след тях и когато беше вече близо до шосето, чу друг изстрел. От завоя върху Виктор като луд налетя ездачът. Той удряше коня с крака и с брезентената кофа и като стигна до първата врата, закрещя на хората в двора:
— Момчета, на оръжие, там убиха един наш!
След миг от двора изскочиха няколко души, щракайки затвори.
Виктор бе арестуван.
На шосето се събраха няколко души, между които и Лиза, която задържаха като свидетелка.
Когато край нея изтичаха Жухрай и Корчагин, тя се закова на мястото си от страх. С почуда позна в момъка, който нападна петлюровеца, онзи, с когото искаше да я запознае Тоня.
Един след друг те се прехвърлиха през стобора на някаква къща и тозчас на шосето изскочи конник. Като видя побягналия с пушката Жухрай и конвойния, който се опита да стане, той препусна към стобора.
Жухрай се обърна, сне пушката и гръмна в него. Конникът препусна обратно.
Едва движейки пребитите си устни, конвойният разказа какво бе станало.
— А бе, будала такъв, как остави да ти избяга арестантът под носа? Сега ще получиш двайсет и пет шомпола по задника.
Конвойният се озъби злобно:
— Виждам, че си много умен. Избягал ми бил под носа! А кой да подозира, че оная мърша ще се хвърли връз мен като бесен!
Разпитаха и Лиза. Тя разправи същото, което и конвойният, но скри, че познава нападателя. След това ги поведоха към комендантството.
Едва привечер ги освободиха по заповед на коменданта.
Той дори предложи да придружи Лиза лично до в къщи. Но тя отказа. Комендантът миришеше на водка и предложението му не обещаваше нищо добро.
Изпрати я Виктор.
До града беше далеч и като вървеше под ръка с Лиза, Виктор се радваше на произшествието.
— А вие знаете ли кой освободи арестанта? — попита Лиза, когато приближаваха към къщи.
— Не, отде ще знам.
— Помните ли оная вечер, когато Тоня искаше да ни запознае с един младеж?
Виктор се спря.
— С Павел Корчагин ли? — попита той учудено.
— Да, струва ми се, че фамилното му име е Корчагин. Нали помните как странно си отиде? Това беше той.
Виктор стоеше слисан.
— Сигурна ли сте? — попита той Лиза.
— Да, много добре запомних лицето му.
— Защо тогава не казахте това на коменданта?
Лиза се възмути:
— Мислите ли, че мога да извърша такава подлост?
— Вие какво смятате за подлост? Да кажеш кой е нападнал конвойния, е подло според вас?
— А според вас честно ли е? Забравихте ли какво правят те? Не знаете колко сираци евреи има в гимназията и искате още да им кажа и за Корчагин? Благодаря, не очаквах това от вас.
Лешчински бе изненадан от този отговор. В сметките му не влизаше да се кара с Лиза и той се мъчеше да заговори за друго.
— Не се сърдете, Лиза, аз се пошегувах. Не знаех, че сте толкова принципна.
— Шегата ви излезе лоша — сухо отвърна Лиза.
Пред къщата на Сухарко на сбогуване Виктор попита:
— Ще дойдете ли, Лиза?
И чу нейното неопределено:
— Не знам.
Като крачеше към града, Виктор мислеше: „Ако вие, мадмоазел, го смятате за безчестно, аз пък съм на съвсем друго мнение. Разбира се, все ми е едно кой кого е освобождавал.“
Нему, родовия полски шляхтич Лешчински, бяха противни и едните, и другите. Все едно, скоро ще дойдат полските легиони и тогава вече ще има истинска власт, истинска шляхтишка власт, реч посполита. Но в дадения случай има възможност да се ликвидира мръсникът Корчагин. Те ще му извият врата на бърза ръка.
Виктор беше в градчето сам. Живееше у леля си, жена на поддиректора на захарната фабрика. А баща му и майка му с Нели отдавна живееха във Варшава, дето Сигизмунд Лешчински заемаше видно положение.
Като приближи комендантството, Виктор влезе през отворената врата.
След известно време, придружен от четирима петлюровци, той вървеше към къщата на Корчагин.
Като посочи осветения прозорец, той каза тихо:
— Ей тук. — После се обърна към застаналия до него хорунжий и попита: — Мога ли да си вървя?
— Моля, ние ще се справим сами. Благодаря за услугата.
Виктор бързо закрачи по тротоара.
… Получил последен удар в гърба, Павел се блъсна с протегнати ръце в стената на тъмната стая, дето го въведоха. Напипа нещо като нар и седна измъчен, пребит и смазан.
Бяха го арестували най-неочаквано. Как са могли да узнаят за него петлюровци? Нали никой не го видя? Сега какво ще стане? Де е Жухрай?
Той се раздели с матроса в къщата на Климка. Павел отиде при Серьожка, а Жухрай дочака вечерта, за да се измъкне от града.
„Колко хубаво стана, че скрих револвера в гнездото на враните — помисли Павел. — Че ако бяха го намерили, свършено беше с мене. Но как са узнали?“ Този въпрос го измъчваше с неизвестността си.
Не можаха петлюровци да се възползуват много от имуществото на Корчагини. Костюма и хармониката брат му бе взел със себе си на село. Майката отнесе сандъчето си и тършуващите из всички кьошета петлюровци останаха почти с празни ръце.
Затова пък Павел никога не ще забрави пътя от къщи до комендантството. Тъмна нощ — в очите ти да бръкнат, няма да видиш. Небето покрито с облаци, а той, блъскан отстрани и отзад с безмилостни ритници, вървеше механично в състояние на някаква затъпялост.
Зад вратата се чуваха гласове. В съседната стая беше комендантската охрана. Под вратата — ярка ивица светлина. Корчагин стана и като вървеше край стената, пипнешком обиколи стаята. Срещу нара напипа прозорец със здрава, назъбена решетка. Дръпна я с ръка — яка. Тук очевидно по-рано е било килер.
Той стигна най-сетне до вратата и постоя един миг, ослушвайки се. После натисна леко бравата. Вратата противно изскърца.
— Не е смазана, пущината! — изруга Павел.
През малката пролука видя на края на един нар нечии загрубели крака с изкривени пръсти. Още едно натискане на бравата — и вратата вече без стеснение заскрибуца. От нара се надигна сънлива, раздърпана фигура и като зачеса зверски с цяла ръка въшливата си глава, заговори многословно. Когато произнесената с лениво монотонен глас осмокатна псувня завърши, фигурата посегна към изправената до главата й пушка и каза флегматично:
— Затвори вратата, че ако погледнеш още веднъж, ще ти изпратя пет парчета в…
Павел притвори вратата. В съседната стая се кикотеха.
Много премисли той през тази нощ. Първият опит да се намеси в борбата завърши за него, Корчагин, съвсем несполучливо. При първата крачка го хванаха и затвориха като мишка в капан.
И когато, седнал, потъна в тревожна полудрямка, изплува образът на майка му, слабичкото й сбръчкано лице с познатите скъпи очи. Плуваше мисълта: „Добре, че не е тук, по-малко ще страда.“
От прозореца на пода се открояваше сив квадрат.
Тъмнината бавно отстъпваше. Зазоряваше се.