Николай Островски
Как се каляваше стоманата (13)

Четвърта глава

Границата — това са два стълба. Те са изправени един срещу друг, мълчаливи и враждебни, и олицетворяват два свята. Единият — огладен и шлифован, боядисан като полицейска будка с черно и бяло. На върха му със здрави гвоздеи е закован едноглав хищник. Размахал криле и сякаш обгърнал с ноктите на лапите си набраздения стълб, едноглавият лешояд злобно се е втренчил в металическия щит отсреща, извитата му човка е протегната и напрегната. На шест крачки срещу него е другият стълб. Кръглият издялан дъбов стълб е забит дълбоко в земята. На стълба е окачен излян железен щит, върху него чук и сърп. Между двата свята е легнала пропаст, макар че стълбовете са забити на равна земя. Човек не може да премине тия шест крачки, без да рискува живота си.

Тук е границата.

На хиляди километри от Черно море до Крайния север, към Ледовития океан, се е строила неподвижната верига на тия мълчаливи часовои на Съветските социалистически републики с великата емблема на труда върху железните щитове. От оня стълб, на който е закован пернатият хищник, започва границата между Съветска Украйна и папска Полша. В тия затънтени места се е сгушило малкото градче Берездов. На десет километра от него, срещу полското село Корец, се намира границата. От паланката Салвута до паланката Анапол е районът на Н-ския граничен батальон.

Граничните стълбове препускат по снежните полета, промъкват се през горските просеки, спускат се в усоите, изпълзяват нагоре, мяркат се по могилките и като стигнат до някоя река, вглеждат се от високия бряг към затрупаните със сняг равнини на чуждия край.

Студ. Снегът скърца под валенките. От стълба с чука и сърпа се отделя грамадна фигура с юнашки шлем; тежко пристъпвайки, тя прави обход на участъка си. Високият червеноармеец е облечен със сив шинел със зелени петлици и е обут с валенки. Върху шинела е наметнат грамаден овчи кожух с много широка яка, а главата е топло завита в сукнения шлем. На ръцете — кожени ръкавици с един пръст. Кожухът е дълъг до петите, в него е топло дори при люта веявица. На рамото върху кожуха — пушка. Червеноармеецът гребе снега с кожуха си и върви по караулната пътека, като смуче жадно дима на цигарата от махорка. По съветската граница, на открито поле, часовоите стоят на километър един от друг, за да могат с просто око да виждат съседа си. На полската граница са по двама на километър.

Срещу червеноармееца, пак по караулната си пътека, се движи полски пехотинец. Той е обут в груби войнишки обуща, облечен е в сивозелен мундир и панталони, а отгоре — черен шинел с два реда блестящи копчета. На главата му — фуражка-конфедератка. На фуражката — бял орел, върху сукнените пагони — орли, в петлиците на яката — орли, но от всичко това на войника не му е по-топло. Суровият студ го пронизва до костите. Той търка вдървените си уши, вървешком почуква ток о ток, а ръцете му в тънките ръкавици са се вкочанясали. Полякът не може да спре нито за миг: студът веднага сковава ставите му и затова през всичкото време войникът се движи, понякога дори тича тръс. Часовоите се изравниха, полякът се обърна и тръгна успоредно с червеноармееца.

На границата не бива да се разговаря, но когато наоколо е пусто и човешки фигури се виждат само на един километър разстояние — кой ще разбере дали тия двамина вървят мълчаливо, или нарушават международните закони?

На поляка му се пуши, но е забравил кибрита си в казармата, а вятърът като напук довява откъм съветската страна съблазнителната миризма на махорка. Полякът престава да търка премръзналото си ухо и се обръща назад: понякога някой конен разезд с вахмистър и дори с пан поручик, шарейки по границата, неочаквано изскача иззад малката могилка, за да провери постовете. Но наоколо е пусто. Снегът ослепително блести на слънцето. От небето — ни една снежинка.

— Другар, дай пшепалиц — пръв нарушава светостта на закона полякът и като отмята на гърба многопатронната си френска пушка с щик-сабя, с мъка измъква с премръзналите си пръсти от джоба на шинела евтини цигари.

Червеноармеецът чува молбата на поляка, но полевият устав на пограничната служба забранява на боеца да влиза в разговори с когото и да било отвъд границата, пък и не разбра напълно какво му каза войникът. И продължава пътя си, като стъпва твърдо с топлите и меки валейки по скърцащия сняг.

— Другарю болшевик, дай да запаля, хвърли кутията с кибрита — тоя път вече на руски език казва полякът.

Червеноармеецът се вглежда в съседа си. „Както се вижда, студът е пронизал «пана» до черния дроб. Макар че е буржоазно войниче, но животът му е окаян. Напъдили са го в такъв студ само по шинелче, току подскача като заек, а без цигара работата му е съвсем спукана.“ И червеноармеецът, без да се обръща, му хвърля кибритената кутийка. Войникът я улавя във въздуха и започва да драска клечките, като ги чупи, докато най-после запалва. Кутийката по същия път отново минава границата и тогава червеноармеецът неочаквано нарушава закона:

— Задръж я, аз имам.

Но отвъд границата се чува:

— Не, благодаря, за тая кутийка ще трябва да лежа две години в затвора!

Червеноармеецът гледа кутийката. Върху нея има аероплан. Вместо перка — мощен юмрук с надпис: „Ултиматум“.

„Да, наистина не подхожда за тях.“

Полякът продължава да върви в една посока с него. Самичък му е скучно в безлюдното поле.

 

 

Седлата ритмично скърцат, тръсът на конете е успокояващо равномерен. По муцуната на врания жребец, около ноздрите, по козината — леден скреж, дъхът на коня се топи като бяла пара във въздуха. Пъстрата кобила, възседната от командира на батальона, красиво стъпва, играе си с поводите, извива като дъга тънката си шия. И двамата конници са облечени в сиви, пристегнати с портупеи шинели, на ръкавите имат по три червени квадрата, но петлиците на комбата Гаврилов са зелени, а на спътника му — червени. Гаврилов е граничен офицер, батальонът му е разпрострял постовете си на седемдесет километра, тук той е „господар“. Спътникът му е гостенин на Берездов, той е Корчагин, военен комисар на батальона ВВО^[1].

През нощта бе валял сняг. Сега той е покрил земята, пухкав и мек, недокоснат ни от копито, ни от човешки крак. Конниците излязоха от една малка горичка и препуснаха тръс по полето. На около четиридесет крачки встрани — пак два стълба.

— Тпру-у!

Гаврилов дръпва силно поводите. Корчагин отбива врания си кон, за да разбере причината на спирането. Гаврилов се навежда от седлото и внимателно разглежда странната верижка от следи по снега, сякаш някой е карал оттук назъбено колело. Тук е минало някое хитро зверче, като е стъпвало крак в крак, и с изкусно криволичене е замаскирало следите си; но не следите от звяра накараха комбата да се спре. На две крачки от верижката — запрашени със сняг, личаха други следи. Тук е минал човек. Той не е замаскирал следите си, а е вървял право към гората и от следите ясно се вижда, че човекът е дошъл от Полша. Комбатът сбутва коня и следите го отвеждат към караулната пътечка. На десет крачки откъм полска страна се вижда отпечатък от стъпки.

— През нощта някой е минал границата — мърмори комбатът. — В трети взвод пак не са си отваряли очите, а в утринната сводка нищо няма. Дяволи! — Мустаците на Гаврилов са прошарени, а от топлия дъх скрежът ги е посребрил и те сурово са надвиснали над устните му.

Срещу конниците се движат две фигури. Едната е дребна, черна, с бляскащо на слънцето острие на френски щик, а другата е грамадна, с жълт овчи кожух. Пъстрата кобила, усетила шенкела, ускорява ход и конниците бързо приближават задалите се насреща им. Червеноармеецът оправя ремъка на рамото си и изплюва допушената цигара на снега.

— Здравейте, другарю! Какво има по вашия участък? — И комбатът почти без да се навежда, понеже червеноармеецът е висок, му подава ръка. Юначината набързо дръпва ръкавицата от ръкава си. Комбатът се здрависва с постовия.

Полякът отдалеч наблюдава. Двама червени офицери (трите квадрата у болшевиките значат чин майор) се здрависват с войника като с близък приятел. За миг си представя, че самият той е подал ръка на своя майор Закржевски, и при тая нелепа мисъл неволно се озърта.

— Току-що поех поста, другарю комбат — отрапортува червеноармеецът.

— Видяхте ли ония следи там?

— Не, не съм ги видял още.

— Кой е бил на пост нощес от два до шест?

— Суротенко, другарю комбат.

— Е, добре, отваряйте си очите.

И вече готов да отмине, сурово предупреди:

— По-малко се разхождайте с тези.

Докато конете препускаха в тръс по широкия път, който се простираше между границата и градчето Берездов, комбатът разправяше:

— На границата е нужно да си отваряш очите. Заплеснеш ли се за малко, горчиво ще съжаляваш. Нашата служба е без сън. Денем не е толкова лесно да се прескочи границата, но затова нощем трябва да си отваряш очите на четири. Ето, преценете сам, другарю Корчагин. В моя участък има четири села, разделени наполовина. Тук е много трудно. Както и да поставиш кордона, на всяка сватба или празник присъствуват всички роднини, които живеят зад него. И как иначе, на всеки двайсет крачки къща, а през рекичката и кокошка може да прегази. Не минава и без контрабанда. Наистина това са дреболии. Някоя жена ще донесе една-две бутилки четиридесетградусова полска джибровка, но затова пък не са малко и големите контрабанди, при които хората работят с много пари. А знаеш ли какво правят поляците? Във всички погранични села са отворили универсални магазини — можеш да купиш каквото си искаш. Разбира се, това е направено не за техните бедни селяни.

Корчагин слушаше комбата с интерес. Пограничният живот прилича на непрекъснато разузнаване.

— Кажете, другарю Гаврилов, нима работата се ограничава само с превозване на контрабанда?

Комбатът мрачно отговори:

— Там е работата, че не е само това.

 

 

Градчето Берездов е малко. Глухо провинциално кътче, някогашно еврейско място за заселване. Двеста-триста къщички, безредно построени тук и там. Грамаден пазарен площад, а сред площада — двадесетина дюкянчета. Площадът е кален, засипан с тор. Градчето е заобиколено със селски дворове. В еврейския център по пътя към скотобойната — стара синагога. От това старо здание лъха печал. Наистина синагогата не може да се оплаче, че е празна в съботни дни, но вече не е така, както по-рано, и животът на равина съвсем не е такъв, какъвто той би желал да бъде. Изглежда, че през деветстотин и седемнадесета година се е случило нещо много лошо, щом като дори тук, в такъв затънтен край, младежите гледат равина без необходимото уважение. Наистина старците все още ядат само „кашер“, но колко хлапета вече ядат проклетия от бога свински салам! Тфу, отвратително е дори да си го помислиш! Равинът Борух в яда си ритва свинята, която грижливо рови гюбрето, за да намери нещо за ядене. Да, той, равинът, никак не е доволен, че Берездов стана районен център. Довлякоха се, дявол знае откъде, тия комунисти, все въртят, сучат, и всеки ден все нови неприятности. Вчера на вратнята на попския чифлик той, равинът, видя нова табела:

„Берездовски районен комитет на комунистическия младежки съюз в Украйна“.

От тая табела не може да се очаква нищо хубаво. Потънал в мислите си, равинът не забеляза как се натъкна на една малка обява, залепена на вратата на синагогата му:

„Днес в клуба се свиква открито събрание на трудещата се младеж. Доклад ще изнесат председателят на изпълнителния комитет, Лисицин, и временно изпълняващият длъжността секретар на райкома, другарят Корчагин. След събранието ще бъде изнесен концерт със силите на учениците от деветлетката.“

Равинът ядосано скъса обявата на вратата. „Ето, стана тя, каквато стана!“

Градската черквица от двете страни е заобиколена от голямата градина на попския чифлик, а в градината има обширна къща със стара зидария. Спарена, отегчителна пустота тегнеше в стаите, в които живееха попът и попадията, също така стари и отегчителни като къщата и отдавна омръзнали си един на друг. Когато в къщата влязоха новите стопани, скуката изведнъж изчезна. В големия салон, дето благочестивите хазяи приемаха гости само на големи празници, сега винаги има много хора. Попската къща стана партиен комитет на Берездов. На вратата на малката стаичка вдясно от главния вход е написано с тебешир: „Райкомсомол“. Тук прекарваше една част от деня Корчагин, който по съвместителство със службата военкомбат на Втори батальон за всеобщо военно обучение изпълняваше длъжността секретар на току-що създадения райком на комсомола.

Осем месеца бяха изминали от другарската вечер у Ана, а му се струваше, че е било вчера. Корчагин отмести купчината книжа настрана, облегна се на креслото и се замисли…

В къщата е тихо. Късна нощ. Парткомът опустя. Преди малко си отиде последен Трофимов, секретарят на райкома на партията, и сега Корчагин е сам в къщата. Прозорецът е изписан с капризни плетеници от студа. Газената лампа е на масата, печката е добре затоплена. Корчагин си спомни неотдавнашното минало. През август колективът на работниците бе го изпратил като младежки организатор с ремонтния влак в Екатеринослав. И до късна есен сто и петдесет души се движеха от станция на станция, като ги разчистваха от наследството на войната и разрухата от опожарените и разрушени вагони. Пътят им мина от Синелниково до Полог. Тук, в някогашното царство на бандита Махно, на всяка крачка имаше следи от разрушение и изтребление. В Гуляйполе цяла седмица възстановяваха каменното здание на помпата, слагаха железни кръпки на разрушените от динамита стени на водната цистерна. Електротехникът не познаваше изкуството и тежестта на шлосерската работа, но ръцете му, въоръжени с ключ, завинтиха не една хиляда ръждясали гайки.

В късна есен влакът приближи до родните работилници. Цеховете приеха обратно в големите си помещения сто и петдесет чифта ръце…

Все по-често започнаха да виждат електротехника у Ана. Бръчката на челото му се заличи и неведнъж се чуваше заразителният му смях.

Отново мазутната компания слушаше в кръжоците неговите повести за отдавна отминалите години на борбата, за опитите на метежната, робска селяшка Русия да събори коронованото чудовище, за бунтовете на Стенка Разин и Пугачов.

Една вечер, когато у Ана се бяха събрали много млади хора, електротехникът неочаквано се освободи от едно старо нездраво наследство. Той, който бе свикнал с тютюна почти от детските години, каза твърдо и категорично:

— Няма да пуша вече.

Това стана неочаквано. Някой бе започнал спор върху това, че навикът е по-силен от човека, и за пример бе посочил пушенето. Гласовете се разделиха. Електротехникът не се намесваше в спора, но Таля го въвлече в него и го накара да говори. Той каза онова, което мислеше:

— Човекът е господар на навика, а не наопаки. Иначе докъде ще стигнем?

Цветаев извика от ъгъла:

— Гръмки думи. Корчагин ги обича. Ами ако му смачкам фасона, какво ще се получи? Самият той пуши ли? Пуши. Знае ли, че от пушенето няма никаква полза? Знае. Но да се откаже — не му достига воля. Неотдавна в кръжоците той „насаждаше култура“. — И като промени тона, Цветаев попита със студена подигравка: — Нека ни каже той как е с псувните. Който познава Павка, ще каже: псува рядко, но сладко. По-лесно е да четеш проповеди, отколкото да бъдеш светия.

Настъпи мълчание. Острият тон на Цветаев подействува неприятно на всички. Електротехникът не отговори веднага. Бавно извади цигарата от устата си, смачка я и тихо каза:

— Няма да пуша вече.

После помълча и добави:

— Правя това за себе си и донякъде зарад Димка. Който не може да се отърве от лошия навик, не струва пукната пара. Оставам си само с псувните. Аз, приятели, не съм се преборил напълно с това безобразие, но дори Димка признава, че рядко чува псувни от мен. По-лесно е да изтървеш дума, отколкото да изпушиш цигара, и затова не ще кажа сега, че съм сложил край на това. Но все пак ще ликвидирам и с псувните.

 

 

Преди да настъпи зимата, реката бе задръстена от салове с дървен материал, есенният разлив ги разбиваше и топливото пропадаше, отнесено надолу по реката. Соломенка отново изпрати своите колективи, за да спасяват горските богатства.

Желанието на Корчагин да не остане назад от колектива го накара да скрие страшната простуда и когато след седмица по бреговете на кея изникнаха планини от наредени на фигури дърва, студената вода и есенната влага събудиха врага, дремещ в кръвта — и Корчагин пламна в огън. Две седмици острият ревматизъм гореше тялото му, а когато се върна от болницата, можеше да работи на менгемето само след като го „възседнеше“. Майсторът само поклащаше глава. А след няколко дни безпристрастната комисия го призна за нетрудоспособен и той бе уволнен с право на пенсия, която рязко отказа.

С тежко сърце напусна своите работилници. С бастун в ръка той се движеше бавно и с мъчителна болка. Майка му неведнъж му беше писала, молеше го да й иде на гости и сега той си спомни за своята старица, за думите й на сбогуване: „Виждам ви само като осакатеете.“

Павел получи в губкома завити на тръбичка двете лични дела, комсомолското и партийното, и без да се сбогува почти с никого, за да не разпалва мъката, замина при майка си. Две седмици бабичката пареше и разтриваше подутите му крака и след месец той ходеше вече без бастун, а в гърдите му клокочеше радост и пред очите му наново съмна. Влакът го отнесе в губернския център. След три дни в орготдела му връчиха един документ, с който го изпращаха в губвоенкомата, за да бъде използуван като политработник във формиране на военобуча.

А след още една седмица той пристигна тук, в затрупаното от сняг градче, като военкомбат 2. От окръжния комитет на комсомола получи задача да събере разпръсналите се комсомолци и да създаде организация в новия район. Ето как се обръщаше животът.

 

 

Навън е жега. През отворения прозорец в кабинета на председателя на изпълкома наднича вишнево клонче. Слънцето пали позлатения кръст върху готическата камбанария на католическата черква, която се издига оттатък пътя срещу изпълкома. В градинката пред прозореца дребничките гъсета на пазачката на изпълкома, нежно мъхести и зелени като околната трева, сръчно си търсят храна.

Председателят на изпълкома дочиташе току-що получената телеграма. По лицето му премина сянка. Голямата му жилеста ръка се плъзна в разкошно виещата се коса и остана там.

Николай Николаевич Лисицин, председател на берездовския изпълком, е само на двадесет и четири години, но никой от сътрудниците му и партийните работници не знае това. Едър и силен човек, суров и понякога страшен, той изглежда тридесет и пет годишен. Здраво тяло, голяма глава на могъщ врат, кафяви, донейде студени, проницателни очи, енергична, рязка линия на брадата. Сини кавалерийски панталони, сив, износен френч, на левия джоб на гърдите орден „Червено знаме“.

Преди Октомври Лисицин бе „командувал“ един струг в Тулския оръжеен завод, дето дядо му, баща му и той почти от детинство режеха и пилеха желязото.

А от оная есенна нощ, когато за пръв път беше грабнал в ръка оръжието, което дотогава бе само изработвал, Коля Лисицин попадна в бурята. Революцията и партията го хвърляха от един пожар в друг. Тулският оръжейник мина славен път от червеноармеец до боен командир и полкови комисар.

Пожарите и грохотът на оръдията бяха вече минало. Сега Николай Лисицин е тук, в граничния район. Животът тече мирно. Той седи до късна нощ над сведенията за хода на жътвата и ето че тая телеграма за миг възкресява миналото. Телеграмата предупреждава с лаконичния телеграфен език:

„Тайно поверително

До берездовския предизпълком

Лисицин

На границата се забелязва оживено прехвърляне на голяма полска банда, която е в състояние да тероризира пограничните райони. Вземете предпазни мерки. Препоръчва се ценностите от финансовия отдел да се препратят в окръга и да не се задържат суми от данъци.“

 

 

От прозореца на кабинета си Лисицин вижда всички, които влизат в РИК. По стълбата се качва Корчагин, След миг на вратата се почука.

— Седни да си поговорим. — И Лисицин стиска ръката на Корчагин.

Цял час председателят на изпълкома не приемаше никого.

Когато Корчагин излезе от кабинета, беше вече пладне. От градината изскочи Нюра, малката сестричка на Лисицин. Павел я наричаше Анютка. Срамежливо и сериозно не според годините си, девойчето винаги, когато срещаше Корчагин, се усмихваше приветливо, а сега несръчно, по детски, се здрависа, като отхвърляше от челото си кичур късо подстригана коса.

— При Коля никого ли няма? Мария Михайловна отдавна го чака за обед — каза Нюра.

— Влез, Анютка, той е сам.

На другия ден, още много преди разсъмване, пред изпълкома спряха три коли, запретнати с охранени коне. Хората в тях тихо разговаряха. От финансовия отдел изнесоха няколко запечатани чувала, натовариха ги на колите и след няколко минути по шосето затракаха колелата. Отряд под командата на Корчагин придружаваше колите. Четиридесетте километра до окръжния център (двадесет и пет от тях през гора) бяха минати благополучно, ценностите бяха прехвърлени в касите на окръжния финансов отдел.

А след няколко дни откъм границата на Берездов пристигна на кон един кавалерист. Зяпачите в градчето с учудени погледи следяха конника и запенения кон.

Пред входа на изпълкома кавалеристът се стовари като денк на земята и придържайки сабята с ръка, затропа с тежките си ботуши по стъпалата. Лисицин, начумерен, пое писмото от него, разпечата го и написа разписка на плика. Граничарят не остави коня да си почине, скочи на седлото и подкарвайки веднага кариер, препусна обратно.

Никой не знаеше съдържанието на писмото освен председателят на изпълкома, който току-що го беше прочел. Но жителите на градчето имаха някакъв кучешки нюх. От трима дребни търговци тук двамата непременно са дребни контрабандисти и тоя занаят изработва у тях някаква инстинктивна способност да отгатват опасността.

По тротоара към щаба на батальона ВВО минаха бързо двама души. Единият от тях е Корчагин. Жителите го познават: той е винаги въоръжен. Но щом и секретарят на парткома, Трофимов, е сложил портупей с наган — това е вече лошо.

След няколко минути от щаба изскочиха петнадесетина души и стиснали пушките си с натъкнати щикове, тичешком се спуснаха към мелницата, която се намираше на кръстопътя. На останалите комунисти и комсомолци даваха оръжие в парткома. Председателят на изпълкома профуча на кон с кубанка и с неизменния маузер на кръста. Ясно — ставаше нещо лошо. Големият площад и глухите улички сякаш измряха — не остана жива душа. За миг по вратите на малките дюкянчета се появиха грамадни средновековни катанци, кепенците се спуснаха. И само безстрашните кокошки и отмалелите от жега свине грижливо сортираха съдържанието на купищата смет.

Заставата залегна в края на градините. Оттук започват нивите и в далечината се вижда правата линия на пътя.

Съобщението, получено от Лисицин, не беше дълго:

„Тая нощ в района на Поддубец с бой се промъкна през границата на съветска територия една конна банда, приблизително сто саби и две леки картечници. Вземете мерки. Следите на бандата се губят в Славутските гори. Предупреждаваме ви, че през деня през Берездов по дирите на бандата ще мине една сотня червени казаци. Да не ги сбъркате.

Комбат на специалния пограничен

Гаврилов“

След час по пътя към градчето се показа един конник, а на километър след него — конна група. Корчагин втренчено се вглеждаше напред. Конникът се приближаваше предпазливо, но не забеляза заставата в градините. Той беше млад червеноармеец от седми полк на червените казаци. Разузнаването беше нова работа за него и когато внезапно го обградиха на пътя изскочилите от градините хора, той се усмихна смутено, като видя значките КИМ върху войнишките им рубашки. След кратки преговори обърна коня и препусна към приближаващата в тръс сотня. Заставата пропусна червените казаци и отново залегна в градините.

Минаха няколко тревожни дни. Лисицин получи съобщение, в което се казваше, че на бандитите не се е удало да разгънат диверсионни действия: преследвана от червената кавалерия, бандата е била принудена да се оттегли бързо зад границата.

Малка група болшевики — деветнадесет души в целия район — напрегнато работеше за съветското строителство. Младият, току-що организиран район изискваше да се създаде всичко отново. Близостта на границата държеше всички в неуморна бдителност.

Преизбиране на съветите, борба с бандитите, културно-просветна работа, борба с контрабандата, военно-партийна и комсомолска работа — ето кръга, в който се въртеше от зори до късна нощ животът на Лисицин, Трофимов, Корчагин и на малобройния, събран от тях актив.

От коня — на писмената маса, от масата — на площада, където маршируват обучаваните взводове на подрастващото поколение; клуба, училището, две-три заседания, а нощем — коня, маузера на бедрото и рязкото: „Стой, кой е там?“, тракане на кола, която офейква с контрабандна стока — ето от какво се състояха дните и много от нощите на военкомбата 2.

В районния комитет на комсомола в Берездов влизаха Корчагин, Лида Полевих — волжанка с тесни очи, завеждаща женотдела, и Женка Развалихин — високо, хубавичко момче, доскорошен гимназист, „млад и зелен“, любител на опасни приключения, познавач на Шерлок Холмс и Луи Бусенар. Развалихин работеше като началник-канцелария в районния комитет на партията, преди четири месеца бе влязъл в комсомола, но с комсомолите се държеше като „стар болшевик“. Нямаше кого да изпратят в Берездов и затова след дълго мислене окръжният комитет изпрати Развалихин като „политпросветник“.

Слънцето се беше издигнало до зенита. Жегата проникваше в най-затулените кътчета, всичко живо се бе скрило под покрив и дори кучетата се бяха заврели под хамбарите и лежаха там, отмалели от жегата, мързеливи и сънени. Сякаш в селото не бе останала жива душа и само в локвата край кладенеца блажено грухтеше заровила се в калта свиня.

Корчагин отвърза коня и като прехапа устна от болката в коляното, се метна на седлото. Учителката стоеше на стъпалото на училището, като прикриваше с длан очите си от слънцето.

— Довиждане, другарю военком. — И се усмихна.

Конят нетърпеливо тропна с крак и изпънал шия, дръпна поводите.

— Довиждане, другарко Ракитина. И тъй, решено: утре ще имаме първия урок.

Конят усеща отпуснатите поводи и изведнъж потегля тръс. В миг до слуха на Корчагин достигнаха диви писъци. Така викат жените при пожар в село. Здравата юзда рязко обърна коня и военкомът видя, че откъм края на селото тича запъхтяна млада селянка. Ракитина излезе на средата на улицата и се спря. По праговете на съседните къщи наизлязоха хора, повечето старци и бабички. Всички здрави хора бяха в полето.

— Ах, добри хора, какво става там! Ох, не мога, не мога!

Когато Корчагин стигна до тях, от всички страни се стичаха вече хора. Наобиколиха жената, дърпаха я за ръкава на бялата риза, отрупваха я разтревожено с въпроси, но от несвързаните й думи не можеше нищо да се разбере. „Убиха ги! Ще се изколят!“ — само викаше тя. Някакъв старик с разчорлена брада, като придържаше с ръка платнените си гащи, глупаво подскачаше и напираше към младата жена.

— Не крещи като луда, ма! Къде се бият? Защо се бият? Стига си врещяла! Тфу, дявол!

— Нашето село се бие с поддубчани… за синорите! Поддубчани избиват нашите!

Всички разбраха нещастието. Улицата се изпълни с женски вой, старците яростно зареваха. И по селото се понесе, изви се из дворовете призивно, като тревожна камбана: „Поддубчани колят с косите си нашите зарад синорите!“ От къщите изскочиха на улиците всички, които могат да ходят, и въоръжени с вили, брадви или просто с колове от плетищата, се втурнаха от селото към нивите, дето в кървав бой двете села решаваха ежегодния си спор за синорите.

Корчагин така шибна коня, че той изведнъж препусна галоп. Пришпорван от виковете на ездача, изпреварвайки тичащите, враният кон се понесе напред със стремителни скокове. Плътно прилепнал уши към главата и отмятайки високо крака, той препускаше все по-бързо. Вятърната мелница на могилата, сякаш преграждайки пътя, е размахала встрани своите ръце-криле. Вдясно от мелницата в низината край реката са ливадите. Вляво, додето поглед стига, се простират ръжени ниви, които ту се катерят по могилки, ту се спускат в долове. Над узрялата ръж подухваше ветрец и сякаш я галеше с ръка. По пътя ярко се червенееха макове. Тук беше тихо и нетърпимо горещо. Само отдалеч, отдолу, дето реката се бе припекла на слънцето като сребърна змия, долитаха викове.

Надолу, към ливадите, конят препускаше със страшна бързина. „Ако се закачи нейде кракът му — и той, и аз отиваме по дяволите“ — мина през ума на Павел. Но той не можеше вече да спре коня и долепен до врата му, слушаше как в ушите му свири вятърът.

Втурна се в ливадата като луд. Тук с тъпа, зверска ярост се биеха хора. На земята лежаха няколко души, облени в кръв.

Конят събори с гърдите си на земята някакъв брадат човек, който с част от дръжка на коса тичаше подир един млад момък с обляно с кръв лице. Един загорял, як селянин тъпчеше с тежки ботуши съборения на земята противник и старателно се мъчеше да го удари под лопатката.

Корчагин налетя върху купчината хора с цялата тежест на коня и разпиля биещите се на различни страни. Като не ги оставяше да се опомнят, той бясно въртеше коня, налиташе с него върху озверените хора и чувствувайки, че това кърваво хорско тесто можеше да се разтърве само със същата диващина и страх, бясно се развика:

— Махайте се, гадове! Ще ви застрелям, бандитски души!

И той измъкна маузера от кобура и гръмна над нечие изкривено от злоба лице. Скок с коня — и пак изстрел. Някои захвърлиха косите и се стъписаха. Така, стръвно препускайки с коня по ливадата, стреляйки непрекъснато с маузера, военкомът постигна целта си. Хората хукнаха от ливадата на различни страни, за да избягнат от отговорност и от тоя кой знае откъде взел се, страшен в яростта си човек с „дяволска машинка“, която стреля безкрай.

Скоро след това в Поддубци пристигна районният съд. Народният съдия дълго се блъска и разпитва свидетелите, но не можа да открие инициаторите. От побоя никой не умря, ранените оздравяха. Упорито, с болшевишко търпение, съдията се мъчеше да обясни на стоящите пред него начумерени селяни цялата дивотия и недопустимост на предизвикания от тях побой.

— Виновни са синорите, другарю съдия, объркаха се синорите ни! Затова се бием всяка година.

Все пак стана нужда някои и други да бъдат наказани.

А след седмица, по сенокос, тръгна една комисия, която забиваше колчета по спорните места. Старецът-земемер, потънал в пот, капнал от жегата и дългото ходене, разказваше на Корчагин, като навиваше ролетката:

— Вече тридесет години се занимавам със земемерство и навред синорите са причина за раздори. Погледнете разделната линия на ливадите, та това е нещо невъзможно! Дори пияният върви по-право. А да знаете какво е по нивите! Ивици от три крачки земя една в друга се вплели — умът ти не побира как да ги разделиш. И всичко това всяка година се дроби все повече и повече. Отделя се синът от бащата — режат ивицата земя наполовина. Уверявам ви, че след още двадесет години нивите ще се превърнат само в синори и няма да има къде да се сее. То и сега десет процента от земята отиват в синори.

Корчагин се усмихна:

— Другарю земемер, след двадесет години у нас няма да остане нито един синор.

Старецът снизходително погледна събеседника си:

— За комунистическото общество ли приказвате? Е, то е още нейде в далечното бъдеще.

— Ами чували ли сте за Будановския колхоз?

— А, ето за какво намеквате!

— Да.

— Аз съм ходил в Будановка… Но все пак това е изключение, другарю Корчагин.

Комисията мереше. Двама младежи забиваха колчета. А от двете страни на ливадите стояха селяни и внимателно наблюдаваха колчетата да се забиват на мястото на по-раншния синор, който едва личеше от стърчащите тук-таме между тревата полуизгнили колове.

 

 

… Като шибна с камшика хилавия среден кон, коларят се обърна към седналите в колата и словоохотливо заприказва:

— Кой ги знае как се развъдиха по нас тия комсомолци. По-рано това го нямаше. А всичко започна май от учителката, казва се Ракитина, може да я знаете. Младо моме още, а може да се каже — пакостливо. Бунтува всички жени в селото, насъбере ги, па като им заломоти — цялото зло иде от това. Плеснеш жена си ядосан по сурата, мигар може без това — по-рано ще се избърше и ще млъкне, а сега хич не си я пипнал, па ще ти писнат ушите от викове. Ще ти изтърси туй-онуй за народен съд, а която е по-млада, ще ти продума и за развод и ще ти изреди всички закони. А моята Ганка, такваз кротка жена още от рождение, сега се измъдрила делегатка. Туй ще да е нещо като старши над жените. И току ходят при нея от цялото село. Отпърво ми се щеше да я погаля моята Ганка с камшика, но след това плюх. Е, по дяволите! Нека си дрънкат. Тя си ми е жена на място и като домакиня, и изобщо.

Коларят почеса косматата си гръд, която се виждаше през разреза на платнената рубашка, и по навик шибна средния кон под корема. С колата пътуваха Развалихин и Лида. И двамата имаха работа в Поддубци. Лида искаше да свика съвещание на делегатките, а Развалихин отиваше да оправи работата в групата.

— Но нима не ви харесват комсомолците? — шеговито попита Лида коларя.

Коларят щипна брадичката си и отговори, без да бърза!

— Ами, защо… На младини човек може да полудува. Да прави там представления и разни други; и аз обичам да гледам комедии, ако ги бива. Отначало мислехме, че момчетата ще започнат да дигат скандали, а то излезе обратното. Чували сме, че за пиянство, хулиганство и прочие при тях е строго. Повече ги избива на учение. Само че все се заяждат с бога и току подстрекават да се вземе черквата за клуб. Туй вече е излишна работа, старците се ядосват и затуй имат зъб на комсомолците. А иначе какво? Нередното им е само едно: току събират около себе си най-големите голтаци, повечето ратаи или загубени стопани. Не приемат господарските синове.

Колата се спусна от могилата и зави към училището.

 

 

Училищната прислужница постла на гостите в стаята си, а тя отиде да спи в плевнята. Лида и Развалихин току-що се бяха върнали от продължителното събрание. В стаята е тъмно. Лида изу обущата си, качи се на леглото и веднага заспа. Събуди я грубото докосване на Развалихин, което ясно говореше за намеренията му.

— Какво искаш?

— По-тихо, Лидка, защо крещиш? Разбираш ли, скучно ми е да лежа ей тъй самичък, дявол да го вземе! Нима не намираш нещо по-интересно от това да хъркаш?

— Прибери си ръцете и се махай веднага от леглото ми, че дяволите ще те вземат! — Лида го блъсна. Тя и по-рано не можеше да понася лигавата усмивка на Развалихин. Сега на Лида й се иска да му каже нещо оскърбително и подигравателно, но сънят надвива и тя затваря очи.

— Какво ми се превземаш? Виж ти какво интелигентно поведение. Да не би случайно да сте от института за благородни девици? Но да не си мислиш, че съм ти повярвал? Не ставай глупава. Ако си съзнателен човек, отначало задоволи нуждата ми, а после спи, колкото си искаш.

Като смяташе излишно да хаби думите си, той отново се прехвърли от пейката на кревата и господарски безапелационно сложи ръката си върху рамото на Лида.

— Върви по дяволите! — извика тя, събудила се изведнъж. — Честна дума, утре ще разкажа всичко на Корчагин.

Развалихин я улови за ръката и зашепна раздразнено:

— Плюя аз на твоя Корчагин, а ти не се опъвай, защото каквото и да правиш, ще те взема.

Между него и Лида започна кратка борба и в тишината на стаята звънливо прокънтя плесница, а след това втора, трета… Развалихин отлетя встрани. В тъмнината Лида напосоки хукна към вратата, блъсна я и изскочи на двора. И застана там, обляна от лунната светлина, кипяща от негодувание.

— Ела вътре, глупачке! — злобно извика Развалихин.

Той изнесе постелята си под навеса и остана да нощува навън.

А Лида пусна резето на вратата и се сви на кравайче върху леглото.

Сутринта, когато се връщаха, Женка седеше до стареца-колар в колата и пушеше цигара след цигара.

„Тази мимоза може наистина да ме наковлади пред Корчагин! Ама че кисела кукла! Поне да бе хубавица, а то едно недоразумение. Трябва да се помирим, че иначе може да се забърка някоя каша. Корчагин и без това ме гледа накриво.“

Развалихин се премести при Лида. Престори се на смутен, очите му са почти тъжни, мънка някакви заплетени оправдания, вече се разкайва. И постигна своето: в покрайнините на градчето Лида му обеща да не казва никому за снощното.

 

 

Комсомолските групи се раждаха една след друга в пограничните села. Комсомолците от районния комитет хвърляха много сили за тия първи издънки на комунистическото движение. Корчагин и Лида Полевих прекарваха по цели дни в тия села.

Развалихин не обичаше да ходи по селата. Не умееше да се сближава със селските момци, да спечели доверието им и само разваляше работата. А за Полевих и Корчагин това беше просто и естествено. Лида събираше момичетата около себе си, завързваше приятелство и вече поддържаше постоянна връзка с тях, като неусетно събуждаше интерес у момичетата към живота и работата на комсомола. Цялата младеж в района познаваше Корчагин. Вторият батальон ВВО обхващаше с военното си обучение хиляда и шестстотин неслужили младежи. Никога още хармониката не бе играла такава голяма роля в пропагандата както тук, на селските вечеринки, на улицата. Хармониката правеше Корчагин „свой момък“, за перчемлиите ергенаци много пътеки към комсомола започваха именно оттук, от пеещата чародейка-хармоника, ту страстна и тревожеща сърцето в стремителния темп на марша, ту ласкава и нежна в тъжните извивки на украинските песни. Слушаха хармониката, слушаха и хармониста-работник, сега военком и комсомолско „секретарче“. Съзвучно се сплитаха в сърцата и песните на хармониката, и онова, за което говореше младият комисар. В селата започнаха да се чуват нови песни, в къщите освен псалтири и съновници се появиха и други книги.

За контрабандистите стана тежичко, че трябваше да се озъртат не само за пограничните войници: съветската власт си бе спечелила млади приятели и старателни помощници. Понякога, обхванати от порива сами да заловят врага, пограничните групи прекаляваха и тогава Корчагин трябваше да спасява подчинените си. Веднъж Гришутка Хороводко, синеокият секретар на поддубската група, темпераментен, голям любител на споровете и настроен антирелигиозно, след като получи по свои пътища съобщение, че през нощта ще докарат у селския мелничар някаква контрабанда, вдигна на крак цялата група. Въоръжена с учебна пушка, с два щика, групата, начело с Гришутка, предпазливо обсади през нощта мелницата и зачака звяра. За контрабандата беше научил и пограничният пост на ГПУ и беше извикал своята застава. През нощта двете страни се сблъскаха и само благодарение на самообладанието на граничните не изпозастреляха комсомолците в станалата схватка. Само обезоръжиха момчетата, отведоха ги в едно съседно село на четири километра и ги заключиха.

В това време Корчагин беше у Гаврилов. Сутринта комбатът го уведоми за току-що полученото съобщение и секретарят на райкома замина да освободи момчетата.

Пълномощникът на ГПУ му разправи, смеейки се, за нощното произшествие.

— Ето какво ще направим, другарю Корчагин. Те са добри момчета, няма да ги уплитаме в дело. А за да не влизат занапред в нашите функции, ти ги посплаши малко.

Часовият отвори вратата на сайванта и единадесетте момци скочиха от земята и се изправиха смутени, тъпчейки на едно място.

— Погледнете ги — огорчено разпери ръце пълномощникът. — Забъркаха такава каша, че сега ще трябва да ги изпратя в окръга.

Тогава Гришутка започна развълнувано:

— Другарю Сахаров, какво лошо сме направили? Та ние искаме да помогнем на съветската власт! Ние отдавна следяхме тоя кулак, а вие ни затворихте като бандити. — И той обидено се отвърна.

След като им поговориха сериозно, Корчагин и Сахаров, които едва издържаха тоя тон, престанаха да ги „сплашват“.

— Ако гарантираш за тях и ни обещаеш, че вече няма да ходят на границата, а ще оказват помощта си иначе, ще ги освободя с добро — обърна се Сахаров към Корчагин.

— Добре, аз отговарям за тях. Надявам се, че вече няма да ме изложат.

Групата се върна с песни в Поддубци. Инцидентът не бе разгласен. Но все пак мелничарят бе пипнат скоро. Тоя път по законен ред.

 

 

Богато живеят немците колонисти при горските селища Майдан Вила. На половин километър един от друг се намират солидни кулашки дворове: къщи с пристройки като малки крепости. Дирите на бандата на Антонюк се губеха в Майдан Вила. Тоя царски фелдфебел бе организирал от роднини една бандитска седморка и започна да работи с нагана по околните пътища, като не се стесняваше да лее кръв, не се гнусеше от спекулантите, но не прощаваше и на съветските работници. Антонюк действуваше бързо. Днес ще нареди двама селски кооператори, а утре на двадесетина километра ще обезоръжи някой пощальон и ще го обере до стотинка. Антонюк се състезаваше с колегата си Гордий, и двамата ги биваше: и единият, и другият отнемаха доста време на окръжната милиция и ГПУ. Антонюк шеташе с шайката си под носа на Берездов. Стана опасно да се пътува по пътищата за града. Трудно беше да се залови тоя бандит; намереше ли се натясно, той се изплъзваше зад границата, отпочиваше си и се появяваше наново, когато най-малко го очакваха. При всяка вест за някое кърваво внезапно нападение на тоя опасен с неуловимостта си звяр Лисицин нервно хапеше устни.

— Докога тая гад ще ни хапе? Ще ме накара тоя мръсник сам да се захвана със залавянето му — процеждаше той през стиснатите си зъби.

И на два пъти председателят на изпълкома се спускаше по пресните следи на бандата, като вземаше със себе си Корчагин и още трима комунисти; но Антонюк се изплъзваше.

От окръга изпратиха в Берездов отряд за борба с бандитизма. Командуваше го контешки облеченият Филатов. Надут като млад петел, той не сметна за необходимо да се регистрира при председателя на изпълкома, както изискваха пограничните правила, а поведе отряда си към близкото село Семаки. Като пристигна през нощта в селото, разположи се с отряда в първата къща на края. Тия непознати въоръжени хора, които действуваха така потайно, привлякоха вниманието на един съсед-комсомолец и той отърча у председателя на селсъвета. Понеже не знаеше нищо за отряда, председателят помисли, че това е някаква банда, и към района полетя един конен куриер-комсомолец. Идиотщината на Филатов за малко не коства живота на мнозина. Лисицин научи за „бандата“ през нощта, веднага вдигна на крак милицията и с десетина души препусна към Семаки. Долетяха до двора, скочиха от конете и през плета се втурнаха в къщата. Часовоят на прага, ударен с дръжката на маузера по главата, като чувал се свлече на земята; под тежкото рамо на Лисицин вратата с трясък се разтвори и в стаята, слабо осветена от висящата на тавана лампа, нахълтаха хора. Отметнал ръка назад, готов да хвърли ръчна бомба, стиснал маузера в другата си ръка, Лисицин изрева така, че стъклата затрепераха:

— Предайте се или ще ви пръсна на парчета!

Още миг — и втурналите се щяха да обсипят с град от куршуми наскачалите от пода сънливи хора. Но страшният вид на човека с бомбата вдигна нагоре десетки ръце. А след миг, когато подгониха хората от отряда по долни дрехи на двора, орденът върху френча на Лисицин развърза езика на Филатов.

Лисицин бясно се изплю и с унищожаващо презрение тръсна:

— Парцал!

 

 

До района долетяха отзвуци от германската революция. Достигна ехото на престрелката по барикадите в Хамбург. На границата ставаше неспокойно. Вестниците се четяха в напрегнато очакване, от запад подухваха октомврийски ветрове. В районния комитет на комсомола заваляха заявления от младежи с молба да ги изпратят като доброволци в Червената армия. Корчагин дълго убеждаваше пратениците на групите, че политиката на съветската страна е политика на мир и че засега тя не смята да воюва с никого от съседите. Но това действуваше слабо. Всяка неделя в градчето се събираха комсомолци от всички групи и в голямата попска градина ставаха районни събрания. Един ден по пладне в широкия двор на райкома под строй, в походен марш и пълен състав пристигна поддубецката група на комсомола. Корчагин я видя през прозореца и излезе на входната площадка. Единадесетте момци, начело с Хороводко, с ботуши, с грамадни торби през рамо, се спряха пред входа.

— Какво значи това, Гриша? — учудено попита Корчагин.

Но Хороводко му направи знак с очи и двамата влязоха вътре. Когато Лида, Развалихин и още двама комсомолци заобиколиха Хороводко, той затвори вратата и като намръщи сериозно избелелите си вежди, съобщи:

— Правя бойна проверка, другари. Днес съобщих на хората си: от района се получи телеграма, разбира се, строго поверително, че започва война с германските буржуи, а скоро ще започне и с пановете. И тъй, от Москва има заповед — всички комсомолци да заминат за фронта, а който се страхува, нека подаде заявление — ще го оставят у дома му. Поръчах им да не говорят нищо за войната, а да си вземат по един комат хляб и по едно парче сланина, а който няма сланина, да вземе чесън или кромид, да се съберат тайно след един час извън селото и ще вървим в района, а оттам в окръга, дето ще получим оръжие. Това подействува здравата на момчетата. Разпитват ме туй-онуй, а пък аз им казвам — без разговори и толкоз! А който се отказва — да напише заявление. Заминаването е доброволно. Моите момчета се разотидоха, а мене сърцето ми се свило: какво ще стане, ако никой не дойде? Тогава трябва да разтуря групата и да се махна нанякъде. Седя край селото и се озъртам. Ето ги, взеха да идват един по един. Някои и други с разплакани мутри, но не се издават. Дойдоха и десетимата, нито един дезертьор. Ето каква е поддубецката група! — възхитено завърши Гришутка и гордо се тупна с юмрук в гърдите.

А когато възмутената Полевих го нахока, той я гледаше с неразбиращи очи.

— Какво ми разправяш! Това е най-подходящата проверка! Тук виждаш всички без измама. За по-голяма важност щях да ги замъкна в окръга, но момците се поизмориха. Нека се приберат по домовете си. Само че ти, Корчагин, непременно им дръпни реч, може ли без това? Без реч не бива… Кажи им, че уж мобилизацията е отменена, а за геройството им — чест и слава.

 

 

В окръжния център Корчагин ходеше рядко. Тия пътувания му отнемаха по няколко дни, а работата изискваше неотлъчно присъствие в района. Затова пък при всеки удобен случай Развалихин се вдигаше и заминаваше в града. Въоръжен от глава до пети, сравнявайки се мислено с един от героите на Купер, той с удоволствие правеше тия пътувания. В гората откриваше стрелба по враните или по някоя пъргава катеричка, спираше самотните минувачи и като същински следовател ги разпитваше: кой е, откъде е и накъде отива. Близо до града Развалихин се разоръжаваше, пъхаше пушката под сеното, револвера — в джоба, и в окръжния комитет на комсомола влизаше в обикновения си вид.

— Е, какво ново има в Берездов?

Стаята на Федотов, секретаря на окръжния комитет, винаги е пълна с хора. Всички се надпреварват да говорят. Трябва да умееш да работиш при такава обстановка, да слушаш наведнъж четирима души, да пишеш и да отговаряш на петия. А Федотов е съвсем млад, но партийният му билет е от 1919 г. Само в онова метежно време можеше да стане член на партията един петнадесетгодишен младеж.

На въпроса на Федотов Развалихин отвърна небрежно:

— Всички новини не могат да се разкажат. Въртя се от сутрин до късна нощ. Всички дупки трябва да се запушат, нали трябва да се започва всичко отначало? Пак организирах две нови групи. Защо ме викате? — И той делово седна в креслото.

Кримски, завикономотделът, за миг се откъсна от купчината книжа и го погледна:

— Ние викахме Корчагин, а не тебе.

Развалихин пуща гъста струя тютюнев дим:

— Корчагин не обича да пътува насам, дори и в тая работа трябва да отговарям за чужда сметка… Изобщо на някои секретари им е добре: не вършат нищо, а яхат такива магарета като мене. Корчагин, като се замъкне на границата, няма го по две-три седмици, а аз мъкна цялата работа.

Развалихин недвусмислено даваше да се разбере, че именно той би бил подходящ за секретар на райкома на комсомола.

— Тоя пуяк никак не ми харесва — откровено призна Федотов пред окръжкомците след излизането на Развалихин.

Хитрините на Развалихин се откриха случайно. Веднъж Лисицин се отби при Федотов за пощата. Всеки, който идваше от района, вземаше пощата за всички. Федотов има продължителен разговор с Лисицин и Развалихин бе разобличен.

— Но ти все пак изпрати Корчагин. Та ние тук почти не се познаваме с него — каза Федотов, като се сбогуваше с председателя на изпълкома.

— Добре, само че да се разберем: да не мислите да ни го отнемете. Ще се противопоставим категорично.

 

 

Тая година на границата октомврийските тържества минаха с небивал подем. Корчагин бе избран за председател на октомврийската комисия в пограничните села. След митинга в Поддубци петхилядната маса от селяни и селянки от три съседни села, строена в половинкилометрова колона, начело с духова музика и батальона на ВВО, с развети червени знамена, потегли отвъд селото към границата. Спазвайки най-строг ред и дисциплина, колоната започна шествието си по съветската земя покрай пограничните стълбове, като се насочи към ония села, които бяха разделени на две от границата. Такова нещо поляците на границата никога не бяха виждали. Пред колоната на коне — комбатът Гаврилов и Корчагин, а зад тях — звън на мед, плясък на знамена и песни, песни! Празнично облечена селска младеж, веселие, селски моми, кръшен момински смях, сериозни лица на възрастни и тържествени лица на старци. Далеко, додето стига погледът, тече тая човешка река, нейният бряг е границата — нито крачка отвъд съветската земя, нито един крак не прекрачи забранената линия. Корчагин пропуска край себе си хорския поток. Комсомолската:

От тайгата до британските морета

Червената армия е най-силна! —

се сменяше от момински хор:

Ех, на къра там жътварки жънат.

Съветските часови поздравяваха колоната с радостна усмивка, а полските я посрещаха смаяно смутено. Шествието по границата, макар че за него предварително бе уведомено полското командуване, все пак предизвика тревога отвъд границата. Бързо засноваха разезди от полската жандармерия, петорно бе засилен броят на часовоите, а в доловете за всеки случай бяха скрити резерви. Но колоната се движеше на своя земя, шумна и радостна, изпълнила въздуха със звуците на песните си.

На една могилка стои полски часовой. Колоната отмерено крачи. Долитат първите звуци на марша. Полякът сваля пушката от рамо, слага я до крака и взема „за почест“. Корчагин чу ясно:

— Нех жие комуна!

Очите на войника говорят, че тия думи е произнесъл той. Павел го наблюдава, вперил поглед в него.

Приятел! Под войнишкия шинел бие в съзвучие с колоната сърце и Корчагин тихо отвръща на полски:

— Здравей, другарю!

Часовоят остава назад. Той пропуска колоната, като държи пушката си все в същото положение. Павел няколко пъти се обръща и гледа тая черна, дребна фигурка. Ето и друг поляк. Побеляващи мустаци. Изпод никелираното кръжило на козирката на конфедератката му — неподвижни, безцветни очи. Корчагин, още под впечатлението на току-що чутото, пръв каза сякаш на себе си на полски:

— Здравей, другарю.

Но не получи отговор.

Гаврилов се усмихна. Оказа се, че той бе чул всичко.

— Много искаш — каза той. — Освен обикновени пехотинци тук има и пехотна жандармерия. Видя ли шеврона на ръкава му? Той е жандармерист.

Началото на колоната вече се спускаше от могилата към селото, разделено на две от границата. Съветската половина готвеше тържествено посрещане на гостите. До граничното мостче; на брега на малката рекичка, се е събрало цялото съветско село. Моми и момци са се строили покрай пътя. По покривите на къщите и сайвантите в полската половина на селото са се струпали хора и втренчено гледат какво става отвъд реката. По праговете на къщите и по плетищата — тълпи селяни. Когато колоната влезе в коридора от хора, оркестърът засвири „Интернационалът“. На стъкмената набързо, обкичена със зеленина трибуна държаха вълнуващи речи и представители на още зелената младеж, и побелели старци. Говори и Корчагин на родния украински език. Думите му прелитаха през границата и се чуваха на другия бряг. Там решиха да не позволят тая реч да запали нечии сърца. Из селото препусна жандармерийски разезд, който с нагайки пъдеше жителите по домовете им. По покривите затракаха изстрели.

Улиците опустяха. От покривите изчезна подгонената с куршуми младеж, а хората от съветския бряг гледаха всичко това и се мръщеха.

На трибуната се качи, подкрепян от момците, старец-чобанин и обзет от порив на възмущение, развълнувано заговори:

— Хубаво гледайте, деца! Така и нас ни биеха някога, а сега в село не се е чуло и видяло властта да бие с нагайки селянина. Щом се свърши с пановете — свършиха се и камшиците по гърбовете ни. Крепете, чеда, здраво тая власт! Аз съм стар, не умея да говоря. А исках да ви разкажа много работи. За целия наш живот, който влачехме през времето на царя като волове, впрегнати в ярем, та затуй сега ми е мъчно за тях!… — И като махна с костеливата си ръка към отвъдната страна на реката, заплака, както плачат само малки деца и старци.

След стареца застана Гришутка Хороводко. И като слушаше гневната му реч, Гаврилов обърна коня и се взря — дали някой на отвъдния бряг не я записва. Но брегът беше пуст, дори часовоят при моста бе прибран.

— Както се вижда, Наркомът на външните работи ще мине без нота — пошегува се той.

 

 

… В една дъждовна есенна нощ към края на ноември бандитът Антонюк и седмината с него престанаха да оставят кървавите си следи. Тая вълча глутница беше заловена на сватбата на един богат колонист в Майдан Вила. Спипаха я хролинските комунари.

Женски езици съобщиха за тия гости на сватбата на колониста. В миг се събраха членовете на групата, на брой дванадесет души, въоръжени кой с каквото може. С коли се прехвърлиха в селището Майдан Вила, а към Берездов презглава препусна бърз куриер. В Семаки куриерът се натъкна на отряда на Филатов и той се спусна тръс заедно с хората си по пресните дири. Хролинските комунари бяха обградили селището и водеха пушечни разговори с бандата на Антонюк. Антонюк беше се залостил заедно с хората си в една малка пристройка и сипеше куршуми по всеки, който му попаднеше на мушката. По едно време за малко да се изскубне, но хролинци го подгониха обратно в пристройката, като пронизаха с куршуми едного от седморката. Неведнъж Антонюк бе попадал на такива престрелки и винаги се беше отървавал цял и невредим: спасяваха го ръчните бомби и нощта. Може би и тоя път щеше да се отскубне; комунарите вече бяха изгубили в престрелката двамина, но в това време в селището пристигна Филатов. Антонюк разбра, че е загазил здравата и тоя път безизходно. До сутринта се зъбеше с куршуми от всички прозорци на пристройката, но на разсъмване го заловиха. От седморката не се предаде нито един. Краят на тази вълча глутница коства четири живота. От тях три жертви даде младата хролинска комсомолска група.

 

 

Батальонът на Корчагин бе извикан на есенни маневри на териториалните части. Четиридесетте километра до лагерите на териториалната дивизия батальонът измина за един ден под проливен дъжд, като започна своя поход в ранно утро и го завърши в късна нощ. Комбатът Гусев и неговият комисар извършиха тоя поход на коне. Осемстотинте донаборници едва се домъкнаха до казармата и се тръшнаха да спят. Щабът на териториалната дивизия бе закъснял с извикването на батальона, маневрите започнаха веднага на сутринта. Новопристигналият батальон подлежеше на преглед. Строиха го на плаца. Скоро от щаба на дивизията пристигнаха на коне няколко кавалеристи. Батальонът, който бе получил вече обмундировка и пушки, се преобрази. И Гусев — бойният командир, и Корчагин бяха посветили много сили и време на своя батальон и бяха спокойни за поверената им част. Когато официалният преглед свърши и батальонът показа способността си да маневрира и да се престроява, един от командирите, мъж с хубаво, но подпухнало лице, рязко попита Корчагин:

— Защо сте на кон? У нас командирите и военкомита от батальон ВВО не трябва да имат коне. Заповядвам конете да се отведат в конюшните и в маневрите да се участвува пешком.

Корчагин знаеше, че ако слезе от коня, няма да може да вземе участие в маневрите, защото не ще мине дори един километър пеша със своите крака. Как да каже това на кресливото конте с десетки ремъци и ремъчета?

— Аз не мога да участвувам в маневрите без кон.

— Защо?

Понеже разбираше, че инак няма с какво да обясни отказа си, Корчагин глухо отвърна:

— Краката ми са подпухнали и няма да мога да ходя и да тичам цяла седмица. При това аз не зная кой сте вие, другарю!

— Аз съм началник-щабът на вашия полк — това едно. Второ, още веднъж ви заповядвам да слезете от коня, пък ако сте инвалид, не съм виновен аз, че сте на военна служба.

Корчагин като че го шибнаха с камшик. Дръпна коня за юздата, но здравата ръка на Гусев го задържа. Няколко мига у Павел се бореха две чувства: обида и самообладание. Но Павел Корчагин вече не беше оня червеноармеец, който можеше да минава от част в част, без да се замисля. Корчагин беше военком на батальона и този батальон стоеше зад него. Какъв пример за дисциплина би му дал той с поведението си! Та не за това конте бе възпитал батальона си! Той освободи краката си от стремената, слезе от коня и като превъзмогваше острата болка в ставите, тръгна към десния фланг.

 

 

Няколко дни времето беше необикновено хубаво. Маневрите приближаваха към края си. На петия ден те ставаха около Шепетовка, дето беше крайният им пункт. Берездовският батальон получи заповед да превземе гарата откъм село Климентовичи.

Тъй като познаваше отлично местността, Корчагин посочи на Гусев всички подстъпи. Батальонът, разделен на две, с дълбок обход, незабелязано от „противника“, се промъкна в тила и с викове „ура“ нахълта в гарата. Според решението на комисията тая операция бе призната за бляскаво изпълнена. Гарата остана в ръцете на берездовци, а защищаващият я батальон, условно изгубил петдесет процента от състава си, отстъпи в гората.

Корчагин пое командуването на половината батальон. Като даваше заповед за разместване на веригата, той стоеше сред улицата с командира и политрука на трета рота.

— Другарю комисар — дотича при него един червеноармеец, — комбатът пита дали прелезите през линията са заети от картечарите. Ей сега ще дойде комисията — съобщи той запъхтян на Корчагин.

Павел и командирите тръгнаха към прелеза.

При прелеза беше събрано командуването на полка. Поздравиха Гусев със сполучливата операция. Представителите на разбития батальон смутено тъпчеха на място и дори не се опитваха да се оправдават.

— Това не е моя заслуга — каза Гусев, — ето Корчагин е местен човек, той ни преведе оттук.

Началник-щабът пристъпи към Павел и подигравателно подхвърли:

— Оказа се, другарю, че вие отлично можете да тичате, а на кон, изглежда, сте се качили за по-голяма внушителност. — Той искаше да каже още нещо, но го спря погледът на Корчагин и той се запъна.

Когато командуването си отиде, Корчагин тихо попита Гусев:

— Знаеш ли фамилното му име?

Гусев го тупна по рамото.

— Остави, не обръщай внимание на този пройдоха. Фамилното му име е Чужанин, изглежда, бивш прапоршчик.

Няколко пъти през тоя ден Корчагин се мъчеше да си спомни къде бе чувал това име, но не можа.

 

 

Маневрите свършиха. След като получи отличен отзив, батальонът се върна в Берездов, а Корчагин остана два дни у майка си, съвсем разбит физически. Конят беше у Артьомови. Два дни Павел спа по двадесет часа, а на третия ден отиде при Артьом в депото. Тук в задименото здание го лъхна нещо свое, родно. Жадно пое миризмата на въглищния дим. Властно го влечеше всичко това — познато от детинство, сред което бе израснал и с което беше свикнал. Сякаш бе загубил нещо скъпо. Колко месеца не бе чувал писъка на локомотивите и както морякът след всяка дълга раздяла се вълнува от тюркоазната синина на безкрайното море, така и сега родната стихия зовеше огняря и монтьора. Дълго време той не можеше да надвие в себе си това чувство. С брат си говори малко. Забеляза у Артьом нова бръчка на челото. Артьом работеше при подвижната пещ. Имаше второ дете. Изглежда, животът му бе тежък. Той не говори за това, но се вижда.

Един-два часа поработиха заедно. Разделиха се. На прелеза Павел спря коня и дълго гледа към гарата, а след това шибна врания кон и препусна с всичка сила по горския път.

Сега минаването по горските пътища не беше опасно. Болшевиките унищожиха големите и малките бандити, поразчистиха с огън гнездата им и в селата на района започна да се живее по-спокойно.

Корчагин пристигна в Берездов към пладне. На външната стълба на райкома радостно го посрещна Полевих.

— Най-после пристигна! Затъжих се за теб! — И като го прегърна през рамото, Лида влезе с него вътре.

— Къде е Развалихин? — попита я Корчагин, като сваляше шинела си.

Лида отговори някак неохотно:

— Не знам къде е. А, спомних си! Сутринта той каза, че ще отиде в училището да предава вместо тебе обществознание. „Това — казва — е моя пряка функция, а не на Корчагин.“

Тая новина неприятно учуди Павел. Развалихин никога не му бе харесвал. „Какви ли ще ги забърка тоя тип в училището!“ — помисли Корчагин раздразнено.

— Е, добре, разкажи ми какво хубаво има към вас. Ходи ли в Грушевка? Как вървят там работите на младежта?

Полевих му разправи всичко. Корчагин почиваше на канапето, като разтриваше уморените си крака.

— Завчера приеха Ракитина за кандидат-член на партията. Това ще засили още повече нашата поддубецка група. Ракитина е славна мома, много ми харесва. Виждаш ли, сред учителите вече е започнал прелом, някои от тях изцяло минават на наша страна.

Понякога вечер у Лисицин около голямата маса се заседяваха до късна нощ тримата: самият Лисицин, Корчагин и новият секретар на райкома на партията Личиков.

Вратата на спалнята е затворена. Анютка и жената на председателя на изпълкома спят, а тримата при масата са се навели над малката книга „Руска история“ от Покровски. Лисицин намираше време да учи само нощем. През ония дни, когато Павел се връщаше от селата, той прекарваше вечерите у Лисицин и с огорчение откриваше, че Личиков и Николай са го изпреварили.

От Поддубци долетя вестта: през нощта Гришутка Хороводко е бил убит от неизвестни лица. Като чу това, Корчагин хукна към конюшнята на изпълкома и забравил болката в краката си, дотича там за няколко минути. С бясна бързина оседла коня и препусна към границата, като го шибаше от двете страни с кожения камшик.

В широката стая на селсъвета, върху маса, окичена със зеленина, покрита със знамето на Съветите, лежеше Гришутка. До пристигането на представителите на властта при него не пускаха никого, пред вратата стояха на пост един червеноармеец от граничните части и един комсомолец. Корчагин влезе в стаята, приближи се до масата и вдигна знамето.

Гришутка, восъчнобледен, с широко разтворени очи, в които бе застинала предсмъртна мъка, лежеше, извърнал глава настрани. Тилът му, разсечен с нещо остро, бе покрит с елхово клонче.

Чия ръка се е вдигнала срещу тоя момък, единствен син на вдовицата Хороводко, изгубила в революцията мъжа си, мелничарски ратай, а по-късно селски комбедчик?

Вестта за смъртта на сина й смаза старицата-майка и тя, полумъртва, бе оставена на грижите на съседките, а синът й лежеше безмълвен, запазил тайната на смъртта си.

Смъртта на Гришутка разтревожи селото. Оказа се, че в село младият комсомолски водач и защитник на ратаите имаше повече приятели, отколкото врагове.

Потресена от тая смърт, Ракитина плачеше в стаята си и когато Корчагин влезе при нея, тя дори не повдигна глава.

— Как мислиш, Ракитина, кой го е убил? — глухо попита Корчагин, като се отпусна тежко на стола.

— Кой друг освен оная мелничарска компания! Та на тия контрабандисти Гришутка им беше заседнал на гърлото.

 

 

На погребението на Гришутка се стекоха двете села. Корчагин доведе батальона, цялата комсомолска организация дойде да отдаде последна почит на другаря си. Гаврилов бе строил двеста и петдесет щика от пограничната рота на площада пред селсъвета. Под тъжните звуци на прощалния марш изнесоха обвития в червено ковчег и го поставиха на площада, дето беше изровен гробът, редом с погребаните през време на гражданската война болшевики-партизани.

Кръвта на Гришутка сплоти всички, в защита на които той винаги бе заставал. Ратайската младеж и беднотата обещаваха подкрепата си на групата и всички, които говориха на погребението, пламнали от гняв, искаха смъртта на убийците, искаха да бъдат намерени и съдени тук, на площада, пред тоя гроб, та всеки да види врага в лицето.

Изгърмяха три залпа и пресният гроб бе обсипан с хвойнови клончета. Същата вечер групата избра нов секретар — Ракитина. От пограничния пост на ГПУ съобщиха на Корчагин, че са попаднали по следите на убийците.

След една седмица в градския театър се откри втората районна конференция на Съветите. Лисицин, със сериозен вид, тържествено започна доклада си:

— Другари, със задоволство мога да съобщя на конгреса, че в продължение на една година всички сме извършили голяма работа. Ние здраво укрепихме съветската власт в района, унищожихме от корен бандитизма и отсякохме краката на контрабандизма. В селата изникнаха здрави организации на селската беднота, комсомолските организации нараснаха десеторно, а партийните се разшириха. Последното кулашко нападение в Поддубци, жертва на което стана нашият другар Хороводко, е разкрито, убийците — мелничарят и зет му — са арестувани и тия дни ще бъдат съдени от извънредна сесия на губернския съд. От редица селски делегации в президиума постъпиха искания на конференцията да се вземе решение, което да настои за най-голямо наказание на бандитите-терористи…

Залата се разтърси от викове:

— Поддържаме! Смърт на враговете на съветската власт!

На страничната врата се показа Полевих. Тя повика с пръст Павел.

В коридора Лида му предаде един плик с надпис „бързо“. Той го разпечата.

„До райкома на комсомола в Берездов. Копие до райкома на партията. С решение на бюрото на губкома другарят Корчагин се отзовава от района и се поставя на разположение на губкома за изпращане на отговорна комсомолска работа.“

Корчагин се сбогува с района, дето бе работил една година. На последното заседание на райкома на партията бяха обсъдени два въпроса: първо — да се приеме за член на Комунистическата партия другарят Корчагин, и второ — да се утвърди характеристиката му, като се освободи от длъжността секретар на райкома на комсомола.

Лисицин и Лида стиснаха силно, до болка, ръката на Павел, братски го прегърнаха, а когато конят му излезе от двора на пътя, десетина револвера го поздравиха със салют.