Николай Островски
Как се каляваше стоманата (12)

Трета глава

Младостта победи. Тифусът не срази Корчагин. Павел превали за четвърти път синора на смъртта и се връщаше към живота. Едва след месец, слаб и бледен, се изправи на неустойчивите си крака и като се крепеше о стените, направи опит да се разтъпче по стаята. Поддържан от майка си, стигна до прозореца и дълго гледа към пътя. Проблясваха локвички разтопен сняг. Беше настъпило първото предпролетно топене.

Тъкмо пред прозореца, върху едно клонче на вишната, се перчеше сивокоремест врабец, като поглеждаше неспокойно Павел с дяволитите си очички.

— Преживяхме зимата, а? — тихо каза Павел и почука с пръст по прозореца.

Майка му го погледна плахо:

— С кого говориш?

— С врабеца… Хвръкна, хитрецът му неден. — И слабо се усмихна.

Пролетта беше в пълния си разгар. Корчагин почна да мисли за връщане в града. Той достатъчно закрепна, за да ходи, но в организма му ставаше нещо недобро. Веднъж, като се разхождаше в градинката, внезапно бе повален на земята от остра болка в гръбначния стълб. Едва докрета до стаята си. На другия ден лекарят го прегледа внимателно. Напипал в гръбнака дълбока хлътнатина, той възкликна учудено:

— Отде ви е туй нещо?

— Това, докторе, е последица от падане върху камъните на улицата. Край град Ровно изотзад ме катурнаха с граната на шосето…

— Но как сте ходили досега? Не ви ли пречеше?

Не. Тогава полежах два часа — и пак на коня. Сега за пръв път се обажда.

Намръщен, докторът разглеждаше хлътнатината.

— Да, драги, много неприятна работа. Гръбначният стълб не обича такива сътресения. Нека се надяваме, че занапред няма да ви безпокои. Облечете се, другарю Корчагин.

И той гледаше пациента си със съчувствие и зле скрито огорчение.

Артьом живееше в семейството на жена си, на грозната си булка Стьоша. Семейството беше селско, западнало. Веднъж Павел се отби у Артьомови. Из малкото кално дворче тичаше мръсно кривогледо момченце. Като видя Павел, то безцеремонно впери в него очи и човъркайки съсредоточено с пръст носа си, попита:

— Какво искаш? Да не си дошъл да крадеш? По-добре си върви, щото мама е лоша!

Едното от прозорчетата на старата ниска къщурка се отвори и се чу гласът на Артьом:

— Влизай, Павлуша!

Край печката се въртеше с ръжен в ръка старица с пожълтяло като пергамент лице. Тя спря за миг върху Павел нелюбезен поглед и като пусна госта да мине, задрънка с тенджерите.

Две по-големи момиченца с къси плитчици се покатериха бързо на печката и занадничаха оттам с любопитство на дивачки.

На масата седеше малко смутен Артьом. Женитбата му не одобряваха нито майка му, нито брат му. Потомствен пролетарий, кой знае защо, Артьом скъса тригодишната си дружба с хубавицата Галя, дъщеря на каменаря, работничка-шивачка, и отиде доведен зет при неугледната Стьоша, в семейство с пет гърла, без нито един работник. Тук, след работа в депото, той хабеше всичките си сили и ореше с плуга с надеждата да обнови западналото стопанство.

 

 

Артьом знаеше, че Павел не одобрява преминаването му, както той казваше, към „дребнобуржоазната стихия“ и сега наблюдаваше как възприема брат му всичко наоколо.

Поседяха, размениха си незначителни, обикновени при такава среща думи и Павел стана да си върви. Артьом го задържа:

— Чакай, ще хапнеш с нас, ей сега Стьоша ще донесе мляко. Значи, утре заминаваш? Слабичък си още, Павка.

В стаята влезе Стьоша, здрависа се и веднага повика Артьом на хармана да помогне да пренесат нещо. Павел остана сам със старицата, която не беше много щедра на думи. От прозореца нахлу камбанен звън. Старицата остави ръжена и замърмори недоволно:

— Осподи сусе, от пуста работа човек не може и да се помоли! — После сне кърпата от врата си и като гледаше накриво госта, отиде в ъгъла, дето бяха сложени избледнели от времето унили ликове на светии. Събра трите си костеливи пръста и почна да се кръсти.

— „Отче наш, иже еси на небеси, да святится имя твое“ — зашепна тя със сухи устни.

На двора момчето възседна изведнъж черната клепоуха свиня. Като я пришпорваше здравата с босите си крака, хванало се с ръчички за четината, то крещеше на въртящото се квичащо животно:

— Хайде-е-е, карай, дий! Тпру! Мирувай!

Свинята препускаше с хлапето из двора, като се мъчеше да го хвърли, но кривогледият немирник се държеше здраво.

Старицата прекъсна молитвата си и се подаде през прозореца:

— Ще ти дам аз едно яздене, немирнико! Слизай от свинята, болест да те тръшне, да се не видиш макар, детище бясно!

Най-сетне свинята успя да хвърли ездача и удовлетворената старица пак се обърна към иконите. Придавайки на лицето си набожен израз, тя продължи:

— „Да приидет царствие твое…“

На вратата се показа разплакано хлапето. Като изтриваше с ръкав разбития си нос и подсмърчаше от болка, то заскимтя:

— Мамо-о-о! Дай ми вареник^[1]!

Старицата се обърна злобно:

— Не те оставя да се помолиш, дяволът му кривоглед. Ще ти дам аз на тебе един вареник, кучи сине!… — И тя грабна камшика от лавицата. Хлапето изчезна моментално. На печката момиченцата се закискаха тихо.

Старицата се зае с молитвата си за трети път.

Павел стана и излезе, без да дочака брат си. Като затваряше вратата, забеляза в крайното прозорче главата на старицата. Тя го следеше.

„Каква нечиста сила довлече тук Артьом? Сега вече до края на живота си не може да се измъкне. Стьоша ще ражда всяка година. Ще се зарови той като бръмбар в торище. Току-виж, зарязал и депото — мислеше угнетен Павел, крачейки по безлюдната улица на градеца. — А пък аз мислех да го привлека в политическия живот!“

Той се радваше, че утре заминава там, в големия град, дето останаха другарите му и скъпите на сърцето му хора. Големият град го привличаше със силата си, със своята жизненост, с гъмжилото на непрекъснатите човешки потоци, с грохота на трамваите и с рева на автомобилните сирени. А най-много го привличаха огромните каменни корпуси, одимените цехове, машините, тихият шум на шайбите. Влечеше го там, дето в стремителен бяг се въртяха великански колела и миришеше на машинно масло, към всичко онова, с което се беше сраснал. А тук, в тихия градец, скитайки по улиците, Павел се чувствуваше някак потиснат. Не се учудваше, че градецът му беше станал чужд и скучен. Беше му дори неприятно да излиза денем на разходка. Като минаваше край бъбривите комшийки, насядали край вратите, Павел чуваше припрения им разговор:

— Жени, мари, чудно, отде ли е това плашило?

— Не го ли виждаш, охтичав е.

— А тужурката му е скъпа, сигур е крадена…

И много други приказки, от които му ставаше противно.

Отдавна вече тук нищо не го привличаше. По-близък и роден му бе станал големият град, другарската среда, здрава и жизнерадостна, и трудът.

Корчагин стигна незабелязано до боровата гора и се спря на кръстопътя. Надясно е отделеният от гарата с висока ограда от заострени колове мрачен стар затвор, зад него са белите здания на болницата.

Ето тук, на тоя широк площад, са се задушавали в примките Валя и другарите й. Постоя мълчаливо на мястото, дето беше бесилката, после тръгна към стръмния склон. Спусна се надолу и излезе на площадката на братското гробище.

Нечии грижливи ръце бяха украсили редицата гробове с елови венци, които ограждаха малкото гробище със зелена ограда. Над склона се издигаха стройни борове. Зелената коприна на млада трева покриваше склоновете на дълбокия дол.

Тук беше краят на градеца. Тихо и тъжно. Лек горски шепот и пролетен кълнеж на възродената земя. Тук мъжествено бяха умирали братята, за да може животът да стане хубав за ония, които са родени в бедност, за ония, на които самото раждане беше начало на робство.

Ръката на Павел бавно сне фуражката от главата и тъга, страшна тъга изпълни сърцето му.

Най-скъпото за човека е животът. Той му се дава само веднъж и затова трябва да го изживее така, че да не му е мъчително болно за безцелно пропилените години, да не го гори позорът за подло и дребнаво минало, а като умира, да може да каже: целият си живот и всичките си сили отдадох на най-хубавото в света — на борбата за освобождението на човечеството. И трябва да бързаме да живеем, защото нелепа болест или някоя трагична случайност могат да прекъснат живота ни.

Обзет от тия мисли, Корчагин напусна братското гробище.

 

 

В къщи майка му натъжена готвеше сина си за път. Като я наблюдаваше, Павел забеляза: тя крие сълзите си от него.

— Павлуша, да беше останал, а? Тежко ми е да живея сама на стари години. Толкоз деца, а поотраснат — и се пръснат като пилци. Какво те тегли толкоз в града? И тук може да се живее. Или си си харесал и ти остригана гълъбица? Че то никой нищо не ми казва на мене, старата. Артьом се ожени — дума не ми каза, а ти пък — всякога си бил такъв! Виждам ви само когато се осакатите нещо — тихо говореше майката, като слагаше в чистата торба скромните вещи на сина си.

Павел я хвана за раменете и я привлече към себе си:

— Нямам никаква гълъбица, майчице! А знаеш ли ти, стара майчице, че птиците си дирят дружки според породата? Или аз според теб съм гълъб?

Той накара майка си да се усмихне.

— Аз, майчице, съм си дал дума да не закачам момичетата, докато не довършим буржуите в цял свят. Бая трябва да чакаме, ще кажеш? Не, майчице, буржуите няма да издържат дълго… Ще стане една република за цял свят, а вас, бабичките и старците, дето сте се трудили цял живот — ще пратим в Италия, една такава топла страна, дето я мие морето. Там, майчице, няма никога зима. Ще ви настаним в дворците на буржуите и ще греете на слънце старите си кокалци. А ние ще идем да довършим буржуите в Америка.

— Няма да доживея аз, синко, туй, дето го разправяш… И дядо ти ги дрънкаше такива, нали беше моряк! Цял разбойник, прости ме, боже! Би се той в севастополската война, та без ръка и крак се върна в къщи. На гърдите му окачиха два кръста и две царски жълтици на лентички, а умря старецът в страшна бедност. Беше един сприхав: взе, че удари по главата с патерицата си някаква важна клечка, та лежа в затвора близо година. Затвориха го там — и кръстовете не помогнаха. Както те гледам, явно на дядо си си се метнал.

— Защо се прощаваме тъй тъжно, майчице? Я ми дай хармониката, отдавна не съм я вземал в ръце.

Павка сведе глава над седефените редици на клавишите. Чудеше се майка му на новото звучене на свирнята му.

Не свиреше той както някога. Нямаше ги вече безгрижната буйност, юнашките провиквания и запевите на разни гласове, оная пиянска дързост, която бе прославила младия хармонист Павка в цялото градче! Музиката звучеше мелодично, без да губи силата си, беше станала някак по-дълбока.

 

 

… На гарата отиде сам.

Убеди майка си да остане в къщи, не искаше да види сълзите й на прощаване.

Във влака хората се натъпкаха силом. Павел зае свободната най-горна скамейка и наблюдаваше кресливите и възбудени хора в коридорите.

Пак мъкнеха същите торби и ги пъхаха под скамейките.

Когато влакът тръгна, малко се поумириха и както винаги в такива случаи лакомо се заловиха да ядат.

Павел скоро заспа.

 

 

Първата къща, която той искаше да посети, беше в центъра на града, на Крешчатик. Бавно се качваше по стъпалата. Всичко наоколо му е познато, нищо не се е изменило. Вървеше по моста, ръката му се плъзгаше по гладките перила. Стигна до надолнището. Спря се — на моста нямаше жива душа. В безкрайната небесна шир нощта откриваше пред очарования поглед величава гледка. Тъмнината закриваше хоризонта като черно кадифе, трепкаха, мигаха с фосфорна светлина и пламтяха съзвездията. А там долу, на невидимия предел, дето земята се сливаше с небосклона, градът пръскаше в тъмнината милиони светлини…

Срещу Корчагин по стълбите се качваха няколко души. Резките гласове на увлечените в спор хора нарушиха нощната тишина и Павел, откъснал поглед от светлините на града, заслиза по стълбите.

На Крешчатик, в бюрото за пропуски в Специалния отдел на окръга, дежурният комендант съобщи на Корчагин, че Жухрай отдавна вече не е в града.

Той дълго проучва Павел с въпроси и едва след като се убеди, че момъкът е лично познат на Жухрай, каза: „Вече има два месеца, откак Фьодор бе извикан на работа в Ташкент на туркестанския фронт.“ Огорчението на Корчагин беше тъй голямо, че той дори не се сети да пита за подробности, а мълчаливо се обърна и излезе на улицата. Изведнъж го налегна умора и той се принуди да седне на стълбището.

Мина трамвай, който изпълни улицата с грохот и звън. По тротоарите — безкраен поток от хора. Оживен град — ту радостен смях на жени, ту откъслечни думи на нисък мъжки бас, ту юношески тенор, ту клокочеща старческа пресипналост. Хорският поток е безкраен, винаги със забързана крачка. Ярко осветени трамваи, припламване на автомобилни фарове и пожар от електрически лампи около рекламите на съседното кино. И навсякъде хора, които изпълват улицата с нестихващ говор. Това е вечерта в големия град.

Шумът и гъмжилото по булеварда утоляваха острата мъка от новината за заминаването на Фьодор. Къде да иде? Да се върне в Соломенка, дето бяха приятелите му — е далече. И изведнъж от само себе си пред очите му изплува къщата на близката Круглоуниверситетска улица. Разбира се, веднага ще иде там. Че нали след Фьодор първия другар, когото би искал да види, беше Рита! Там, при Аким или Михайло, можеше и да пренощува.

Още отдалеч видя светлина в прозореца на ъгловата стая. И като се мъчеше да бъде спокоен, отвори дъбовата врата. Постоя няколко секунди на площадката. Зад вратата в стаята на Рита се чуваха гласове, някой свиреше на китара.

„О-хо, значи, е разрешена и китарата! Режимът е смекчен“ — заключи Корчагин и леко удари с юмрук по вратата. Почувствува, че се вълнува и прехапа устни.

Вратата отвори непозната жена, млада, с къдрици над слепите очи. Тя погледна въпросително Корчагин:

— Кого дирите?

Тя държеше вратата отворена и бързият поглед към непознатата обстановка вече му подсказваше отговора.

— Мога ли да видя Устинович?

— Няма я, тя още през януари замина за Харков, а оттам, както чувах — за Москва.

— А другарят Аким тук ли живее, или и той е заминал?

— Другарят Аким също не е тук. Сега той е секретар на Одеския губкомол.

На Павел не оставаше нищо друго, освен да си отиде. Радостта от връщането му в града се помрачи.

Сега трябваше да помисли сериозно къде да пренощува.

— Ако тичаш така да търсиш приятели, само ще си подбиеш краката и с никого няма да се видиш — мрачно мърмореше Корчагин, силейки се да надвие огорчението. Но все пак реши да опита щастието си още веднъж — да потърси Панкратов. Носачът живееше край кея и до него беше по-близо, отколкото до Соломенка.

Капнал от умора, той се добра най-сетне до квартирата на Панкратов и като почука на боядисаната някога с охра врата, реши: „Ако и него го няма, няма да се разкарвам повече. Ще легна под някоя лодка и ще пренощувам.“

Вратата отвори бабичка с проста, вързана под брадата кърпа — майката на Панкратов.

— Игнат в къщи ли е, майко?

— Току-що се върна. Него ли дирите?

Тя не позна Павел и като се обърна, извика:

— Генка, тебе дирят.

Павел влезе с нея в стаята и сложи торбата на пода. Панкратов се обърна от масата с пълна уста:

— Щом си дошъл при мен, сядай и разправяй, а пък аз да омета тая чиния борш, че целия ден съм изкарал на една водичка. — И Панкратов взе в ръка огромната дървена лъжица.

Павел седна на крайчеца на продънения стол. Сне фуражката си и изтри с нея челото си по стар навик.

„Нима толкова съм се изменил, че и Генка не ме позна?“

Панкратов запрати две лъжици борш в устата си и като не получи отговор от госта, обърна глава към него:

— Ха казвай какво има!

Ръката му със залъка хляб замръзна във въздуха. Панкратов замига объркан:

— Я-а-а… чакай… Тю, що за дивотия!

Като видя, че лицето му се изчерви от напрежение, Корчагин не се стърпя и се разсмя.

— Павка! Ами че ние те смятахме за умрял!… Чакай! Как се казваш?

На виковете на Панкратов от съседната стая дотичаха по-голямата му сестра и майка му. И тримата най-сетне се убедиха, че пред тях е самият Корчагин.

В къщи отдавна вече спяха, а Панкратов все още разказваше за събитията, станали преди четири месеца:

— Още през зимата заминаха за Харков Жарки, Митяй и Михайло. И не къде да е, мръсниците му, ами в комунистическия университет. Ванка и Митяй в подготвителния курс, Михайло — в първи. Сбрахме се около петнайсет души. Както се бях запалил, и аз надрасках заявление. Нека, викам си, да си постегна малко мозъка, доста се е разводнил. Но комисията, разбираш ли, ме остави на сухо.

Като подсмръкна сърдито, Панкратов продължи:

— Отначало ми вървеше като по масло. Всичко наред: имам партийна книжка, стажът в комса ми стига, колкото за положението и произхода — и дума не може да става, но като стигна до политпроверката, получи се една неприятна работа. Заядох се с един другар от комисията. Подхвърли ми, значи, едно такова въпросче: „Кажете, другарю Панкратов, какви познания имате по философия?“ А аз, разбираш ли, нямах никакви познания. Но веднага си спомних. Имахме един носач, гимназист, скитник. Стана носач от фуклявене. Та веднъж ми разправяше: някога си в Гърция имало такива учени, които много си въобразявали, наричали ги философи. Такъв един тип, името му не помня, май че Идеоген, цял живот живял в бъчва, и така нататък… Най-голям спец между тях се смятал тоз, който докаже четиридесет пъти, че черното е бяло и бялото — черно. С една дума, били големи плямпала. Та си спомних за разказа на гимназиста и си рекох: „Този член на комисията иска да ме мине по втория начин.“ А той ме поглежда хитро. И тук се провалих. „Философията — казвам — е едно празно дрънкане и мъглява работа. Аз, другари, нямам никакво желание да се занимавам с тази дивотия. Виж, за история на партията, там душа давам.“ Че като почнаха да ме въртят, отде санким у мене такова отношение към философията. Тук аз прибавих още туй-онуй от думите на гимназиста, от което цялата комисия си капна от смях. Кипнах. „Какво — казвам, — за глупак ли ме вземате!“ Грабвам си шапката — и у дома.

После тоя член на комисията ме срещна в губкома и приказва с мене два-три часа. Оказа се, че гимназистът лъгал. Излиза, че философията била голяма, мъдра работа.

А, виж, Жарки и Дубава минаха. Митяй поне учеше здравата, а Жарки — и той знаеше колкото мен. На Ванка му помогна орденът. С една дума, останах на сухо. Назначиха ме да завеждам стопанството тук, на кея. Замествам началника на товарното пристанище. По-рано често влизах в спор с началниците за разни момчешки работи, а сега сам трябва да водя стопанската работа. Понякога става тъй, че попаднеш на някой безделник или недодялан заплес и му смачкаш физиономията и като началник, и като секретар. Да има да взема, но няма да успее да ме баламоса. За мене — после. Какви други новини да ти разправя? За Аким знаеш, от старите познати в губкома само Туфта кисне още на същото място. Токарев секретарствува в райкома на партията в Соломенка. В райкома на комсомола е Окунев, твоят съкомунар. Таля е политпросветник. В работилниците на твоето място е Цветаев, слабо го познавам, срещаме се в губкома, изглежда, не е глупав момък, но самолюбив. Ако помниш Ана Борхарт, тя е също в Соломенка, завежда женотдела в райкома на партията. За останалите вече ти разправих. Да, Павлуша, партията хвърли много народ в учение. В областната партийна школа сега целият стар актив е залегнал над книгата. Следната година обещават да пратят и мен.

Заспаха късно след полунощ. Сутринта, когато Корчагин се събуди, Игнат вече го нямаше в къщи, беше отишъл на пристанището. Сестра му Дуся, здрава мометина, която много приличаше на брат си, гощаваше госта с чай, като бърбореше весело за всякакви дреболии. Бащата на Панкратов, корабен машинист, беше на път.

Корчагин се приготви да си върви. На тръгване Дуся му напомни:

— Не забравяйте, че ви чакаме за обед.

 

 

В губкома цари обикновеното оживление. Входната врата не знае почивка. Коридорите и стаите са пълни с хора, зад вратата на канцеларията се чува глухото тракане на пишещи машини.

Павел почака в коридора, като се оглеждаше дали няма да види някое познато лице и като не откри никого, влезе в стаята на секретаря. Зад голямата писмена маса седеше в синя рубашка секретарят на губкома. Той хвърли към Корчагин бегъл поглед и продължи да пише, без да вдига глава.

Павел седна срещу него и внимателно започна да разглежда заместника на Аким.

— По какъв въпрос? — попита секретарят с рубашката, като слагаше точка в края на изписания лист.

Павел му разказа историята си.

— Трябва, другарю, да ме възкресите в списъците на организацията и да ме изпратите в работилниците. Издай нареждане.

Секретарят се облегна на гърба на стола. Той заговори нерешително:

— Ще те възстановим, разбира се, дума да не става, но в работилниците е неудобно да те пращам, там вече работи Цветаев, член на губкома от последната сесия. Ще те използуваме на друго място.

Очите на Корчагин се свиха.

— Не отивам в работилниците, за да преча на Цветаев да работи. Отивам да работя в цеха по специалността си, а не като секретар на колектива и понеже съм още слаб физически, моля да не ме пращате на друга работа.

Секретарят се съгласи. Той нахвърли няколко думи на един бял лист:

— Предайте бележката на другаря Туфта, той ще уреди всичко.

В учразпреда^[2] Туфта хокаше здравата помощника си — отчетника. Павел слушаше половин минута разправията им, но като видя, че тая работа няма да има край, прекъсна разярения учразпред:

— После се карай с него, Туфта. Ето ти тая бележка, дай да оформим моите документи.

Туфта дълго гледа ту бележката, ту Корчагин. И най-сетне разбра:

— Я, значи, не си умрял! Но какво ще правим сега! Ти си заличен от списъците, аз сам пратих картата ти в ЦК. И после ти не си минал всеобщото преброяване. Според циркуляра на ЦК на комсомола всички, които не са минали преброяването, се изключват. Остава ти само едно — да кандидатствуваш пак на общо основание — отряза Туфта с безапелационен тон.

Корчагин се намръщи:

— Ти все тъй ли я караш? Млад човек, а си по-лош от стар плъх в губархива. Кога ще станеш човек бе, Володка?

Туфта подскочи, като че го ухапа бълха.

— Моля да не се четат нотации, аз отговарям за работата си. Циркулярите не се пишат, за да ги нарушавам. А задето ме нарече „плъх“, ще заведа дело.

Туфта произнесе последните думи със заплаха и демонстративно дръпна към себе си куп писма от новата поща, като показваше с целия си вид, че разговорът е свършен.

Павел бавно се отправи към вратата, но си спомни нещо, върна се при масата и взе обратно сложената пред Туфта записка на секретаря. Туфта следеше движенията на Павел. Зло и придирчиво, това младо старче с големи наострени уши беше неприятно и в същото време смешно.

— Добре — подигравателно спокойно каза Корчагин. — Разбира се, може да ми лепнат обвинение за „дезорганизация на статистиката“, но кажи ми, моля ти се, как си се изхитрил да налагаш наказания на такива хора, които, не щеш ли, взели, че умрели, без да подадат предварително заявление? Че тъй всеки може: хрумнало му — заболял, хрумнало му — умрял, а за това сигур няма циркуляри.

— Ха-ха ха!… — весело се разцвили помощникът на Туфта, нарушавайки неутралитета.

Върхът на молива в ръцете на Туфта се счупи. Той го хвърли на пода, но не успя да отговори на противника си. В стаята се втурнаха вкупом няколко души, като говореха високо и се смееха. Между тях беше и Окунев. Обсипаха Павел с радостни възклицания и безкрайни въпроси. След няколко минути в стаята влезе още една група младежи заедно с Юренева. Смутена, тя дълго и радостно стиска ръката на Корчагин.

Накараха Павел да разправи всичко отначало. Искрената радост на другарите, непринудената другарска сърдечност и съчувствие, здравото ръкостискане, тупането по рамото, тежко и приятелско, го накараха да забрави за Туфта.

Накрая Корчагин разправи на другарите си и разговора си с Туфта. Наоколо се чуха възмутени възклицания. Като възнагради Туфта с унищожителен поглед, Олга тръгна към стаята на секретаря.

— Да идем при Нежданов! Той ще му духне под опашката. — С тия думи Окунев хвана Павел през рамо и те заедно с останалите другари тръгнаха след Олга.

— Трябва да се уволни и да се прати на пристанището при Панкратов като носач за една година. Тоя Туфта е закоравял бюрократ! — горещеше се Олга.

Секретарят на губкома се усмихваше снизходително на искането на Окунев, Олга и другарите да се уволни Туфта от учразпреда.

— За възстановяването на Корчагин няма какво да се говори, ей сега ще му издадем комсомолска книжка — успокояваше Нежданов Олга. — И аз съм съгласен с вас, че Туфта е формалист — продължи той. — Това му е най-големият недостатък. Но все пак трябва да се признае, че той организира работата доста добре. Всякъде, където съм работил, счетоводството и статистиките в комсомолските комитети са непроходими дебри и не може да се вярва нито на една цифра. А в нашия разпределителен участък статистиката е организирана добре. Вие сами знаете, че Туфта често остава в отдела си до късна нощ. Ето защо аз мисля, че винаги можем да го уволним, но ако вместо него дойде някой славен момък, но лош отчетник, няма да имаме бюрократизъм, но няма да имаме и добро счетоводство и статистика. Нека работи. Аз ще му натрия носа както трябва. Това ще му подействува за известно време, а после ще видим.

— Добре, да върви по дяволите — съгласи се Окунев. — Хайде да отидем в Соломенка, Павлуша. Днес в клуба има събрание на актива. Никой не знае нищо за теб и изведнъж: „Думата има Корчагин!“ Юнак си ти, Павлуша, че не си умрял. Че каква полза би имал тогава пролетариатът от теб? — шеговито заключи Окунев, като прегръщаше Корчагин през кръста и го избутваше в коридора.

— Олга, ти ще дойдеш ли?

— Непременно.

 

 

Панкратови не дочакаха Корчагин за обед, не се върна и да нощува. Окунев отведе приятеля си в своята квартира. В зданието на съвета той имаше отделна стая. Нахрани го с каквото имаше, сложи на масата пред Павел куп вестници и две дебели книги с протоколите от заседанията на бюрото на районния комитет на комсомола и го посъветва:

— Прегледай цялото това творчество. Докато ти си губеше напразно времето с тифуса, тук изтече доста вода. Чети, запознай се с това, което беше и което е днес. Надвечер ще дойда и ще идем в клуба, а умориш ли се — лягай да спиш.

Натъпкал джобовете си с куп документи, справки, писма (по принцип Окунев не признаваше чанта — тя лежеше под кревата), секретарят на райкома на комсомола направи последна обиколка из стаята и излезе.

Вечерта, когато се върна, подът на стаята беше покрит с разтворени вестници, изпод кревата бяха извадени куп книги. Част от тях бяха сложени на купчина върху масата. Павел седеше на кревата и четеше последните писма на Централния комитет, които бе намерил под възглавницата на приятеля си.

— Разбойнико, какво си направил от стаята ми! — с привидно възмущение извика Окунев. — Чакай, чакай, другарю! Ами че ти четеш тайни документи! Да пуснеш такава стока в къщата си, че да прокопсаш!

Усмихнат, Павел сложи писмото настрана:

— Тъкмо тук няма никакви тайни, а, виж, вместо абажур на лампата ти е сложен документ, който не подлежи на разгласяване. Дори е изгорял по краищата, видиш ли?

Окунев взе обгорения лист и като погледна заглавието, удари се с длан по челото:

— А аз го диря от три дни, да му се не види! Изчезна, като че в дън земя потъна! Сега си спомням, че онзи ден Волинцев направи от него абажур, а после сам го търси до припадък. — Окунев сгъна грижливо листа и го пъхна под дюшека. — После ще подредим всичко — каза той успокоително, — сега да се налапаме и да вървим в клуба. Сядай, Павлуша!

Окунев измъкна от единия си джоб дълга риба, увита във вестник, а от другия — два комата хляб. Поотмести хартията на края на масата, разгъна на свободното място вестник, хвана рибата за главата и почна да я удря силно по масата.

Седнал на масата, жизнерадостният Окунев енергично заработи с челюстите и едновременно шегувайки се и говорейки сериозно, заразправя на Павел разни новини.

 

 

Окунев въведе Корчагин в клуба през служебния вход зад кулисите. В дъното на просторния салон, вдясно от сцената, около пианото, седяха Таля Лагутина и Борхарт, заобиколени от комсомолците от железопътните работилници. Срещу Ана, възседнал стола, клатейки се, седеше Волинцев — комсомолският секретар на депото, румен като августовска ябълка, в съвсем износена, някога черна кожена тужурка. Волинцев имаше пшеничено руса коса и същия цвят вежди.

До него, небрежно облакътен върху капака на пианото, седеше Цветаев — красив момък с кестенява коса и рязко очертана линия на устните. Яката на ризата му беше разкопчана.

Приближилият към компанията Окунев чу края на фразата на Ана:

— … някои гледат по всякакъв начин да усложняват приемането на нови другари. От тях е и Цветаев.

— Комсомолът не е хан — с груба пренебрежителност отвърна Цветаев.

— Вижте, вижте, днес Николай сияе като лъснат самовар! — извика Таля, като видя Окунев.

Въвлякоха Окунев в кръга и го обсипаха с въпроси:

— Къде беше?

— Да почваме.

Окунев протегна напред ръка успокоително:

— Не се вълнувайте, братлета. Ей сега ще дойде Токарев и почваме.

— Ето го и него — забеляза Ана.

Наистина към тях идеше секретарят на районния комитет на партията. Окунев изтича насреща му:

— Ела зад кулисите, дядка, ще ти покажа един твой познат. Има да се чудиш!

— Какво е пък това сега? — измърмори старецът, като изпусна всмукнатия цигарен дим, но Окунев вече го дърпаше за ръката.

 

 

… Звънецът в ръката на Окунев дрънкаше тъй отчаяно, че дори най-упоритите бърборковци побързаха да прекъснат разговорите.

Зад гърба на Токарев висеше в разкошна хвойнова рамка лъвската глава на гениалния създател на „Комунистическият манифест“. Докато Окунев откриваше събранието, Токарев гледаше застаналия в прохода на кулисите Корчагин.

— Другари, преди да пристъпим към обсъждане на предстоящите задачи на организацията, думата иска един другар по въпрос, който няма връзка с дневния ред, и ние с Токарев смятаме, че трябва да му я дадем.

От салона се чуха одобрителни гласове и Окунев изгърмя:

— Има думата за приветствие Павка Корчагин!

От сто души в салона не по-малко от осемдесет познаваха Корчагин и когато в края на рампата се изправи познатата фигура и високият бледен момък заговори, в салона го посрещнаха с радостни викове и бурни овации.

— Драги другари!

Гласът на Корчагин беше равен, но не можеше да скрие вълнението му.

— Тъй се случи, другари, че аз се връщам при вас и заемам мястото си в строя. Щастлив съм, че се връщам. Тук виждам редица мои другари. У Окунев четох, че в нашата Соломенка другарите са нараснали с една трета, че в работилниците и депата е сложен край на подпалвачите и че от локомотивното гробище изтеглят мъртъвците за „капитален“ ремонт. Това значи, че страната ни се възражда отново и събира сили. Има за какво да се живее на света! Кажете, нима можех да умра в такова време! — И в очите на Корчагин просветна щастлива усмивка.

Изпратен с възторжени викове, Корчагин слезе в салона и се запъти към мястото, дето седяха Борхарт и Таля. Набързо стисна няколко ръце. Другарите му се постесниха и той седна. Върху ръката му легна ръката на Таля и я стисна силно, силно.

Очите на Ана са широко отворени, клепките й леко трепкат, а в погледа й има учудване и поздрав.

 

 

Дните се нижеха. Те не можеха да се нарекат делнични. Всеки ден носеше нещо ново и като разпределяше сутрин времето си, Корчагин отбелязваше с огорчение, че времето през деня не му стига и че много от замисленото остава недовършено.

Павел остана да живее при Окунев. Работеше в работилниците като помощник-електромонтьор.

Павел дълго спори с Николай, докато го убеди да даде съгласието си временно да не го поставя на ръководна работа.

— Ние имаме нужда от хора, а ти искаш да се шляеш в цеха. Не ме залъгвай с болестта си, и аз след тифуса ходих цял месец с бастун в райкома. Нали си те знам, Павка, тук има нещо друго. Кажи ми истинската причина — настояваше Окунев.

— Причина има, Коля: искам да се уча.

Окунев ревна тържествуващо:

— А-а-а!… Ето каква била работата! Ти искаш! А аз според теб не искам ли? Това е егоизъм, братко. Значи, ние ще въртим колелото, а ти ще се учиш. Не, миличък, още утре ще идеш в организационно-инструкторския отдел.

Но след дълъг спор Окунев отстъпи:

— Два месеца няма да те закачам. Да разбереш, че съм добър човек. Но с Цветаев няма да се разбереш, той е много самомнителен.

Цветаев посрещна връщането на Корчагин в работилницата някак си нащрек. Той беше убеден, че с връщането на Корчагин ще започне борба за ръководство и болезнено самолюбив, се готвеше за отпор. Но още първите дни се убеди, че предположенията му са погрешни. Като узна, че бюрото на колектива има намерение да го включи в състава си, Корчагин дойде сам в стаята на отговорния секретар и мотивирайки се с уговореното с Окунев, го убеди да снеме този въпрос от дневния ред. В цеховата група на комсомола той се зае с кръжока по политграмотност, но не се стремеше да работи в бюрото. И все пак, въпреки официалното излизане от ръководството, влиянието на Павел се чувствуваше в цялата работа на колектива. Незабелязано, приятелски, той не един път спасяваше Цветаев от затруднено положение.

Веднъж Цветаев се отби в цеха и с учудване видя, че цялата младежка група и тридесетина безпартийни момчета миеха прозорците и чистеха машините, като изстъргваха от тях дългогодишната мръсотия и изхвърляха на двора боклука и парчетиите. Павел ожесточено търкаше с огромен парцал заления с мазут и масло циментов под.

— По какъв случай се разкрасявате? — с недоумение го попита Цветаев.

— Не искаме да работим в мръсотия. Тук двадесет години никой не е мил, за една седмица ние ще направим цеха като нов — отвърна му кратко Корчагин.

Цветаев вдигна рамене и си излезе.

Електротехниците не се задоволиха с това и се заеха с двора. Този голям двор отдавна се беше превърнал в сметище. Какво ли нямаше там! Стотици вагонни колела, цели планини от ръждясало желязо, релси, буфери, букси — няколко хиляди тона желязо ръждясваше под открито небе. Но администрацията спря похода срещу сметта:

— Има много по-важни задачи, а колкото за двора — ще му дойде времето.

Тогава електротехниците иззидаха с тухли площадката пред входа на своя цех, като заковаха върху нея желязна изтривалка за чистене на калта от обувките и с това свършиха. Но вътре в цеха почистването продължаваше вечер, след работа. Когато след една седмица тук се отби главният инженер Стриж, цехът беше целият залян от светлина. Огромните прозорци с железни рамки, освободени от вековния прах, смесен с мазут, откриха път на слънчевите лъчи и те, проникнали в машинното отделение, се отразяваха ярко в лъснатите медни части на дизелите. Тежките части на машините бяха боядисани със зелена боя и дори върху спиците на колелата някой грижливо беше изрисувал жълти стрелки.

— М-да… — учуди се Стриж.

Няколко души в дъното на цеха завършваха работата. Стриж мина нататък. Насреща му идеше Корчагин с кутия, пълна с разтворена боя.

— Почакайте, драги — спря го инженерът. — Одобрявам това, което правите. Но кой ви е дал боя? Нали забраних да се разходва без мое разрешение — тя е дефицитен материал. Боядисването на частите на локомотива е по-важно от това, което правите.

— Ние изстъргахме боята от захвърлените кутии. Два дни се мъчихме с тия вехтории и настъргахме двайсет и пет фунта. Тук всичко е законно, другарю технически ръководител.

Инженерът изхъмка още веднъж, но вече смутено:

— Тогава, разбира се, карайте. М-да… Интересно е все пак… Как да се обясни тоя, тъй да се каже, доброволен стремеж към чистота в цеха? Нали сте свършили всичко това в извънработно време?

Корчагин долови в гласа на техническия ръководител нотки на искрено недоумение.

— Разбира се. Че вие как си мислехте?

— Да, но…

— Сега пък и „но“, другарю Стриж. Кой ви каза, че болшевиките ще оставят на мира мръсотията? Почакайте, тая работа ние ще подемем по-нашироко. Още много има да видите и да се чудите.

И като заобиколи внимателно инженера, за да не го изцапа с боята, Корчагин тръгна към вратата.

Той се застояваше до късно вечер в градската библиотека. Тук завърза добро познанство с трите библиотекарки, пусна в ход всички средства на пропаганда и получи най-сетне мечтаното право за свободен достъп до книгите. Сложил стълбата пред огромните библиотечни шкафове, Павел престояваше с часове на нея, като прелистваше книга след книга, за да дири онова, което му беше интересно и нужно. Повечето от книгите бяха стари. Новата литература се побираше скромно в един малък шкаф. Тук бяха събрани случайно попаднали брошури от периода на гражданската война, „Капиталът“ на Маркс, „Желязната пета“ и още няколко книги. Между старите книги Корчагин намери романа „Спартак“. Изгълта го за две нощи, после взе книгата и я сложи в шкафа до редицата на книгите от М. Горки. Това пренасяне на най-интересните и скъпи нему книги продължи през всичкото време.

Библиотекарките не му пречеха — беше им безразлично.

Еднообразното спокойствие в комсомолския колектив беше рязко нарушено от една, както изглеждаше отначало, незначителна случка: членът на бюрото на групата в цеха за среден ремонт, Костка Фидин, чипонос, с надупчено от шарка лице, пипкав момък, като пробиваше една желязна плоча, счупи скъпия американски свредел. Счупи го поради възмутителното си нехайство. Дори нещо по-лошо — почти нарочно. Това стана сутринта. Старшият майстор на средния ремонт Ходоров бе наредил на Костка да пробие в плочата няколко дупки. Костка отначало отказваше, но под натиска на майстора взе плочата и почна да дълбае. В цеха не обичаха Ходоров заради придирчивата му взискателност. Някога той беше меншевик. Не вземаше никакво участие в обществения живот, гледаше комсомолците накриво, но познаваше отлично работата си и задълженията си изпълняваше добросъвестно. Майсторът забеляза, че Костка дълбае „на сухо“ — без да намазва свредела с масло. Той бързо пристъпи към бормашината и я спря.

— Ти какво, сляп ли си, или от вчера си тук? — развика се той на Костка, убеден, че свределът неизбежно ще се счупи при такъв начин на работа.

Но Костка изруга майстора и пак пусна бормашината. Ходоров тръгна да се оплаче на началника на цеха, а Костка, без да спре бормашината, се разтича да дири масленката, та като дойде началството, всичко да е в ред. Докато намери масленката и се върне, свределът вече се счупи. Началникът на цеха подаде рапорт за уволнение на Фидин. Бюрото на комсомолската група се застъпи за Костка, като се мотивираше с това, че Ходоров подтиска младежкия актив. Администрацията настояваше и разглеждането на делото премина в бюрото на колектива. Оттук започна цялата работа.

От петимата членове на бюрото трима искаха Костка да се накаже с мъмрене и да се премести на друга работа. Един от тях беше Цветаев. А другите двама изобщо не смятаха Костка за виновен.

Заседанието на бюрото ставаше в стаята на Цветаев. Тук имаше голяма маса, покрита с червен плат, няколко дълги пейки и табуретки, изработени саморъчно от момчетата в дърводелската работилница, по стените висяха портрети на ръководителите, зад масата върху цялата стена беше разгънато знамето на колектива.

Цветаев беше „свободен работник“^[3]. Ковач по професия, благодарение на способностите си през последните четири месеца той се издигна на ръководна работа в младежкия колектив. Влезе като член на бюрото на райкома на комсомола и в състава на губкома. Беше работил като ковач в механо-техническия завод, а в работилниците беше новак. Още от първите дни здраво хвана юздите в ръцете си. Самонадеян и решителен, той изведнъж притъпи личната инициатива на младежите, за всичко се залавяше сам и без да обхване цялата работа, започваше да напада помощниците си, обвинявайки ги в бездействие.

Дори стаята се украсяваше под негово лично наблюдение.

Цветаев водеше заседанието, излегнат в единственото меко кресло, донесено тук от червения кът. Заседанието беше закрито. Когато думата поиска парторгът Хомутов, някой потропа на затворената с резето врата. Цветаев се намръщи недоволно. Тропането се повтори. Катюша Зеленова стана и махна резето. Отвън стоеше Корчагин. Катюша го пусна да влезе.

Павел се запъти към свободната пейка, но Цветаев му извика:

— Корчагин, заседанието е закрито!

Страните на Павел пламнаха и той бавно се обърна към масата:

— Зная! Интересува ме мнението ви за случая с Костка. Аз искам да поставя един нов въпрос във връзка с това. А ти какво, да не би да имаш нещо против моето присъствие?

— Нямам, но нали знаеш, че на закритите заседания присъствуват само членовете на бюрото. Когато има много хора, мъчно се разисква. Но щом си дошъл — сядай.

Корчагин получаваше за пръв път такава плесница. На челото между веждите му се появи бръчка.

— Защо са тия формалности? — изказа неодобрението си Хомутов, но Корчагин го спря с жест и седна на една табуретка. — Ето какво исках да кажа — заговори Хомутов. — Казаното за Ходоров е вярно, той е човек, който стои настрана, но у нас положението с дисциплината е лошо. Ако всички комсомолци почнат така да чупят свределите, няма да има с какво да работим. А пък примера, който даваме на безпартийните, не струва пет пари. Мисля, че момчето трябва да се накаже с предупреждение.

Цветаев не го остави да довърши и почна да му възразява. Като послуша десетина минути, Корчагин разбра становището на бюрото. А когато пристъпиха към гласуване, той поиска думата. Пряко сила Цветаев му позволи да говори.

— Искам, другари, да ви кажа моето мнение за случая с Костка.

Гласът на Корчагин беше по-рязък, отколкото той искаше.

— Случаят с Костка е само сигнал, но главното не е в Костка. Вчера събрах някои цифри. — Павел извади от джоба бележника си: — Те ми са дадени от контрольора. Слушайте внимателно: двайсет и три процента от комсомолците закъсняват за работа всеки ден от пет до петнайсет минути. Това е вече закон. Седемнайсет процента от комсомолците не се явяват системно на работа от един до два дни в месеца, докато при неорганизираната младеж лентяите са четиринайсет процента. Цифрите действуват по-лошо от камшик. Записах между другото и следното: четири процента от партийците не се явяват на работа по един ден в месеца и също четири процента закъсняват. Между възрастните безпартийни единайсет процента своеволно не се явяват на работа по един ден в месеца и тринайсет процента закъсняват. От счупените инструменти деветдесет на сто се падат на младежите, седем процента от които са току-що постъпили на работа. Заключението е: ние работим много по-зле от партийците и възрастните работници. Но това положение не е еднакво навсякъде. На ковачницата може само да се завижда, при електротехниците положението е задоволително, а при останалите е горе-долу еднакво. Според мен другарят Хомутов каза за дисциплината много малко. Пред нас стои задачата да изравним тия зигзаги. Нямам намерение да агитирам и да правя митинги, но ние трябва да осъдим най-сурово всяко нехайство и лентяйство. Старите работници направо казват: на господаря, капиталиста, работехме по-хубаво, по-изправно, а сега, когато сами станахме господари, това няма никакво оправдание. И не е виновен толкова Костка или който и да е друг, а на първо място ние с вас, защото не само не водехме борба с това зло както трябва, а, напротив, под един или друг предлог понякога защищавахме такива като Костка.

Самохин и Бутиляк току-що казаха, че Фидин е наше момче. Дето се вика — наш „до мозъка на костите“: активист, включен в работа. Изпортил свредела — е, голямо чудо, на кого не се случва. Затуй пък момчето е наше, а майсторът не е… Макар че всъщност никой не работи върху Ходоров… Тази драка има трийсетгодишен работнически стаж! Няма да говорим за неговата политическа позиция. Сега той е прав: той, чуждият, пази държавното имущество, а ние чупим чуждестранните инструменти. Как да се нарече такова положение на нещата? Смятам, че сега ние ще нанесем първия удар и ще почнем настъпление на този сектор.

Предлагам: Фидин да се изключи от комсомола като хайлазин, немарлив и дезорганизатор на производството. За неговия случай да се пише в стенвестника и открито, без да се страхуваме от никакви коментарии, ей тия цифри да се поместят в уводната статия. Ние имаме сили, имаме на кого да се опрем. Основната маса комсомолци са добри производственици. От тях шейсет души минаха през Боярка, а това е най-здравата школа. С тяхна помощ и с тяхно участие ще изравним тоя зигзаг. Само че веднъж завинаги трябва да се отхвърли такъв подход към работата, какъвто имаме сега.

Обикновено спокоен и мълчалив, сега Корчагин говореше разпалено и рязко. Цветаев за пръв път виждаше електротехника в истинския му вид. Той съзнаваше правотата на Павел, но чувството на подозрителност му пречеше да се съгласи с него. Той прие думите на Корчагин като остра критика на общото състояние на организацията, като подравяне на неговия — на Цветаев — авторитет и реши да унищожи монтьора.

Възраженията си той започна направо с обвинение срещу Корчагин, че защищава меншевика Ходоров.

Разпалената дискусия продължи три часа. Късно вечерта стигнаха до следните резултати: разбит от неумолимата логика на фактите и изгубил болшинството, което мина на страната на Корчагин, Цветаев направи погрешна стъпка — наруши демократическия принцип: пред решителното гласуване той предложи на Корчагин да излезе от стаята.

— Добре, ще изляза, Цветаев, макар че това не ти прави чест. Само те предупреждавам, че ако настояваш на своето, утре ще изляза на общото събрание и убеден съм, там няма да си осигуриш болшинство. Не си прав, Цветаев. Мисля, другарю Хомутов, че ти си длъжен да поставиш този въпрос пред партийния колектив още преди общото събрание.

Цветаев подхвърли предизвикателно:

— Какво ме заплашваш? Няма защо ти да ми показваш пътя, пък и за теб самия има да поговорим. Ако не работиш, поне недей пречи на другите.

Затворил вратата, Павел изтри с ръкав пламналото си чело и през празната канцелария се запъти към изхода. На улицата пое въздух с пълни гърди. Запуши цигара и тръгна към малката къщичка на Батиев рид, дето живееше Токарев.

Корчагин завари шлосера на вечеря.

— Разправи да чуем какво ново към вас. Даря, сложи му паница каша — каза Токарев, като настаняваше Павел на трапезата.

Даря Фоминишна, жената на Токарев, в противоположност на мъжа си висока, пълна, сложи пред Павел чиния с просена каша и като изтриваше с бялата престилка влажните си устни, каза добродушно:

— Яж, гълъбче.

 

 

По-рано, когато Токарев работеше в работилниците, Корчагин честичко се застояваше тук до късно, но сега, след завръщането си в града, той идваше у стареца за пръв път.

Шлосерът внимателно слушаше Павел. Не говореше нищо, само действуваше старателно с лъжицата, като похъмкваше под носа си. Свършил с кашата, той изтри мустаците си с кърпата и се изкашля.

— Разбира се, ти си прав. Отдавна е време да организираме тая работа както трябва. Работилниците са основният колектив в района, оттук трябва да почнем. Значи, сдърпахте се с Цветаев? Лошо. Той е фукливо хлапе, но нали ти умееше да работиш с момчетата? Какво собствено вършиш в работилниците?

— Работя в един от цеховете. Изобщо навсякъде бутам по малко. В нашата група водя кръжока по политграмотност.

— А в бюрото какво правиш?

Корчагин се запъна.

— На първо време, докато нямах много сили, пък и смятах да поуча още, не участвувам официално в ръководството.

— Ето на̀! — неодобрително извика Токарев. — Знаеш ли, синко, само едно нещо те спасява от боя — слабото ти още здраве. Сега как си, поправи ли се малко?

— Да.

— Добре, залавяй се вече за работа мъжки. Няма какво да си играеш на орехи. Де се е чуло и видяло да бъдеш пето колело и да направиш нещо свястно! Ами че всеки ще ти каже, че клинчиш от отговорност, и не можеш се оправда с нищо. Утре оправи всичко това там, а пък аз на Окунев ще му опъна ушите — с нотка на недоволство в гласа завърши Токарев.

— Ти, татко, не го закачай — застъпи се Павел, — аз сам го помолих да не ме натоварва.

Токарев свирна презрително с уста.

— Помоли го и той се съгласи? Ех, не може човек да се разбере с вас, комсата… Хайде, синко, прочети ми вестниците, както преди… Че очите ми недовиждат.

 

 

Бюрото в партийния колектив одобри мнението на мнозинството в бюрото на младежите. Пред партийния и младежкия колектив беше поставена важната и трудна задача: с личната си работа да дадат пример за трудова дисциплина. В бюрото здравата раздрусаха Цветаев. Отначало той се поинати, но притиснат до стената от речта на отговорния секретар Лопахин, възрастен човек, с бледожълто лице от изгарящата го туберкулоза, Цветаев отстъпи и призна грешката си наполовина.

На другия ден в стенвестниците в работилниците се появиха статии, които привлякоха вниманието на работниците. Четяха ги високо и разгорещено ги разискваха. Вечерта на необикновено многолюдното събрание на младежкия колектив се приказваше само за тях.

Костка бе изключен, а в бюрото на колектива приеха нов другар, нов политпросветник — Корчагин.

Всички слушаха Нежданов необикновено тихо и търпеливо. А той говореше за новите задачи, за новия етап, в който навлизаха железопътните работилници.

След събранието Корчагин изчака Цветаев на улицата.

— Да вървим заедно, има за какво да си поговорим — приближи се той към отговорния секретар.

— За какво ще говорим? — глухо попита Цветаев.

Павел го улови под ръка и като направи няколко крачки с него, спря се до една пейка.

— Да седнем за малко. — И седна пръв.

Огънчето в цигарата на Цветаев ту пламваше, ту гаснеше.

— Кажи, Цветаев, защо ми имаш зъб?

Няколко минути мълчание.

— Виж ти за какво си искал да говориш, а пък аз мислех — за работата! — Гласът на Цветаев бе неравен, престорено учуден.

Павел твърдо сложи ръка върху коляното му.

— Стига си я усуквал, Димка. Само дипломатите я усукват така… Ти ми отговори на мене: защо не ти се харесах аз?

Цветаев направи нетърпеливо движение:

— Какво си ме заял? Какъв ти зъб? Та аз сам ти предлагах да работиш. Ти отказа, а сега излиза, че уж аз те изолирам.

Павел не долови искреност в гласа му и без да снема ръка от коляното му, развълнувано подхвана:

— Щом не искаш да отговориш, ще кажа аз. Ти си мислиш, че ще застана на пътя ти, мислиш, че мечтая за мястото на отговорен секретар? Та ако не беше така, нямаше да стигнем до кавга зарад Костка. Такива отношения развалят всичко. Ако това пречеше само на двама ни, по дяволите — няма значение, мисли, каквото щеш. Но от утре започваме да работим заедно. Какво ще излезе тогава? Затова слушай. Нямаме какво да делим. И двамата сме работници. Ако нашето дело ти е по-скъпо от всичко, ще ми подадеш ръка и от утре ще започнем по приятелски. Ако ли не избиеш цялата тая глупост от главата си и не се откажеш от раздорите, за всеки недостатък в работата, който ще последва от това, ще се бием жестоко. Ето ти ръката ми, поеми я, докато е още ръка на другар.

Корчагин с голямо задоволство усети върху дланта си жилестите пръсти на Цветаев.

 

 

Мина една седмица. Работният ден на районния партиен комитет бе свършил. В отделите утихна. Но Токарев още не си отиваше. Старикът седеше в креслото и съсредоточено четеше новите материали. На вратата се почука.

— Да! — извика Токарев.

Влезе Корчагин и постави пред секретаря два попълнени въпросника.

— Какво е това?

— Това, татко, е ликвидация на безотговорността. Мисля, че е време. Ако и ти си на същото мнение, моля да ме подкрепиш.

Токарев погледна заглавието, а след това се взря за няколко секунди в момъка и мълчаливо взе перото в ръка. И в графата за партийния стаж на препоръчващите другари Павел Андреевич Корчагин за кандидат на РКП (б) той написа с твърда ръка „1903 година“ и сложи простия си подпис.

— На, синко. Вярвам, че никога няма да опозориш побелялата ми глава.

 

 

В стаята е задушно и всички си мислят едно: по-скоро там, в кестеновите алеи край гара Соломенка.

— Свършвай, Павка, нямам вече сили — помоли Цветаев, облян в пот. Катюша, а след нея и другите го подкрепиха. Корчагин затвори книгата. Кръжокът свърши занятието си.

Тъкмо бяха станали всички вкупом и старият „Ериксон“ на стената дрънна тревожно. Цветаев започна разговор, като се мъчеше да надвиква приказващите в стаята.

Накрая окачи слушалката и се обърна към Корчагин:

— На гарата имало два дипломатически вагона на полското консулство. Угаснала светлината, а влакът заминава след един час и инсталацията трябва да се поправи. Вземай, Павел, кутията с материалите и върви там. Работата е бърза.

Пред първия перон на гарата стояха два лъскави международни вагона. Широките прозорци на вагон-ресторанта бяха ярко осветени. Но съседният тънеше в мрак.

Павел пристъпи към разкошния вагон тип пулман и хвана дръжката на вратата, канейки се да влезе вътре. От стената на гарата бързо се отдели един човек и го улови за рамото.

— Къде, гражданино?

Познат глас. Павел се обърна. Кожена куртка, фуражка с широка козирка, тънък прегърбен нос и бдително недоверчив поглед.

Артюхин едва сега позна Павел — ръката му отпусна рамото, изразът на лицето му изгуби сухотата си, но погледът въпросително се спря на кутията.

— Къде отиваш?

Павел му обясни накратко. Иззад вагона се появи друга фигура.

— Ей сега ще извикам техния придружител на вагона^[4]!

Във вагон-ресторанта, дето Корчагин влезе след придружителя, седяха няколко души, изискано облечени в пътнически костюми. На една маса, покрита с копринена покривка на рози, гърбом към вратата, седеше някаква жена. Когато Корчагин влезе, тя разговаряше с висок офицер, застанал срещу нея. Щом монтьорът влезе, разговорът се прекрати.

Като прегледа бързо жиците от последната лампа към коридора и намери, че са в изправност, Корчагин излезе от вагон-ресторанта и продължи да търси повредата. След него неотстъпно вървеше тлъстият, с боксьорски врат придружител в униформа, окичена с големи медни копчета с изображението на едноглав орел.

— Да минем в съседния вагон, тук всичко е в изправност, акумулаторът работи. Изглежда, че повредата е там.

Придружителят завъртя ключа в ключалката и те влязоха в тъмния коридор. Като осветяваше жицата с електрическо фенерче, Павел скоро намери мястото, дето бе станало късо съединение. След няколко минути първата лампичка в коридора светна и го заля с бледоматова светлина.

— Трябва да отворите купето, за да се сменят лампите, защото са изгорели — обърна се Корчагин към придружителя.

— Тогава ще трябва да извикаме пани, ключът е у нея. — И придружителят, който не искаше да остави Корчагин сам, го поведе след себе си.

В купето влезе първо жената, а след нея Корчагин. Придружителят се спря на вратата, като я закри цялата с тялото си. Павел забеляза два изящни кожени куфара в калъфи, небрежно захвърленото на канапето копринено манто, шише с парфюм и мъничка малахитова пудриера върху масичката до прозореца. Жената седна в ъгъла на канапето и като поправяше русата си като лен коса, наблюдаваше работата на монтьора.

— Моля разрешение от пани да се отдалеча за малко: господин майорът иска студена бира — угоднически каза придружителят и с мъка преви при поклона волския си врат.

Жената провлече пеещо-превзето:

— Можете да идете.

Разговорът се водеше на полски.

Ивица светлина от коридора падаше върху рамото на жената. Изисканата рокля на пани, ушита от първокласни парижки майстори от най-тънка лионска коприна, оставяше разголени раменете и ръцете й. На малкото ушенце, пламтящ и искрящ, се люлееше капковиден брилянт. Корчагин виждаше само рамото и ръката на жената, сякаш изваяни от слонова кост. Лицето й беше в сянка. Работейки бързо с отвертката, Павел смени розетката на тавана и след миг в купето бликна светлина. Оставаше му да прегледа втората електрическа лампичка над канапето, дето седеше жената.

— Трябва да проверя тая лампичка — каза Корчагин, като се спря пред нея.

— Ах, да, аз ви преча — на чист руски език отговори пани и леко стана от канапето, като се изправи почти до Корчагин.

Сега тя се виждаше цяла. Познати, извити като стрели линии на веждите и надменно свити устни. Не можеше да има съмнение: пред него стоеше Нели Лешчинска. Дъщерята на адвоката не можеше да не забележи учудения му поглед. Но докато Корчагин я позна, Лешчинска не забеляза, че порасналият през тия четири години монтьор е всъщност нейният неприятен съсед.

Като сви пренебрежително вежди в отговор на учудването му, тя отстъпи към вратата на купето и се спря там, потропвайки нетърпеливо с носа на лакираната си пантофка. Павел се залови с втората лампичка. Отвинти я, погледна я срещу светлината и неочаквано за себе си, а още повече за Лешчинска, попита на полски език!

— И Виктор ли е тук?

Корчагин зададе въпроса, без да се обърне. Той не виждаше лицето на Нели, но продължителното мълчание говореше за смущението й.

— Нима го познавате?

— Дори много добре. Та ние с вас бяхме съседи. — Павел се обърна към нея.

— Вие сте Павел, синът на… — Нели се запъна.

— Готвачката — подсказа й Корчагин.

— Колко сте пораснали! Помня ви като дивичко момче.

Нели го оглеждаше безцеремонно от краката до главата.

— Но защо ви интересува Виктор? Доколкото си спомням, вие не бяхте в добри отношения с него — каза Нели с напевното си сопрано, като се надяваше да поразсее скуката си с тая неочаквана среща.

Отвертката бързо завинтваше фасонката в стената.

— Виктор има един неизплатен дълг. Когато го видите, кажете му, че аз не губя надежда да разчистим сметките си.

— Кажете колко ви дължи, аз ще платя вместо него.

Тя разбираше за какви „сметки“ говори Корчагин. Беше й известна цялата история с петлюровците, но желанието да подразни тоя селяндур я караше да се подиграва.

Корчагин се въздържа да отговори.

— Кажете, истина ли е, че нашата къща била разграбена и се рушела? Сигурно беседката и лехите са опустошени напълно? — тъжно попита Нели.

— Къщата сега е наша, а не ваша и ние нямаме сметка да я разрушаваме.

Нели се усмихна саркастично.

— Охо, както се вижда, и вас са ви обучавали! Но впрочем тук е вагонът на полската мисия и в това купе аз съм господарка, а вие сте си останали същият роб, какъвто бяхте. Вие и сега работите, за да ми е светло, за да ми е удобно да чета ей на това канапе. По-рано майка ви переше бельото ни, а вие носехте вода. Сега пак се срещнахме при подобно положение.

Тя каза това с тържествуващо злорадство. Павел чистеше с ножче края на жицата и гледаше полякинята с нескрита подигравка.

— За вас, гражданко, аз не бих забил дори един ръждив гвоздей, но щом буржуите са измислили дипломати, ние спазваме етикета; и не им отсичаме главите, дори грубости не им говорим като вас.

Бузите на Нели станаха тъмночервени.

— Какво бихте направили с мене, ако ви се удадеше да превземете Варшава? Бихте ме насекли на котлети или бихте ме взели за заложница?

Тя стоеше на вратата, грациозно извита; чувствените й ноздри, познали кокаина, потреперваха. Над канапето блесна светлина. Павел се изправи.

— Кому сте потребна вие? И без нашите саби ще си умрете от кокаина. Аз дори като жена не бих те взел такава.

Взе кутията и направи две крачки към вратата. Нели се отдръпна и едва в края на коридора той чу сподавеното й:

— Пшекленти болшевик^[5]!

 

 

На другата вечер, когато се беше запътил към библиотеката, Корчагин срещна на улицата Катюша. Тя го улови за ръкава на рубашката и шеговито му прегради пътя.

— Къде си се забързал, политическа просвето?

— Към библиотеката, сестрице, освободи ми пътя — в тон й отговори Корчагин, хвана я внимателно за раменете и я отстрани от паважа. Катюша се освободи от ръцете му и тръгна с него.

— Слушай, Павлуша! Само учене не може… Знаеш ли какво? Да отидем днес на вечеринка, у Зина Гладиш се събират младежи. Момичетата откога ме молят да те заведа. Че ти си го ударил само на политика, не ти ли се иска малко да се повеселиш, да погуляеш? Е, няма да четеш днес, хем и на главата ти ще олекне — настойчиво го увещаваше Катюша.

— Каква е тая вечеринка? Какво ще правят там?

Катюша подигравателно го имитира:

— Какво ще правят! Няма да се молят на бога я, ще си прекарат весело времето — и нищо повече. А ти си свирел на баян? Пък аз не съм те чула нито веднъж. Хайде, направи ми това удоволствие. Зинкиният вуйчо има баян, но той свири лошо. Момичетата се интересуват от тебе, а ти се съсипваш над книгите. Къде е писано, че комсомолецът не бива да се повесели? Да вървим, докато не ми е омръзнало да те увещавам, че инак ще се скараме с тебе за цял месец.

Едрооката бояджийка Катя бе добра другарка и комсомолка. Корчагин не искаше да обиди момичето и се съгласи, макар че за него това беше необикновено и някак странно.

В квартирата на локомотивния машинист Гладиш беше оживено и шумно. За да не пречат на младежите, възрастните бяха минали във вътрешната стая, а в голямата първа стая и на верандата, която гледаше към малка градинка, бяха се събрали петнадесетина момчета и момичета. Когато Катюша преведе Павел през градината на верандата, там вече играеха на една игра, наречена „хранене на гълъби“. Сред верандата бяха сложени два стола с опрени облегала. На тях по извикване на домакинята, която ръководеше играта, сядаха момче и момиче. Домакинята викаше: „Нахранете гълъбите!“ — и седналите гърбом един към друг младежи обръщаха глави назад, устните им се срещаха и те се целуваха пред очите на всички. След това играеха на пръстен, на раздавач и всяка от тия игри непременно бе придружена с целувки, като при играта раздавач, за да се избегне общественият надзор, от осветената веранда целувките се пренасяха в стаята, дето в това време изгасваха светлината. За ония, които не се задоволяваха с тия игри, на една кръгла масичка в ъгъла имаше купчина картички от „Шегите на Амура“. Съседката на Павел, която каза, че името й е Мура, около шестнадесетгодишна девойка, като кокетничеше със сините си очички, му подаде една картичка и тихо рече:

— Теменуга.

Преди няколко години Павел бе наблюдавал такива събирания и макар че не вземаше непосредствено участие в тях, все пак ги смяташе за нормално явление. Но сега, когато завинаги бе се откъснал от еснафския живот на малкото градче, тази вечеринка му се стори нещо безобразно и малко смешно.

Както и да е, но картичката от „Шегите на Амура“ беше в ръката му.

Срещу „теменуга“ той прочете: „Вие много ми харесвате.“

Павел погледна момичето. То срещна погледа му, без да се смути.

— Защо?

Въпросът излезе доста тромав. Мура бе приготвила предварително отговора.

— Роза — подаде му тя втора картичка.

Срещу „роза“ пишеше: „Вие сте моят идеал.“ Корчагин се обърна към девойката и като се стараеше да смекчи тона, попита:

— Защо се занимаваш с тая дивотия?

Мура се смути и се обърка.

— Нима ви е неприятно моето признание? — Устните й капризно се свиха.

Корчагин остави въпроса й без отговор. Но му се дощя да научи коя е тази, която разговаря с него. И той задаваше въпроси, на които девойката охотно отговаряше. След няколко минути той вече знаеше, че тя учи в седемлетката, че баща й е военен надзирател и че го знаела отдавна и искала да се запознае с него.

— Как се казваш? — попита я Корчагин.

— Мура Волинцева.

— Брат ти е секретар на комсомолската група в депото, нали?

— Да.

Сега Корчагин знаеше с кого има работа. Както са вижда, един от най-активните комсомолци в района, Волинцев, не е обръщал никакво внимание на сестра си и тя е станала безлична еснафка. Последната година бе започнала да посещава вечеринките у приятелките си с тия безкрайни целувки. Тя била виждала няколко пъти Корчагин у брат си.

Мура веднага почувствува, че съседът й не одобрява нейното поведение и когато я извикаха „да храни гълъби“, тя, като долови насмешливата усмивка на Корчагин, решително отказа.

Поседяха още няколко минути. Мура разказваше за себе си. Към тях се приближи Зеленова:

— Да донесем баяна, ще посвириш ли? — И приспивайки дяволито очи, погледна Мура: — Е, запознахте ли се?

Павел накара Катюша да седне до тях и като се възползува от това, че наоколо се смееха и викаха, й каза:

— Няма да свиря, ние с Мура ей сега ще си отидем.

— Охо! Значи, лапнахте въдицата? — многозначително възкликна Зеленова.

— Да, лапнахме я. Ти ми кажи, освен нас с тебе има ли тук други комсомолци? Или само ние с тебе се уплетохме в „гълъбарника“?

Катюша съобщи хрисимо:

— Престанаха вече да лудуват, сега ще потанцуваме.

Корчагин стана.

— Добре, танцувай, сестро, а ние с Волинцева все пак ще си идем.

 

 

Една вечер Борхарт намина у Окунев. В стаята седеше само Корчагин.

— Много ли си зает, Павел? Искаш ли да отидем на пленума на градския съвет? Заедно ще ни бъде по-весело, а освен това ще се върнем късно.

Корчагин бързо се приготви. Над неговото легло висеше маузер, който беше много тежък. Той измъкна броунинга на Окунев от масата и го сложи в джоба. Остави му бележка. Ключа скри на уговореното място.

В театъра срещнаха Панкратов и Олга. Седнаха всички заедно, а в почивките се разхождаха по площада. Заседанието, както очакваше Ана, се проточи до късна нощ.

— Защо не идем да спим у нас? Вече е късно, а има много път — предложи Юренева.

— Не, вече се уговорихме с него — отказа Ана.

Панкратов и Олга тръгнаха надолу по булеварда, а соломенците се отправиха нагоре.

Нощта беше душна, тъмна. Градът спеше. По тихите улици се разотиваха на разни страни участниците в пленума. Гласовете и стъпките им постепенно затихваха. Павел и Ана бързо се отдалечаваха от централните улици. На опустелия пазар ги спря патрул. След проверка на документите ги пусна. Пресякоха булеварда и излязоха на неосветена безлюдна улица, която минаваше през един пущинак. Свиха наляво и тръгнаха по шосето, успоредно на централните железопътни складове. Това бяха дълги бетонни здания, мрачни и неприветливи. Ана неволно бе обхваната от безпокойство. Тя изпитателно се вглеждаше в тъмнината, кратко и не на място отговаряше на Корчагин. Когато една подозрителна сянка се оказа само телефонен стълб, Борхарт се разсмя и сподели с Корчагин своето състояние. После го хвана под ръка и като притисна рамото си до неговото, се успокои.

— На двайсет и три години съм, а имам неврастения като старица. Може да ме сметнеш за страхлива. Това ще бъде погрешно. Но днес съм в особено напрегнато състояние. Виж, сега, когато те чувствувам до себе си, тревогата изчезва и даже ми е неловко от всички тези опасения.

Спокойствието на Павел, проблясването на огънчето от цигарата му, което за миг осветяваше ъгълче от неговото лице, мъжествената чупка на веждите — всичко това разпръсна страха, събуден от тъмнината на нощта, дивия пущинак и от чутия в театъра разказ за вчерашното кошмарно убийство в Подол.

Складовете останаха зад тях, минаха по мостчето, прехвърлено през рекичката, и тръгнаха по шосето покрай гарата към тунела, който бе прокопан долу, под железопътните линии, и съединяваше тази част от града с железопътния район.

Гарата остана далеч встрани, отдясно. Тунелът свършваше в глухата линия, зад депото. Това бяха вече познати места.

Горе, където бяха железопътните линии, искряха разноцветните светлини на стрелките на семафорите, а при депото уморено пухтеше „маневрената“, която се прибираше на нощна почивка.

Над входа в тунела на ръждива кука висеше фенер, който едва забележимо се поклащаше от ветреца, и неговата жълтомътна светлина се местеше от едната страна на тунела към другата.

На десетина крачки от входа на тунела до самото шосе имаше самотна къщичка. Преди две години в нея беше ударил тежък снаряд и разбивайки я вътре, беше превърнал лицевата й половина в развалина и сега тя зееше като огромна дупка, подобно на застанал край пътя просяк, който излага на показ своята недъгавост. Виждаше се как отгоре по насипа профуча влак.

— Почти стигнахме — облекчено каза Ана.

Павел незабелязано се помъчи да освободи ръката си. Приближавайки тунела, неволно му се прииска да освободи ръката си, която приятелката му беше пленила.

Но Ана не пусна ръката му.

Минаха покрай разрушената къщичка.

Отзад се разнесе тропот на припряно тичащи крака.

Корчагин дръпна ръката си, но Ана ужасено я притисна до себе си и когато той все пак я изтръгна със сила, беше вече късно. Нечии пръсти обхванаха шията на Павел като желязно менгеме, тласък встрани — и Павел се обърна с лице към нападателя. Право в зъбите му тикнаха цев на парабел, една ръка пропълзя към гърлото му, нави на въже гимнастьорката и изпъната по цялата си дължина го държеше пред дулото, бавно описващо дъга.

Омагьосаните очи на електромонтьора следяха тази дъга с нечовешко напрежение. Смъртта го гледаше в очите през черния отвор на дулото и той нямаше сили, не му стигаше воля макар и за стотна част от секундата да откъсне очи от дулото. Чакаше удар. Но изстрел не последва и широко отворените очи видяха лицето на бандита. Голям череп, мощна челюст, черна небръсната брада и мустаци, а очите под широката козирка на каскета оставаха в сянка.

С края на окото Корчагин запечати в ума си тебеширено-бялото лице на Ана, която в същия миг един от тримата помъкна към зеещата яма на разрушената къща. Като изви ръцете й, той я повали на земята. Към него се хвърли още една сянка. Корчагин я виждаше само отразена върху стената на тунела. Отзад, в зеещата яма, се водеше борба. Ана отчаяно се съпротивяваше, глухият й вик пресекна, защото запушиха устата й с фуражка. Човекът с голямата глава, в чиито ръце беше Корчагин, не искаше да остане безучастен свидетел на насилието, което го привличаше като плячка звяр. Очевидно той беше главатарят и такова разпределение на ролите не му хареса. Юношата, когото държеше пред себе си, беше съвсем зелен, на вид „някакъв си мухльо от депото“. Това хлапе не представляваше никаква опасност. „Да го удариш както трябва два-три пъти по челото с дръжката на пистолета и да му дадеш пътя през пущинака — ще тича като луд чак до града, без да се обърне.“ И той разпусна юмрука си.

— Поемай бегом… Изчезвай, откъдето си дошъл, а гъкнеш ли — куршум в гърлото. — И едроглавият блъсна Корчагин в челото с цевта на пистолета. — Поемай — хрипливо прибави той и отпусна парабела, за да не го плаши с куршум в гърба.

Корчагин се хвърли назад, първите две крачки странишком, без да изпуска от очи едроглавия.

Бандитът разбра, че юношата все още се бои да не получи куршум, и се обърна към къщата.

Ръката на Корчагин се устреми към джоба. „Дано успея, дано успея!“ Рязко се обърна и като изопна напред лявата си ръка, в миг се прицели в едроглавия и гръмна.

Бандитът късно разбра грешката си. Куршумът се впи в слабината му, преди той да успее да вдигне ръка.

Ударът го тласна към стената на тунела и като издаде глух вой, вкопчвайки се с ръка в бетонната стена, той бавно се свлече на земята. От разрушената къща се плъзна сянка надолу към стръмния бряг на реката. Подир нея се разнесе втори изстрел. Втората сянка, превита на две, с прибежки се отдалечаваше към черния отвор на тунела. Изстрел. Посипана с праха на изронения от куршума бетон, сянката се хвърли встрани и потъна в тъмнината. След нея броунинга три пъти размири нощта. До стената, гърчейки се като червей, агонизираше едроглавият.

Потресена от ужаса на случилото се, Ана, която Корчагин вдигна от земята, гледаше гърчещия се бандит, слабо проумявайки, че е спасена.

Корчагин с всичка сила я повлече в тъмнината назад към града, отвеждайки я настрани от осветения кръг. Те бягаха към гарата. А около тунела, на насипа, вече се мяркаха светлинки и над железопътната линия тежко изтрещя тревожен изстрел от пушка.

 

 

Когато най-после се добраха до квартирата на Ана, някъде на Батиев рид пропяха петли. Ана полегна на кревата. Корчагин седна до масата. Той пушеше и съсредоточено наблюдаваше как се вие нагоре сивата къдрава лента на дима… Току-що бе убил четвъртия човек през живота си.

Съществува ли въобще мъжество, което да се проявява в съвършената си форма? Припомняйки си всички свои усещания и преживявания, той си призна, че в първите секунди черното око на дулото бе вледенило сърцето му. А нима за това, че двете сенки си отидоха безнаказано, е виновна само слепотата на окото и необходимостта да стреля с лявата ръка? Не. На разстояние от няколко крачки можеше да се стреля по-сполучливо, но пречка бяха все тази напрегнатост и припряност, несъмнен признак на смущението.

Светлината на настолната лампа осветяваше главата му и Ана го наблюдаваше, без да изпуска нито едно движение на мускулите на неговото лице. Впрочем очите му бяха спокойни и само гънката на челото издаваше напрежението на мисълта.

— За какво мислиш, Павел?

Мислите му, сепнати от въпроса, отлетяха като дим зад осветения полукръг и той каза първото нещо, което в момента му дойде на ум:

— Необходимо е да намина в комендантството. Трябва да съобщя за всичко това.

И той се изправи неохотно, надвивайки умората.

Тя не пусна ръката му веднага — не й се оставаше сама. Изпрати го до вратата и я затвори едва когато Корчагин, който сега й бе станал толкова скъп и близък, изчезна в нощта.

Идването на Корчагин в комендантството обясни непонятното на железопътната охрана убийство. Трупът бе идентифициран веднага: това беше добре известният на криминалната милиция Фимка Череп, бандит и убиец-рецидивист.

На другия ден случаят при тунела стана известен на всички. Това обстоятелство предизвика неочаквано стълкновение между Павел и Цветаев.

В разгара на работата в цеха влезе Цветаев и повика Корчагин. Цветаев го изведе в коридора и като се спряха в един затулен ъгъл, вълнувайки се и без да знае откъде да започне, най-сетне проговори:

— Разкажи какво стана вчера.

— Че ти знаеш.

Цветаев неспокойно помръдна рамене. Монтьорът не знаеше, че случаят при тунела е засегнал Цветаев по-дълбоко от другите. Не знаеше, че този ковач въпреки външната си студенина не беше безразличен към Борхарт. Ана будеше чувство на симпатия не само у него, но у Цветаев то беше по-сложно. Случаят при тунела, за който току-що бе узнал от Лагутина, остави в съзнанието му мъчителен, неразрешим въпрос. Този въпрос той не можеше да зададе на монтьора направо, но искаше да знае отговора. С частица от съзнанието си той схващаше егоистичната дребнавост на своята тревога, но в противоречивата борба на чувствата този път в него победи първичното, животинското.

— Слушай, Корчагин — заговори той глухо. — Разговорът ще си остане между нас. Разбирам, че не разказваш за това, за да не измъчваш Ана, но на мене можеш да се довериш. Кажи, когато бандитът те държеше, другите изнасилваха ли Ана? — Като довършваше фразата, Цветаев не издържа и отмести поглед встрани.

Корчагин смътно почваше да го разбира. „Ако Ана му беше безразлична, Цветаев не би се вълнувал така. А пък ако Ана му е скъпа, то…“ На Павел му стана обидно заради Ана:

— За какво питаш?

Цветаев отговори нещо несвързано и като почувствува, че са го разбрали, се разсърди:

— Какво го усукваш? Моля те да отговориш, а ти почваш да ме разпитваш.

— Обичаш ли Ана?

Мълчание. После трудно произнесеното от Цветаев:

— Да.

Едва сдържайки гнева си, Корчагин се обърна и тръгна по коридора, без да се оглежда.

 

 

Една вечер Окунев, след като постоя смутено до кревата на приятеля си, седна на края и сложи ръката си върху книгата, която Павел четеше.

— Знаеш ли, Павлушка, ще трябва да ти разправя една история. От една страна, някак си глупава, а от друга — обратното. Между мене и Таля Лагутина стана едно недоразумение. Отначало, знаеш ли, тя ми се хареса. — Окунев виновно се почеса по сляпото око, но като видя, че приятелят му не се смее, доби кураж: — А след това у Таля… нещо такова. С една дума, няма да ти разправям всичко това, то се вижда и без фенер. Вчера решихме да опитаме щастието си и да започнем съвместен живот. Аз съм двадесет и две годишен и двамата имаме право да гласуваме. Искам да си изградя живота с Таля върху началата на равенството. Какво ще кажеш?

Корчагин се замисли.

— Какво мога да ти кажа, Коля? И двамата сте ми приятели, от едно поколение и от една черга сме. И всичко друго сега ни е общо, а специално Таля е добро момиче… Положението е ясно.

На другия ден Корчагин пренесе нещата си при момчетата в общежитието на депото, а след няколко дни у Ана имаше другарска вечер без ядене и пиене — комунистическо увеселение в чест на съвместното съжителство между Таля и Николай. Това беше вечер на спомени, на четене откъси от най-вълнуващите книги. Пяха много и хубаво в хор. Бойните песни се чуваха надалеч, а по-късно Катюша Зеленова и Волинцева донесоха баян и стаята се изпълни с бучене на дебели басове и сребърен звън на високи акорди. Тая вечер Павка свиреше рядко хубаво, а когато за учудване на всички дангалакът Панкратов скочи да танцува, Павка се захласна и хармониката, изоставяйки новия стил, подхвана страстно:

Ей, улица, улица!

Деникин опули се,

че сибирската Чека

на Колчака ей така…

Хармониката свиреше за миналото, за бурните години и за днешната дружба, борба и радост. Но когато предаде хармониката на Волинцев и шлосерът засвири гръмко пламенната „Ябълка“, изведнъж се втурна буйно да танцува не друг, а самият електротехник. Корчагин се въртеше в бясна чечотка за трети и последен път в живота си.