Николай Островски
Как се каляваше стоманата (19)

Работата ми над романа „Как се каляваше стоманата“

Преди да разкажа как съм работил над романа, ще кажа няколко думи за себе си.

В бунтовните години на Гражданската война и след нея се случи така, че здравето ми се разруши до краен предел. През последните години леглото стана мое постоянно местожителство. Аз не ходя, лежа неподвижно и преди две години изгубих лявото си око, с което само можех да виждам. Налице са всички предпоставки, за да кажа — при такива условия е невъзможно да се работи.

Аз лично мислех, че слепотата ми създава непреодолими препятствия за работа, тъй като не знаех може ли да се записват от чужди ръце всички ония най-разнородни и често трудно уловими мисли, които искаш да запишеш на хартия.

Всеки знае, че може лесно и изразително да напише писмо на приятеля си и в него със собствената си ръка да отбележи преживяванията и мислите, които го вълнуват. Но ако диктува същото писмо на друг, в повечето случаи то ще бъде по-бледо и по-сухо.

Но тъй като нямах друг изход, започнах работата си с диктуване и следях с тревога какво се получава. Сега, когато романът е написан, мога да кажа убедено с думите на вожда: „Няма такива крепости, които болшевиките не могат да превземат.“

Да, другари, може да се работи при най-тежки и отвратителни условия. Не само може, но и трябва, ако няма друга обстановка.

За това е необходимо да имаш непоколебим стремеж към труд, по-голяма упоритост и… тишина. Тишината е необходима, без нея наистина не може да се работи. Когато в стаята живеят шест души, от които двамата са палави деца, и всички тия хора се надпреварват да говорят, тогава е невъзможно да се пише.

Ще разкажа не само как написах книгата, но ще вмъкна няколко отделни ескиза, които нямат никакво отношение към съдържанието на книгата.

Отдавна имах желание да опиша събитията, на които съм бил свидетел, а понякога и участник. Но бях зает с организационна работа в комсомола и нямах време, при това не се решавах да се заема с толкова отговорна работа.

Единственият опит, и то не от литературен характер, а просто описание на фактите, беше колективната ми работа с един другар, написана по предложение на Истомола на Украйна. Никога по-рано не съм писал и този роман е първият ми труд. Но съм се подготвял за работа няколко години. Болестта ми даде много свободно време, каквото по-рано изобщо нямах. И аз жадно и ненаситно утолявах глада си за художествена книга. Всяко зло за добро.

През периода на болестта успях да завърша първия курс на задочния комунистически вуз и да обогатя мизерния си умствен багаж, като се запознах с художествената пролетарска и съветска литература.

Без тази голяма и задълбочена подготовка не бих могъл да пиша.

Имах намерение да напиша историята на група работнически деца от детската им възраст до влизането им в партията. Затова романът обхваща събития от 1915 година до днес.

За цялото време на своето съществуване младата гвардия на партията и комсомола е дала десетки хиляди прекрасни хора, беззаветно предани на партията и на своята класа.

Тяхната борба под знамето на Червената армия през периода на Гражданската война, борбата им с разрухата, след това творческата им работа през възстановителния период и накрая разгърнатата нашироко през последните години борба за построяване на социализма в нашата страна — дават неизчерпаем материал за пролетарската художествена литература.

За всичко това трябва да се напише, то е нужно на милионите, които сега се вляха в комсомола, на ония, които не бяха свидетели или участници в героичната борба на работническата младеж, рамо до рамо с бащите си, за живота на републиката.

Като започнах да пиша, направих първата грешка — взех един епизод и го описах. Началото нямаше план.

Този пръв ескиз така си и остана отделно от книгата.

После прочетох в „Литературная учеба“, че редица писатели изобщо пишат книгите си от края, понякога от средата и ги завършват с началото.

Може би това е позволено на майсторите на литературата, но аз мисля, че за начинаещия писател ще бъде много по-добре да пише планомерно от началото до края, а не обратно.

Аквотепеш^[1] е малко градче в Украйна, бивша Волинска губерния. Крупен железопътен възел. Тук през бунтовните години се сблъскваха силите на революцията и реакцията. Доколко ожесточена беше борбата, може да се съди по това, че Шепетовка (чети обратно — Аквотепеш) по тридесет пъти преминаваше от едни ръце в други. Повечето от епизодите, описани в книгата, са факти.

Особено ярко си спомням за погрома, организиран от полковник Голуб, и чувствувам, че не съм успял да опиша в романа целия ужас на това масово избиване на беззащитното еврейско население. Мога само да кажа, че написаното от мен е много по-бледо от ужаса тогава.

Убийството на немския часовой от локомотивната бригада и спирането на влака с военно-полицейския отряд на линията съм записал по разказа на живите участници в този епизод. И тримата работници сега са болшевики, ударници в същото депо. Когато диктувам, преди да разкажа за някое действуващо лице, мислено си представям във въображението този човек; за това ми помага добрата памет. Трайно запомням хората и след десет години мога да си ги спомня. И ето, когато рисувам във въображението си цялото действие, което диктувам, аз през цялото време не губя картината, създадена от въображението ми. Щом картината се прекъсва, прекъсва се и записването. Смятам, че начинаещият писател не може да описва ярко даден човек и картина без това мислено въображение. Може би е странно, но аз особено ясно си представям картините, обрисувани от въображението ми, когато слушам мелодична тиха музика особено на цигулка.

Гибелта на Серьожа е описана лично от моята ръка точно когато слушах по радиото „Кавказки мелодии“ от Иполитов-Иванов.

Лошо е, че в списанията в помощ на младия писател големите писатели не пишат за черновата си работа, поне за монтажа на книгата, за построяването на главата и т.н., тъй като смятат това за ненужни подробности, а се задоволяват с общи теоретични приказки. А за начинаещия писател е необходимо да знае също така техниката на работата, да получи поне такава обикновена помощ как да направи план на работата си.

Колко напразно загубена енергия, докато начинаещият писател намери онова, което отдавна вече е известно на литераторите.

Всички писатели без изключение говорят за важността на бележника, това безспорно е вярно. Колко хубави настроения отлитат във въздуха, ако не бъдат записани веднага в бележника. И ето аз, въпреки че ми е много трудно да пиша лично, започнах такъв бележник и той вече много добре ми служи.

Повечето от действуващите лица имат измислени фамилни имена. На Жухрай е истинско само малкото име и той беше не председател на Губернската чека, а началник на Специалния отдел. Не зная доколко съм успял да обрисувам тази фигура на изваяния от монолитен чугун балтийски матрос, революционер-чекист. Нашата партия има такива другари, които никаква фъртуна, никакъв вятър не може да събори — така здраво стоят те на краката си; с груба външност, тези хора са забележителни, изпълнени със сила.