Николай Островски
Как се каляваше стоманата (18)

Девета глава

Няколко дни в Москва те живееха в склада на архивата на едно от учрежденията, чийто началник действуваше да настанят Корчагин в специална клиника.

Едва сега Павел разбра, че да бъдеш твърд, когато имаш силно тяло и младост, беше много леко и просто, но да устоиш сега, когато животът те притиска като с железен обръч — е въпрос на чест.

Мина година и половина от времето, прекарано от Корчагин в склада на архивата. Осемнадесет месеца неописуеми страдания.

В клиниката професор Авербах каза направо на Павел, че не е възможно да върнат зрението му. В неясното бъдеще, когато възпалението престане, хирургията ще се опита да оперира зениците. За отстраняване на възпалението предложиха хирургически мерки.

Поискаха съгласието му и Павел разреши да правят с него всичко, което лекарите намерят за нужно.

В часовете, прекарани на операционната маса, когато ланцетите режеха врата му, за да отстранят щитовидната жлеза, смъртта три пъти го докосваше с черното си крило. Но животът в Корчагин се държеше здраво. След страшни часове на очакване Тая намираше другаря си смъртно бледен, но жив и както винаги спокойно ласкав.

— Не се бой, моето момиче, няма лесно да умра, аз ще живея още и ще обърквам, напук на аритметическите сметки на учените ескулаповци. Те са напълно прави по отношение на здравето ми, но дълбоко се заблуждават, като написаха удостоверението за стопроцентната ми неработоспособност. Тепърва ще видим това.

Павел твърдо беше избрал пътя, по който реши да се върне в редовете на строителите на новия живот.

Зимата мина, пролетта отвори прозорците и обезкръвеният Корчагин, оцелял от последната операция, разбра, че повече не може да остане в болницата. Да живее толкова месеци, заобиколен от човешки страдания, между въздишките и оплакванията на обречени хора, беше за него несравнено по-трудно, отколкото да понася своите лични страдания.

На предложението да му направят нова операция той отвърна студено и рязко:

— Точка. Стига ми толкова. Дадох за науката част от кръвта си, останалата ми е нужна за друго.

Същия ден Павел написа в ЦК писмо с молба да му се помогне да остане да живее в Москва, дето работи другарката му, тъй като по-нататъшните му скитания са безполезни. За пръв път се обърна за помощ към партията. В отговор на писмото Моссъветът му даде една стая. И Павел напусна болницата с едничкото желание да не се връща вече там.

Скромната стая в тихата пресечка на улица Кропоткинска му се стори връх на разкоша. И събудил се нощем, Павел често не вярваше, че болницата остана нейде назад.

Тая страна редовен партиен член. Настойчива в работата въпреки трагедията в личния си живот, не остана назад от ударничките и колективът награди тази мълчалива работничка с доверието си: беше избрана за член на фабкома. Гордостта за другарката му, израстваща в болшевик, облекчаваше тежкото положение на Павел.

Навести го Бажанова, която беше дошла в командировка. Говориха дълго. Павел говореше с жар за пътя, по който той в скоро време ще се върне в редовете на бойците. Бажанова забеляза сребристата ивица край слепите очи на Корчагин и каза тихо:

— Виждам, че доста сте преживели. Но все пак не сте изгубили неугасващия ентусиазъм. Какво искате повече? Добре е, че сте решили да започнете работа, за която сте се готвили пет години. Но как ще работите?

Павел се усмихна успокоително:

— Утре ще ми донесат изрязана от картон линирана хартия. Без нея не мога да пиша. Редовете се катерят един върху друг. Дълго търсих изход и го намерих — изрязаните от картон ивици няма да дадат възможност на молива да излезе вън от реда. Мъчно е да се пише, без да се вижда написаното, но не е невъзможно. В това се убедих. Дълго време не излизаше нищо, но сега почнах да пиша по-бавно, грижливо изписвам всяка буква и върви доста добре.

Павел почна да работи.

Реши да напише повест, посветена на героичната дивизия на Котовски. Заглавието дойде от само себе си:

„Родени от бурята“.

От този ден целият му живот се съсредоточи в писането на книгата. Бавно, ред по ред, се раждаха страниците. Забравяше всичко, цял овладян от образите и за пръв път преживяващ творческата мъка, когато ярките, незабравими картини, тъй отчетливо зрими, не можеха да се предадат на книга и редовете излизаха бледи, лишени от огън и страст.

Всичко, което пишеше, трябваше да помни дума по дума. Изгубването на нишката спъваше работата. Майката гледаше със страх заниманията на сина си.

В процеса на работата трябваше да чете по памет цели страници, понякога дори глави, и на майката се струваше, че синът й е полудял. Докато той пишеше, тя не се решаваше да се приближи до него, а само събираше падналите на пода листа и казваше плахо:

— Да беше се заел с нещо друго, Павлуша. А то, де се е чуло и видяло такова безкрайно писане…

Той се смееше от сърце на тревогата й и уверяваше бабичката, че още не му „хлопа дъската“.

Три глави от замислената книга бяха завършени. Павел ги изпрати на старите котовци в Одеса за оценка и скоро получи от тях писмо с положителни отзиви, но на връщане ръкописът му бе загубен по пощата. Шестмесечният му труд пропадна. Това беше за него голям удар. Той горчиво съжаляваше, че изпрати единствения екземпляр, без да си остави копие. Разказа на Леденев за загубата.

— Защо си постъпил тъй непредпазливо? Успокой се, сега няма смисъл да се ядосваш. Започвай отначало.

— Но, Инокентий Павлович! Откраднат е шестмесечният ми труд. Това са осем часа напрежение всеки ден! Проклети паразити, виж ги къде са се намъкнали!

Леденев се мъчеше да го успокои.

Трябваше да започне отначало. Леденев доставяше хартия. Помагаше да се препише написаното на пишеща машина. След месец и половина бе възстановена първата глава.

В същата квартира живееше семейство Алексееви. По-големият син, Александър, работеше като секретар в един от градските райкоми на комсомола. Той имаше осемнадесетгодишна сестра, Галя, свършила фабрично-заводско училище. Галя беше жизнерадостно момиче. Павел поръча на майка си да говори с нея дали няма да се съгласи да му помага като „секретарка“. Галя се съгласи на драго сърце. Тя дойде усмихната и приветлива и като узна, че Павел пише повест, каза:

— С удоволствие ще ви помагам, другарю Корчагин. Това не е като скучните обяви на баща ми за поддържане на чистота в кварталите.

От тоя ден литературната работа тръгна с удвоена бързина. За един месец беше направено толкова много, че Павел дори се учуди. С живото си участие и съчувствие Галя помагаше в работата му. Тихо шумолеше моливът по хартията — и тя препрочиташе по няколко пъти онова, което особено й харесваше, радвайки се искрено на успеха му. В къщи тя беше почти едничкият човек, който вярваше в работата на Павел — на другите се струваше, че нищо няма да излезе и че той само се мъчи да запълни с нещо принудителното си бездействие.

В Москва се върна от командировка Леденев и като прочете първите глави, каза:

— Продължавай, приятелю. Победата е наша, чакат те големи радости, другарю Павел. Твърдо вярвам, че мечтата ти да се върнеш в строя скоро ще се изпълни. Не губи надежда, синко.

Старият човек си отиваше доволен: намираше Павел пълен с енергия.

Идваше Галя, моливът й шумеше по хартията и възникваха редици от думи за незабравимото минало. В минутите, когато Павел се замисляше, попаднал под влиянието на спомените, Галя наблюдаваше как потрепват клепките му, как очите му се променят, сякаш отразили сменилите се мисли, и някак не й се вярваше, че той не вижда: та в чистите, без нито едно петънце зеници имаше живот!

След свършването на работата тя четеше написаното през деня и виждаше как той се мръщи, внимателно заслушан.

— Защо се мръщите, другарю Корчагин? Написаното не е лошо!

— Не, Галя, лошо е.

След несполучливите страници почваше да пише сам. Скован от тясната картонена ивица, понякога той не издържаше и захвърляше работата. И тогава в безкрайната си ярост към живота, който беше му отнел очите, чупеше моливите, а върху прехапаните устни се появяваха капки кръв.

Към края на работата все по-често почваха да избухват изпод менгемето на будната воля забравените чувства. Забранени бяха скръбта и върволицата прости човешки чувства, топли и нежни, които имаха право на живот почти у всекиго, само не у него. Ако той би се поддал само на едно от тях, работата би свършила трагично.

Късно вечер от фабриката пристигаше Тая и разменила полугласно с Мария Яковлевна няколко думи, лягаше да спи.

Последната глава е довършена. Няколко дни поред Галя чете повестта на Корчагин.

Утре ръкописът ще бъде пратен в Ленинград, в култпропа на обкома. Ако там дадат на книгата „пътен лист за живота“, ще я предадат в издателството — и тогава…

Сърцето му биеше тревожно. Тогава… началото на нов живот, спечелен с дългогодишен напрегнат и упорит труд.

Съдбата на книгата решаваше съдбата на Павел. Ако ръкописът бъде отречен, това ще бъде заникът на живота му. Ако пък несполуката бъде частична, такава, която може да се отстрани с по-нататъшна работа над себе си, той веднага ще започне ново настъпление.

Майка му отнесе тежкия пакет на пощата. Настъпиха дни на напрегнато очакване. Никога още в живота си Корчагин не беше очаквал писма с такова мъчително нетърпение, както тия дни. Павел живееше от предобедната поща до вечерната. Ленинград мълчеше.

Мълчанието на издателството ставаше застрашително. С всеки нов ден предчувствието за поражението се усилваше и Корчагин признаваше пред себе си, че безусловното отхвърляне на книгата ще бъде неговата гибел. Тогава не може да живее повече. Няма за какво.

В такива минути си спомняше морската градина край онзи градец и отново изникваше въпросът:

„Всичко ли направи, за да се изтръгнеш от железния обръч, да се върнеш в строя, да направиш живота си полезен?“

И си отговаряше:

— Да, струва ми се, всичко!

След много дни, когато очакването ставаше вече непоносимо, майка му, развълнувана не по-малко от сина си, извика, като влезе в стаята:

— Поща от Ленинград!

Беше телеграма от обкома. Няколко откъслечни думи на бланката: „Повестта горещо одобрена. Пристъпват към издаването. Поздравяваме с победата!“

Сърцето му бързо биеше. Ето я заветната мечта, станала действителност! Разкъсан бе железният обръч и той отново — вече с ново оръжие — се връщаше в строя и в живота.